Мълчаливият ухажор

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Когато на следващата сутрин Хоукс и адвокатът му се срещнаха с баронеса дьо Вал, за да подпишат документите за продажбата на дорестия кон и да занесат сметката на бащата на Сара в хотела му, Хоукс установи, че не може да отклони мислите и надеждите си от Сара.

Стюарт все още не бе направил предложението си. Това поне бе сигурно. Присъствието на Джефри Гарви на празненството го лиши от възможността да й разкрие любовта си. Хоукс намираше повод за надежди в това забавяне, но пред вратата на лорд Линдъл ги посрещна не друг, а братовчед му, който тъкмо излизаше, стиснал шапката и бастуна си в ръка.

Стюарт бе не по-малко изненадан от срещата. Устата му увисна от изумление и той изпусна бастуна си с дръжка от кехлибар, застанал лице в лице със Силвия, която вървеше, хванала Хоукс под ръка. Бастунът се удари във вратата, през която Стюарт току-що бе излязъл и се търкулна в краката на Силвия. Стюарт премигна и се наведе да го вземе. Точно в тази поза, коленичил в краката на баронесата, го видя бащата на Сара, който надникна през вратата, за да види какво става.

Лорд Линдъл се засмя.

— Вече си на колене, а, момче? — Намигна на Стюарт сякаш двамата споделяха някаква тяхна си тайна шега. — Ентусиазмът ти е похвален, но зрението ти май ти изневерява.

Стюарт, който винаги успяваше да запази самообладание, се усмихна несигурно.

— Само се упражнявам, милорд — рече той. Хоукс имаше чувството, че сърцето му спира да бие.

Мигновено разбра какво става. Стюарт, както винаги, бе направил възможно най-умния ход. Бе дошъл да поиска ръката на Сара от баща й.

— Упражняваш се? — повтори Хоукс. Искаше му се да прати братовчед си по дяволите. — А аз си помислих, че възнамеряваш да молиш за прошка, Стю.

Стюарт се изправи. Лицето му бе зачервено, самообладанието — поразклатено, но бастунът вече бе в ръцете му. Той смутено погледна баронесата.

— Няма за какво да моля. И никога не съм го правил.

Лорд Линдъл се разсмя.

— Има и други неща, които се извършват на колене, нали, лейди дьо Вал? — Той намигна на баронесата.

Силвия кимна, а по устните й заигра странна, изпълнена с копнеж усмивка.

— Най-различни неща — съгласи се тя. — Дори и измолването на прошка.

Хоукс си помисли, че Стюарт изглежда твърде разстроен от думите й, но лорд Линдъл не му позволи да каже каквото и да било, защото веднага заговори с баронесата.

— Ще подпишем ли днес документите за дорестия кон, милейди?

Силвия кимна, отклони поглед от Стюарт и последните надежди на Хоукс рухнаха. В един момент му се бе сторило, че въздухът между Силвия и Стюарт е зареден с напрежение, които би му осигурило известни възможности.

Силвия изглежда също бе почувствала наелектризираното напрежение помежду им, защото сякаш нямаше желание да прекрати разговора им.

— Стюарт? — Сякаш току-що й бе хрумнало нещо.

— Да? — В изражението на Стюарт не се забелязваше особена надежда.

— Силвия изглеждаше решена да го омае с усмивката си.

— Случайно не си ли търсиш кон? Имаш ли нещо против да дойдеш днес след обяд и да хвърлиш един поглед на животните, които съм обявила за продан?

— Страхотна идея — възкликна лорд Линдъл, потупа Стюарт по гърба и, без да предполага какъв ужас се надига в гърдите на онези, които го слушаха, погледна Стюарт със закачлив поглед и настоя: — Но сега не бива да те задържаме, нали, момче?

Сара не би имала нищо против забавянето на Стюарт. Тя седеше в беседката на лейди Кесълфорд, ръцете й се плъзгаха по възхитителните страници на книгата на Валентин Оюи за слепи, а умът й бе изцяло зает с мисли за любовта. Беше толкова потънала в размишленията си, че когато долови първите звуци от приближаването на някой, обут с ботуши, сърцето й подскочи в радостно очакване. Сигурно Хоукс се бе върнал в това специално кътче на рози и сенки, привлечен от силните чувства и непрекъснатите й мисли за него.

Но не беше Хоукс. Ботушите имаха пискюли, а от новодошлия се носеше аромат на сандалово дърво. Стюарт се приближи и заговори.

— Госпожице Линдъл — започна той, а на нея й хрумна странната мисъл, че той произнася името й доста несигурно и колебливо.

Една току-що откъсната роза бе поставена в ръцете й. За да прикрие разочарованието си, тя зарови лице в уханния цвят и въздъхна.

— Много е красива, Стюарт — учтиво рече тя, макар да си мислеше, че ароматът на рози щеше винаги да й напомня за оня топъл следобед, в които Хоукс я бе взел в прегръдките си.

Тя чу как Стюарт извади носната си кърпичка, усети раздвижването на въздуха край лицето си, когато той пусна квадратното парче плат на тревата, за да може да коленичи върху него.

Стресната, Сара вдигна лице от розата.

— Мисля, че за вас няма да е изненада, госпожице Линдъл, ако ви кажа колко много ви уважавам и ценя, и колко силно съм привлечен от вас — рече той. Дишането му бе неравномерно, а думите сякаш трудно излизаха от устата му.

Само че Сара бе изненадана, защото дълбоко в сърцето си се бе надявала, че баща й греши. Силно притисна пръсти към дръжката на розата и се убоде на един трън. Болката от убождането бе нищо в сравнение с мъката, сграбчила сърцето й, когато всичките й надежди се сгромолясаха. Тя прехапа долната си устна, за да не се разплаче.

— Преди малко разговарях с баща ви — замислено рече Стюарт. — Той не възразява срещу намеренията ми да се обърна към вас и да ви призная чувствата си.

Сара пусна розата върху отворените, страници на книгата и започна да гали кадифено-меките листенца, а после, разсеяно, започна да ги къса едно по едно. Не искаше да повярва, че Стюарт й прави предложение за женитба. Да признае това, означаваше да признае пред себе си, че ще се омъжи за Красавеца, а не за Звяра.

Не можеше обаче да накара Стюарт да замълчи, не можеше да накъса думите му така, както късаше листенцата. Розата се изрони в скута й и цветето сякаш изведнъж се превърна в купчина бледорозови сълзи. Стюарт продължаваше да говори, а онова, което казваше, наистина звучеше като предложение за женитба.

— Баща ви дори стигна до там, че ме увери, че ще бъде изключително доволен да ме нарече свой син… — каза той, — ако вие решите, че идеята ви харесва.

Сара преустанови методичното унищожение на розата.

— Идея, господин Кесълфорд? — Не можеше да повярва в целта на посещението му, докато не го чуеше да изрича молбата си.

Стюарт поразхлаби шалчето си и продължи колебливо.

— Ще ми направите ли голямата чест, госпожице Линдъл, да приемете ръката ми и да се омъжите за мен?

Говореше тихо и плавно протегна споменатата ръка, която леко докосна нейната. Сара бе шокирана да установи, че ръката му не само трепереше, ами цялата бе овлажняла от пот. Тя стоеше като вкаменена. Припомни си хладната учтивост, с която Стюарт бе поел ръката й, когато ги запознаваха, припомни си целувката му, която бе образец за аристократична изтънченост. Ръката й леко покри неговата, като по пътя си нервно разпиля листенцата на розата. Беше трогната от силното му вълнение, което, според нея, се дължеше на дълбоките му чувства.

Сякаш притеснен от лепкавата си, потна ръка, Стюарт побърза да я отдръпне от нейната.

— Скъпи господин Кесълфорд… — Тя беше едновременно разстроена и развълнувана. Изобщо не знаеше какво се очаква от нея в момент като този. — Вашето предложение е голяма чест за мен. Сърцето ми, всъщност умът ми, е напълно зашеметен и объркан от огромната важност на въпроса ви…

Той я прекъсна, изправи се рязко и се зае да изтупва колената на панталоните си.

— Не се чувствайте задължена да ми отговорите веднага — рече той. — Аз нито ви моля, нито пък очаквам отговор още в този момент.

Тя знаеше, че той се вглежда в безжизнените й очи, опитвайки се да отгатне какъв би бил отговорът й.

— Аз само ви моля да обмислите предложението. Изпълнен съм с желанието да ви видя щастлива и подсигурена. А в момента разполагам и със средствата да изпълня това желание. И смирено ви предлагам — той сякаш не искаше отново да споменава ръката си — моите уважения и дълбоките ми чувства към вас.

Гласът на Сара започна да трепери. Тя се надяваше той да не разбере, че тя трепери не от радост, а от отчаяние.

— Вие сте много мил, Стюарт.

— Нищо подобно — възрази той. — Осъзнавам, че въпросът ми идва твърде скоро след мъчителния момент, в който всичките ви планове за бъдещето бяха провалени изведнъж. Това може да се окаже един компромис…

Точно думата компромис я накара да се въздържи и да не отхвърли молбата му веднага. Не беше ли по-добре да направи компромис, вместо да се обрече на цял един живот в самота? Не знаеше отговора на този въпрос. Не можеше да вземе решение, преди да помисли внимателно.

— Може би ще ми направите честта да се срещнете с мен на същото това място утре. Дотогава ще съм решила — рече тя, надявайки се, че в този кратък срок ще успее да подреди обърканите си мисли.

Той тракна с токовете на ботушите си.

— До утре тогава, госпожице Линдъл. Сега ви оставям и се надявам на положителен отговор.

След като той си замина, Сара остана да седи в тъжната, натрапчива тишина, която атакуваше ушите й като силен, непоносим шум. Хрумна й, че Стюарт нито веднъж не й бе казал, че я обича. Тя въздъхна и стана от пейката. Увехналите розови листенца, като разпилени мечти, паднаха от скута й.