Мълчание

Седма глава

Бяха изминали пет дни, когато една вечер се състоя втората му среща с Иноуе, владетеля на Чикуго. Неподвижността на въздуха през деня бе нарушена и когато листата на дърветата най-сетне оживено зашумяха от повея на вечерния бриз, свещеникът бе заведен в помещението на пазачите, където с господаря на Чикуго седнаха един срещу друг. Губернаторът не бе довел със себе си никой друг освен преводача. Когато заедно с един пазач свещеникът бе въведен в помещението, Иноуе държеше с две ръце голяма купичка и бавно отпиваше гореща вода.

– Дължа ви извинение, че дълго време не успях да се срещна с вас. – докато държеше купичката, той се взираше в свещеника с големи, изпълнени с любопитство очи. – Разни дела наложиха престоя ми в Хирадо…

След като разпореди на преводача да бъде донесена гореща вода и за свещеника, на лицето му заигра лека усмивка и той спокойно заразказва за пребиваването си в Хирадо.

– Съветвам и вас, падре, ако ви се удаде случай, поне веднъж да посетите Хирадо.

С репликите си Иноуе сякаш всячески признаваше свободата на свещеника.

– Градът е разположен в подножието на замъка на клана Мацуура, но също има и планина, спускаща се към закътан залив.

– От мисионерите в Макао съм чувал, че градът е прекрасен.

– Не бих го нарекъл точно „прекрасен“, по-скоро е интересен. – владетеля на Чикуго поклати глава. – Когато наблюдавам града, се сещам за една история, която дочух отдавна. Принц Такенобу Мацуура от Хирадо имал четири наложници. Тези наложници се ревнували една друга и споровете помежду им не секвали. Най-накрая принцът не можел повече да ги издържа и прогонил и четирите от двореца си. Ах, впрочем подобни приказки май са забранени за един падре, който е дал доживотен обет за въздържание…

– Принцът е постъпил наистина мъдро.

Напрегнатият допреди малко свещеник се поотпусна от непринудения маниер на говорене на Иноуе.

– Наистина ли мислите така? Значи, мога да съм спокоен. Хирадо, не, по-скоро нашата Япония е точно като принц Мацуура.

Докато въртеше купичката в ръцете си, владетелят на Чикуго се разсмя.

– Испания, Португалия, Холандия, Англия – все жени с подобни имена, всеки път когато посещават постелята на мъжа, наречен Япония, раздухват пред него клевети една за друга.

Докато слушаше превода на преводача, свещеникът постепенно разбра какво целеше да каже губернаторът. Знаеше със сигурност, че нищо от това, което казваше Иноуе, не беше лъжа.

В Гоа и Макао беше добре известен факт, че поради неодобрението си към развитието на отношенията на Япония с католически страни като Испания и Португалия, подкрепящите протестантството Англия и Холандия често се бяха обръщали към военно-феодалното правителство и японците с клевети срещу католиците. Също така е имало и период, в който мисионери, водени от антагонистични подбуди, са налагали стриктна забрана японски християни да влизат в контакт с англичани или холандци.

– Ако вие, падре, смятате мерките, предприети от принц Мацуура, за мъдри, то тогава гледате на причината за въведената от Япония забрана на християнството като не непременно безсмислена.

Губернаторът пронизваше с поглед свещеника, без да сваля усмивката от руменото си закръглено лице. Очите му бяха необичайно кафяви за японец, косата покрай ушите му сигурно бе боядисана – не се забелязваше нито един бял косъм.

– Нашата Църква проповядва моногамия. – свещеникът нарочно избра да отговори шеговито. – Когато имаш законна съпруга, не е много благоразумно да тичаш след наложници. Как ви се вижда, ако и Япония си избере една законна съпруга измежду четирите.

– Да разбирам ли, че под единствена съпруга имате предвид Португалия?

– Не, имам предвид нашата Църква.

Когато преводачът с безпристрастно изражение преведе отговора, чертите на Иноуе се поотпуснаха и той се разсмя с глас. Смехът му бе силен за стар човек, но насоченият към свещеника поглед бе лишен от всякакво чувство. Очите му не се смееха.

– И така, падре, не мислите ли, че за мъжа, наречен Япония, не е необходимо нарочно да избира жена от друга страна, а ако се свърже с японка, която ще чувства близка до себе си, това ще е най-доброто за него?

Свещеникът веднага схвана, разбира се, какво има предвид губернаторът Иноуе с думите „жена от друга страна“. Но тъй като събеседникът му, изглежда, имаше намерение да продължи спора, редейки неангажираща размяна на реплики, той също трябваше да следва тази посока.

– За църквата не важно от каква националност е жената, за най-важно се смята дали е истински отдадена на съпруга си.

– Така ли е наистина?… Ако пътят на съпружеството се градеше само на чувства, страданията в този преходен свят нямаше да ги има… Както се казва: „Любовта на грозната жена е равносилна на бреме“. – Иноуе кимна дълбоко, изпитал задоволство от казаната от самия него метафора. – Немалко мъже на този свят са били обременени от любовта на грозни жени.

– Уважаемият губернатор третира мисията на проповедничеството наравно с агресията на натрапената любов?

– Да, за нас е така. Но ако не ви допада изразът за грозната жена, помислете го иначе. Жена, която не може да роди и отгледа дете, в тази страна наричаме безплодна жена. Да започнем с това, че не е годна да се омъжи.

– Това, че учението ни не може да бъде отгледано на японска земя, не е по вина на Църквата. Смятам, че виновни са тези, които искат да разтурят съюза между жената, в случая Църквата, и жениха, тоест японските християни.

Преводачът потъна в кратко мълчание, докато търсеше подходящите думи. Настъпил бе часът, в който обикновено от затвора се понасяше вечерната молитва на християните. Но днес не се чуваше нищо. Изведнъж на свещеника му се стори, че тишината наоколо е същата като преди пет дни, но всъщност бе напълно различна – в сърцето си се бе пренесъл в миналото… Трупът на едноокия лежи проснат по очи на окъпаната в светлина земя; пазачите, нехайно дърпащи крака му, докато го влачат към дупката; шуртящата кръв, която се отпечатва по земята, описвайки дълга линия като следа от четка… Свещеникът изобщо не можеше да повярва, че тази екзекуция бе заповядана от мъжа срещу него, с неговото благо изражение.

– Вие, падре… Впрочем като всеки един падре досега – владетелят на Чикуго отчетливо произнасяше всяка отделна дума, – изглежда, едва-едва познавате Япония.

– И любезният губернатор също не е запознат с християнството…

И двамата дружно се разсмяха.

– И все пак преди трийсет години, когато бях на служба към клана Гамо, аз също се обръщах към католически свещеници за напътствия в коя посока да поема.

– И какво стана после?

– Причината да налагам сега забрана на християнството е различна от широко приетата. Никога не съм мислил за християнството като за религия на злото.

Преводачът удивено изслуша тези думи и след известно колебание отново се захвана да превежда. През това време Иноуе, с усмивка на уста, бе вперил поглед в малкото вода, останала в купичката.

– Падре, оттук насетне добре ще е да отделите малко време и да се замислите над двете неща, които старият човек ви каза. Това, че за един мъж натрапената любов на грозната жена представлява нетърпимо бреме, и това, че безплодната жена е неприемлива за съпруга.

Когато губернаторът се изправи, преводачът уважително се поклони с долепени пред тялото си длани. Иноуе бавно нахлузи зори[49], които пазачът припряно бе подредил пред него, и без повече да поглежда назад към помещението, излезе в потъналия във вечерен здрач двор. Пред входа на бараката се спусна мрежата за комари. Навън се чу цвилене на кон.

През нощта тихо заваля. Дъждът барабанеше върху дърветата зад бараката със звук като от сипещи се песъчинки.

Облегнал глава на твърдия под, заслушан в шума на дъжда, свещеникът си мислеше за Онзи човек в деня, когато бе получил обвинение, подобно на неговото… Когато, подгонен от хората, се спуснал от хълма на Йерусалим – изнемощял, с ожулено лице, издаващо решителност – било сутринта на 7 април. Светликът на зората пръскал белезникави краски върху хребетите на Моаб, простиращи се отвъд Мъртво море, река Кедрон се носела със свежо ромолене. Никой не Му давал да си почине. Когато след хълма Давид прекосили равнината Ксистос в близост до моста на Туропеон, сградата на Синедриона[50] се възправила, златна и величествена, събрала всичката светлина на утрото.

След като старейшините и книжниците бързо произнесли решението си за смъртна присъда, оставало само римският легат Пилат да даде разрешение за изпълнението ѝ. Когато получил известието, Пилат се намирал в лагера си, разположен между външните коридори на града и храма, и бил в очакване на посещението.

Още от невръстна възраст свещеникът знаеше наизуст всичко около сцената, разиграла се в решаващата сутрин на 7 април. Този изпит човек бе образец за всичко в живота му. Неговите очи, подобно на всяка друга жертва, били пълни със скръб и отчаяние, докато наглед укорително се взирал към хулещата и оплюващата го тълпа. А сред тълпата отново стоял Юда. Защо и в този момент? Защо Го бе проследил? Дали от желание да се наслади на възмездието – да наблюдава смъртта на човека, когото бе продал? Така или иначе, всичко някак странно съвпадаше…

Кичиджиро го бе продал, както Юда бе продал Иисус. И той, подобно на Него, чакаше присъда от властимащите по тези земи. От обзелото го в тази дъждовна нощ чувство, че той и Иисус споделят сходна съдба, гърдите на свещеника се изпълниха с пулсиращо щастие. Това беше радостта, която всеки християнин усеща от единението с Божия син.

От друга страна, все още не бе познал физическите мъчения, които Иисус бе изпитал, и мисълта за това предизвикваше у него тревога. В двореца на Пилат Той бил завързан за шейсетина сантиметра висок назидателен стълб, бил налаган с подсилени с олово кожени бичове, в ръцете Му забили пирони. Докато той самият, откакто го бяха вкарали в затвора, странно, но не бе удрян нито от чиновниците, нито от надзирателите. Не знаеше дали това е тактика на владетеля Иноуе, или не, освен това чувстваше, че е възможно дните оттук насетне да продължат да се нижат, без нито веднъж да се стигне до физическо насилие.

Каква ли е причината? Неведнъж бе слушал за това, какви нечовешки изтезания и страдания са понесли много от заловените в тази страна мисионери. Падре Наваро бил изгорен жив в Шимабара, падре Каравальо и падре Габриеле многократно били потапяни във врящите извори на Ундзен, мисионерите, които били изоставени в затвора в Омура, издъхнали от глад… Въпреки това в този затвор на него все пак му бе позволено да извършва молитви, да разговаря с другите християни. Вярно, храната е оскъдна, но му я даваха веднъж дневно. Освен това нито чиновниците, нито губернаторът го притискаха с щателни разпити. В повечето случаи формално водеха общи разговори, след което просто си тръгваха.

„Какво ли всъщност целяха?“

Свещеникът си спомняше как в планинската колиба над Томоги със своя събрат Гарпе многократно бяха обсъждали дали наистина ще издържат, ако бъдат подложени на мъчения. Разбира се, нищо не бе по-важно от това, с всички сили да се уповава на Божията помощ, но в онзи момент някъде дълбоко в сърцето си усещаше, че ще има сили да се бори до смъртта си. И по време на скиталчеството си из гората също осъзнаваше, че ако бъде заловен, със сигурност ще бъде подложен на телесни мъчения. Дали защото нервите му бяха изопнати до краен предел, но тогава си мислеше, че ще стиска зъби, каквато и болка да го сполетеше.

Но сега чувстваше, че част от тази увереност някак си бе отслабнала. Изправи се от пода, разтърси глава, замисли се кога ли се бе сринала смелостта му. „Това е заради ежедневието ти тук – изведнъж някой занарежда някъде в сърцето му, – защото животът тук ти е приятен…“

Точно така! Откакто бе дошъл в Япония, почти никъде другаде освен в този затвор не бе могъл да изпълнява задълженията си на свещеник. В Томоги се бе крил от страх пред стражите, а след това не бе имал съприкосновение с други селяни, освен с Кичиджиро. Откакто бе дошъл тук, за пръв път прекарваше дните си със селяните и без да го мъчи глад, можеше да посвети по-голямата част от деня си на молитви и мълчаливо съзерцание.

Дните в затвора изтичаха незабележимо, сякаш бяха песъчинки. Чувствата му, доскоро обтегнати, все едно бяха от стомана, малко по малко се поотпуснаха. Започна да му се струва, че мъченията и физическата болка, които очакваше да го сполетят, все едно бяха нещо, от което не може да избяга, можеше в крайна сметка и да му се разминат. Чиновниците и пазачите се държаха снизходително, губернаторът с добре налятото лице разправяше приятни истории за Хирадо. След като веднъж вече беше вкусил лекотата, подобна на приятна топла вода, за да можеше отново, както преди, да броди в планините и да се спотайва почти неподвижен в някоя планинска колиба, щеше да му трябва два пъти повече твърдост.

Тогава свещеникът за пръв път осъзна, че японските държавни чиновници и губернаторът почти нищо не правеха, а подобно на паяк, който чака плячката да се улови в мрежата му, търпеливо изчакваха духът му да отслабне. Внезапно в съзнанието му изплуваха изкуственият смях на владетеля, старческият маниер, с който потриваше дланите си. Сега вече му се изясни към какво се стремеше губернаторът с тази своя тактика.

Предположението му се подкрепяше и от това, че от другия ден започнаха да му носят храна два пъти дневно, а не по веднъж, както досега. Нищо неподозиращите пазачи добродушно му се усмихваха, оголвайки венците си.

– Яж, яж. Самият губернатор така разпореди. Малко са другите, към които се отнасят така!

Свещеникът погледна към дървената купичка с ориз, примесен с червен боб и сушена риба, и поклати глава, след което помоли пазачите да отнесат храната на християните. Мухите вече кръжаха над ориза. Когато се свечери, един от надзирателите му донесе две сламени рогозки.

Свещеникът постепенно разбираше какво предстоеше да направят чиновниците, след като бяха подобрили отношението си към него. Осъзнаваше, че подобно благоразположение означава, че денят на неизбежното изтезание бе близо. Отвикналото му от трудности тяло не би понесло подобни мъчения. Нямаше съмнение, че чиновниците използваха подмолни начини малко по малко да разколебаят тялото и духа му и след това изневиделица да го подложат на мъченията си.

„Провесване в яма…“

В деня, когато го заловиха на острова, думите, които преводачът му бе казал, се бяха запечатали в паметта му. Ако предположим, че падре Ферейра се бе отрекъл, то несъмнено е било, както бе в неговия собствен случай – първо са подходили с любезност, докато духът и физическата му издръжливост бъдат достатъчно отслабени, и веднага след това са го подложили на изтезания. Иначе би било немислимо такъв добродетелен наставник толкова бързо да предаде вярата си. Какво дяволско коварство!

„Японците са най-мъдрият народ, който сме срещали досега“, мислейки за словата, написани от свети Ксавие, на лицето на свещеника се изписа иронична усмивка.

Фактът, че бе отказал допълнителната храна, както и сламената постелка, по всяка вероятност вече бе съобщен на чиновниците и Иноуе от пазачите. Порицание обаче не последва. Разбира се, нямаше как да знае дали са се усетили, че планът им е бил разгадан.

Една сутрин, десетина дни след посещението на владетеля на Чикуго, той се събуди от звуци на оживление в двора. Когато допря лице до решетките на прозореца, видя как тримата християни, пришпорвани от самураи, предстои да бъдат изведени от затвора. Сред сутрешната мъгла те бяха теглени от пазачите, като всеки бе завързан за китката на другия. Жената, която някога му бе дала краставица, беше завързана последна.

– Падре! – когато минаваха пред бараката на охраната, където беше затворен свещеникът, и тримата в един глас подвикнаха. – Ние… водят ни да работим!

Свещеникът провря ръка между решетките и направи знак на благословия, като един по един ги прекръсти. На лицето на Моника изплува леко тъжна усмивка, тя по детски протегна глава напред и свещеникът едва забележимо я докосна.

През целия ден беше спокойно, но от обяд температурата постепенно се покачваше, силните слънчеви лъчи безмилостно проникваха през решетките. Когато попита пазачите кога ще се върнат християните, те му отговориха, че щом приключат с работата, вероятно привечер. По нареждане на владетеля на Чикуго на много места в Нагасаки се строяха будистки и шинтоистки храмове и работната ръка все не достигаше.

– Тази вечер е Урабон[51]. Падре, сигурно не сте го чували?

По думите на пазача, във вечерта на будисткия празник Урабон по стрехите на къщите се окачвали фенери, които след това се запалвали. Свещеникът обясни, че и на запад има празник, наречен Задушница, за който са характерни подобни ритуали.

В далечината се чуваха пеещи детски гласове. Заслуша се и долови:

В песента на децата се долавяше печал.

Свечери се, сред миртовите дървета се настаниха цикади и подхванаха песента си. Но и тези гласове замряха с повея на вятъра, а тримата християни все така не се връщаха. Когато свещеникът вечеря под светлината на газовата лампа, съвсем слабо отново дочу песента на децата. Посред нощ се събуди от светлината на луната, която надничаше през прозореца. Празникът, изглежда, бе свършил, цареше дълбок мрак, не знаеше дали християните вече са се прибрали…

На сутринта, още в тъмни зори, пазачите го вдигнаха и му наредиха бързо да се облече и да излезе навън.

– Хайде!

Попита ги къде отиват, но те поклатиха глави и казаха, че и те самите не знаят, а колкото до избора на ранния час, отговориха, че искат да избегнат струпването по пътя на любопитни тълпи около чужденеца християнин.

Чакаха го трима самураи. Обясниха му, че само следват инструкциите на губернатора, след което, образувайки редица пред и зад пленника, мълчаливо поеха по сутрешния път. Сред утринната мъгла магазинчетата със сламени и тръстикови покриви и залостени врати както бяха наредени, наподобяваха смълчани навъсени старци. От двете страни на пътя се простираха обработваеми полета, виждаха се струпани дървени трупи. Носеше се аромат от смесилите се миризми на нарязани дърва и мъгла. Нагасаки беше град, който все още се изграждаше. В сянката на прясно издигнатите градски стени лежаха просяци и други прокудени несретници, метнали върху себе си сламени рогозки.

– За пръв път ли сте в Нагасаки? – Един от самураите се усмихна към свещеника. – Пълно е с хълмове, нали?

Възвишенията наистина бяха много. Имаше и такива, накачулени със сбутани една в друга къщи с тесни сламени покриви. Пропя петел и оповести сутрешния час, под стрехите безпомощно се търкаляха избелели фенери – останки от снощния Урабон. Точно под насрещния хълм се виждаше обраслото с тръстика море, оградено от дълъг полуостров. Приличаше на млечнобяло езеро и се простираше в далечината. Когато мъглата се разсея, се показаха няколко невисоки била. Близо до морето се намираше борова горичка. Пред горичката бяха приклекнали четирима-петима боси самураи, наобиколили сламена кошница – изглежда, нещо ядяха. Докато мърдаха устните си, извърнаха пълни с любопитство очи към свещеника и втренчено го загледаха.

Сред дърветата имаше предварително опъната бяла завеса, бяха наредени и груби пейки. Един от самураите посочи едната пейка и каза на свещеника да седне. Тъй като бе убеден, че целта им бе да го подложат на разпит, подобно отношение му се стори някак неочаквано.

Сивкавите пясъци плавно се разширяваха и се сливаха със залива, на небето се трупаха облаци и морето придоби наситено кафяв оттенък. Монотонният звук на вълните, които ръфаха брега, събуди в него спомена за смъртта на Мокичи и Ичизо. В онзи ден ситният дъжд над морето не бе преставал нито за миг, морските птици бяха долетели в дъжда чак до стълбовете. Морето бе мълчало, сякаш съсипано от умора, и Всевишният все така продължаваше да пази мълчание. Няколко пъти през сърцето му премина едно съмнение, на което той все още нямаше отговор.

– Падре!

Зад гърба му се чу глас. Когато се обърна, видя мъж с дълга коса, падаща по врата му, с квадратно лице, който му се усмихваше, докато въртеше ветрило в ръката си.

– A!

Не толкова физиономията, колкото гласът го накара да разпознае преводача, който го бе разпитвал в колибата на острова.

– Спомняте ли си? Колко ли дни изтекоха от тогава? При всички случаи е чудесно отново да се срещнем! Затворът, в който сте вие, падре, е построен наскоро и съвсем не е неудобен. Преди да бъде създаден, повечето от християнските свещеници бяха задържани в затвора „Судзуда“ в Омура, а там, когато навън валеше – вътре течеше, когато извиеше вятър – духаше, изобщо мястото беше бреме за затворниците.

– Губернаторът ще дойде ли скоро?

За да прекъсне бръщолевенето на събеседника си, свещеникът смени темата, при което онзи, докато шляпаше с ветрилото по дланта си, каза:

– Не, не, уважаемият владетел на Чикуго няма да ни удостои с посещение. Какво е мнението ви за него?

– Отнесе се любезно с мен. Носят ми храна по два пъти на ден, дори ми дадоха завивка за през нощта, подозирам, че в името на това ежедневие собственото ми тяло предаде духа ми. Всъщност не е ли именно това, което очаквате?

Преводачът се направи, че не го е чул, и погледна в друга посока.

– Истината е, че днес по нареждане на уважаемия губернатор всеки момент ще пристигне някой, с когото вие, падре, непременно ще трябва да се срещнете. Освен че е португалец като вас, навярно ще имате много общи теми за разговор.

Свещеникът закова поглед в мътните жълтеникави очи на преводача, чиято тънка усмивка изчезна от лицето му.

В сърцето му изплува името Ферейра. Така значи. Онези мъже най-после щяха да доведат Ферейра, за да го убеди и той да се отрече. Дълго време не бе изпитвал почти никаква омраза към Ферейра, по-скоро бе изпълнен със силно чувството на състрадание като това, което изпитва привилегированият към злочестия. Но сега, на крачка от това, реално да се изправи срещу него, свещеникът бе обзет от необуздано вълнение и тревога. Причината за това не бе ясна и на самия него.

– Сетихте ли се кой е човекът?

– Досещам се.

– Така ли?

Преводачът с лека усмивка впери поглед в сивия крайбрежен пясък, докато звучно махаше с ветрилото си. В далечината на крайбрежната ивица се появи миниатюрна група от хора, които в редица се приближаваха насам.

– Той е сред тях.

Свещеникът не искаше безпокойството, изпълнило сърцето му, да проличи, но несъзнателно стана от пейката. Покрай зацапаните с бял пясък борови стволове групичката малко по малко се приближи и стана възможно отделните фигури да бъдат различени. Най-отпред вървяха двама самураи, които бяха надзиратели. Следваха тримата християни, завързани един за друг като броеница. Свещеникът напълно ясно различи залитащата Моника. Зад тях той видя силуета на своя събрат Гарпе.

– Ето, ето го! – победоносно се изпъчи преводачът. – Така ли е, както си мислехте, падре?

Свещеникът следеше фигурата на Гарпе, все едно го поглъщаше с поглед. Гарпе не знаеше, че той е в боровата горичка. И той като него самия бе облечен в японски дрехи за работа на полето. Също както и неговите, от коленете надолу краката му някак неприлично се белееха. Колкото се може по-изправен, поел дълбоко дъх, той пристъпваше зад останалите.

Свещеникът не се изненада, че бяха хванали другаря му. Още със стъпването им на хълма над Томоги осъзнаваха, че в някакъв момент ще ги заловят. Това, което искаше да узнае, беше къде го бяха хванали и какви мисли оттогава бяха минали през главата му.

– Искам да говоря с Гарпе.

– Ще говориш, че как иначе. Но денят е дълъг. Още е сутрин. Няма закъде да се бърза. – За да го дразни, преводачът нарочно се прозя и започна да си вее в лицето. – Между другото, падре, още от момента, когато с вас водихме диалог на острова, има нещо, което някак забравих да ви питам. Падре, какво всъщност значи милосърдието, на което учи християнството?

– Играете си с мен като котка с дребна твар. – свещеникът тъжно погледна с хлътналите очи към другия и прошепна: – и от това изпитвате най-гнусно удоволствие. Моля ви, кажете ми как и къде заловихте Гарпе?

– Без да има причина, не ни е позволено да разкриваме на затворниците делата на управата.

Процесията внезапно спря насред сивеещия бряг, чиновниците започнаха да разтоварват парчета грубо оплетена слама от гърбовете на конете в дъното на редицата.

– Е… – С видимо задоволство преводачът погледна крадешком към него. – Досещате ли се как ще бъдат използвани онези рогозки там?

Чиновниците започнаха да увиват рогозките около телата на християните, пропускайки единствено Гарпе. Само главите им останаха да стърчат извън сламените постелки, бяха заприличали на странни пашкули.

– Всеки момент ще ги качат в лодката, а лодката ще изведат в открито море. Морето в залива е толкова дълбоко, че с поглед не можеш да достигнеш дъното.

Оловносините монотонни вълни все така ръфаха брега. Облаците закриха слънцето и тъмносиви, се надвесиха ниско над земята.

– Погледнете! Един от чиновниците говори нещо на падре Гарпе! – каза преводачът с напевен тембър. – Какво ли си говорят?… Навярно чиновникът казва нещо като: „Падре, който въплъщава истинското християнско милосърдие, сигурно е изпълнен със съжаление към тримата, увити в слама. Нима ще гледате безучастно как биват убивани?“.

На свещеника ясно му просветна какво искаше да каже преводачът. Гневът премина през тялото му, подобно порив на вятъра. Ако не беше божи служител, с всички сили би извил врата на мъжа до себе си.

– И уважаемият губернатор също заяви, че ако падре Гарпе дори и с една-единствена дума каже, че се отрича, животът на тримата ще бъде пощаден. Самите те още вчера, в канцеларията на управата, стъпиха върху фумие…

– И продължавате да издевателствате над настъпилите? Дори сега? – продума свещеникът, останал без дъх, без да може да продължи.

– Вижте, ние не целим отричането от вярата на подобни незначителни хорица. По многобройните японски острови има колкото щеш такива селяни, предани на християнството. За да настъпи обрат, нужно е първо свещениците да отстъпят от вярата си.

– Vitaim praesta puram, iter para tutum…[52]

Свещеникът понечи да изрецитира Ave Maris Stella, но вместо молитвени слова, сърцето му го тласна назад и отчетливо чу гласовете на цикадите в миртовите дървета, пред него се разкри гледката към вътрешния двор, където върху нажежената от слънцето земя се проточваше самотна червено-черна кървава следа. Бе дошъл в тази страна, за да жертва живота си за хората, а в действителност японските християни един по един губеха живота си заради него. Нямаше представа какво да направи. Християнската догматика, която бе изучавал до момента, не бе достатъчна, за да разграничи ясно дали една постъпка е правилна, или грешна, добра или лоша. Ако Гарпе откажеше да обърне гръб на вярата си, тримата щяха да потънат в залива като камъни. Ако пък се оставеше на съблазните на чиновниците, то това щеше напълно да съсипе живота му. Как ли трябваше да постъпи?

– И така, как ли ще отговори онзи Гарпе, а? Чувал съм, че християнството учи, че милосърдието е над всичко, че самият Деус е милосърдие… Ей!…Лодката…

Изведнъж двама от увитите и пристегнати в сламени рогозки християни, препъвайки се, се спуснаха да бягат. Чиновниците ги сграбчиха за гърбовете и затворниците се строполиха върху пясъка. Само Моника, цялата увита като пашкул, неподвижно се взираше в сиво-синьото море. В сърцето на свещеника изплува споменът за смеха ѝ, за вкуса на краставицата, която бе измъкнала от пазвата си и му бе дала.

„Можеш да се отречеш! Можеш да се отречеш!…“ Свещеникът в сърцето си зовеше Гарпе, който в далечината, с гръб към него, слушаше думите на чиновника.

„Можеш да се отречеш! Не, не… Не трябва!“

Стисна очи, чувствайки как потта се стича по лицето му, и извърна поглед встрани от страх пред това, което предстоеше да се случи.

„А Ти, защо мълчиш? Защо и в такъв момент отново мълчиш?“ Когато отвори очи, трите пашкула, блъскани от чиновниците, се придвижваха към лодката.

„Аз ще се отрека. Ще се отрека!“ Думите напираха в гърлото му, готови да излязат навън. Стисна силно зъби и удържа гласа си.

Двамата пазачи, въоръжени с копия, вървяха след затворниците, след това навиха кимоната си около слабините, качиха се в лодката, която леко се залюля и започна да се отделя от брега. „Все още има време. Не стоварвай цялата вина за това върху Гарпе и мен. Това е отговорност, която Ти сам трябва да поемеш!“ Гарпе се затича, още на брега вдигна ръцете си и скочи в морето. Заплува към лодката сред пелена от водни пръски. Докато плуваше, се чуваха виковете му:

– Чуй молитвите ни…

Гласът му, който не бе нито отчаян вой, нито гневен крясък, изчезна, заедно със скриващата се между вълните черна глава.

– Чуй молитвите ни…

Чиновниците се надвесваха през ръба на лодката и оголваха зъби в усмивка; един от тях сграбчи копието си, дразнейки Гарпе, който се мъчеше да достигне лодката. Главата му се скриваше в морето и гласът му секваше, след това, сякаш е подхвърлян от вълните черен отпадък, той пак се показваше на повърхността, лек като перце; гласът му, по-слаб от преди, макар и на пресекулки, продължаваше да се извисява.

Един от чиновниците изправи един от християните на ръба на лодката и с дръжката на копието си силно го бутна. Подобно на кукла, увитото в слама тяло отвесно потъна в морето. После и следващият мъж потъна със стремителна бързина. Последна Моника бе погълната от морето. Само главата на Гарпе, подобно на отломък от разбила се лодка, за кратко се носеше над водата, но скоро вълните около лодката завинаги я покриха.

– Какво нещо само… Колкото и пъти да го гледам, винаги ми е противно. – Преводачът стана от пейката и веднага се извърна с поглед, пълен с ненавист. – Падре, заради вас е това, заради това, че натрапвате на Япония вашите егоистични илюзии. Замисляли ли сте се колко беди само са донесли на селяните тези ваши илюзии? Огледайте се! Отново се пролива кръв. Пролива се кръвта на заблудените.

След малко добави с отвращение:

– Гарпе поне показа мъжество. Докато вие… вие сте най-големият страхливец. Не сте достоен да се наричате падре!

Урабон уж вече бе свършил, а в далечината се чуваха детски гласове, пеещи същия напев. По това време семействата в Нагасаки снемаха от семейните олтари боб, сладки картофи, патладжани и ги раздаваха на празнувалите заедно с тях странници и просяци. Сред миртовите дървета цикадите, както всеки ден досега, не спираха да пеят, но гласовете им постепенно губеха предишните си сили.

– Какво прави той? – попита чиновникът, дошъл в затвора за ежедневната проверка.

– Без промяна. По цял ден седи обърнат към стената – тихо отговори пазачът и посочи към помещението, в което беше затворен свещеникът.

Чиновникът предпазливо надзърна през решетките на прозореца и видя огряна от слънцето стая с дъсчен под, насред която седеше свещеникът с гръб към прозореца.

На стената, към която се беше обърнал, през целия ден виждаше лазурносините вълни и малката черна глава на Гарпе, носеща се сред тях. А ето сега и тримата християни, увити като пашкули, ще потънат като малки камъни.

Когато разтърсеше главата си, призрачното видение изчезваше, но щом затвореше очи, отново упорито засядаше зад клепачите му.

„Ти си страхливец… – бе казал преводачът, като се надигна от пейката. – Не си достоен да се наричаш падре.“

Той не бе съумял да спаси християните, не бе могъл и подобно на Гарпе да ги последва и да изчезне сред вълните. Беше обзет от състрадание към онези клетници, но нищо повече не можа да направи. Но състраданието не беше действие. Не беше и любов. Състраданието, подобно на страст, не е нищо повече от вид инстинкт. Бе научил това много отдавна, още на твърдата скамейка в семинарията, но досега то бе останало просто знание на хартия.

„Огледай се! Огледай се! Заради вас, ето, лее се кръв, кръвта на селяните отново се лее по земята.“

След това пред очите му се появи проточилата се следа от червено-черната кръв сред нажежения от слънцето двор. Преводачът бе казал, че тази кръв е пролята заради егоистичните идеали на мисионерите. Губернаторът Иноуе беше сравнил тези егоистични идеали с натрапената любов на грозната жена. Както и че за един мъж натрапената любов на грозната жена е непосилно бреме.

„Освен това… – изплувалият лик на усмихнатия преводач се сля с руменото месесто лице на Иноуе. – Казваш, че си дошъл в тази страна, за да жертваш живота си за тях. Но всъщност онези същества умират заради теб!“

Презрителният смях разтваряше раната на свещеника и се забиваше в нея като игла. Свещеникът мекушаво поклати глава. Дълго време селяните в тази страна не бяха умирали заради него. Те бяха избирали смъртта, за да се предпазят, след като веднъж вече бяха приели вярата, отвърна той сам на себе си, но отговорът нямаше достатъчно сила, за да излекува отворилата се рана.

Така минаваха ден след ден. Цикадите все така продължаваха да пеят с изтощени гласове сред миртовите дръвчета.

– Какво прави той? – попита чиновникът, дошъл в затвора за ежедневната проверка.

– Без промяна. По цял ден седи обърнат към стената – тихо отговори пазачът и посочи към стаята.

– Дойдох по нареждане на главната канцелария да се информирам за ситуацията и като гледам, всичко се развива според плана на уважаемия губернатор.

Чиновникът се отлепи от решетките на прозореца и на лицето му се изписа усмивка на задоволство, като на лекар, внимателно наблюдаващ промените в състоянието на болния.

След като празникът обон приключи, за известно време в Нагасаки настъпи спокойствие. В края на месеца беше така нареченият Ден за благодарност, когато старейшини от селата около Нагасаки, Оямаура и Ураками поднасяха на губернатора сандъци с ранна реколта ориз.

Първи август, наречен още хассаку, беше ден, в който различни държавни чиновници от цялата околност, редом с представители на старите градове, облечени в бели летни кимона, пристигаха на официална визита при местния губернатор.

Луната постепенно нарасна, докато съвсем се напълни. Сред смесената горичка зад затвора всяка нощ гълъб и бухал пееха един на друг, извисявайки сходните си гласове. Над горичката висеше съвсем кръглата луна, някак злокобно обагрена в червено, като току се показваше и скриваше в един черен облак. Старите хора шушукаха помежду си, че нищо чудно през годината да се случат лоши неща.

Тринайсети август. В домовете на Нагасаки се редяха блюда със сурова риба и зеленчуци, варяха се сладки картофи и соеви зърна. На този ден чиновниците, както и други служители на губернатора му поднасяха морски дарове и традиционни сладки в знак на дълбока почит, а той от своя страна им раздаваше саке, супа и различни видове данго.

Същата нощ пазачите до късно се гощаваха със саке, придружено със сладки картофи и соя. Мракът бе изпълнен с непрестанно боботещите им гласове и потракването на чинии. Свещеникът седеше с изправен гръб, подвил крака под себе си, докато сребристите лъчи на луната се плъзгаха по костеливите му рамене. Изнемощелият му силует се отразяваше в отсрещната стена. От време на време подплашена от нещо цикада политаше с кратък писклив вик. Затворил хлътналите си очи, той търпеливо понасяше дълбокия мрак. В тази нощ, докато всички хора, всички същества, които познаваше, бяха потънали в дълбок сън, през него преминаваше и дълбоко в гърдите му дълбаеше като със свредел една друга нощ, подобна на тази… Насред пепелявата земя на Гетсимания, просмукана от горещите изпарения по пладне, присвит встрани от спящите си ученици, беше Онзи човек. И мъката Му бе болезнена като смъртта, потта Му капеше като капки кръв…Образът Му насищаше съзнанието на свещеника. Макар и стотици пъти да бе мислил за Него, скърбящото Му, облято в пот лице му се бе струвало някак далечно. Но тази нощ за пръв път ликът с хлътнали бузи сякаш се фокусира под клепачите му.

Дали и Той през онази нощ бе предусетил мълчанието на Всевишния и бе потръпнал от уплаха? Свещеникът не искаше да мисли за това. Но неочаквано през сърцето му пробяга вътрешен глас, който той понечи да заглуши, като яростно два-три пъти тръсна глава. Отново виждаше дъждовното море, в което потънаха Мокичи и Ичизо, завързани за водните кръстове. Морето, в което главата на преследвалия лодката, останал вече без сили Гарпе, се носеше на повърхността като парче дърво. Морето, в което една след друга вертикално бяха потънали сламените фигури. Морето се простираше необятно и тъжно, а в това време над него Бог упорито продължаваше да мълчи.

„Eloi, Eloi, lama sabachthani.“[53] Внезапно този глас заедно със спомена за оловносивото море пронизаха гърдите му. „Eloi, Eloi, lama sabachthani…“ В петък, в шест часа, гласът Му отекваше от кръста, отправен към потъналото в плътен мрак небе. Относно този момент дълго време мислите на свещеника бяха свързани само с Неговата молитва, но никога с това, че може би тя е била породена от боязън пред Божието мълчание.

Дали Бог наистина съществува? Ако Бог не съществува, а той бе прекосил толкова морета, за да дойде до този малък безплоден остров, носейки едно-единствено семе, то досегашният му живот би послужил единствено за посмешище. Тогава и животът на едноокия мъж, обезглавен насред огласяното от цикадите пладне, също би бил за посмешище. И животът на Гарпе, който бе плувал след лодката на християните, също би бил за посмешище. Свещеникът се обърна към стената и се изсмя с глас.

– Ей, падре, какво е толкова смешно?

Натрапчивите гласове на пиещите саке надзиратели вече бяха секнали, въпросът дойде от друг пазач, докато минаваше край вратата, връщайки се от мястото, където бе ходил по нужда.

Когато настъпи сутринта и изгарящите лъчи отново нахлуха през решетката на прозореца, свещеникът възвърна силите си и успя да се отърси от налегналото го снощи чувство на самота. Протегна две ръце напред, подпря главата си в дъсчената стена и с кух глас зашепна редове от псалм: „Давидов псалом. Непоколебимо е сърцето ми, Боже; Ще пея, а още ще славословя с душата си. Събуди се, псалтирю и арфо; Сам аз ще се събудя на ранина. Ще Те хваля, Господи, между племената“[54]. В детството си винаги когато гледаше синьото небе, когато гледаше вятъра, веещ сред плодните дръвчета, сърцето му се връщаше към тези библейски строфи. По онова време Бог не беше обект, предизвикващ боязън, който носи мрачни съмнения, както бе сега, а беше по-близък до него съмишленик, който съществува в хармония с тази земя, който го караше да чувства радост.

От време на време през решетката на прозореца надничаха чиновници и пазачи с пълни с любопитство очи, но той повече не погледна натам. Понякога дори не докосваше храната, която му носеха два пъти на ден.

Настъпи септември и един следобед, когато почувства, че въздухът някак захладнява, неочаквано бе посетен от преводача.

– Днес искам да ви срещна с един човек. – Както винаги, преводачът го заговори с подигравателен маниер, докато шумно пореше въздуха с ветрилото си. – Но не, не е губернаторът. Някой, когото безспорно ще сте доволен да видите.

Свещеникът мълчеше и безчувствено се взираше в събеседника си. Все още ясно си спомняше думите, които му бе подхвърлил онзи ден, но странно, не усещаше нито омраза, нито гняв. Не само че не усещаше, ами му бяха дотегнали каквито и да било чувства, свързани с това.

– Като попитах, ми казаха, че почти не се храните… – подметна преводачът с привичната за него тънка усмивка. – Добре ще е да не се умисляте толкова…

Докато приказваше, преводачът често влизаше и излизаше от стаята, замислено наклонил глава.

– Паланкинът е бавен. Вече е време да тръгваме.

Който и да дойдеше, свещеникът вече бе загубил почти всякакъв интерес. Сякаш виждаше празен физически обект, разфокусирано се взираше в гърба на преводача, който нервно сновеше напред-назад между неговата стая и тази на пазачите. През отвора на вратата долитаха гласовете на носачите на паланкина. обсъждаха нещо отвън с преводача.

– Падре, да тръгваме.

Без да каже и дума, свещеникът се изправи и бавно излезе от помещението. Светлината навън беше непоносимо болезнена за крайно изтощените му помътнели очи. Двама носачи, само по препаски, облакътени на паланкина, упорито зяпаха насам.

– Тежък ще е. И тялото му е такова дебело! – изроптаха те, докато свещеникът се качваше в паланкина.

За да се предпази от хорските погледи, свещеникът спусна изтъканата от слама завеска и вече не виждаше нищо от случващото се навън. До него долитаха само различни шумове и звуци. Детски глъч. Звънчета на будистки монаси. Звуци от строежите. Вечерните лъчи се процеждаха през сламената завеска и се превръщаха в слънчеви петна по лицето му. Но не бяха само звуците, носеха се и какви ли не миризми. Аромати на дървета, на кал. Миризма на кокошки, както и на коне, на говеда… Свещеникът затвори очи и макар за кратък миг, от дъното на гърдите си вдъхна живота на човешките същества, които отново бяха край него. Внезапно в него се надигна желанието и той, като всички останали, отново да може да заговаря хората, да ги изслушва, да се слее с живота им. Беше се крил в колибата за въглени, бе се скитал в планината, изпълнен със страх от преследвачите си, бяха убивали християни пред очите му и ден подир ден всичко това бе станало прекалено много за него. Помисли си, че вече не са му останали никакви сили, за да продължава да търпи. Но… „ако се обърнеш към Господа, твоя Бог, с всичкото си сърце и с всичката си душа“[55]… От момента, в който бе станал свещеник, мисията му бе неотклонно да следва една-едничка цел.

По шумовете наоколо разбра, че паланкинът е влязъл в града. Кудкудякането на кокошките и мученето на кравите отпреди малко бяха заменени от забързаните стъпки на хората наоколо, през сламената завеса проникваха пронизителните подвиквания на продавачите, трополенето от колелата на колесниците, крясъците от някаква караница.

На свещеника му беше все едно къде всъщност го водеха, с кого предстоеше да го срещнат. С когото и да го срещнеха, само щяха да продължат, както и досега, да повтарят едни и същи въпроси, начинът на разпитите щеше да е същият. Подобно на въпросите на Ирод, който бе разпитвал Иисус, целта нямаше да е реално да чуят отговора на ответника, а чисто и просто, формално да го разпитат. Освен това, защо губернаторът Иноуе не бе убил само него, а го държеше жив, без да има намерение да го освобождава? Самата мисъл внимателно, от всички страни да премисли причините за това, предизвикваше у него апатия и досада.

– Пристигнахме.

Докато избърсваше потта от челото си, преводачът спря паланкина и повдигна покривалото. Когато свещеникът излезе навън, вечерната светлина неусетно се бе обагрила в червено. Забеляза също, че с тях бе дошъл и пазачът, който в затвора се грижеше за него. Явно се бяха страхували, че по пътя може да се опита да избяга.

На върха на каменни стълби се извисяваше храмова порта. Зад искрящите в светлината на залеза двери се забелязваше неголям будистки храм, зад който имаше кафеникава урва, преминаваща в стръмна планина. Частта, в която живееха будистките монаси, бе потънала в мрак, по дъсчения под невъзмутимо се разхождаха две-три кокошки. Показа се един млад бонза, погледна враждебно свещеника с блеснали очи и без дори да поздрави преводача, набързо изчезна.

– Бонзите ненавиждат падрета като вас. – Не без удоволствие каза преводачът, след което седна на дъсчения под и зарея поглед към вътрешната градина. – Да стоите все така, обърнат към стената, е отрова и за тялото, и за духа. Престанете с безсмисленото си упорство, то на никого не носи добро.

Както обикновено, свещеникът почти не слушаше отправените към него подигравателни думи на преводача. Повече го вълнуваше да разпознае странната миризма, примесена с други, която внезапно бе подушил – не беше миризма от благовонните пръчици, нито на влага, нито от храната на японците. Странната миризма беше на месо. Макар и дълго време да не бе вкусвал месо, бе достатъчно чувствителен, за да усети едва доловимия мирис.

В далечината отекнаха стъпки. Бавно се приближаваха насам от другата страна на дългия коридор.

– Успяхте ли да се досетите с кого предстои да се срещнете?

В този миг лицето на свещеника се изопна и той за пръв път леко кимна. И сам не разбираше защо коленете му неволно се разтрепериха. Знаеше, че все някога щеше да дойде моментът, когато ще срещне този човек, но не бе си представял, че ще е на подобно място.

– Май вече е настъпил моментът да се срещнете – каза преводачът, докато се наслаждаваше на треперещата фигура на другия. – Както каза уважаемият губернатор.

– Уважаемият Иноуе?

– Точно така. Идващият насам също искаше да ви види.

Зад фигурата на застаряващ монах, облечен в почти черно кимоно, с наведена глава пристъпваше Ферейра. Тъй като дребничкият възрастен монах с все сили бе изпъчил гърди, привелият до него внушителното си тяло Ферейра изглеждаше още по-раболепно. Беше досущ като грамадно добиче, с вързано около врата му въже и теглено против волята му. След като старият монах спря, Ферейра безмълвно хвърли бегъл поглед към свещеника, след което кръстоса крака на пода в ъгъла на огряното от западното слънце дъсчено помещение. Всички потънаха в дълго мълчание.

– Падре – най-накрая отрони свещеникът с треперещ глас, – падре…

Ферейра леко повдигна наведеното си лице и с жалостив поглед за миг погледна към свещеника. Първо в погледа му едновременно се прокраднаха сервилна усмивка и срам, след което, някак предизвикателно, той нарочно обърна към него широко отворени очи.

Свещеникът от своя страна също не знаеше какво да каже. Гърдите му тежаха, чувстваше, че каквото и да каже, ще бъде лъжа. Не му се искаше да стимулира още повече надменното любопитство на монаха и преводача, които не сваляха очи от тях. Носталгия, гняв, тъга, омраза – всички тези чувства се преплитаха и предизвикваха в дъното на душата тътен на недоволство. „Защо ме гледаш така? – извика той в сърцето си. – Не съм дошъл да те обвинявам. Не съм тук, за да те съдя. Аз с нищо не те превъзхождам.“ Опита се насила да се усмихне, но вместо усмивка, против волята му, от очите му бликна бяла сълза и бавно се търкулна по бузата му.

– Падре, колко отдавна не сме се виждали… – успя да промълви с треперещ глас.

Прекрасно съзнаваше, че звучи нелепо и комично, но не можа да каже нищо повече от това.

Ферейра все така мълчеше, а предизвикателната усмивка продължаваше да играе на лицето му. От мекушавата раболепна усмивка до изражението, изпълнено с дързост – свещеникът недвусмислено разчиташе сърцето на Ферейра. Така ясно го разбираше, че му се искаше да се строполи на земята като изгнило дърво.

– Кажете нещо… моля ви – обади се свещеникът със задавен глас. – Ако имате милост към мен… моля ви, кажете нещо.

„Обръснал си се, а“, тези странни думи изневиделица се надигнаха в гърлото му. Сам не разбираше защо подобна приумица така изненадващо се бе появила. Но, да, отдавна, още откакто той и Гарпе познаваха учителя Ферейра, на брадичката му действително растеше прекрасна, грижливо поддържана брада. Тя бе част от характерното за него, излъчващо благост и достойнство лице. А сега там, където бе расла, в основата на носа му и по брадичката бе съвсем гладко. Свещеникът почувства, че погледът му отново и отново се връщаше на гладко избръснатите части на лицето на Ферейра. Изглеждаха ужасно непристойно…

– В такъв момент какво ли да кажа…

– Вие сам лъжете себе си.

– Лъжа себе си? А как да наречем частта, която не е лъжа?

За да не пропусне нищо от разговорa им на португалски, преводачът се надигна на колене. От двора отпред две-три кокошки отново подскочиха към вътрешната част и замахаха с крила.

– Отдавна ли живеете тук?

– Май ще стане почти година.

– Къде сме?

– В будистки храм, наречен „Сайшоджи“.

При познатото звукосъчетание „Сайшоджи“, изнизало се от устата на Ферейра, старият монах, стоял досега с изражение на каменен Буда, обърна лицето си към тях.

– Аз пък съм в затвор някъде в Нагасаки. И аз самият не знам къде точно се намира.

– Чувал съм за него. Извън града е, в покрайнините.

– Какви са заниманията ви тук, падре?

Лицето на Ферейра се изкриви, той поглади с ръка гладката си брадичка.

– Уважаемият Савано ежедневно се занимава с писане… – вместо него някъде отстрани се обади преводачът.

– По нареждане на губернатора адаптирам книга по астрономия – заговори припряно Ферейра, сякаш за да затвори устата на преводача. – Точно така. Полезен съм. Полезен съм на хората в тази страна. Японците са богати на всякакви знания, но в области като астрономията и медицината хора като мен, идващи от Запад, все още има с какво да помогнат. Разбира се, от Китай е била усвоена забележителна медицина… но ако към това добавим и западната хирургия, със сигурност няма да е напразно. Същото е и с астрономията. Затова и отправих молба към капитаните на холандските кораби за осигуряване на лупи и телескопи. Съвсем не съм безполезен за тази страна. Необходим съм. Така е.

Свещеникът втренчено се взираше в устата на Ферейра, който и за миг не спираше да говори, сякаш искаше да изземе думата на останалите. Не проумяваше откъде се бе взела тая словоохотливост. Все пак му се стори, че разбира каква е тази тревожност в сърцето му, която го караше многократно да изтъква, че все още е полезен. Ферейра не говореше само на него. Искаше и преводачът, и монахът да го чуят, а също така се стремеше да докаже на себе си своето собствено съществуване, затова като навита пружина повтаряше: „Полезен съм за тази страна, полезен съм за тази страна“.

През това време свещеникът тъжно премигваше и гледаше към Ферейра. Да, това, да бъдеш полезен на хората, да им служиш, е било единствено желание, единствена мечта на божиите служители. Самотата за свещениците е настъпвала в момента, когато вече не са били полезни за останалите. Също както и сега, когато Ферейра се бе отрекъл от вярата си, но не можеше да се отърси от старите си, вкоренени в психиката му навици, помисли си свещеникът. Подобно на луда жена, която все още кърми детето си, Ферейра, изглежда, се бе вкопчил в отдавнашните си спомени, когато хората са се нуждаели от него.

– Щастлив ли сте? – прошепна свещеникът.

– Кой?

– Вие.

– Щастието – в очите му отново се мярна острото предизвикателно пламъче – зависи от различните представи на всеки един от нас.

„Преди никога не би говорил по този начин“, понечи да каже свещеникът, но го обзе чувство на досада и той стисна устни. Не бе тук, за да обвинява Ферейра за това, че бе изменил на вярата и че бе предал учениците си, в това число и него. У него вече нямаше никакво желание да бърка с пръст в дълбоката рана, която мъжът срещу него старателно криеше.

– Точно така. За нас, японците, той е много полезен. Даже му дадохме ново японско име, Савано Чуан – каза преводачът, докато стоеше между Ферейра и свещеника и се хилеше в лицето ту на единия, ту на другия. – Всъщност той работи и върху още един трактат. Трудът му ще разобличи грешките и неправдите в учението на Деус и християнството. Заглавието му май беше Кенгироку[56].

Този път Ферейра не бе достатъчно бърз, за да затвори устата на преводача. За момент зарея поглед към пърхащите с крила кокошки и си даде вид, все едно нищо не достига до ушите му.

– Уважаемият губернатор прочете ръкописа. Похвали го. Каза, че се е получил много добре – обърна се преводачът към свещеника. – Не е лошо и вие да го погледнете, когато имате свободно време в килията.

Сега вече свещеникът напълно проумя причината Ферейра припряно да се впусне да говори за адаптиране на книги по астрономия. Представи си го – ден след ден, приведен над масата по заповед на владетеля на Чикуго; пишещ, че християнската вяра е неправилна – вярата, на която бе посветил целия си досегашен живот; прегърбен, с четка в ръка.

– Безмилостно е…

– Какво казвате?

– Ужасно е! По-страшно от всяко мъчение. Не мога да се сетя за по-безмилостно отношение от това.

Ферейра обърна лице настрани, но свещеникът забеляза в окото му да проблясва бяла сълза. Облечен в черно японско кимоно, с кестенява коса, вързана като на японец, и дори с ново име – Савано Чуан… При все това още жив! Боже, ти все така си потънал в мълчание. Неумолимо мълчиш, дори и пред живот като този.

– Уважаеми Савано, днес не сме довели тук този падре, за да водим подобни дълги дискусии – заговори преводачът и обърна глава към стария монах, който неподвижно, като каменен Буда, бе приседнал на дъсчения под, силно напечен от западното слънце. – Ето, и стария монах го чакат какви ли не задачи. По-бързо изречете това, което се очаква от вас.

Борбеният дух на Ферейра отпреди малко, изглежда, съвсем угасна. Върху миглите му бялата сълза все още блестеше и на свещеника му се стори, че мъжът срещу него сякаш в миг се смали.

– Казано ми бе… да те убедя да се отречеш – уморено прошепна Ферейра. – Добре е да видиш нещо.

Той безмълвно посочи с пръст зад ухото си. Там се забелязваше белег от рана – кафеникава следа, набръчкана като след изгаряне.

– Нарича се провесване в яма. Може би вече си чул за това. Увиват те като пашкул, така че да не можеш да мърдаш ръцете и краката си, и те провесват в ямата с главата надолу. – преводачът нарочно разтвори ръце, демонстрирайки собствения си ужас, и продължи да обяснява: – И тъй като, ако ви провесят, животът би ви напуснал доста бързо, затова зад ухото се пробива дупчица, от която кръвта ви изтича капка по капка. Мъчение, измислено от многоуважаемия Иноуе.

Пред очите на свещеника изплува румено, месесто лице с големи уши – лицето на губернатора. Лице, към което две ръце приближават купичка гореща вода и то бавно отпива от нея. Лице, което след възражение от страна на свещеника спокойно кимва, изпълнено с безпрекословна убеденост, озарено от кротка усмивка. Казват, че и Ирод, по времето на мъченията над Онзи човек, се хранел на маса, цялата обкичена с цветя…

– Помислете си. В момента вие сте единственият християнски свещеник в тази страна, а след като ви заловиха, няма как да разпространявате вярата си сред селяните. Не смятате ли, че сте безполезен? – Преводачът присви очи и заговори с неочаквано смекчен тон: – А ето, Савано Чуан, както самият той бе любезен да каже преди малко, адаптира книги, посветени на астрономията, на медицината, помага на болните, изобщо посветил се е в служба на хората. Дали ще изберете пътя, по който ще затънете в непотребно съществуване в затвора, или публично ще се отречете и ще бъдете полезен на всички останали. Настъпил е моментът, в който сериозно трябва да помислите. Вероятно възрастният монах по същия начин е напътствал и почитаемия Савано. А именно, че пътят на милосърдието в крайна сметка означава да се отречеш от самия себе си. От наша страна ние дори отдаваме твърде голямо значение на различните вероизповедания. По отношение на посветеността си на човешкия род пътят на Буда и християнството не се отличават. Важното е дали ще поемеш по Пътя, или не. Почитаемият Савано пише точно за това в своя трактат Кенгироку.

Когато свърши да говори, преводачът потърси с поглед Ферейра, надявайки се на изказване в своя подкрепа. Вечерните слънчеви лъчи щедро огряваха слабия гръб на облечената в японски дрехи застаряваща фигура. Свещеникът не сваляше очи от изпосталелия гръб, докато се пренасяше в миналото, в семинарията в Лисабон, и напразно търсеше силуета на обичания и уважаван от студентите учител Ферейра. Странно, но в този момент у него не се надигаше чувство на презрение. Просто гърдите му бяха натежали от чувство на състрадание, като при вида на живо същество, на което са извадили душата.

– Двайсет години… – прошепна Ферейра и плахо сведе очи. – Двайсет години бях мисионер в тази страна. И я познавам подобре от вас.

– През тези двайсет години, в качеството си на най-висш пратеник на йезуитския орден, сте вършили блестяща работа – въодушевено поде свещеникът с цел да ободри събеседника си. – Изпълнени с възхищение, четяхме писмата, които изпращахте до централата на ордена.

– А сега пред очите ви стои застаряващ проповедник, претърпял поражение в мисията си.

– В нашето дело не може да има поражение. Когато вие и аз напуснем този свят, нов свещеник ще се качи на джонка в Макао, с която тайно ще се добере до тукашните брегове.

– И неминуемо ще бъде хванат! – неочаквано се обади отстрани преводачът. – При всяко следващо залавяне отново ще се пролива японска кръв. Тези, които мрат заради вашите егоистични въжделения, са японците. Колко пъти трябва да ви повторя, за да го разберете? Дошло е време вече да ни оставите на мира!

– Двайсет години бях мисионер… – с глас, лишен от чувство, Ферейра отново и отново, повтаряше все същите думи. – И в крайна сметка разбрах единствено, че в тази страна вашата, нашата вяра не може да пусне корени.

– Не, не е вярно, че не може да пусне корени – извика свещеникът и тръсна глава. – Изтръгват я из корен!

Но Ферейра даже не погледна по посока на вика, само стоеше със забит в земята поглед, безволев и безчувствен като кукла.

– Тази страна е тресавище. Скоро и вие ще го разберете. Тук се оказа още по-страховито тресавище, отколкото си бях мислил. Какъвто и разсад да посадиш, корените му ще загният; листата му ще пожълтеят и ще изсъхнат… А ние посадихме в това тресавище разсада на християнството…

– Но е имало времена, когато разсадът е растял и се е разлиствал!

– Кога?

Ферейра за пръв път директно насочи поглед към свещеника и на скулестото му лице се появи лека усмивка, изпълнена със съчувствие като към съвсем неопитен юноша.

– По времето, когато сте дошли в тази страна, накъдето и да се обърнеш, имало построени църкви, вярата ухаела като свежо утринно цвете, множество японци, подобно на евреите, скупчени при река Йордан, се борели да получат Светото кръщение.

– Ами ако предположим, че Богът, в който тогава са вярвали, не е бил Този, за който ни учи християнството…? – спокойно прошепна Ферейра, а на лицето му все още стоеше отправената към свещеника жалостива усмивка.

Почувствал необясним гняв да се надига от дъното на сърцето му, свещеникът инстинктивно стисна юмруци. Неистово си повтаряше да се придържа към здравия разум и да не се оставя да бъде подведен от подобна софистика. Претърпелият поражение всячески търси нови вратички към самозаблудата.

– Вие се стремите да отречете дори това, което не трябва да бъде отричано!

– Не е така. Това, в което местните хора в онези времена повярваха, не беше нашият Бог. Бяха техните собствени божества. А ние така дълго не го осъзнавахме, бяхме убедени, че японците са станали истински християни. – Ферейра, изглежда, се измори и приседна на пода. Ръбът на кимоното му се запретна и разкри слабите му като пръчки, прашни боси нозе. – И не ви казвам това нито за да се защитя, нито за да ви убедя. Боя се, че никой няма да повярва на думите ми. Не само вие, ами и мисионерите в Гоа и Макао, както всеки един свещеник, принадлежащ към Църквата – никой сред тях няма да ми повярва. Но въпреки това, след двайсет години мисионерска служба, аз разбрах японците. Разбрах, че корените на разсада, който посадихме, без да усетим, малко по малко са изгнили.

– Дори самият свети Франциск Ксавие – свещеникът не издържа и го прекъсна с жест, – докато е пребивавал в Япония, е твърдял обратното.

– Да, дори и този светец – кимна Ферейра – в началото не е успял да види тази истина. Японците изкривиха дори думата Деус, на която преподобният Ксавие ги бе научил, като своеволно я преиначиха на Дайничи – Великото Слънце. За японците, които се прекланят пред Великото Слънце, тези две думи имаха почти еднакво произношение… Не сте ли чели писмата на преподобния Ксавие, където той пише, че е забелязал тази грешка?

– Ако преподобният Ксавие бе придружаван от добър преводач, никога нямаше да се допусне такова нелепо недоразумение.

– Нищо подобно. Вие просто не разбирате същността на това, което ви казвам. – За първи път слепоочията на Ферейра потрепериха нервно, докато отговаряше. – Вие нищо не разбирате. Както и монасите, които идват от манастирите в Гоа и Макао, за да наблюдават тукашната мисия. И те нищо не разбират. Още тогава, смесвайки Деус и Дайничи, японците изкривиха нашия Бог, промениха го, опитвайки се да го приспособят към себе си, а след това започнаха да създават нещо съвсем друго. Този подмолен процес на преиначаване продължаваше, дори когато объркването с думите изчезна, в онези години, когато, както вие сам споменахте, успехите на мисионерите бяха най-впечатляващи. Японците все едно вярваха не в християнския Бог, а в собственото си изкривено творение.

– Изкривиха нашия Бог, като го приспособяваха към себе си… И после създадоха… – Свещеникът замислено повтори думите на Ферейра, като прехапа устни. – Но това все пак е нашият Деус?!

– Не! В сърцето на японците християнският Бог в някакъв момент загуби божественото си начало!

– Как смеете?! – не се сдържа Родригеш.

Викът му изплаши кокошките, които спокойно кълвяха зърно по голия под, и те стреснато се заклатушкаха към ъгъла.

– Разберете, това е съвсем просто. Вие и другите като вас забелязвате само видимата страна на нашите успехи, а не се замисляте над същината. Да, това, което казвате, е вярно, през двайсетте години на моята мисия тук бяха построени храмове на много места – в Камигата, Кюшу, Чугоку, Сендай; в Арима и Азучи бяха открити духовни семинарии, а японците се надпреварваха да стават християни. Имаше времена, когато имахме 400 000 покръстени японци.

– С право можете да се гордеете с това.

– Да се гордея? Да, може би… Ако японците вярваха в Бога, на който ние ги учехме. Но в храмовете, построени от нас в тази страна, японците не се молеха на нашия, християнския Бог, а на своето, непонятно за нас божество. Не знам дори дали можем да го наречем Бог… – Ферейра сведе поглед и размърда устни, сякаш нов спомен се прокрадна в ума му. – Не, това не е Бог! Досущ прилича на пеперуда, попаднала в паяжина… В началото тя е истинска пеперуда. Но на следващия ден от нея остава само мъртвата ѝ обвивка – има крилца, телце, но е изгубила истинската си същност. Японците се разправиха с нашия Бог по същия начин, както паякът с пеперудата – демонстрираха формата и вида, характерни за Бог, но това отдавна вече бе безжизнен труп, лишен от всякакво съдържание.

– Няма такова нещо! Не искам повече да слушам подобни глупави приказки! Не съм бил в Япония колкото вас, но с очите си ясно видях тези мъченици! – Свещеникът закри лицето си с ръце и гласът му се чуваше през отворите между пръстите му. – С тези очи видях как умираха, изгаряйки в огъня на вярата.

Свещеникът с болка си припомни дъжда над морето и двата черни стълба, носещи се сред това море… Никога нямаше да забрави едноокия, екзекутиран сред ярката светлина по пладне. В паметта му завинаги се бе запечатал моментът, в който жената, дала му краставицата, бе увита в сламена рогозка и хвърлена в морските води. Ако те не бяха загинали в името на вярата, то що за кощунство спрямо хората би било това? „Не! Ферейра лъже“, помисли си той.

– Това, в което те вярваха, не беше християнският Бог. И до ден днешен… – уверено повтори Ферейра с цел да го убеди, като натъртваше върху всяка дума – …японците нямат и няма и да имат ясна идея за Бога.

Тези думи се стовариха върху сърцето на свещеника с тежестта на трудноподвижен каменен къс. Подобно чувство го бе зашеметило с тежестта си, когато в ранното си детство за пръв път бе научил за съществуването на Бог.

– Японците нямат способността да си представят Твореца, напълно отделен от човека. Нямат сили да се замислят за съществуване, което надхвърля човешката реалност.

– Но християнството и Църквата са истина, която надхвърля пределите на държавите, на териториите. Иначе какъв би бил смисълът на мисионерската ни работа?

– За японците Бог е идеализирано, надхвърлило пределите си човешко същество. За тях Бог и хората имат една и съща природа. Но това не е Бог според църковния канон.

– И това ли е всичко, което сте разбрали за двайсет години в тази страна?

– Да, това е. – Ферейра кимна унило с глава. – И затова мисионерската работа за мен стана безсмислена. Неусетно корените на разсада, който посадих в това тресавище, наречено Япония, изгниха. Дълго време аз нищо не забелязвах, нищо не знаех.

Последните думи на Ферейра бяха наситени с горчиво примирение и свещеникът не можеше да се усъмни в искреността им. Светлината от залязващото слънце вече бе много по-слаба, а в ъглите на стаята вечерните сенки бяха започнали малко по малко да се промъкват. В далечината свещеникът долови отмерващия звук на дървен гонг и монотонния глас на бонзите, които произнасяха своите сутри.

– Вие… – свещеникът обърна лице към Ферейра и прошепна: – Вие не сте учителят Ферейра, когото аз познавам.

– Вярно е. Не съм Ферейра. Аз съм мъжът, комуто губернаторът даде името Савано Чуан – отговори Ферейра, извърнал поглед встрани. – И не само името, получих жената заедно с децата на един мъж, който бе екзекутиран.

В часа на глигана, качен в паланкина и съпровождан от чиновника и пазача, свещеникът бе на път обратно към затвора. Навън бе дълбока нощ и потокът от преминаващи бе секнал, тъй че нямаше опасност някой да надникне в паланкина. Позволиха му дори да вдигне завеската. Само да поискаше, можеше да избяга, но повече нямаше енергия за това. Пътят стана ужасно тесен и криволичещ, и макар, както каза пазачът, да бяха навлезли в район, намиращ се във вътрешната част на града, край тях се виждаха струпани традиционни къщици с дъсчени покриви, подобни на бараки, а когато напуснаха тази част на града, от време на време преминаваха край дълги зидове на храмове и разни горички. Вече му бе ясно, че Нагасаки все още нямаше формата на град. Виждаше се издигналата се над катраненочерните корони на дърветата луна, която, сякаш изравнила ход с паланкина, се носеше все пӝ на запад и пӝ на запад. А цветът на тая луна беше зловещ.

– Подобре ли се чувствате сега? – добродушно попита чиновникът, крачейки редом с паланкина.

Като стигнаха затвора, свещеникът любезно се сбогува с чиновника и пазача и се прибра в дъсчената си килия. Зад гърба му се чу познатият тъп звук, когато пазачът спусна резето. Струваше му се, че го е нямало цяла вечност и че най-сетне се е завърнал. Така дълго не се бе заслушвал в горските гълъби, които от време на време се обаждаха от съседната горичка. Денят беше болезнено дълъг – по-дълъг от изминалите десет дни в затвора.

Дълго чаканата среща с Ферейра съвсем не беше изненадваща. И цялата тази промяна във вида на възрастния мъж сега, като се замислеше, бе нещо, което си бе представял от даден момент нататък след пристигането си в Япония. Когато от дъното на коридора, клатушкайки се, се бе появил изпосталелият, облечен в японски дрехи Ферейра, сърцето му почти не бе трепнало, не бе се стъписало. Но това вече му беше все едно. Беше му все едно…

И все пак, доколко думите на Ферейра бяха истина?

Процеждащата се през решетките на прозореца лунна светлина огряваше целия гръб на свещеника, който седеше на пода изправен, с лице, обърнато към дъсчената стена. Може би Ферейра беше скалъпил подобна история като оправдание за слабостта и грешките си? Да, точно така. Разбира се, че такава беше причината. Част от него продължаваше да вярва в това, но внезапно го разтърси тревога… Ами ако Ферейра беше прав? Ферейра бе нарекъл Япония бездънно тресавище. Тук корените на разсада загниват и после изсъхват. Точно така, в това тресавище бе изсъхнал разсадът на Христовата вяра и никой даже не беше забелязал…

„Християнството бе разрушено не както вие си мислите – заради забраните и гоненията. В тази страна винаги е имало нещо, което пречи на Христовата вяра да бъде приета…“ Думите на Ферейра пронизваха ушите на свещеника сричка по сричка. „В Япония Бог е като труп на пеперуда, оплетен в паяжина – в него няма плът и кръв; останала е само външната обвивка.“ В този момент, докато продължаваше да говори, очите на Ферейра горяха както никога досега. И тогава това изражение беше някак далеч от самозаблудата на победения, от него струеше истинност.

Откъм двора се чуваха тихите крачки на пазача, който тъкмо бе ходил да пикае. Когато и те се стопиха, в мрака останаха само протяжните стържещи гласове на разните бръмбъри.

„Не, това е немислимо. Невъзможно!“ Разбира се, свещеникът нямаше никакъв мисионерски опит, за да може да опровергае думите на Ферейра. Но да ги приеме за верни, означаваше да зачеркне целия си живот. Упорито започна да удря главата си в стената, като продължаваше да шепти монотонно: „Не, това е немислимо. Невъзможно е!“.

Подобно нещо е невъзможно. Човек не може да жертва себе си заради вяра, която е фалшива. Селяните, които бе видял със собствените си очи – окаяни мъченици – ако нямаха вяра в спасението, какво тогава ги бе крепило, когато, подобно на малки камъни, потънаха насред покритото с дъждовна мъгла море. Както и да го погледнеш, те бяха силно вярващи, истински християни. И дори вярата им да бе наивна – вдъхнали я бяха не японските чиновници или будистките монаси, а християнската църква!

Тогава свещеникът си припомни тъгата на Ферейра. В разговора им той нито веднъж не бе споменал бедните японски мъченици. По-скоро съзнателно избягваше тази тема. Игнорираше онези, различните от него, по-силните, които бяха издържали на мъченията и провесванията в ямата. Ферейра искаше да прибави поне още някого към слабите като него, искаше някого, с когото да раздели бремето на слабостта и самотата.

В тъмното се замисли дали в тази нощ Ферейра спеше. Не, не би могъл да заспи. И той като него, нейде в този град, с широко отворени очи се взираше в тъмнината, потънал в бездната на самотата. А тази самота бе по-страшна, по-студена от затворническото усамотение, което свещеникът бе принуден да понася. Та Ферейра бе предал не само себе си – с цел да трупа слабост върху слабост, той се опитваше да повлече и други по пътя, който той самият бе избрал. Боже, ще го спасиш ли? Та нали Ти сам се бе обърнал към Юда: „Каквото вършиш, върши го по-скоро“. И него ли ще отпратиш в изоставеното от теб стадо?

Като сравняваше своето уединение със самотата на Ферейра, свещеникът за първи път почувства самоуважение и удовлетворение и на устните му се появи тиха усмивка. Легнал на твърдия дъсчен под, той просто чакаше да настъпи сънят.