Мълчание

Шеста глава

Небето беше притъмняло. Облаци бавно преваляха през планинския хребет и се спускаха към ширналите се поля. Такава бе пустата равнина Чизукано. Докъдето стигаше поглед, се виждаше гола, черно-кафява земя; само тук-там зеленееха редки островчета пълзящ храсталак. След като се посъветваха, самураите наредиха на стражарите да свалят свещеника от коня. Толкова дълго се беше друсал на гърба на коня с вързани ръце, че като стъпи на земята, той неволно приседна от мъчителна болка, пронизала рязко вътрешната част на бедрото му.

Един от самураите извади лула с дълъг мундщук и я запали. За първи път, откакто бе в Япония, свещеникът виждаше тютюн. Самураят дръпна дълбоко няколко пъти, след което изпусна дима и подаде лулата на спътника си. Стражарите ги наблюдаваха с неприкрита завист.

Те още дълго се взираха в далечината на юг – едни стояха, други седяха върху скалата, имаше дори някои, които пикаеха на сянка под скалата. На север небето все още се синееше, но на юг се трупаха тежки, вечерни облаци. Свещеникът от време на време поглеждаше към пътя, по който бяха дошли, но от Кичиджиро нямаше и следа – къде ли беше изостанал? Сигурно насред пътя се бе отказал да се прокрадва след тях и бе свърнал нанякъде…

– Идат! Идат! – развикаха се най-сетне стражарите, като сочеха някъде на юг.

Там, в далечината, се появи същото като това тук множество, съставено от самураи и мъже, следващи ги пеша, което бавно приближаваше насам. Пушещият лула самурай веднага се метна на коня си и препусна с всички сили насреща им. Без да слизат от конете, те си размениха почтителни поклони с предвождащия отряда конник и свещеникът разбра, че от тази минута го предаваха в ръцете на новопристигналите.

След кратка размяна на реплики, конвоят, който го бе съпровождал от Омура, обърна конете и скоро изчезна от поглед, отправил се на север, където все още слънчевите лъчи се подаваха иззад облаците. Пристигналите от Нагасаки самураи го обградиха, качиха го на неоседлан кон и отново поеха на път.

На склона на хълма, сред шубраците, се издигаше затворът. Току-що построен, той изглеждаше като склад; отвътре подът беше леко повдигнат над земята, предната част беше с толкова нисък таван, че бе невъзможно да се изправиш в цял ръст. Светлината се процеждаше през малко прозорче с решетки и един отвор в дървената врата, през който едва минаваше чинията с храна, която подаваха на свещеника един път дневно. Бе виждал затвора отвън веднъж, като пристигна, и след това, когато два пъти го водиха за разпит – отвъд бамбуковата ограда, чиито островърхи пръти стърчаха страховито навътре, се виждаха равните тръстикови покриви на колибите, в които живееха стражарите.

Когато го докараха, нямаше други затворници освен него. Както в колибата си на оня остров, той седеше по цял ден неподвижно, потънал в мрак, а до него долитаха гласовете на пазачите. Понякога от скука те го заговаряха и така той разбра, че затворът се намира в околностите на Нагасаки, но не му стана ясно къде точно бе спрямо центъра на града. През деня до него достигаха гръмките гласове на работниците, звуци от сечене на дървета, от забиване на пирони – не бе трудно да се досети, че районът наоколо се разрастваше. Паднеше ли нощта, от гъсталака наблизо се чуваха гласовете на горските гълъби.

Независимо от всичко, животът в затвора се оказа странно мирен и безметежен. Тревогата и изтощението, които го преследваха по време на скиталчеството му из планините, сега му се струваха като потънала в забрава, отдавнашна история. Не можеше да предположи какво ще му донесе утрешният ден, но у него нямаше почти никаква тревога. Изпроси си от пазачите парче плътна японска хартия и шнур и така си направи броеница. С нея прекарваше дните в молитви и дълбоки размисли над стиховете от Писанията. През нощта, легнал на пода, се вслушваше в песента на горските гълъби и зад затворените му клепачи се нижеха една по една сцени от живота на Иисус. Още от детските си години той виждаше светлия лик на Иисус – въплъщение на въжделенията и идеалите му. Лицето на Иисус, проповядващ пред събралото се в планината множество; лицето на Иисус, пресичащ по здрач Галилейското езеро… Даже и в моментите на жестоки мъчения, лицето Му и за миг не бе изгубвало прелестта си. Мекият поглед на ясните, проникващи и в най-дълбоките кътчета на човешката душа очи бе прикован в свещеника. Лицето, което не може да обиди, не може да причини зло никому… И когато мислеше за това, чувстваше, че тревогата и страхът се отдръпват, подобно на малки вълнички, кротко попиващи в крайбрежния пясък…

Откакто бе дошъл в Япония, за пръв път прекарваше дни, изпълнени със спокойствие. Дори си помисли, че ако дните се нижат все така, може би това е знак, че и смъртта му не е тъй далеч… Тъй тихо минаваха дните и нежно понасяха сърцето му. На деветия ден обаче, без предупреждение, го изведоха навън. Ярката слънчева светлина проряза като с меч хлътналите му очи, отвикнали от слънцето сред полумрака на тъмницата. От дърветата, подобно на каскада, се лееше песента на цикадите, алени цветя, нацъфтели зад колибата на пазачите, привлякоха погледа му. Едва сега забеляза на какво беше заприличал – брадата и косата му бяха прораснали като на скитник, ръцете му бяха изтънели, все едно са телени пръчки, месото на задните му части се бе стопило. Най-напред си помисли, че са го извели за разпит, но се оказа, че бе отведен в колибата на пазачите и вкаран в килия с дървен под, оградена отвсякъде с решетка от дървени пръчки. Нямаше никаква идея защо го бяха преместили тук.

На следващия ден всичко се изясни. Обичайната тишина бе внезапно разкъсана от гневните гласове на пазачите, след което се чу нестройно влачене на крака – през затворническата порта в двора бяха довлечени няколко души – мъже и жени, които до предния ден са били натикани в непрогледна килия, подобна на тази, в която доскоро бе и той.

– Мърдай, ако не искаш да бъдеш наказан! – злобно крещяха стражарите.

А пленниците непреклонно отвръщаха:

– Спрете да ни блъскате! По-полека!

Така свадата между пазачите и затворниците продължи известно време, след което утихна. С настъпването на вечерта от затвора неочаквано се извисиха гласовете на пленниците, припяващи молитви: „Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име, да дойде Твоето Царство, да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята; насъщния ни хляб дай ни днес, и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници, и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия; защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки веков. Амин“…

Сред вечерната мъгла гласовете на мъжете и жените изригнаха като фонтан и после постепенно замряха. „Не въведи нас в изкушение…“ В гласовете, издаващи тези напеви, се чувстваше някакво особено състояние, изпълнено с печал и стенания. Премигвайки с хлътналите си очи, падрето раздвижи устни в унисон с молитвата: „Досега пазиш мълчание, но няма да си вечно безмълвен!“…

На следващия ден свещеникът попита пазачите дали може да посети затворниците, които под строг надзор прекопаваха двора. Когато излезе навън, петима-шестима от тях вяло размахваха мотики, а щом го видяха, стъписано извърнаха глави насам. И тогава той си спомни, че вече ги беше виждал. Спомни си дори и избелелите им парцаливи селски дрехи. Разбира се! Но като погледнаха насам, не ги позна веднага, защото от затворническия живот в лишената от светлина килия на мъжете им бяха пораснали бради и дълги коси, а лицата на жените бяха бледи като платно.

– Каква среща… Падре сàма! – провикна се една от жените. – Никога не бих си и помислила …

Да, това беше жената, която в оня ден извади от пазвата си и протегна към него краставица. До нея стоеше едноокият мъж, приличащ на просяк, който дружелюбно се усмихваше, разкривайки кривите си жълтеникави зъби.

От този ден, получил разрешение от пазачите, свещеникът ходеше два пъти дневно, сутрин и вечер, в затвора, където бяха християните. По това време пазачите все още бяха благосклонни, мислейки, че по този начин биха предотвратили евентуална вълна на недоволство сред затворниците. Без вино и хляб свещеникът не можеше да отслужи литургия, но пък заедно с тях произнасяше Кредо, Патер Ностер и Аве Мария, а имаше и възможност да изслушва изповедите им.

„Не се надявайте на кралете, на сина човешки, в когото няма спасение. Духът му излиза от него, а той се връща в своята земя, и тогава изчезват и мислите му. Блажен е онзи, който има Бога Яков за свой помощник, който се уповава на своя Бог, сътворил небето и земята, морето и всичко в тях…“[42]

Докато шептеше на затворниците една след друга думите на старозаветния псалм, всички го слушаха, притаили дъх, никой даже и не покашляше. Пазачите също слушаха в пълно мълчание. Досега бе произнасял тези строфи някак машинално, никога от дъното на душата са, както сега – отправени към християните, както и към самия него. Наситени с нов смисъл и тежест, една подир друга думите изпълваха душата му.

Настъпил е часът на върховно страдание – с патос говореше той. – Но Бог никога няма да ви остави. Той ще измие кръвта от раните ни. Бог няма завинаги да остане безмълвен…

Паднеше ли вечер, свещеникът извършваше за затворниците тайнството на изповедта. Поради липса на изповедалня, той изслушваше приглушения шепот на каещите се, като притискаше ухо към отвора, през който подаваха храната на затворниците. Останалите, в старанието си да не пречат, се скупчваха в някой ъгъл. Когато се замислеше, че за първи път след Томоги в този затвор можеше да изпълнява задълженията си на свещенослужител, тайно се надяваше животът му тук да продължи вечно.

След като бе изслушал изповедите, изваждаше хартията, която бе изпросил от пазачите, и с едно перо от кокошка, намерено на двора, малко по малко описваше спомените си от момента на акостирането на японска земя. Разбира се, не беше ясно дали писанието му изобщо щеше да стигне до Португалия; можеше пък някой християнин и да успее тайно да го предаде на китаец в Нагасаки… С тази едничка слаба надежда той плъзгаше перото по хартията.

През нощта, докато седеше в мрака, от горичката се чуваше гу-гу, гу-гу… до него достигаха гласовете на горските гълъби. В този момент той чувстваше устремения към него взор на Иисус. Ясните сини очи го гледаха със състрадание; в Божите черти се четяха спокойствие и непоколебима увереност. „Боже, нали повече няма да ни обръщаш гръб“, шепнеше свещеникът, взирайки се в лика Му, и тогава: „Аз няма да ви изоставя…“, стори му се, че дочува отговор. Разтърси глава, ослуша се, но в крайна сметка единственият звук, който долови, бяха гласовете на гълъбите. Мракът беше наситено черен. И въпреки това той усети мигновено облекчение, сякаш сърцето му бе пречистено.

Един ден резето щракна и през вратата се подаде главата на един от пазачите.

– Преобличай се! – извика той и постави един кат дрехи на дъсчения под – Виж! Съвсем ново житоку, а вътрешният плат е от памук… Вземай, вземай, за теб са!

След което пазачът се впусна да обяснява, че житоку се нарича облеклото на будистките бонзи.

– Благодаря за честта… – промълви свещеникът и на изпосталялото му лице изплува усмивка, – но си ги вземете. На мен нищо не ми трябва.

– Няма да ги вземеш, така ли!? Няма да ги вземеш..? – Пазачът клатеше глава като дете, но едновременно с това гледаше алчно към дрехите. – Но те са подарък от чиновниците на самия губернатор!

Като сравни вида на протритите си одежди с тези съвсем нови дрехи, свещеникът се замисли защо ли от управата му даряваха облекло на бонза? Питаше се как ли трябваше да го възприеме – като състрадание към затворник от администрацията на губернатора или като поредната хитра стратегия? Така или иначе, беше му ясно, че тези дрехи днес поставяха началото на отношенията му с властите.

– По-бързо, по-бързо! – подкани го пазачът. – Високопоставените чиновници скоро ще дойдат.

Свещеникът не предполагаше, че разпитът ще се състои толкова скоро. Около този момент въображението му ден след ден рисуваше драматични картини, досущ като срещата на Иисус с Пилат… Тълпата беснее, Пилат е объркан, Иисус стои прав и мълчи… Докато сега тук имаше само една голяма цикада, която с песента си приканваше към дрямка. Затворът с японските християни беше потънал в обичайната си следобедна тишина.

Получил топла вода от пазача, свещеникът прокара влажна кърпа по тялото си, след което, без да бърза, пъхна ръце в ръкавите на долната памучна риза. Материята не беше приятна на допир и освен това по тялото му преминаха тръпки на унижение, че обличайки тази дреха, прави някакъв компромис спрямо управата.

В двора пет ниски пейки бяха подредени в редица. Всяка една от тях хвърляше черни сенки върху земята. На свещеника бе наредено да коленичи с ръце върху коленете от дясната страна на входната порта и той застина в продължително очакване. Позата беше непривична за него и от болките в коленете цялото му тяло се покри с пот, но не допускаше чиновниците да видят страдание, изписано на лицето му. Опитвайки се да не мисли за болката в коленете, той напрягаше цялото си съзнание с мисли за Иисус – питаше се какво е било изражението Му в онези моменти, когато камшиците са плющели по гърба Му.

Най-накрая се чуха удари от копита и трополене на крака, а стражарите раболепно коленичиха и забиха глави в земята. Появиха се неколцина самураи, които, пристъпвайки достолепно, влязоха през портите на двора, като непрестанно си вееха с ветрила. Разговаряйки помежду си, самураите напредваха през двора и без да удостоят свещеника дори и с бегъл поглед, всеки един от тях церемониално зае мястото си на пейките. Надзирателите, все така ниско наведени, им подадоха малки купички и самураите бавно и с удоволствие отпиваха от горещата вода.

Моментът на отдих приключи. Седналият най-вдясно самурай извика нещо на пазачите, след което свещеникът, преплитайки пронизващите го от болка колене, бе доведен пред петте, наредени една до друга пейки.

В дърветата отзад самотната цикада все така продължаваше да пее. Струйки пот се стичаха между кожата на гърба и дрехата му. Със същия този гръб усещаше до болка множеството забити в него погледи. Без съмнение, християните в затвора напрегнато слушаха всяка реплика, разменена между него и чиновниците. Сега вече ясно разбра защо Иноуе и приближените му бяха избрали именно това място за разпит. Искаха да го притиснат, да го сломят, да послужи за назидание пред очите на тия селяни! Gloria Patri et Fillio et Spiritui Sancto… Затворил хлътналите си очи, той положи усилия да покаже нещо като усмивка, но вместо това сам почувства, че вкочаненото му лице е заприличало на маска.

– Губернаторът на Чикуго е загрижен за неудобствата, които изпитвате, падре – обърна се към него на португалски седящият вдясно самурай, като внимателно подбираше думите си. – Ако имате някакви притеснения, винаги може да ни уведомите…

Свещеникът мълчаливо наведе глава. Когато вдигна очи, погледът му се срещна с този на седящия на средната пейка старец. Старецът разглеждаше свещеника с любопитство и мило се усмихваше, подобно на дете, получило необичайна играчка.

– Поданство: Португалия. Име: Родригеш. Дошъл в страната ни от Макао. Потвърждавате ли това?

Това вече го бяха питали – два пъти в затвора при него идва един чиновник, съпроводен от преводач, който описа целия разпит. Самураят най-вдясно погледна към свещеника с прочувствено изражение.

– Падре е пристигнал при нас през океани и морета, изтърпял е неимоверни трудности, излагал се е на опасности. Ние сме дълбоко трогнати от неговата самоотверженост. Можем да си представим колко тежко му е било.

В думите на говорещия се долавяше благост и тази доброта пронизваше чак до болка сърцето на свещеника.

– Осъзнавайки това, задължението ни, така да се каже, да ви разпитаме, е много мъчително за нас…

Неочакваните думи на чиновника успяха веднага да отпуснат свитото му сърце. Разчувстван, той си помисли: „Да не бяха непреодолимите прегради около националности и политики, бихме могли да си протегнем ръце и да разговаряме като приятели!“, но веднага се уплаши от собствената си сантименталност.

– Падре, нямаме намерение да се впускаме в спорове за това, какво е истинно и какво лъжовно във вашето религиозно учение. Допускаме, че за страни като Испания и Португалия, както и други като тях, то е истинно. Ние забранихме християнството в Япония единствено поради това, че след внимателно и дълбоко проучване установихме, че то е безполезно за нашата страна.

Преводачът веднага схвана същността на дискусията. Възрастният мъж с големите уши, който седеше отпред, както досега свеждаше към свещеника поглед, изпълнен със симпатия.

– А ние смятаме, че истината е универсална – каза накрая свещеникът, като най-сетне успя да отвърне на усмивката на стареца. – Вие току-що проявихте съчувствие към мъките и лишенията ни. Горещо се възхитихте от така дългото ни пътуване към страната ви през бурни и опасни морета. Кажете тогава, какво би могло да крепи тези стотици мисионери, минаващи през подобни страдания, ако не вярата им в универсалната истина? Истината е единна за всички страни и времена – затова се и нарича „истина“. И ако учението беше истинно за Португалия, а лъжовно за Япония, ние не бихме го нарекли „истина“.

От време на време преводачът се запъваше и търсеше думите, след което, с безизразно като на кукла лице, продължаваше да превежда на останалите четирима. Единствено старецът, седнал пред Родригеш, няколко пъти поклати глава одобрително, сякаш беше напълно съгласен с казаното. Докато кимаше, постави дясната си длан върху лявата и бавно започна да ги трие една в друга.

– Всички свещеници твърдяха едно и също, но все пак… – внимателно предаде думите на друг самурай преводачът. – Все пак даже плодородното дърво може да изсъхне на чужда почва. В другите страни дървото на християнството е зелено и обсипано с цветове, но при нас, в Япония, листата му завяхват и нито една пъпка не се разлиства по клоните му. Падре, не сте ли се замисляли за различните почви, различните води…?

– Не, листата няма да завехнат и пъпки няма как да не се появят! – разпалено възрази свещеникът. – Мислите си, че нищо не знам, така ли? Дори в Европа, да не говорим за Макао, където пребивавах известно време, изключително добре се знае за работата на тукашните мисионери. Чувал съм, че е имало времена, когато много японски феодали са допускали християнското учение и вярващите в тази страна са били над триста хиляди…!

Старецът, както обикновено, кимна няколко пъти, като постоянно потриваше длани. Останалите самураи с каменни лица слушаха думите на преводача, докато само възрастният човек сякаш напълно симпатизираше на свещеника.

– И ако не излизат нови листа и не разцъфват цветовете, значи, почвата е лошо наторявана!

Гласът на цикадата отпреди малко вече не се чуваше, но лъчите на следобедното слънце бяха все по-безпощадни. Самураите бяха като сконфузени, без да знаят какво да кажат. Свещеникът почувства с гърба си как християните в затвора са наострили уши, за да не изпуснат и думичка, и си помисли, че беше удържал победа. Топла вълна на радост бавно се надигна в гърдите му.

– За какво започнахте цялата този дискусия? – промълви тихо той, гледайки към земята. – Каквото и да кажа, вие няма да промените убежденията си, нито пък аз имам намерение да преосмислям чувствата си…

Докато говореше, изведнъж усети как емоциите в него се разбушуваха. Колкото повече чувстваше вниманието на християните зад гърба си, толкова повече му се искаше да изглежда герой.

– Пък и за какво да говоря?! – възкликна той. – Все едно, чака ме наказание!

Преводачът механично преведе думите му на по-висшестоящите от него. От слънчевата светлина плоското му лице изглеждаше още по-равно. И тогава за пръв път непрестанно мърдащите се ръце на стареца застинаха, той категорично заклати глава и впери поглед в свещеника, сякаш успокояваше внуче, което е направило беля.

– Ние не наказваме свещениците без причина…

– Но не така ви учи Иноуе сàма! Ако беше той тук, незабавно щеше да ми наложи наказание!

При тези думи чиновниците звучно се разсмяха, сякаш бяха чули шега.

– Какво толкова смешно казах?

– Падре, това е Иноуе сàма, губернаторът на Чикуго, той е пред вас.

Свещеникът втренчи изумен поглед във възрастния мъж пред себе си. Отсреща старецът по детски наивно гледаше към него и потриваше ръце. Свещеникът не познаваше друг, който да бе преобръщал представите му до такава степен. Така отчетливо си бе представял бледото коварно лице на мъжа, когото самият Валиняно наричаше истински дявол, поставил на колене много от мисионерите – а сега пред него седеше този кротък, доброжелателен и разбиращ човек!

След като прошепна две-три думи на самурая до него, Иноуе, губернаторът на Чикуго, с усилие се надигна от пейката. Останалите го последваха и след миг процесията се скри зад вратата, откъдето бе дошла. Чу се писък на цикада. Под лъчите на искрящото като слюда следобедно слънце сенките на безлюдните пейки се очертаваха върху земята още по-черни. И тогава, без да има конкретна причина, някакво изгарящо чувство изпълни гърдите на свещеника и той усети, че очите му се напълват със сълзи. Чувство, подобно на това, да си осъществил велика мисия. От притихналия досега затвор изведнъж някой подхвана песен:

Песента продължаваше още дълго, след като пазачите го бяха върнали в килията с дъсчения под. Ако не друго, поне не бе смутил душите на тези християни, не бе обезкуражил вярата им. Не се бе държал като жалък страхливец, помисли си той.

Проникващите през решетките лунни лъчи образуваха по стената сенки и фигури, които му напомняха за лицето на Онзи човек. Лицето Му беше приведено и му се стори, че взорът му е устремен към него. Мислено той очерта смътните контури на лика, отбеляза устата и очите. „Днес се справих достойно!“, помисли той и целият засия от възторг, като дете.

От двора се чу шум сякаш от пляскане с ръце. Стражарите правеха обичайната си вечерна обиколка на затвора.

Ден трети. Пазачите избраха трима християни сред мъжете затворници и ги накараха да изкопаят три дупки на двора. Сред ярката слънчева светлина свещеникът успя да види през решетката на прозорчето, как едноокият мъж (името му май беше Жоан) размахваше лопата заедно с другите, изсипваше пръстта в една кошница и после я изнасяше. Заради горещината Жоан носеше само една платнена препаска около слабините си, а от потта гърбът му лъщеше, сякаш е метален.

Свещеникът попита един от стражарите защо са тези дупки, а онзи му отвърна, че копаят отходна яма. Рововете ставаха все по-дълбоки, а затворниците влизаха в тях и продължаваха безизразно да изгребват пръстта.

Изведнъж, както копаеше, един от тях се строполи, поразен от слънчев удар. Стражарите се разкрещяха и започнаха да го налагат, но болният, както се беше свил, дори и не помръдна. Жоан и другите християни го вдигнаха и крепейки го, се отправиха към затвора.

Не след дълго надзирателите дойдоха за свещеника. Състоянието на пострадалия рязко се беше влошило и християните бяха помолили да го повикат. Той се втурна към тяхната част на затвора и завари Жоан, Моника и останалите наобиколили болния, който подобно на сив камък лежеше в полумрака.

Моника доближи до устните му нащърбена купичка с вода, но водата едва ги намокри и не стигна до гърлото му.

– Ох, колко се мъчи, горкият… Дали ще издържи? – въздъхна тя.

През нощта дъхът на болния стана на пресекулки. Невъзможно бе изнемощялото му тяло да изкара само с няколко просени данго[44] за целия ден. Свещеникът коленичи и започна да се подготвя за изпълнението на предсмъртен ритуал на миропомазване, но когато се прекръсти, мъжът за пръв път дълбоко въздъхна. Това беше краят. Стражите заповядаха на християните тялото да бъде изгорено, но те заедно със свещеника твърдо се противопоставиха, тъй като противоречеше на тяхното учение. Сред вярващите обичайната практика бе погребване. На другата сутрин непокътнатият труп на мъжа бе погребан в смесената горичка зад затвора.

– Щастливец е тоя Хисагоро… – прошепна завистливо някой от другите, – свърши се с теглото му… чака го вечен сън.

Останалите мъже и жени слушаха думите му с празни погледи.

Вече бе следобед, горещият влажен въздух лека-полека затрептя, после неочаквано заваля дъжд. Капките унило шумоляха в листата на дърветата, под които бе погребан покойникът, и барабаняха по дъсчения покрив на затвора. Обвил колене, свещеникът се отдаде на размисли колко ли още време служителите на управата ще го оставят да си живее както досега. Не че в тъмничния живот всичко вървеше по мед и масло, но при наличието на мълчаливото съгласие на пазачите бе възможно вярващите да произнасят молитви, свещеникът да ги посещава, както и да се пишат писма, стига само да не се вдига излишен шум. С каква цел им разрешаваха тази свобода? Странно.

Между решетките на прозорчето свещеникът видя как пазачите настървено крещят на някакъв мъж със сламено наметало. Покривалото скриваше лицето му, но нямаше съмнение, че не бе някой от тукашните пленници. Като че молеше нещо, но пазачите бързаха да се отърват от него – извърнаха глави, без да го изслушат. После се чу:

– Разкарай се от тук! Бой ли искаш?

Един от пазачите замахна с тояга и странникът, досущ като бездомно куче, се втурна по посока на вратата, след което се върна до средата на двора и неподвижно застана под дъжда.

Когато падна мрак, той отново надзърна между решетките – човекът с наметалото, без дори да помръдне, упорито стоеше под дъжда. Пазачите като че ли се отказаха и повече не излязоха от бараката, където обикновено седяха.

Когато мъжът се обърна насам, погледите им се срещнаха. Както и предполагаше, оказа се Кичиджиро. С уплашено изражение, той впери поглед в свещеника и отстъпи две-три крачки назад.

– Падре! – каза той с глас, наподобяващ скимтене на куче. – Падре, моля ви, чуйте ме! Да се изповядам искам, моля ви, чуйте ме!

Свещеникът дръпна лицето си от прозореца и запуши уши, за да не чува гласа му. Не можеше да забрави вкуса на сушена риба и изгарящата жажда в онзи момент. В сърцето си чувстваше, че дори и да се опита да прости на този мъж, горчивината и гневът в паметта му все още не са избледнели.

– О, падре! Падре! – продължаваше да нарежда с жалостив глас, досущ като малко дете, залепено за майка си. – Аз, падре, през цялото време ви лъгах. Няма ли да ме чуете? Ако вие, падре, ме презирахте… то аз също изпитвах омраза към вас и всички, които бяха около вас! Да, аз стъпих върху фумие… Мокичи и Ичизо са силни. Аз не мога да бъда тъй силен.

Изгубили търпение, пазачите излязоха навън с тояги в ръце, а Кичиджиро побягна, продължавайки да крещи.

– Чакайте, аз имам какво да кажа! И тези, които са стъпили върху фумие, и те имат право на глас. Да не мислите, че съм бил изпълнен с радост, когато съм стъпвал върху фумие. Тоя същият крак ме боли! Боли ме! Деус ми повели да подражавам на силните, аз, когото Той създаде слаб по рождение. Та това е насилствено и несправедливо!

Крясъците му от време на време заглъхваха, докато постепенно се превърнаха с жални стонове, които пък преминаха в плач.

– Падре! Как ли ще я кара такова мекотело като мен? Тогава не ви издадох затуй, защото исках парите. Просто бях заплашен от управниците…

– Още ли си тук? Веднага да се махаш! – провикваха се пазачите, протегнали глави от бараката. – Да не очакваш, че ще ти се размине?

– Падре, моля ви, послушайте ме. Постъпих лошо. Направих нещо, което не мога да поправя. Ей, стража! Аз съм християнин! Хвърлете ме в тъмницата!

Свещеникът затвори очи и монотонно занарежда Кредо[45]. В момента действително изпитваше някакво облекчение от това, че бе обърнал гръб на мъжа, горчиво леещ сълзи под дъжда. Дори и Иисус да се бе молил, беше ли отправял молитви за Юда и тогава, когато той се бе обесил насред Кърваво поле? В Библията не пишеше за това, но дори и да бе споменато, сега той не намираше в себе си смирението, необходимо да се породи подобно чувство. Не знаеше докъде можеше да вярва на този мъж. Да, той молеше за прошка, но това може би бе плод на моментна възбуда.

Постепенно гласът на Кичиджиро затихваше, докато накрая съвсем замлъкна. Свещеникът надзърна през решетките и видя как разгневените пазачи яростно го ръчкаха в гърба, водейки го към една от килиите.

С настъпването на нощта престана да вали. Донесоха дажбата – шепа варен ориз, примесен с просо и парче осолена риба. Рибата вече се бе вмирисала и не ставаше за ядене. Както и досега, чуваха се извисените в молитва гласове на християните. След като беше получил разрешение от пазачите да посети килията на несретниците, свещеникът завари Кичиджиро напълно отделен от другите, сврян в стеснената част на помещението. Останалите християни отказваха да го приемат сред тях.

– Бъдете нащрек с този мъж – приглушено нареждаха към свещеника. – властта използва отреклите се… кой знае, може да ни устройват капан.

От местната администрация използваха вероотстъпниците, като ги внедряваха сред християните с цел детайлно да проучат действията им или да ги подтикнат да загърбят вярата си. Кой знае дали Кичиджиро отново не бе получил пари и не му бе поверена подобна задача? А и за свещеника все още бе напълно невъзможно да му се довери след всичко, случило се досега.

– Падре – разбрал, че свещеникът е дошъл, Кичиджиро се обади от мрака, – позволете ми да ви се изповядам. Позволете ми да направя изповед за повторно приемане на вярата…

Връщане към вярата означаваше някой, който веднъж се бе отрекъл от нея, да приеме отново християнството. След като чуха думите му, останалите християни подигравателно се разхихикаха:

– Е, казахме ли ви! Говори каквото му хрумне… Ей ти, защо изобщо дойде тук? Глупак такъв!

Но свещеникът нямаше никакво право да откаже да извърши тайнството на изповедта. Когато поискат от него да извърши тайнство, това не е нещо, което той би могъл да остави на чувствата си да решат дали да приеме, или да откаже. Изпълнен с вътрешна съпротива, той отиде към мястото, където се намираше Кичиджиро. Вдигна ръка, с която извърши жест на благословия, механично зашепна молитвата, приближавайки устни до ухото на изповядващия се. Когато отвратителният дъх от устата му го лъхна в лицето, сред мрака в съзнанието му изплуваха жълтите зъби и хитрите очи на мъжа до него.

– Изслушайте ме, падре – захленчи Кичиджиро достатъчно силно, така че да го чуят и останалите. – Да, аз съм отстъпник. Но ако се бях родил преди десетина години, навярно като един праведен християнин щях да се отправя към параисо. И тогава нямаше да се отрека, щях да си спестя и ненавистта на правоверните… Но колко жалко, че съм се появил на бял свят тъкмо в тия времена на забрани… Жал ми е за мен самия!..

– Все още не ти вярвам – прошепна свещеникът, докато търпеше ужасния дъх на Кичиджиро. – Ще извърша за теб тайнството на опрощението, но това не означава, че съм ти повярвал. Не ми е ясно защо изобщо си се върнал тук.

Кичиджиро изпусна дълбока въздишка и се поразмърда, докато търсеше думи, с които да се защити. Около него се разнесе отблъскваща миризма на пот и кирлива кожа. В този момент свещеникът се замисли дали Христос наистина бе дирил дори и най-мърлявите сред хората. Злодеят все пак притежава зла мощ, красота. Но Кичиджиро дори не бе достоен да се нарече злодей. Беше просто мръсен и опърпан, също като дрипите по него. Свещеникът потисна обзелото го неприятно чувство и по навик изрече финалните за изповедта молитвени думи, прошепвайки: „Върви в мир“. След това се върна при останалите християни с мисълта колкото се може по-бързо да се отърве от противния дъх и телесните зловония.

Не, не! Създателят се бе стремил да открие тъкмо тези омърляните, подобни на парцали хора. Свещеникът се бе отдал на размисли, докато лежеше на пода. Сред човеците, появяващи се в Светото писание, бе бродил в търсене на такива като жената от Капернаум, страдаща от кръвотечение[46], блудницата, замеряна с камъни от тълпата – все същества, непритежаващи нито обаяние, нито хубост. Сърцето на всеки един лесно би могло да бъде запленено от чаровните и красивите. Това не би могло да се назове любов. Любов е, да не захвърлиш лишените от блясък, подобни на дрипи хора и техните животи. Свещеникът знаеше това на теория, но все още не бе способен да прости на Кичиджиро. Отново към него се приближи ликът на Христос и когато почувства напоените Му със сълзи благи очи, вперени върху себе си, свещеникът изпита срам от начина, по който се бе държал днес.

Започна церемонията по фумие. Вярващите бяха подредени в редица, подобно на магарета, отведени на показ в града. Наместо появилите се предишния път членове на управата, на дъсчените пейки наоколо, скръстили ръце пред гърдите си, бяха насядали млади чиновници, намиращи се по-ниско в йерархията. Стражари с тояги в ръце стояха на пост. И днес цикадите извисяваха ободряващи гласове, небето бе безоблачно и лазурно, въздухът все още бе свеж. Съвсем скоро, както винаги, щеше да настъпи тягостната жега.

Единствено свещеникът не бе изведен в двора. Долепил изпосталялото си лице в решетките, той бе вперил поглед към започващата церемония.

– Колкото по-бързо приключите с това, толкова по-бързо ще си тръгнете от тук. Никой не ви кара да настъпвате с вътрешна убеденост. Ако само формално положите крака си, това няма да засегне вярата ви.

Чиновниците тъкмо бяха започнали и продължаваха да нареждат на християните, че настъпването на фумие е просто формалност, че единственото, което се иска от тях, е да настъпят и това няма да промени вярата дълбоко в сърцето им, а те нямат намерение да се ровят чак до там. Твърдяха, че ако християните се подчинят на заповедта на местната администрация и само леко положат крак върху изображението, незабавно ще бъдат освободени. Тримата мъже и жената слушаха тези думи с безизразни лица. Притиснал лице в решетката на прозореца, свещеникът не можеше да проумее какви мисли минаваха през главите на групичката клетници. Четирите лица бяха с изпъкнали скули като неговите, синкавосиви и подути от неизлагането им на дневна светлина, съвсем като кукли, лишени от собствена воля.

Беше осъзнал, че постепенно е настъпил моментът, който, така или иначе, щеше да настъпи, но някак си все нямаше реално усещане, че неговата съдба и тази на християните скоро ще бъдат решени. Чиновниците се обръщаха към християните, сякаш ги молеха за услуга; и ако селяните поклатеха глава в знак на несъгласие, то те с огорчено изражение на лицата щяха да се оттеглят в редица, подобно на висшестоящите им предшественици.

Приведени напред в угоднически поклон, стражарите поставиха увито в парче плат фумие в пространството между дървените пейки и селяните, след което се върнаха на първоначалните си места.

– Тобей от Кубо-но-ура на остров Икицукиджима!

Един от чиновниците произнесе името, докато разгръщаше свитъка в ръцете си. Четиримата все така седяха като в унес. Един от стражарите припряно се приближи до седящия най-вляво и го потупа по рамото, но той само махна с ръка и продължи да седи неподвижно. След два-три удара с тояга и сръчкване в гърба, тялото на човека се прекатури напред, но той не направи никакъв опит да се помръдне от мястото, където се бе свлякъл.

– Чокичи от Кубо-но-ура!

Едноокият тръсна два-три пъти глава, досущ като малко дете.

– Хару, от Кубо-но-ура!

Жената, която бе дала на свещеника краставица, седеше, превила гръб и с клюмнала глава, и когато пазачът я блъсна, така си и остана наведена и дори не погледна нагоре.

Назоваха и последния от тях – стареца Матаичи, но и той остана неподвижно клекнал на земята.

Чиновниците нито надигаха гневни гласове, нито изричаха обиди. Все едно от самото начало бяха предполагали каква ситуация ще последва, те седяха на пейката и тихо говореха нещо помежду си, после изведнъж се изправиха и се изтеглиха към бараката на стражарите. Слънцето се извисяваше точно над затвора и сипеше лъчите си директно върху четиримата, които бяха оставени навън. Техните фигури, коленичили и опрели глави в коленете си, хвърляха черни сенки върху земята, цикадите отново подеха песента си, сякаш раздираха искрящия въздух.

Християните и стражарите започнаха през смях нещо да си говорят. Предишното разделение между разследващи и разследвани вече по нищо не се усещаше. От бараката на стражарите един от чиновниците нареди всички затворници, с изключение на едноокия Чокичи, да бъдат върнати в килията.

Свещеникът отлепи ръце от решетката, която бе стискал досега, и приседна на дъсчения под. Не знаеше какво ще се случи оттук нататък. Но макар и в неведение, това, че някак безметежно бяха успели да преодолеят днешния ден, породи у него чувство на успокоение, което се разля в гърдите му. Достатъчно бе, че денят е приключил мирно. Колкото до утрешния, дано и утре да е жив.

– Не е ли жалко да го захвърлим?

– Да, ужасно ще е жалко…

Не разбираше за какво е разговорът, но дочуваше понесените от вятъра откъслечни фрази – част от неангажиращ разговор между стражарите и едноокия мъж. Една муха влетя през решетката и докато приспивно бръмчеше с крилца, взе да кръжи около свещеника. Изведнъж някой се втурна в двора. Отекна оловно тежък и тъп звук. Когато свещеникът се вкопчи в пръчките на решетката, чиновникът вече бе приключил със задачата си и прибираше искрящия си на слънцето остър меч. Трупът на едноокия мъж бе проснат възнак. Стражарите хванаха краката му и тромаво го повлякоха към ямата, която християните бяха изкопали. От мъртвото тяло течеше черна кръв, като навсякъде оставаше следа, подобна на пояс.

Изведнъж откъм затвора прозвуча пронизителен женски писък. Писъкът се проточи, все едно бе напев от песен. След като гласът замлъкна, всичко наоколо потъна в гробна тишина, само вкопчилите се в решетката ръце на свещеника конвулсивно трепереха.

– Хубаво си помислете! – Друг от чиновниците заговори с лице към затвора, загърбил помещението на свещеника. – Какъв е смисълът да пропилеете живота си? Изтощително е, да, но колкото по-бързо приключите с това, толкова по-скоро ще се махнете от тук. В края на краищата не ви караме да настъпвате с вътрешно убеждение. Ако формално положите крак, това няма да засегне убежденията ви.

Един от пазачите подвикна нещо и поведе Кичиджиро към двора. Гол, само по препаска, с несигурни крачки, Кичиджиро дойде пред чиновниците, няколко пъти сведе глава, след което повдигна измършавелия си крак и го положи върху фумие.

– А сега се разкарай!

Чиновникът с раздразнено изражение посочи към портата и Кичиджиро незабавно се втурна, като замалко не се препъна. Нито веднъж не се обърна към малката килия, където беше свещеникът, а и на него, така или иначе, вече му бе все едно.

Белите лъчи на слънцето безмилостно изгаряха опустелия двор. Сред ослепителната пладнешка светлина по земята ясно си личаха черни петна. Това бе кръвта, изтекла от трупа на едноокия.

Също като преди, цикадите продължаваха да пеят, издавайки стържещи звуци. Въздухът не помръдваше. Също като преди, една муха с пронизително бръмчене кръжеше около лицето на свещеника. Външният свят ни най-малко не се бе променил. Всичко си беше същото, независимо от смъртта на едно човешко същество.

„Така, значи, било… – свещеникът изпадна във вцепенение, както бе вкопчен за пръчките на решетката. – Така, значи, било…“

Това, което го бе разтърсило, не бе неочакваният инцидент. Не можеше да проумее спокойствието в двора, гласовете на цикадите, бръмченето на мухата… Един човек бе умрял, а външният свят, все едно нищо не се бе случило, все така продължаваше обичайните си дела. Няма по-голяма нелепост! Та това ли е мъченичеството? А Ти, защо мълчиш? Не би могъл сега да не знаеш, че този едноок селянин умря заради Теб. Ако е така, защо продължаваш с това безмълвие? Тази пладнешка тишина? Жуженето на мухата, непотребните и чудовищни неща, на които обръщаш гръб, все едно изобщо нямат отношение към Теб. Това… това е непоносимо.

„Kyrie eleison! Господи, помилуй!“ Постепенно устните му затрептяха и зашепнаха молитвените думи, но молитвата пресъхна от езика му. „Господи, повече не ме изоставяй! Повече не ме захвърляй така необяснимо! Това молитва ли е? Дълго време вярвах, че молитвата е с цел да бъдеш възхваляван, а когато просто отправям думите си към теб, това е едва ли не богохулство. Почувствах, че отведнъж в мен се надига смях. В деня, когато най-сетне бъда убит, дали и тогава, също както сега, светът наоколо ще продължава все така безразлично? Дали и след като бъда убит, цикадите ще пеят, а мухите приспивно ще бръмчат и ще летят наоколо? Чак такъв герой ли искам да бъда? Дали жадувам смърт повече заради суетата, отколкото заради истински скромното мъченичество? Дали искам християните да ме прославят, да отправят молитви към мен, да казват за мен, че този падре е бил светец?“

Обвил колене с ръцете си, свещеникът за известно време неподвижно седеше на пода. „А от шестия час настана тъмнина по цялата земя до деветия час.“[47] В часа, когато Онзи човек угаснал на кръста, откъм храма отекнали звуците на три медни тръби – една дълга, една къса и още една къса. Започвала подготовката за празнуване на Пасха. Първосвещеникът, облечен в дълга светлосиня роба, се изкачил по стъпалата на храма, пред жертвения олтар засвирила флейта. В този момент небето притъмняло, слънцето изчезнало зад облак „и ето, храмовата завеса се раздрала надве, от горе до долу“[48]. Това бе представата за мъченичество, за която бе мислил дълги години. Но мъченичеството на селянина, което бе видял със собствените си очи, бе същото като колибите, в които живееха, като дрипите, които покриваха телата им, бе също толкова жалко и неугледно.