Мълчание

Пета глава

Слънцето навън бе ярко, но в селото бе някак странно притъмняло. Докато го влачеха между бараки и колиби със сламени покриви, върху които бяха сложени малки камъни, за да не ги отвее вятърът, млади и стари селяни, облечени в дрипи, се трупаха като добитък и втренчено се взираха към него с блеснали погледи.

Може би са християни, поддаде се на илюзията той и насила се помъчи да се усмихне, но никой от събралите се не му отвърна. Само едно напълно голо дете, олюлявайки се, запристъпва напред. Някъде от задните редици, с риск да се препъне, веднага дотърча майката, с разрошена коса, хвана детето с две ръце и побягна обратно като куче. За да се пребори с треперенето на тялото си, свещеникът упорито си представяше нощта, в която Онзи човек бе заловен в маслиновата градина[28] и завлечен в двореца на Каяфа.

Когато излязоха от селото, ярката светлина го блъсна в челото. Зави му се свят и спря на едно място. Мъжът, който вървеше зад него, измърмори нещо и го подбутна напред. Той насила се усмихна и помоли за малка почивка, но мъжът с каменно изражение поклати отрицателно глава. Над окъпаното в слънчева светлина поле на тънък слой се носеше миризма на тор, чучулиги весело и звънко се надпяваха. Грамадно дърво, чийто вид му бе неизвестен, хвърляше на пътя приятна сянка, чуваше се свеж звук от шумолящите му листа. Пътят, който прекосяваше полето, постепенно се превърна в тясна пътека. След като достигнаха до хълмовете зад полето, вече в подножието на планината, от едната страна на пътя в нещо като падина забелязаха направена от тънки клони колиба. На фона на жълтеникавата почва, черната сянка на колибата ясно се набиваше на очи. Виждаше се група от четирима-петима души с вързани ръце – мъже и жени в селски дрехи, които бяха седнали при колибата. Изглежда, обсъждаха нещо помежду си, но когато видяха свещеника сред приближаващите хора, в миг замлъкнаха, невярващи на очите си.

След като заведоха духовника при останалите, доволни, че задачата им е приключила, надзирателите се отдадоха на безгрижни разговори помежду си. Не изглеждаха, като да са нащрек да не би някой да избяга. Когато падрето приседна на земята, четиримата или петима селяни около него с уважение сведоха глави.

За известно време свещеникът запази мълчание. Една упорита муха се опитваше да близне от потта, която се стичаше по челото му, и неуморно кръжеше около главата му. Заслушан разсеяно в пронизващото жужене и седнал така, че топлите лъчи да огряват гърба му, той постепенно бе обзет от някакъв вид приятно облекчение. Да, от една страна, разбираше, че са го заловили и че това е неоспоримата истина, от друга страна обаче, всичко наоколо бе изпълнено с такъв безметежен покой, че той започна да се пита дали всъщност това не беше просто илюзия. Незнайно защо, в този момент си спомни думите: „Помни съботния ден…“[29]. Надзирателите си приказваха и се усмихваха, все едно нищо не е било. Яркото слънце грееше в падината, над малката, сплетена от трева и клони, колиба. Дори и не бе допускал, че денят на неговото залавяне, който дълго, в страх и тревоги си бе представял във фантазиите си, ще се окаже толкова спокоен. Тук той изпитваше необяснима неудовлетвореност – липсата на трагизъм, на героизъм, съпътствали много други мъченици, както и самия Иисус, пораждаше у него чувство на разочарование.

– Падре – размърда завързаните си китки и заговори седящият до него мъж, който бе сляп с едното око, – какво се е случило с вас?

В миг всички останали селяни едновременно вдигнаха глави и демонстрирайки неприкрито любопитство, зачакаха отговора на свещеника. Тази групичка хора, подобно на животни, лишени от разсъдък, изобщо не подозираха каква съдба ги очаква. Когато свещеникът им отговори, че са го хванали в планината, отначало, изглежда, не разбраха думите му. Мъжът дори допря ръце до ухото си и отново попита. Най-накрая може би разбраха.

– Ааа… - въздишка, изразяваща нещо подобно на съгласие и въодушевление, обхвана цялата група.

– Как само добре говори! – една от жените, явно впечатлена от японския на свещеника, викаше като малко дете. – Бива си го, нали!

Надзирателите само се подсмиваха на случващото се, без да се скарат или да прекъснат някого. Не само това, ами едноокият мъж доста свойски подвикна нещо на единия от тях, а той се усмихна и му отговори.

– Онези хора там – тихо се обърна свещеникът към жената – какво всъщност правят?

Последва отговор, че надзирателите са жители на селото и че също очакват пристигането на пратениците на държавната управа.

– Вижте, ние сме християни, но онези хора не са, те са жентилес.

Жената каза това така, сякаш подобно различие не беше от особено значение.

– Ето, хапнете…

Жената раздвижи завързаните си китки и от дъното на разгърдената си пазва извади две малки краставици, от едната отхапа тя, а другата подаде на свещеника. Още от първата хапка устата му се изпълни с ароматна свежест. Докато движеше предните си зъби като някаква мишка, свещеникът се замисли, че откакто бе дошъл в тази страна, бе причинил на бедните християни единствено неприятности. Бяха му дали колиба, в която да отседне, подариха му селските одежди, с които бе облечен и досега, благословен бе да получи и храна. Именно сега бе настъпил моментът, в който да им се отблагодари. Но у него нямаше нищо, което би могъл да принесе в дар – само собствените си постъпки и смъртта си.

– Как се казваш? – попита свещеникът.

– Моника – малко смутено отговори жената, сякаш да каже християнското си име бе, все едно да покаже едничкото украшение, което притежаваше.

Кой ли мисионер бе дал на тази жена, чието тяло цялото вонеше на риба, името на майката на всеизвестния свети Августин?

– А той? – посочи свещеникът към едноокия мъж, който все още разговаряше с надзирателите.

– Чокичи ли?.. Той е Жоан.

– Как е името на свещеника, който ви е кръстил?

– Не свещеник, а монах. Брат Ишида сàма, но вие, падре, навярно добре го познавате…

Свещеникът поклати глава. В тази страна тук не познаваше нито един друг свещенослужител, освен Гарпе.

– Наистина ли не го знаете?! – жената, изумена, се втренчи в него. – Та него го убиха в планината Ундзен…

– Защо всички сте толкова спокойни? – свещеникът най-сетне попита това, което го озадачаваше от началото. – независимо от това, че накрая може би и ние ще умрем по подобен начин?

Жената сведе очи и заби поглед в тревата при краката си. Мухите, примамени от миризмата на потта на падрето и жената, отново закръжаха около вратовете им.

– Не знам… Брат Ишида винаги казваше, че когато идем в параисо, там завинаги ще намерим спокойствие. Там не е нужно всяка година да се плащат непосилни данъци. Там не те морят нито глад, нито болести. И тежка работа няма. Всеки може да работи колкото си иска… – тя въздъхна. – така е, животът на този свят е само мъчение. Но в параисо нищо от това няма да го има, нали, падре?

„Раят съвсем не съществува във формата, в която ти си мислиш!“, понечи да каже свещеникът, но стисна устни. Очевидно тези селяни бяха учили катехизиса като деца, мечтаейки за Рая като за друг свят – без данъци, без усилен труд… И никой нямаше право безмилостно да разруши тази илюзия.

– Да, разбира се – премига той и прошепна, сякаш в душата си: – Там няма да ни лишат от нищо…

След това зададе още един въпрос:

– Чували ли сте за падре, наречен Ферейра?

Жената поклати отрицателно глава. Значи, и тук, както в Томоги, преподобният Ферейра никога не бе идвал? Или може би самото име Ферейра бе забранено да бъде споменавано сред тукашните християни, замисли се той.

Над падината се чу силен глас. Когато погледнаха нагоре, видяха върху една канара да стои нисък и леко закръглен възрастен самурай, който заедно с двама селяни гледаше към тях и се усмихваше. В мига, в който видя усмивката на самурая, в свещеника не остана съмнение, че това е същият човек, който бе водил разследването в Томоги.

– Каква жега само… – Самураят си вееше с ветрило, докато бавно заслиза по хълма. – Настъпва най-горещото време… В полето ще бъде истинска мъка.

Моника, Жоан и останалите положиха върху коленете си завързаните си ръце, след което вежливо се поклониха. С периферното си зрение старецът отчете присъствието на свещеника, навел глава като останалите, но игнорирайки всичко около себе си, продължи напред. Когато минаваше покрай тях, връхното му наметало сухо изшумоля, наоколо се разнесе благовонният аромат, с който бяха пропити дрехите му.

– В последно време изобщо не е падал дъжд… И пътят е прашен… На моите години е цяло изпитание да се добереш до тук.

Самураят приклекна между задържаните и без да спира да си вее около врата с бялото ветрило, подхвана:

– Не причинявайте повече неприятности на стар човек като мен…

Слънчевата светлина правеше усмихнатото му лице да изглежда някак плоско и свещеникът си припомни статуи на Буда, които бе виждал в Макао. В лика на Буда не бе видна никаква динамика на чувствата, каквато бе свикнал да открива в образа на Христос. Само мухите гръмко бръмчаха и кръжаха в кръг – тъкмо когато изглеждаше, че са си избрали вратовете на християните, те политаха към стария самурай, а после отново се връщаха.

– Вижте, не сме ви задържали, защото ви мразим. Искам добре да разберете нашите основания. Не бавите данъците си, старателно изпълнявате задължителния труд… Защо напразно да ви мразим? Ние най-добре знаем, че селяните са основата на държавата.

Жуженето на мухите се смесваше с отчетливите махове от ветрилото на стареца, възтоплият вятър довяваше отдалеч кудкудякане на кокошки. „Това ли е въпросното разследване – мислеше си свещеникът, забил поглед в земята като останалите. – Дали повечето от християните и мисионерите, преди да бъдат подложени на мъчения, е трябвало да изслушат тези ласкателно-притворни слова? И те ли са чували жуженето на мухите насред приспивното спокойствие?“ Той очакваше страхът внезапно да го връхлети, но странно, в нито едно ъгълче на сърцето му не се надигаше страх. Нямаше никакво ясно усещане нито за мъчения, нито за смърт. Мислеше за това, което предстоеше, с чувството, че все едно в дъждовен ден вижда в далечината огрян от слънцето хълм.

– Давам ви малко време да помислите, след това искам достатъчно разумен отговор.

След като спря да говори, притворната усмивка на самурая изчезна и лицето му се превърна в лице на някакъв китайски търговец в Макао с цялото му алчно и арогантно изражение.

– Да тръгваме!

Насядалите на тревата надзиратели едновременно се изправиха. Когато свещеникът понечи да стане като останалите, старецът го погледна и смръщи лице като маймуна. Това бе моментът, в който за пръв път в очите му проблесна искрата на ненавистта.

– Ей, ти! – подвикна той, изпъна се с все сили до предела на незначителния си ръст и положи ръка върху дръжката на меча си. – Остани!

С бледа сянка на усмивка свещеникът отново седна на тревата. Ясно му бе като бял ден, че старият човек, изпъчил като петел дребната си снага, усилено се стремеше да демонстрира превъзходството си над чужденеца и да се покаже пред пленниците. „Каква маймуна само – прошепна свещеникът в душата си. – Ей, ти, мъж, подобен на маймуна, не е нужно да си толкова нащрек, че да посягаш към меча. Не съм тръгнал да бягам.“

Свещеникът изпрати с поглед групата отдалечаващи се фигури на завързаните пленници, която изкачи хълма и се скри зад отсрещното плато. Hoc Passionis tempore, Piis adauge gratiam[30]… Към пресъхналите му устни напираха думите заедно с горчивината, която носеха. „Боже, не им пращай повече изпитания –шептеше той в сърцето си. – За тях ще бъде непосилно тежко. До този ден не са преставали да търпят – данъците, робския труд, мизерния живот, към всичко това още изпитания ли си им отредил?…“

Старецът надигна бамбуковия съд и подобно на пиле, пиещо вода, звучно преглътна.

– Виждал съм такива падрета като вас не един или два пъти. Също така съм ги разпитвал. – самураят навлажни устни и се обърна към свещеника с различен отпреди, сервилен тон. – Разбирате ли японски?

Леки облаци засенчиха слънцето, в падината притъмня, навсякъде сред тревите притихналите досега цикади извисиха натежалите си от жегата гласове.

– Селяните са глупави. Дали тези хора тук ще бъдат спасени, или не, зависи изцяло от вас, падре…

Свещеникът не разбра добре смисъла на тези думи, но от изражението на събеседника си почувства, че хитрият старец му готви някаква клопка.

– Селяните нямат силата да мислят със собствените си глави. Както и да се пазариш с тях, все нямат мнение и се връщаш там, откъдето си почнал… Но ако вие им кажете само една-едничка дума…

– Какво…? Какво да им кажа?

– Отречете се! – старецът звучно вееше с ветрилото и се усмихваше – Отречете се! Ето какво.

– А ако откажа? – свещеникът леко се усмихна и тихо каза: – Тогава ще ме убиете ли?

– О, не, не! – тъжно отговори самураят. – Няма да направим подобно нещо. Тогава селяните само биха станали още по-упорити. Така беше и в Омура, така беше и в Нагасаки. Неподатлив вид са това, християните.

Старецът тежко въздъхна, но за събеседника бе очевидно, че всичко е театър. Свещеникът дори изпитваше удоволствие да дразни този мъж, напомнящ му малка маймуна.

– Ако сте истински падре… би трябвало да проявите милосърдие към тия селяни…

Свещеникът почувства, че неволно е зяпнал от изумление. „Какъв простодушен стар човек! Да смята, че може да се наложи с помощта на такива детински аргументи?“ Това, което той забравяше обаче, бе, че ако този представител на властта беше по детски просто устроен, то той е прост и директен и в яростта си, защитавайки даден аргумент.

– Е, какво ще кажете?

– Накажете само мен – присви рамене свещеникът с цел да подразни другия.

На лицето на стареца започнаха да се преливат цветове на гняв и раздразнение, в далечното облачно небе слабо, едва-едва се чу остър звук на светкавица.

– Ония същества, как само ще страдат заради вас!

Вкараха го в колибата насред падината. През процепите на стените, сплетени от клони направо върху голата земя, белите слънчеви лъчи проникваха подобно на конци. Отвъд стените тихо се чуваха гласовете на надзирателите. „Къде ли отведоха онези селяни? Оттогава няма и следа от тях…“ Седнал на земята в колибата, обвил коленете си с ръце, свещеникът потъна в мисли за Моника, за едноокия мъж. А върху тях се наслагваха спомени от Томоги – Оматцу, Ичизо, Мокичи… Ако му се беше открила някаква възможност, най-малкото щеше да даде на тия християни поне кратка благословия. Това, че дори не бе помислил за подобно нещо, бе доказателство, че душевните му сили са отслабнали. Съжаляваше, че дори не бе питал онези несретници кой ден сме, кой месец… Постепенно загубил представа за поредността на месеците, вече не можеше да изчисли колко дни са минали от Великден, нито кой светец се чества днес…

Тъй като нямаше молитвена броеница, започна да произнася на латински Патер Ностер и Аве Мария с помощта на пръстите на ръцете си, но също както водата, изтичаща от устата на силно стиснал зъбите си болен човек, така и молитвите излизаха от устата му механично – кухи, лишени от съдържание. Всъщност вниманието му бе насочено по-скоро към гласовете на пазачите, които си говореха отвън. Какво ли им беше толкова смешно, че от време на време чак се смееха на глас? Мислите му, незнайно защо, отново го отведоха при онази градина, при запалените огньове, представяше си силуетите на слугите, носещи черни горящи факли в йерусалимската нощ – напълно безразлични към съдбата на един човек. Тукашните пазачи, които също бяха хора, се смееха и си приказваха с глас, който също показваше пълно безразличие към непознатия. Грехът, мислеше си той, не е това, което обикновено ни учат – да не крадем, да не лъжем. Истинският грях е, когато някой прегази живота на друг и после забрави за белезите, които е оставил след себе си. Nakis… прошепна той, докато мърдаше пръстите си, и тогава най-сетне моливата проникна в дълбините на душата му.

Внезапно лъч светлина се блъсна в затворените му клепачи. Един мъж отвори внимателно вратата на колибата, без да вдига шум, и се взря във вътрешността ѝ с малките си хитри очи. Когато свещеникът вдигна поглед нагоре, другият веднага се скри.

– Казваш, че е спокоен, така ли? – попита непознат глас пазача, който току-що бе надникнал вътре, след което вратата широко се отвори.

Нахлу поток от светлина, в който се очерта силуетът на мъж, но не на стария самурай отпреди малко, а на непознат японец, който не бе препасан с меч.

– Señor, Gracia![31] – заговори на португалски мъжът. Произношението бе странно и насечено, но без съмнение, думите бяха на португалски. – Señor… Palazera a Dios nuestro Señor.[32]

Думите достигаха до свещеника, който седеше като замаян насред светлината, струяща от вратата право в очите му. От време на време в думите имаше грешки, но смисълът им бе напълно ясен.

– Не се стряскайте, всъщност в Нагасаки и Хирадо има много преводачи като мен. Но вие, падре, владеете свободно японски! Знаете ли откъде съм научил португалски?

Без да чака да му отговорят, непознатият не спираше да приказва. И той, като самурая преди малко, докато говореше, непрестанно махаше с ветрилото, което стискаше в дланта си.

– Благодарение на свещениците от вашата страна бяха построени семинарии в Арима, Амакуса, Омура. Но това не означава, че съм станал вероотстъпник. Да, не мога да отрека, че получих кръщение, но още от самото начало, никога не съм имал стремеж да бъда монах или пък да приема християнството в душата си. В днешни дни един син на провинциален самурай[33] не може да разчита на нищо друго, за да се издигне в обществото, освен учението.

Мъжът старателно подчертаваше, че не е християнин. Запазил безстрастно изражение, свещеникът слушаше в мрака гласа на приказливия си събеседник.

– Защо не кажете нещо? – попита мъжът ядосано. – Такива като вас, падре, винаги са се подигравали с нас, японците. Познавах един падре Кабрал, той особено презираше всичко, свързано с нас. Независимо че живееше в Япония, присмиваше се на къщите ни, присмиваше се на езика ни, присмиваше се на храната ни, на обноските ни. Даже на завършилите семинария за нищо на света не позволяваше да станат свещеници.

Докато говореше, мъжът си спомняше миналото и все повече се разпалваше. Присвит, с ръце, обгърнали коленете му, свещеникът си мислеше, че гневът на непознатия мъж е истински. Не бе забравил, че в Макао преподобният Валиняно му бе говорил за падре Кабрал. Заради отношението му към японците, без съмнение, много християни се бяха отдръпнали от мисионерите и от църквата, с горчивина бе разказвал преподобният Валиняно.

– Аз не съм като Кабрал.

– Нима..? – мъжът тихо се засмя. – На мен нещо не ми се вярва…

– И защо?

В сумрака бе невъзможно да се разгадае изражението на преводача. Но и без това, от тихия присмех на събеседника си свещеникът можеше да се досети за скритата омраза и гнева, които таеше. Покрай работата си бе изслушал със затворени очи много изповеди в църковната изповедалня. „Този мъж иска да отрече не падре Кабрал – смътно си мислеше той, докато гледаше непознатия, – а по-скоро това, че някога е бил кръстен, своето собствено минало…“

– Не искате ли да излезем навън? Струва ми се, че падре вече не иска да бяга, да се крие…

– Така ли? Знае ли човек… – усмихна се свещеникът. – Не съм светец. Страх ме е от смъртта.

Японецът звучно се изсмя и каза:

– Не, не… Ако така възприемате нещата, искам внимателно да чуете това, което ще ви кажа. Смелостта понякога може да нанесе вреда на другите. Ние наричаме това сляпа смелост. Има много свещеници сред вас, обладани докрай от такава сляпа смелост, които нанасят вреда на Япония, а после забравят за това.

– Само неприятности ли ви донесоха мисионерите?

– Когато ти наложат да приемеш дар, който не искаш, на това му казваме натрапена услуга. Християнското учение прилича на такава натрапена услуга, ненужен подарък. Ние си имаме своя религия. И не смятаме тепърва да въвеждаме чуждоземна. Изучавал съм догмите на християнството, когато бях в семинарията, и честно да ви кажа, не съдържат абсолютно нищо, което би било полезно за японците.

– Изглежда, с вас не мислим по еднакъв начин – снижи глас и спокойно каза свещеникът. – Ако не беше така, нямаше да премина тези далечни морета и да дойда в тази страна.

Това бе първият дебат, който водеше с японец. Още от времето на Франциск Ксавие сигурно много свещеници бяха започвали споровете си с японските будисти по подобен начин, с подобна размяна на реплики. Преподобният Валиняно го бе учил да не подценява ума на японците, както и че те много добре знаят как се води спор.

– Нека ви попитам нещо – каза предизвикателно преводачът, докато затваряше и отваряше ветрилото си. – Християните твърдят, че Деус е извор на велико милосърдие и състрадание, че е в основата на цялата доброта и морал, а нашите будистки божества, понеже всички са смъртни, не могат да притежават такива морални ценности. И вие ли, падре, смятате така?

– Буда не може да избегне смъртта, така както всички ние не можем. Създателят е различен.

– Само един падре, който не е запознат с учението на Буда, може да твърди подобно нещо. Всъщност далеч не всички Буди са смъртни хора. Всички буди притежават три тела – хошин, ходжин, оге. Оге има множествено проявление и демонстрира осем същностни аспекта с цел да помага на човечеството и да му носи благоденствие. Проявлението на хошин няма нито начало, нито край, в това си тяло Буда въплъщава вечност и неизменност. В свещените сутри се упоменава като безкрайна константа. Само тези като вас, падре, християните, могат да си помислят, че всички буди са просто хора, но японците не смятат така.

Японецът каза всичко това на един дъх, все едно го бе научил наизуст. Без съмнение, досега бе разпитвал много мисионери и дълго бе отработвал най-подходящите начини, с които да ги накара да отстъпят. Затова и подбираше най-вече трудни думи, които самият той едва ли разбираше, мислеше си свещеникът.

– Но това, което вие отстоявате, е, че всички живи същества съществуват естествено в природата, че светът няма нито начало, нито край. – свещеникът целеше да контраатакува, като настъпи слабото място на опонента. – Нали така смятате?

– Да, точно така.

– Но всеки обект, който не е жив, не е способен да се движи, ако не бъде задвижен от друг обект. Как са се появили будите? Освен това, да, разбирам, че същността им е изтъкана от състрадание, но как е бил създаден светът в самото начало, преди тях? Нашият Деус e предвечен, създал е човека и е дал живот на всички други същества на земята.

– Излиза, че християнският Деус e създал също и злодеи, това ли искате да кажете? Ако е така, значи, Деус създава и зло?

Преводачът тихо се засмя, горд като победител.

– Не, не, различно е! – свещеникът неволно поклати глава. – Деус е създал всичко за добро. И в името на доброто е дарил хората с мъдрост. Само че има случаи, когато ние правим противното на това, което сме разгадали чрез мъдростта. И така се появява злото.

Преводачът презрително цъкаше с език. Самият свещеник не мислеше, че доводите му са били достатъчни, за да убеди опонента си. Диалогът вече не беше диалог, а по-скоро някаква игра на думи, в която всеки се хващаше за репликата на другия с цел да го срази на всяка цена.

– Престанете с тази софистика! Може и да ви се удава да убеждавате селяни, жени и деца, но мен няма да подведете с подобни приказки. Добре, нека ви задам един въпрос: След като Деус има толкова милостиво сърце, защо, преди да се достигне до пътя, който отвежда в рая, изпраща на хората различни мъчения и изпитания?

– Различни мъчения? Боя се, че грешите. Ако хората неотклонно следват Божите заповеди, те ще живеят в мир. Ако имаме желание да изядем нещо, то Деус не би ни забранил, никога не би ни тласнал към гладна смърт. Единственото, което сме длъжни да спазваме, е да отправяме молитви към Създателя. Също така, когато не можем да загърбим плътските си желания, Деус не ни задължава да избягваме жените. Той казва да имаме само една жена и да изпълняваме Неговата воля.

„Успях добре да му отговоря“, помисли си свещеникът, когато свърши да говори. В тишината на сумрачната колиба ясно се чувстваше, че преводачът е замлъкнал за момент, защото бе останал без думи.

– Достатъчно! Стига преливане от пусто в празно – раздразнено заговори посетителят, вече на японски. – не съм дошъл до тук, за да слушам празни приказки.

В далечината пропя петел. През открехнатата врата се промуши лъч светлина и освети безброй прашинки, които се носеха безметежно и се рееха във въздуха. Свещеникът седеше и ги наблюдаваше. Преводачът изпусна дълга въздишка.

– Ако не се отречете, селяните ще бъдат провесени в яма.

Свещеникът не разбра добре какво има предвид събеседникът му.

– Даа, телата на петимата селяни ще бъдат провесени надолу с главата в дълбока яма… за няколко дни.

– Ще висят в яма?

– Да, ако вие, падре, не се отречете.

Свещеникът замлъкна. Питаше се дали събеседникът му казва истината, или просто цели да го сплаши и се взираше с блеснали очи в мрака, сякаш за да намери там отговора.

– Уважаемият Иноуе… Вие навярно сте чували за него? Той е тукашният губернатор. Така или иначе, вие, падре, лично ще бъдете разпитан от него.

И-но-у-е… Сред останалите португалски думи, изречени от преводача, само тази трептеше като жива в ушите на свещеника. В миг цялото му тяло потрепери.

– След разпита при уважаемия Иноуе – продължи японецът с тон, досущ като на подчинен на губернатора – от християнската вяра се отрекоха падре Порро, падре Педро, падре Касола и падре Ферейра.

– Падре Ферейра?!

– Познавате ли го?

– Не, не го познавам. – свещеникът трескаво заклати глава. – Той принадлежи към друг орден. Не съм чувал името му. Никога не съм го виждал. Този падре… Той жив ли е?

– Разбира се, че е жив! Приел е японско име, живее в Нагасаки… с жена си. Би могло да се каже, че е доста уважаван…

Пред очите на свещеника внезапно изплуваха улиците на Нагасаки – град, който никога досега не бе виждал. Някак си в този въображаем град лъчите на залязващото слънце ярко осветяваха преплетените улици, малките домове с малките им прозорци. Облечен с дрехи като на преводача, по пътя вървеше учителят Ферейра… Не, това не може да бъде! Що за абсурдна фантазия!

– Не ви вярвам…

Преводачът подигравателно се изсмя и излезе навън. След като вратата отново се затвори, светлината, която се бе процеждала, рязко изчезна. Както преди малко, отвъд стената се чуваха гласовете на пазачите.

– Умен е, не може да му се отрече – говореше преводачът на пазачите, – но какво от това… и без това скоро ще се пречупи.

„Това за пречупването сигурно се отнася за мен“, мислеше си свещеникът. Докато седеше, прегърнал колене с ръцете си, четирите имена, които преди малко преводачът бе казал, сякаш рецитирайки, се врязваха в сърцето му. Не познаваше падре Порро и падре Педро, но в Макао определено бе чувал за падре Касола. За разлика от него, този португалски мисионер бе пристигнал тайно в Япония не през Макао, а през Манила, която официално бе територия на Испания. Тъй като след нелегалното му влизане в Япония известия от него напълно липсвали, йезуитският орден сметнал, че веднага след акостирането го е сполетяла славна мъченическа кончина. Зад фигурите на тези тримата бе лицето на Ферейра, когото той търсеше, откакто бе дошъл на японска земя. Ако думите на преводача нямаха за цел само да го сплашат, то значи, че мълвата се бе оказала истина – под натиска на губернатор Иноуе учителят Ферейра бе предал Църквата.

„След като дори и той се бе отрекъл, как ли аз ще издържа на изпитанието, с което предстои да се сблъскам?“ тревогата мигновено изпълни гърдите му. Свещеникът рязко тръсна глава, стараейки се насила да потисне тягостните предположения, които се надигаха в него, все едно му се гадеше, но колкото повече усилие полагаше да ги потисне, толкова повече те напираха, без да може да ги контролира.

„Exaudi nos, Pater omnipoténs et mittere digneris Sanctum qui custodiat, fovéat, protegat, visitet, taque defaendat omnes habitantes…“[34] Опитваше се да се разсее, като припяваше молитви една след друга, но те не носеха покой на сърцето му. „Боже, защо мълчиш? Защо винаги мълчиш, Боже?“, шептеше той…

Вечерта вратата отново се отвори. Един от пазачите постави пред свещеника дървена купичка с няколко парчета тиква и излезе, без да каже и дума. Когато поднесе храната към устата си, в носа го блъсна неприятна миризма като от пот. Тиквата, изглежда, бе сварена преди два-три дни, но гладът едва се търпеше, затова веднага я изгълта, както беше с кората. Докато все още дъвчеше, около ръцете му се въртяха няколко нахални мухи. „Станал съм същинско куче“, мислеше си той, докато облизваше пръстите си. Много отдавна са били времената, когато мисионерите често са били гощавани в домовете на феодалите и самураите. Тогава в пристанищата в Хирадо, Йокосеура и Фукуда редовно са пристигали богато натоварени португалски кораби и проповедниците не са страдали от недостиг на вино или хляб – всичко това той си спомняше от разказите на преподобния Валиняно. Без съмнение, хората по онова време са отправяли молитвите си, седнали на чисти и спретнати маси, и без да бързат, са се наслаждавали на храната си. Но какво от това? Сега той се нахвърли на тази кучешка храна, без дори да се помоли. Да отправяш молитви към Бог не изпълнен с благодарност, а за да търсиш помощта му, да изказваш несправедливи и зловредни мисли… Какво унижение, какъв срам за един свещеник! Разбира се, много добре осъзнаваше, че Бог съществува, за да бъде възхваляван, а не за да бъде обвиняван. Но в тези дни на изпитание, също като болния от проказа Йов, колко трудно се бе оказало за него да славословя Бога.

Вратата отново изскърца и се появи пазачът отпреди малко.

– Падре, трябва да тръгваме.

– Къде?

– Към пристанището.

Когато се изправи, леко се замая от глад. Навън вече бе притъмняло, дърветата наоколо се бяха привели, изтощени от лепкавата жега през деня. Около лицата им се въртяха комари, в далечината се чуваше крякане на жаба.

Тримата пазачи вървяха до него, но никой от тях не се опасяваше, че пленникът ще избяга. Шумно разговаряха помежду си, от време на време се смееха на глас. Един от тях се отдели и отиде да се изпикае в храстите. За миг си помисли, че стига да ги сръга и да се провре между тях, би могъл да избяга, но точно тогава пазачът, който вървеше пред него, рязко се обърна назад.

– Падре, в колибата бе задушно, нали..? – мъжът се усмихна, а лицето му излъчваше доброта. – Каква жега само!

При вида на добродушно усмихнатото лице на човека свещеникът изгуби всякакво желание за бягство. Ако избяга, без съмнение, вината за това щеше да падне върху тези селяни. Леко се усмихна и кимна към пазача.

Минаха по пътя, по който бяха дошли сутринта. С хлътнали очи, свещеникът се взираше във величественото дърво, разперило клони насред полето, огласявано надлъж и шир от жабешко крякане. Той помнеше това дърво. Сред клоните му големи птици махаха с крила и кряскаха с дрезгави гласове, които се смесваха със звуците на жабите и се понасяха в мрачна хармония.

Когато влязоха в селото, навсякъде от колибите се издигаше белезникав дим, който имаше за цел да пропъди рояците от комари. Някакъв мъж само по препаска стоеше, гушнал малко дете, а когато забеляза свещеника, отвори уста с глуповато изражение и се засмя. Няколко жени, свели пълни с тъга погледи, дълго се взираха към четиримата преминаващи.

След селото отново последва поле. Пътеката започна да слиза надолу, докато накрая вятърът, наситен с миризмата на сол, не започна да гали плътта на хлътналите бузи на свещеника. В ниското, точно пред тях, беше така нареченото пристанище, което представляваше купчина от малки черни камъни, пригодена като място за акостиране; на брега бяха изтеглени две запуснати лодки. Докато пазачите редяха цепеници под една от лодките, свещеникът вдигна от пясъка розова мидена черупка и започна да играе с нея в ръката си. Това беше първото красиво нещо, което бе видял през целия този ден. Допря я до ухото си и от дълбините ѝ се чу нещо като едва доловим шум. Неочаквано някаква тъмна сила се надигна в него. С остър звук черупката се строши в дланта му.

– Качвайте се!

Събралата се на дъното на лодката вода бе мътна от прахта, усещаше я студена върху подутите си стъпала. С натопени във водата крака, свещеникът се хвана с две ръце за ръба на лодката, затвори очи и въздъхна.

Когато съдът бавно се раздвижи, хлътналите му очи разсеяно се насочиха към планината, в която се бе скитал до тази сутрин. Във вечерния сумрак планината се простираше синкавочерна, със заоблени форми, досущ като женска гръд. Когато погледът му отново се върна към брега, спря се на мъж, изглеждащ като просяк, който се бе втурнал насам. Докато тичаше, той подвикваше нещо, после се препъна и падна на пясъка. Това бе мъжът, който го бе продал.

Кичиджиро отново се изправи, силно викаше нещо. Чуваше се или като освиркване, или като хленчене, но свещеникът не разбираше какво иска да каже. Странно, но той не изпитваше нито възмущение, нито омраза. В душата му властваше чувство на примирение – рано или късно, все щяха да го заловят. Най-сетне разбрал, че няма да догони лодката, Кичиджиро застана като стълб сред разбиващите се в брега вълни, вперил поглед към нея. Фигурата му малко по малко се смаляваше във вечерната мъгла.

Вечерта достигнаха до някакъв залив. В просъница, през полуотворените си клепачи свещеникът видя как пазачите отпреди малко слязоха от лодката и на тяхно място се качиха други трима. Досегашните и новопоявилите се разговаряха помежду си на някакъв местен диалект, наситен със звучни съгласни, който крайно изтощеният пленник не желаеше да положи усилие да разбере. Само от време на време в разговора на групата различаваше „Нагасаки“, „Омура“ и смътно помисли, че мястото, където го водят, е в един от тези два града. Когато бе в колибата, имаше сили да се моли за съдбата на задържаните като него – едноокия мъж и жената, която му даде краставица, а сега вече нямаше сили да се моли не само за други хора, но дори и за себе си. Не чувстваше нищо друго, освен че му е все едно къде го водят и какво ще правят с него оттук нататък. Затвори очи и отново потъна в сън, но от време на време леко се пробуждаше и чуваше монотонния плясък на веслата. Един от мъжете гребеше, другите двама мълчаливо клечаха с мрачни лица. „Боже, да бъде Твоята воля!“, зашепна молитва, сякаш насън, и помисли, че емоционалното състояние, в което бе изпаднал в момента, дори и на пръв поглед да приличаше на готовността, с която толкова светци бяха поверили себе си на Божието провидение, всъщност съществено се различава. „Какво ще стане с теб? Да не си започнал постепенно да губиш вярата си?“, чу глас в дълбините на съзнанието си, но сега му бе мъчително дори да го слуша…

– Къде сме? – обърна се с прегракнал глас към тримата нови пазачи, когато за пореден път отвори очи, но те бяха като сковани от страх и отговор не последва.

– Къде сме? – попита още веднъж, този път силно.

– Йокосеура – тихо и боязливо отговори един от тях.

Йокосеура… Неведнъж бе чувал името на това място от падре Валиняно. Това бе пристанището, създадено от падре Фройс и падре Армейда с разрешението на местния феодал, където португалските кораби, пристигали дотогава в Хирадо, започнали да пускат котва единствено там. На върха на хълма била построена йезуитска църква, а до нея свещениците изградили огромен кръст. Той бил с такива внушителни размери, че отдалеч да се забелязва от мисионерските кораби, добрали се най-сетне до Япония след дълги дни и нощи плаване сред далечни морета. В деня на Възкресение Христово местните японци, със запалени свещи в ръце, изкачвали хълма, пеейки църковни химни, и посещавали храма. Самият феодал често ходел в църквата и не след дълго дори получил кръщение.

Свещеникът седеше в лодката и се взираше, търсейки пристанище или село, което да напомня на Йокосеура, но и морето, и сушата бяха като пребоядисани с черна боя, не се виждаше нито една светлинка. Никъде не се мяркаха нито село, нито къщи. Кой знае, може би и тук, както в Томоги и Гото, тайно пребивават християни. А дали те знаят, че точно сега, свит и треперещ в малка лодка като бездомно куче, един свещеник прекосява морето? Когато попита един от пазачите къде е Йокосеура, след известно колебание той му отговори:

– Там няма нищо.

Селото било подпалено, а жителите му до един прогонени. Мъртво мълчание бе надвиснало над сушата, над морето не се чуваше нито звук, освен глухия плясък на вълните, блъскащи се в корпуса на лодката. „Защо изостави всичко след Себе си? – прошепна смирено свещеникът. – Защо дори и селото, което издигнахме за Теб, остави да се превърне в пепел? Защо, когато хората бяха прогонени, не им даде знак, който да им вдъхне кураж, а бе безмълвен като мрака, който ни заобикаля? Защо? Само ми кажи защо? Ние не сме толкова силни като Йов, на когото бе отредено изпитанието на проказата. Йов е светец, а тези християни са само бедни, слаби човешки същества. Те не могат безкрайно да понасят изпитания. Не им причинявай повече страдания.“ Свещеникът отправяше молитви, но морето бе все така студено и мракът упорито пазеше мълчание. Чуваха се само еднообразните глухи удари на веслата.

„Май вече за нищо не ме бива…“, мислеше си той, докато тялото му трепереше. Чувстваше, че ако Божието милосърдие не му изпрати кураж и нови сили, повече няма да може да издържи. Изведнъж плясъкът на веслата спря, единият от мъжете извика, вперил поглед навътре в морето:

– Има ли някой там?

Веслата на тяхната лодка не се движеха, но някъде се чуваше шум, подобен като от гребане.

– Сигурно е нощен риболов… зарежи. Зарежи! – прошепна по-старият от двамата мъже, които досега бяха мълчали.

– Ееей, кой е там? Какво правиш там?

Веслата на среднощната риболовна лодка замряха и слаб глас отговори нещо. На свещеника му се стори, че е чувал този глас и преди, но не можеше да си спомни къде.

Рано сутринта пристигнаха в Омура. Вятърът малко по малко разпръсна млечнобялата мъгла и пред изтощения му поглед в единия край на сушата между дърветата се показаха белите стени на замък. Изглеждаше все още недовършен, скелето от греди така си и стоеше. Ято гарвани пресичаха небето над гората. На фона на замъка, плътно прилепени една до друга, се виждаха къщи със сламени и тръстикови покриви. За пръв път пред очите му се разкриваше японски град. Когато наоколо започна бавно да просветлява, той забеляза, че всеки един от пазачите държеше до краката си дебела пръчка – очевидно им бе заповядано, ако в пленника проличи идея за бягство, без колебание да го изхвърлят в морето.

На кея вече се бяха струпали множество самураи, облечени в косоде[35] и препасани с внушителни мечове, а около тях се бе събрала гъста тълпа от зяпачи. Къде изправени, къде седнали на скалите около брега, навикваните от самураите зрители търпеливо чакаха акостирането на лодката. Когато свещеникът слезе, сред навалицата се разнесоха възгласи. Съпровождан от неколцина самураи, духовникът си проправяше път между хората и срещна няколко лица на мъже и жени, вперили в него измъчени погледи. Той не пророни нито дума, лицата също като него бяха безмълвни. Докато продължаваше напред, свещеникът леко повдигна ръка и направи знак на благословия. В същия миг по лицата пробяга тревога – някои сведоха глави, други дори ги извърнаха. Ако всичко бе нормално, той щеше да постави в плътно стиснатите им устни късче хляб от Христовото тяло. Но сега нямаше нито бокал, нито вино, нито олтар, за да отслужи света литургия.

Когато го качиха на неоседлан кон и пристегнаха въже около китките му, множеството бе огласено от подигравателни провиквания. Така нареченият град Омура, с многобройните си къщи със сламени покриви, почти не се различаваше от селата, които бе виждал досега. Боси жени със свободно падащи коси по гърбовете им, носещи косоде, под което бяха увити с още катове плат, стояха край пътя, наизвадили разни морски дарове, дърва за горене, зеленчуци. Сред тълпата имаше и облечени с хакама[36] и суикан[37] изпълнители на бива[38], както и бонзи, изцяло в черно, които вдигаха глави към него и му се надсмиваха подигравателно. Пътят бе тесен и дълъг, от време на време свещеникът усещаше върху лицето си камъчетата, които децата хвърляха по него. Ако думите на преподобния Валиняно бяха истина, то Омура бе мястото, където мисионерите бяха положили най-много усилия за разпространението на вярата. Построени били много християнски храмове, семинария, това бил град, в който и самураи, и селяни до един „слушаха словата ни с голям ентусиазъм“, както бе писал падре Фройс в писмото си. Знаеше се, че самият феодал бе станал ревностен християнин наравно с по-голямата част от знатната си фамилия. Докато сега децата хвърляха камъни, бонзите грозно го заплюваха и ръсеха ругатни, а охраняващите го самураи и пръста си не помръдваха, за да ги възпрат.

Пътят се виеше покрай морето и водеше към Нагасаки. Когато подминаха селцето Судзуда, достигнаха до самотна къща на земеделци, цялата потънала в непознати за него бели цветя. Самураите спряха конете си и наредиха на един от мъжете, които ги следваха пеша, да донесе вода, която после само веднъж поднесоха към свещеника. Всичката вода изтече от устата му, като само намокри измършавялата му гръд.

– Гледай! Колко е голям само!

Някакви жени дърпаха децата си за ръкавите и подигравателно се кискаха по негов адрес. Когато процесията отново бавно и тромаво пое по пътя, той се извърна назад. Несъзнателно го бе обзела тъга, че повече никога няма да види обкичената с бели цветове растителност. Самураите свалиха високите си шапки, избърсаха потта от челата си, пооправиха прическите си – до един загладени от челото нагоре и с пристегната щръкнала опашка на тила, и продължиха напред, възседнали конете си. Веднага зад тях, улисани в шумни разговори, следваха петима-шестима пеши стражари, въоръжени с лъкове. Пътят, по който напредваха, побеля от прах и се заизвива, и тогава свещеникът забеляза пред тях фигурата на просяк, който ги следваше, превит над тоягата си. Беше Кичиджиро. Тътреше се със същия мърляв и разпасан вид, както тогава на брега, когато с отворена уста бе гледал след лодката. Като видя, че свещеникът гледа към него, той стреснато се скри под сянката на съседното дърво. Свещеникът нямаше обяснение защо мъжът, който го бе продал, го бе последвал чак дотук. Неволно в гърдите му нахлу подозрението, че гребецът в другата лодка сред нощното море всъщност може би е бил Кичиджиро.

Докато се клатушкаше на гърба на коня с хлътнали от умора очи, той унесено поглеждаше от време на време към морето. Днес то бе мрачно, с черни отблясъци. На хоризонта се виждаше сивият силует на голям остров. Не беше ясно дали това бе островът, из който до вчера се бе лутал…

След Судзуда пътят постепенно се напълни с хора, които отиваха или се връщаха от някъде. Имаше търговци, водещи натоварен с багаж добитък, странници с ниско нахлупени големи сламени шапки, загърнати с леки роби и с гети на краката, мъже със сламени наметала. При вида на странното шествие от пристъпващи една зад друга жени с островърхи шапки, от които се спускаха воали, скриващи лицата им, всички се дръпнаха от двете страни на пътя, зашеметени като от сблъсък с нещо необикновено, и впериха смаяни погледи пред себе си. Имаше и селяни, които захвърляха мотиките си на полето и се завтичаха към пътя. Преди му бе интересно да наблюдава облеклото, външния вид на японците, но сега на изнуреното му сърце изобщо не му бе до това. Само затвори очи и дума по дума, с пресъхнал език зашепна молитвата Кръстен път – вечерната молитва, която помнеше от манастира. Това бе молитва, добре позната на всички духовници и вярващи, която малко по малко извиква в съзнанието ти цялата мъка около Страстите Христови, когато Той излязъл през вратите на храма, поел по стръмния път към Голгота и понесъл кръста, олюлявайки се стъпка по стъпка, а огромното множество любопитно го следвало. „…дъщери йерусалимски, не плачете за Мене, а плачете за себе си и за чедата си… понеже, ето, наближават дни…“[39] Свещеникът си спомни тези свети слова. Много векове назад Този човек с пресъхналия си език бе вкусил от всички тези мъки, които самият той изпитваше сега. Това споделено чувство, по-сладко и от най-сладката вода, напои и развълнува сърцето му.

„Pange lingua…Пей, език мой! – както беше на коня, почувства как по страните му се стичат сълзи. – Bella Premunt hostilia, Da robur, fer auxilium![40]… Каквото и да ме сполети, няма да се отрека…“

След пладне минаха през град, наречен Исахая. Стигнаха до имение, оградено от всички страни с ров и огромен зид, направен от кал, а навсякъде наоколо бяха пръснати къщици със сламени и тръстикови покриви. Когато процесията стигна пред една от къщите, някакви мъже, препасани с ножове, се приближиха да поздравят самураите и донесоха два големи дървени съда, пълни с варен ориз. Докато самураите се хранеха, свещеникът за пръв път бе свален от коня и завързан за едно дърво като куче. Около него приклекнаха неколцина низвергнати клетници[41] със сплъстени коси, които с блестящи като на животни погледи не спираха да се взират в него. Дори нямаше сила да се усмихне на горките хора. Някой постави пред него счупена съдинка с варено просо. Замаяно погледна нагоре и видя Кичиджиро.

Клекнал близо до другите, Кичиджиро от време на време поглеждаше крадешком насам. Когато погледите им се срещнаха, той припряно извърна лице. Свещеникът го гледаше със строго изражение. Когато го бе видял на брега, бе толкова изморен, че не усети в себе си чувство на ненавист, но сега повече не бе способен на никакво великодушие към този човек. Изведнъж в него нахлу споменът за това, как на поляната му бе дал сушена риба, от която гърлото му бе пламнало от жажда. „…Каквото вършиш, върши го по-скоро“ – самият Христос бе хвърлил тези гневни слова в лицето на предалия го Юда. Дълго време свещеникът бе мислил, че тези думи са в противоречие с Христовата любов, но сега, като гледаше към този мъж, който, клекнал като пребито куче, от време на време уплашено вдигаше очи, в душата му се надигаше тъмно, жестоко чувство. „Хайде, махай се! – заклейми го в сърцето си. – Каквото вършиш, върши го по-скоро.“

Самураите приключиха с храната и отново възседнаха конете си. Свещеникът също бе качен на коня и процесията бавно продължи напред. Отново заваляха подигравателните подвиквания на бонзите, децата мятаха камъчета. Мъже, водещи натоварени крави, странници, загърнати с леки роби, вдигаха удивени погледи към самураите и се взираха в свещеника. Всичко си бе съвсем като преди. Погледна назад и видя Кичиджиро, който ги следваше на разстояние, облегнат на тояжката си. „Хайде, махай се! – прошепна свещеникът в сърцето си. – Хайде!“