Мълчание

Осма глава

На другия ден преводачът отново дойде.

– Е, размислихте ли?

Начинът, по който заговори, не наподобяваше, както винаги досега, котка, подмятаща плячката си. Този път изражението му бе твърдо.

– Както ви каза Савано, трябва вече да престанете с това безполезно упорство. Никой не ви кара искрено да смените вярата си. Отречете се само формално, само за пред хората. След това всичко ще се нареди.

Втренчен в една точка на стената, свещеникът все така мълчеше. Бръщолевенето на преводача просто преминаваше покрай ушите му – думите му се струваха не толкова противни, колкото безсмислени.

– Чуйте ме! Не причинявайте повече беди! От сърце ви моля! Честно да ви кажа, и на мен не ми е никак лесно.

– Защо не ме провесите в ямата?

– Почитаемият Иноуе винаги е твърдял, че ако изтъкнем причина, която сама да ви убеди, после много по-лесно ще приемете нашето учение.

Свещеникът, както седеше положил ръце на коленете си, поклати глава като малко дете. Преводачът дълбоко въздъхна и потъна в продължително мълчание. Една муха бръмчеше и кръжеше наоколо.

– Разбирам… Така да бъде.

Свещеникът все така продължаваше да седи, когато до него достигна тъп звук от заключване на катинар. Глухият звук бе причината категорично да реши, че е настъпил моментът, в който цялото това убеждаване вече бе приключило.

Чудеше се колко ли дълго би издържал на мъченията. Но в крайно изтощеното му същество някак си нямаше реално усещане за ужасяващите мъчения, за разлика отпреди, когато се скиташе в планината. Целият бе завладян от чувство на апатия. Усещаше, че ако смъртта го споходи колкото се може по-скоро, то това би бил просто един от начините да се отърве от продължителното изтощително напрежение. Бе изморен от живота, от терзанията си заради Бог, заради вярата. Тайно се молеше изнемогата на тялото и сърцето по-бързо да причинят смъртта му. Под клепките му като видение се появи главата на Гарпе, която бе потънала в морските дълбини. Завиждаше на другаря си. Завиждаше му, задето вече се бе избавил от страданията на този свят.

Както и предполагаше, на сутринта, като за начало, не му донесоха закуска. Беше почти пладне, когато свалиха катинара.

– Излизай!

Едър, гол до кръста мъж, който досега не се бе появявал, вирна брадичка през отворената врата.

Веднага щом излязоха от стаята, мъжът върза двете му ръце зад гърба. Въжето така се бе впило в плътта му, че и малко да помръднеше, неволен стон се отронваше през стиснатите му зъби. Докато го връзваше, мъжът бръщолевеше нещо на непонятен за свещеника диалект. През тялото му пробяга усещането, че всичко това все повече и повече наближава своя край, но странно, изпитваше непозната му досега кристално ясна, свежа възбуда.

Изведоха го навън. Сред окъпания в слънчеви лъчи двор стояха трима чиновници от управата, четирима пазачи, както и преводачът, наредени в редица и втренчени в него. Свещеникът погледна към тях, по-специално към преводача, и ги удостои с победоносна усмивка. В този момент го споходи мисълта, че в каквато и ситуация да попадне, човешкото същество никога няма да се отърве от тщеславието. Зарадва се, че все още са му останали душевни сили да забелязва такива неща.

Едрият мъж без никакво усилие вдигна свещеника и го намести върху гърба на неоседлан кон. Какъв ти кон, изглеждаше досущ като неугледно мършаво магаре. Клатушкайки се, конят потегли, а след него пешком тръгнаха чиновниците, пазачите и преводачът.

По пътя вече се тълпяха японци, очакващи появата на процесията, а от гърба на коня си свещеникът усмихнато гледаше множеството. Старец, зяпнал от изненада. Дете, захапало краставица. Жени, които глуповато хихикаха и гледаха насам, но щом погледите им се срещнеха, страхливо отстъпваха назад. Светлината образуваше разнообразни сенки върху всяко едно от лицата на японците, покрай ухото му прелетя някакво кафяво топче. Оказа се метнато от някого конско изпражнение. Свещеникът твърдо реши оттук насетне да не сваля усмивката от устата си. Ето го, възседнал магаре, минава по улиците на Нагасаки. И Онзи човек е бил възкачен на магаре, когато е влизал в град Йерусалим. Именно Той го бе научил на най-благородното сред всички човешки изражения, с което да понася срама и обидите. Повече от всякога това бе изражението, с което искаше да остане до самия си край. Това бе изражението на християнин сред неверници.

Под сянката на огромно камфорово дърво се бяха събрали група будистки монаси, демонстриращи отявлена враждебност, и когато магарето и свещеникът се приближиха достатъчно, размахаха пръчки със заплашителни жестове. Сред лицата, наредени от двете му страни, свещеникът плахо потърси някой, чието изражение да наподобява християнин, но напразно. В погледите на всички наоколо имаше само неприязън, презрение или любопитство. И не щеш ли, когато очите му се натъкнаха на жалостив поглед като на куче, тялото му неволно се извъртя. Беше Кичиджиро. Увит в парцали, застанал на предна линия, той очакваше преминаването на процесията. Щом погледът му се засече с този на свещеника, той припряно сведе очи и набързо се скри сред тълпата. Но за свещеника, покачен върху залитащото магаре, бе ясно, че този мъж ще го следва навсякъде. Сред неверниците наоколо това бе единственият мъж, когото свещеникът познаваше.

„Добре де, добре. Вече не съм ти ядосан. Нашият Бог също не ти е ядосан.“ Свещеникът редеше в съзнанието си думи, подобни на тези, с които бе успокоявал вярващ след изповед, и леко наведе глава към Кичиджиро.

Според запазените документи в този ден процесията, съпровождала свещеника, се придвижила от град Хаката, преминала през Кацуяма, а след това през Гото. Когато мисионерите били залавяни, в деня преди да бъде изпълнено наказанието им, обичайната практика била по искане на губернатора да бъдат водени и излагани на показ по улиците на Нагасаки. Процесията винаги минавала през вътрешната част на града, така наречената стара част, където къщите били много и всякога царяло неистово оживление. След деня за показ обикновено настъпвал денят на наказанието.

По времето на Омура Сумитада[57], когато пристанището на Нагасаки за пръв път било отворено, град Гото бил територията, на която се заселвали изселнически потоци от островите Гото. От тук се разкривала прекрасна гледка към залива на Нагасаки, искрящ под следобедното слънце.

Тълпата, която се бе стекла след процесията, стигнала вече дотук, се блъскаше и суетеше като на празник, жадна да се любува на странния южен варварин[58], завързан върху неоседлания гръб на коня. Всеки път щом свещеникът се опитваше да поизпъне схванатото си тяло, отвред бе засипван от все по-подигравателни възгласи.

Той напрягаше сили да се усмихне, но лицето му вече се бе вдървило. Просто затваряше очи – усилията му стигаха само да спре да вижда лицата, които му се присмиваха, лицата, оголили зъби срещу него. Дали Онзи човек бе отвръщал с усмивка на виковете и ревовете на тълпата, наобиколила имението на Пилат. Помисли, че дори и Той не е могъл… Hoc Passionis tempore…[59] Молитвените думи като малки камъчета се изтъркулиха от устните на свещеника. След което за известно време секнаха. После отново… Reisque dele crimna[60], прошепна той едва-едва. Вече бе привикнал на болката от врязалите се в китките му въжета, която усещаше при всяко свое движение, но това, което не му даваше мира, бе, че не бе способен да обича крещящата срещу него тълпа, така както Иисус би я обичал.

– Как е, падре? Май никой не ви идва на помощ? – провикна се преводачът, вдигнал към него глава, след като неусетно се бе изравнил с коня. – Отляво и отдясно само ви се присмиват. Дошли сте в тази страна заради тях, но няма и един, който да се нуждае от вас! Вие сте един безполезен човек!

– Някой, който безмълвно се моли… – От гърба на коня свещеникът за пръв път погледна към преводача с налети с кръв очи и се провикна: – Сред тях може би има някой…

– Какви ги говорите пък сега… Нека ви кажа нещо. Тук, в Нагасаки, преди е имало единайсет църкви и двайсет хиляди християни. Къде мислите, че са се скрили всички те? Сред онези хора там има и такива, които са вярвали в Христос, но като ви ругаят по този начин, те искат да покажат на останалите, че самите те вече не са християни.

– Колкото и да ме унижавате, това само ще ми даде повече кураж….

– Тази нощ – каза преводачът с усмивка и шляпна с длан неоседлания кон по корема. – Чувате ли? Тази нощ вие ще се отречете. Почитаемият Иноуе ясно го заяви. Винаги досега, когато е карал католически свещеници да се отрекат, когато е изричал подобни думи, никога не е грешал. Така бе по времето на Савано… Така ще е и с вас…

Преводачът потри ръце, демонстрирайки крайно самодоволство, и после с бавна и уверена крачка се отдалечи от свещеника.

„По времето на Савано…“, само тези последни думи още кънтяха в ушите на свещеника. Покачен върху коня, той пропъди думите, които за миг го бяха разтреперали.

Отвъд искрящия от следобедните лъчи залив се надигаше огромна колона от кълбести облаци, която обагряше в златно краищата си. Облаците приличаха сякаш на небесни дворци – бели, внушителни. Досега безброй пъти бе наблюдавал колони от купести облаци, но никога не се бе вълнувал, както сега. Осъзнаваше колко наистина прекрасна бе песента, запята някога за пръв път от християните:

…Ний ще дойдем, ний ще дойдем,

в храма Параисо ний ще дойдем, но далеко е казват…

В този момент едничката му опора бе истината, че и Онзи човек бе усещал страх, същия този страх, който караше да трепери и него самия. Радостта, че не е сам. И онези двама японски селяни, завързани в същото това море, изпитвали постоянни страдания през целия ден и после поели към далечния храм Параисо… Той бе свързан с тях, бе свързан с Гарпе, а още повече радостта, че е свързан и с Него, разпнатия на кръста, изведнъж неудържимо запулсира в гърдите му. В този момент към него настъпваше лицето Му, така ясно и живо, както никога досега. Страдащият Иисус, понасящият Иисус. От сърце се помоли лицето Му да се приближи още повече до неговото…

Чиновниците размахаха камшици и разпръснаха встрани част от струпалото се множество. Скупчените като мухи зяпачи покорно и безмълвно насочиха уплашени погледи към отминаващата процесия. Не след дълго следобедът щеше да свърши и да се стопи сред светлините на залеза. Вляво от стръмния път, блестеше ярко покривът на голям червен храм. Веднага след края на града удивително ясно се открояваше планината. В този момент парче конско изпражнение и малък камък полетяха и се удариха в бузата на свещеника.

Преводачът, който вървеше от едната страна на коня, продължаваше наставнически да нарежда:

– Вижте, не ви говоря за лошо. Само думата „отричам се“, само това кажете. Моля ви! И конят няма да ви върне в затвора, където бяхте.

– Къде ме водите?

– В сградата на управата. Не искам да ви причинявам страдание. Умолявам ви, нищо лошо не ви казвам. Една дума: „отричам се“, само това кажете.

Прехапал устни, без да издава нито звук, свещеникът седеше на голия гръб на коня. От одрасканата буза към брадичката му се стичаше струйка кръв. Преводачът се оклюма, положи ръка на корема на коня и със самотно изражение продължи да върви.

Приведен, свещеникът пристъпи в тъмнината – в този момент в носа му нахлу отвратителна миризма. Миризма на урина. Подът беше плувнал в урина и известно време той стоя неподвижно, потискайки желанието си да повърне. Най-сетне стените и подът някак си придобиха очертания сред мрака, той направи няколко крачки с ръка опряна в стената, но след миг се блъсна в друга стена. Разпери ръце встрани и пръстите му едновременно докоснаха срещуположните стени. По този начин вече имаше представа за големината на помещението. Ослуша се, но говор не се чуваше. Нямаше и бегла представа къде в сградата на управата се намираше. Съдейки от гробната тишина, наоколо сигурно нямаше жива душа. Стените бяха дървени и когато с ръка опипа горната им част, пръстите му почувстваха някакви дълбоки вдлъбнатини. Отначало реши, че това са пролуките между дъските, но после му се стори, че по-скоро е някакъв рисунък. Докато съсредоточено го опипваше, постепенно разбра, че това е буквата L. До нея бе буквата A. LAUDATE EUM![61] Подобно на слепец, старателно прокара длани наоколо, но пръстите му не срещнаха други букви освен тези. Вероятно някой мисионер, хвърлен тук, бе издълбал буквено послание на латински, предназначено за тези, които ще дойдат след него. Безспорно, докато е бил тук, не се е отрекъл от вярата и пламъкът ѝ е изгарял сърцето му. Както бе съвсем сам в тъмната килия, осъзнаването на тази истина го трогна до сълзи. Почувства, че под някаква неведома форма е закрилян до самия си край.

Кое ли време беше през нощта? След като го бяха влачили навред из града, го доведоха в сградата на управата и после чиновник, когото не бе виждал досега, заедно с преводача часове наред му задаваха все същите въпроси: Откъде е дошъл? Към кой католически орден принадлежи? Колко мисионери е имало в Макао? Но вече не го подтикваха да предаде вярата си. Дори и преводачът беше неузнаваем. Докато превеждаше думите на чиновника, лицето му бе лишено от израз, служебно. Друг чиновник водеше записки на голям лист. След като безполезният разпит приключи, го доведоха тук.

LAUDATE EUM… Свещеникът долепи лице до стената и както досега, в сърцето си започна да рисува лика Му. Подобно на младеж, заминал на далечно пътуване, който извиква в съзнанието си образа на близък приятел, от много отдавна в моменти на самота свещеникът имаше навика да си представя образа на Иисус. Но откакто го бяха заловили – най-вече докато слушаше шума на листата на смесената горичка нощем в затвора – някакво различно желание го подтикваше да вижда лика Му винаги щом затвореше очите си. Този лик, както и сега сред мрака, незабавно се озоваваше близо до него – мълчалив, но даряващ го с поглед, пропит с голяма нежност. „Когато ти страдаш… – сякаш лицето Му наистина проговори, – аз също страдам с теб. Ще бъда до теб до самия край.“

Заедно с Онова лице си спомни и за Гарпе. „Още малко и с Гарпе отново ще сме заедно.“ Нощем от време на време му се присънваше онази черна глава, която потъна в морето, докато следваше лодката. И всеки път изпитваше непоносим срам от себе си, задето бе изоставил християните. Понякога му бе невъзможно да изтърпи срама и се опитваше да не мисли за Гарпе.

В далечината се чу някакъв глас. Виене, сякаш бе свада между две псета. Когато се заслуша, гласът затихна, но след малко отново за дълго време не спря. Свещеникът неволно тихо се засмя. Бе осъзнал, че това е нечие хъркане. „Подпийналият пазач е заспал като пън.“ На интервали хъркането ту продължаваше, ту рязко спираше, извисяваше се, снижаваше се – звучеше като зле настроена флейта. Докато той бе в тази тъмна дупка, лице в лице със смъртта, и изпитваше чувство, че гърдите му сякаш са притиснати в менгеме, друго човешко същество безгрижно си хъркаше. Е, това бе пълен абсурд! „Защо животът бе пълен с подобни подигравки?“ свещеникът отново тихо се подсмихна.

„Преводачът заяви, че тази нощ ще се отрека, но само да знаеше какво е вътре в мен…“

Замисли се над това, отдели леко главата си от стената и на лицето му се появи неволна усмивка. Пред погледа му изплува физиономията на хъркащия, необезпокояван от нищо пазач.

„Щом хърка така, значи, и насън не му хрумва, че мога да избягам…“

След всичко досега нямаше бегло намерение за бягство, но за да се разсее, с две ръце натисна вратата, резето бе пуснато от външната страна и вратата дори не помръдна.

Теоретично знаеше, че смъртта вероятно наближава, но странно, чувствата му не бяха в синхрон с разума.

О, да, смъртта наистина приближаваше. След като хъркането престана, зловещата тишина на нощта обгради свещеника. Нощният покой не бе лишен от едва доловими шумове и звуци. Мракът, подобно на вятър, който леко се плъзга над дърветата, внезапно породи страха от смъртта в сърцето на духовника. Той стисна юмруци и силно завика. Страхът се отдръпна като море при отлив. След това отново настъпи. С все сили се стараеше да се моли на Всевишния, но в сърцето му на пресекулки нахлуваше само изкривеният образ на Онзи човек, „а потта Му беше като кървави капки, падащи на земята“[62]. В този момент фактът, че и Той, подобно на него, вкусва ужаса от смъртта, не му донесе утеха. Докато с две ръце бършеше челото си, само и само да се разсее, започна да крачи из тясното пространство. Вече не го свърташе на едно място.

Най-накрая в далечината се чу човешки глас. Дори и това да беше гласът на надзирателя, който съвсем скоро ще го изтезава, той му се стори по-приемлив от ледения като острие на меч мрак наоколо. За да долови какво казва, дори и малко подобре, той незабавно долепи ухо до процепа на вратата. Гласът звучеше, като че ли ръсеше обиди към някого. Грубият му тон се смесваше с друг, настойчиво умоляващ за нещо. След като караницата бе замряла в далечината, тя отново започна, но този път по-близо. Докато слушаше гласовете, мислите на свещеника някак неволно се отклониха в съвсем различна посока. Причината, поради която мракът толкова много ни плаши, е, че в нас все още е останало нещо от инстинктивния страх на първобитните хора, който те са изпитвали във времената, лишени от светлина. Ето такива глупости минаваха през главата му.

– Ама не ти ли казах? Веднага да се махаш от тук! – крещеше единият мъж на другия. – И хич не ми се прави…

След което се чуха хленчещите викове на нахокания:

– Християнин съм. Пуснете ме да видя падре! – Гласът му бе познат. Това бе гласът на Кичиджиро. – Пуснете ме да видя падре!

– Ама че шум вдигаш! Престани, иначе ще те ударя!

– Удари ме, удари ме!

гласовете се преплитаха един в друг като въжета, а към тях се добави и трети:

– Тоя кой е?

– Нещо май му хлопа дъската. Просяк, който дойде вчера. Казва, че е християнин.

След това силният глас на Кичиджиро рязко проехтя:

– Падре! Простете ми! Оттогава все ви следвам, за да ви помоля да се изповядам пред вас. Простете ми!

– Какви ги приказваш?! Казах ти да не ми се правиш…

Тъмничарят удари Кичиджиро, разнесе се тъп звук като прекършване на дърво.

– Падре! Простете!

Свещеникът затвори очи, а устните му заизричаха молитвата, съпровождаща тайнството на изповедта. На върха на езика му имаше горчив вкус.

– Аз по рождение съм слаб. Слабият духом не може да е мъченик. Какво да правя? Ах, защо съм се родил на този свят?!

Гласът се накъсваше като непостоянен вятър, след което потъваше в далечината. Неочаквано, под клепките му се появи силуетът на Кичиджиро, така тачен от християните при завръщането му в Гото. Ако не бяха времена, изпълнени с репресии, този мъж можеше да живее като щастлив, жизнерадостен християнин.

– В този свят… В този свят…

Свещеникът запуши ушите си с пръсти, за да се избави от гласа, подобен на кучешки вой.

Да, преди малко той опрости греховете на Кичиджиро, но молитвените думи за прошка не бяха дошли от дъното на сърцето му. Просто бе изпълнил дълга си на свещеник, поради което на върха на езика му бе останал вкус, все едно бе ял нещо горчиво. Дори и негодуванието към Кичиджиро да беше изчезнало, в паметта му дълбоко се бяха врязали миризмата на сушената риба, която той умишлено му бе дал, и последвалата изгаряща жажда. И макар да бе превъзмогнал чувствата си на гняв и омраза, нямаше как да изтрие презрението, което изпитваше към Кичиджиро. Отново го замъчиха пренебрежителните думи, казани от Иисус към Юда…

Само дето открай време, винаги когато четеше Библията, никога не бе разбирал напълно смисъла именно на тези думи. И не само тях, а изобщо ролята на Юда в живота на Иисус – истинският ѝ смисъл никога не му стана напълно ясен. Защо Той бе приел сред учениците си човека, който в крайна сметка щеше да го предаде. Защо дълго време показваше незаинтересуваност, въпреки че прекрасно знаеше за задните му помисли? А може би Юда бе просто марионетка, използвана, за да се случи Разпятието Христово…

И все пак… И все пак, ако Бог е любов, защо Той се бе отвърнал от Юда в смъртния му час? Юда се бе обесил насред Кърваво поле и низвергнат от всички, бе изчезнал в бездната на вечната тъмнина.

Подобни въпроси измъчваха свещеника още в семинарията, терзаеха го и после като свещеник, изплувайки в съзнанието му, сякаш бяха мръсни мехури, издигащи се от блатото. И всеки път той си мислеше, че тия мехури хвърляха сянка върху вярата му. Но сега, вече неспособен да ги пропъжда, те необуздано прииждаха.

Поклащайки глава, свещеникът дълбоко въздъхна. Скоро настъпваше времето на Страшния съд. На човека не бе дадено да проумее всички тайнства, описани в Светото писание. Но той искаше да знае, искаше всичко да прозре. „Днес, без съмнение, ще се отречете“, уверено му беше казал преводачът. Досущ като Онзи човек, когато се бе обърнал към Петър: „Истина ти казвам, че тая нощ, преди да пее петелът, три пъти ще се отречеш от Мене“[63]. Но разсъмването бе още далеч и не бе време петлите да пропеят.

Ах! Отново започна това хъркане! Звукът приличаше на мелница, завъртяна от вятъра. Свещеникът се изправи, седна на залетия с урина под и се захили като идиот. Чудато създание бе човекът! Някакъв малоумник гръмовно хъркаше ту високо, ту ниско, не чувствайки никакъв страх от смъртта. Спеше си дълбоко като свиня и с широко зейнала паст успяваше да хърка на воля. Пред очите му даже изникна лицето на спящия като пън пазач. То бе зачервено от алкохола, добре охранено, тлъсто – лице на здравеняк, което разкриваше така безжалостната си същност само към жертвите. Пазачът не притежаваше изтънчената жестокост на аристократа, а без съмнение, грубата безпощадност на човека, проявяваща се към добитъка, към животните. Свещеникът бе виждал подобни мъже по селата в Португалия и добре познаваше тяхната природа. И този беше същият – дори и съвсем бегло през ум не му минава какви страдания причинява на жертвата си. Такива като този най-безмилостно бяха убили и Него – най-прекрасния, най-благородния кристал, който би могъл да се присъни на синовете човешки!

В най-важната в живота му нощ той беше принуден да слуша тези плебейски, нехармонични звуци! Кръвта нахлу в главата му. Твърдо решен да не търпи повече това издевателство над себе си, престана да се смее и заудря с юмрук по стената. Но пазачът не се събуди, така както непробудно спяха и Неговите ученици в Гетсиманската градина, безучастни към Неговата агония. Свещеникът заудря още по-неистово по стената.

Някъде се чу тракане на резе, в двора забързано затрополяха стъпки: някой тичаше към него.

– Какво става? Какво има, падре? – Беше преводачът, който продължи с глас като на котка, играеща си с жертвата си. – Изплашихте ли се? Ох… Май е време най-сетне да престанете да се инатите? Кажете само една думичка и всичко ще се оправи… Душата ви, както е била стегната, веднага ще се отпусне… И ще ви стане леко… толкова леко и спокойно…

– Аз просто… онова хъркане… – отговори свещеникът от мрака.

Преводачът внезапно млъкна от учудване.

– Онова било хъркане!? Ах, вие за онова… Чухте ли, Савано? Падрето казва, че онова там било хъркане!

Свещеникът не предполагаше, че Ферейра също е тук, застанал зад преводача.

– Савано, кажете му.

И той чу познатия глас. Някога го беше слушал всеки ден. Сега той звучеше тихо и прискърбно:

– Това не е хъркане. Това са стоновете на християните, провесени в ямата.

Подобно на старо животно, Ферейра стоеше неподвижно, с наведена глава. Преводачът от своя страна пък опря ухо в здраво залостената врата и дълго време стоя така, за да разбере какво се случва вътре. Проумял, че колкото и дълго да чака, нищо няма да чуе, обезпокоено промълви с дрезгав глас:

– Ей, вие там, да не умряхте? – изцъка с език и продължи: – Впрочем едва ли. На християнина не е позволено със собствената си ръка да отнема живота, даден му от Деус. Савано! Останалото е ваша работа.

Преводачът се обърна рязко и изчезна, стъпките му отекваха в тъмнината. Дори и след като съвсем заглъхнаха, Ферейра продължаваше да мълчи с клюмнала глава и без да помръдва. Тялото му, сякаш бе призрак, висеше в мрака, без да докосва земята. Изглеждаше тънко като лист хартия и малко като детско телце. Безплътно, сякаш не можеш да го хванеш с ръка.

– Чуйте! – той опря уста в пролуката на вратата. – Ей, чувате ли ме?

Отговор не последва, затова Ферейра отново го повика.

– Прокарайте ръка по стената… Там трябва да има надпис… Аз го издълбах. Laudate Eum. Потърсете по дясната стена, стига да не се е изтрил… по средата. Е, намерихте ли го?

От вътрешната страна нямаше и помен от отговор. Катраненочерната тъмнина, настанила се в килията, където бе затворен свещеникът, сякаш го отделяше, подобно на непробиваема стена.

– Тук… аз… също като вас… – промълви Ферейра, накъсвайки думите. – И аз като вас бях затворен в тази килия. В живота ми не е имало по-черна и студена нощ от тази.

Свещеникът слушаше разсеяно признанията на възрастния мъж, притиснал силно глава в дървената стена. И без неговите думи, прекалено добре знаеше колко черна бе тази нощ. По-важното обаче бе да не се поддаде на изкушението – подчертавайки, че и той като него е бил затворен тук, в тоя мрак, Ферейра се надяваше да го изкуши, като предизвика у него съчувствие.

– И аз чувах същите гласове… Чувах стенанията на хората, провесени с главата надолу в ямата.

В настъпилата тишина до слуха им отново достигаха „хъркащите“ гласове, ту по-високо, ту по-ниско. Да, свещеникът вече знаеше истината. Това не бе хъркане, а пъшканията и стенанията на агонизиращи, провесени с главата надолу хора. Докато той клечеше сред мрака, други стенеха, а кръв се стичаше от устите и носовете им. Той дори не ги бе забелязал, дори не се бе помолил, а даже се бе надсмивал над тях! Тази мисъл напълно го смути. Бе възприел тези звуци като нещо нелепо и се бе смял с глас. В гордостта си бе повярвал, че той единствен през тази нощ споделя страданията Господни. А в този миг, съвсем близо до килията му, други хора страдаха много повече от него в името на Бога. „Защо си толкова глупав… – В съзнанието му зашепна глас, различен от неговия. – И ти се имаш за божи служител? Свещеник, поемащ страданията на другите? Боже – искаше му се да изкрещи, – защо дори и в такъв момент се надсмиваш над мен?“

– Laudate Eum! – повтори Ферейра. – Аз издълбах тези думи на стената. Намерихте ли ги? Потърсете!

– Намерих ги! – за пръв път отвори уста свещеникът, изкрещявайки гневно. – Замълчете! Вие нямате право да произнасяте тези думи!

– Да, нямам право. Наистина нямам право. След онази нощ, когато през цялото време чувах тези гласове, вече не можех да възхвалявам Бога. Отрекох се не защото не издържах мъченията. Три дни… Три дни висях надолу с главата в ямата, пълна с нечистотии, и дори с една-единствена дума не предадох Бог. Отрекох се… – Ферейра извиси глас до крясък. – Искате ли да чуете? Тогава знайте: отрекох се, когато след изтезанията ме доведоха тук и чух стенанията на тези нещастници, на които Бог с нищичко не помогна. Защото се молих от цялата си душа, но Бог нищо не стори…

– Млъкнете!

– Добре. Молете се! Но помнете, че те преживяват такива непосилни страдания, каквито вие никога не сте познавали. Те висят там от вчера, също и преди малко, както и сега, в този момент… И за какво трябва да страдат така? И докато това продължава, вие нищо не правите за тях. А Бог? той също бездейства.

Свещеникът разтърси глава като обезумял и запуши с пръсти ушите си, но гласът на Ферейра и стенанията на вярващите безмилостно проникваха през тях. „Стига! Стига! Боже, дошъл е моментът да нарушиш мълчанието си. Не може повече да мълчиш! Докажи, че Ти си самата справедливост, самата благодат, самата любов, кажи нещо, за да покажеш на хората на тази земя, че Ти си всемогъщ!“

Голяма сянка премина през душата му като крилата на птица, спускаща се над мачтата на кораб. Крилата на птицата донесоха няколко спомена за различните начини, по които бяха загинали християните. По онова време Бог също мълчеше. Той мълчеше и когато онзи ситен дъжд се сипеше над морето. И през оня ден, когато под изгарящите лъчи на слънцето едноокият падна убит насред двора, и тогава дума не обели. Но тогава свещеникът все още го приемаше. Не толкова го приемаше, колкото успяваше да отблъсне възможно най-далеч страшното съмнение, избягваше да се изправи срещу него. Но сега вече бе различно. „Защо Ти си все така безмълвен, чувайки тези стенания?“, отправяше обвинения той.

– Сега тук, в двора… – тъжно прошепна Ферейра, – са провесени трима нещастни селяни. И тримата висят от мига, в който ви доведоха в това място.

Възрастният мъж не лъжеше. Действително в началото, като се заслушаше, стенещият глас му се струваше един, но в миг започнаха да се различават повече гласове. Високият стон никога не се снижаваше, сливаше се с ниския, но и двата се чуваха от различни страни.

– В нощта, която аз прекарах тук, измъчваха петима. Пет гласа, преплетени във вятъра, достигаха до слуха ми. И тогава един от чиновниците ми каза: „Ако се отречете, ония там веднага ще бъдат извадени от ямата, развързани и лекувани“. Аз го попитах: „Защо още не са се отрекли?“. Чиновникът се разсмя и ми обясни: „Те се отрекоха, и не веднъж. Но ще продължат да страдат, докато вие не направите същото“.

– Вие… – сълзи задушаваха свещеника. – Вие е трябвало да се молите!

– Молих се. Молих се, без да спирам, без умора. Но това не облекчи мъките на онези мъже. Кръвта им изтичаше капка по капка: от малките разрези зад ушите, от носа, от устата. Знам, защото аз самият минах през тези изпитания. Молитвата не облекчава подобни мъки.

Свещеникът си спомняше. Когато в храма „Сайшоджи“ за пръв път бе видял Ферейра, ясно помнеше, че зад ухото му имаше зараснал белег от рана, приличащ на следа от изгаряне. Спомни си дори и кафявия цвят на раната… сега цялата картина изникна под клепачите му. И за да прогони образите от съзнанието си, той продължаваше да удря главата си в стената.

– Заради страданията си на тази земя тези хора ще бъдат възнаградени с вечно блаженство – каза свещеникът.

– Не трябва да се заблуждавате – отвърна кротко Ферейра. – Не се опитвайте да прикривате собствената си слабост зад красиви фрази.

– Моята слабост?! – Родригеш възмутено поклати глава, но у него нямаше увереност. – Не, не е така! Аз вярвам в тяхното спасение!

– Вие самият сте по-важен, отколкото тези нещастници. Във всеки случай вас ви интересува повече вашето собствено спасение. Ако кажете, че се отричате, тях ще ги извадят от ямата. Ще бъдат избавени от мъките. Но въпреки това вие не смятате да се отречете. Защото се страхувате, че заради тях ще предадете Църквата. Страхувате се да не се превърнете в срамно петно за Църквата, подобно на мен. – До този момент Ферейра звучеше гневно и изговори всичко на един дъх, но постепенно гласът му се снижи. – Впрочем и аз бях същият. В онази тъмна и студена нощ и аз бях като вас сега. Но нима това е проява на любов? Свещеникът трябва да живее така, както е живял Иисус. Ако Синът Божи беше тук… – Ферейра замлъкна за момент, но после уверено заключи: – Без съмнение, Иисус би се отрекъл заради тях!

Малко по малко започна да се развиделява. В килията, която досега изглеждаше като буца тъмнина, започнаха едва-едва да проникват белезникави лъчи светлина.

– Да, Иисус би се отрекъл в името на хората!

– Не, не е така! – свещеникът закри лицето си с ръце, а от пролуките между пръстите му се чуваха виковете му: – Не! Не!

– Иисус би се отрекъл. В името на любовта. Дори и да пожертва всяка частица от себе си!

– Престанете да ме мъчите! Вървете си! Вървете си по-бързо! – силно простена свещеникът.

В този момент резето щракна и вратата се отвори. В тъмницата нахлу бялата светлина на утрото.

– Хайде! – Ферейра благо постави ръка на рамото на свещеника. – Предстои ви най-мъчителният акт в името на любовта, който някога е бил извършван.

Поклащайки се, свещеникът бавно затътри нозе. Едва пристъпваше крачка по крачка, все едно краката му бяха в окови, а Ферейра леко го побутваше напред. В бледата светлина на настъпващата утрин коридорът, по който напредваше, изглеждаше безкраен. Но там, в дъното, стояха преводачът и двама стражари, подобни на три черни кукли.

– Е, Савано, свърши ли всичко? Така… Можем ли вече да започваме с подготовката на фумие? На уважаемия губернатор ще докладваме после.

Казвайки тези думи, преводачът сложи на земята кутията, която досега здраво стискаше, махна капака и извади от там голяма дървена плоскост.

– Предстои ви най-мъчителният акт в името на любовта, който някога е бил извършван… – Ферейра повтори думите си отпреди малко, нежно шептейки на ухото на свещеника. – Вероятно църковното духовенство ще ви осъди. Ще ви отлъчат, така както постъпиха с мен. Но има нещо по-важно от Църквата, по-важно от мисионерството… Това, което ви предстои да направите…

Фумие лежеше в краката му. Върху мръсното сивкаво дърво, чиито жилки се извиваха като малки вълнички, бе прикрепена грубо изработена медна плака. И там бе грозното лице на Иисус, който простираше ръце с трънлив венец на главата. С мътни и объркани очи, свещеникът мълчаливо се вгледа в това лице, до което се докосваше за пръв път, откакто бе дошъл в тази страна.

– Е, хайде… – каза Ферейра. – Смелост!

„Боже! Така дълго, безброй пъти си представях Твоя лик. Представях си Те десетки пъти, най-вече откакто дойдох в Япония. Докато се криех в планината в Томоги, докато бях сред морето, на малката лодка, докато се скитах из планините, през нощите, затворен в килията… Когато се молех, Твоят лик изникваше пред мен. В мигове на самота си спомнях благословения ти образ. Душата ми се връщаше към него тогава, когато си носил кръста. Твоят лик е дълбоко вкоренен в душата ми – най-красивото, най-скъпоценното нещо, живяло някога в сърцето ми! И сега, с този крак, аз ще го стъпча!“

Зората изсветляваше. Първите лъчи осветиха голата, слаба като на пиле шия на свещеника, раменете с щръкнали ключици. Той вдигна фумие с двете си ръце и го приближи до очите си. Искаше му се да притисне лицето си към този лик, тъпкан от краката на толкова много хора. От фумие го пронизваха тъжните очи на Иисус, поизтрит и вдлъбнат от настъпвалото го множество. Сякаш от очите Му всеки миг щеше да се отрони сълза.

– Ааа… – потрепери свещеникът. – Боли!

– Това е само една формалност, какво пък толкова? – развълнувано го подкани преводачът. – Настъпете го просто формално…

Свещеникът вдигна крак. Кракът му бе пронизан от тъпа, тежка болка. Не, това не беше просто формалност. Щеше да настъпи това, което смяташе за най-прекрасно в живота си, това, което вярваше, че е най-чисто, това, което повече от всичко друго бе изпълнено с идеалите и мечтите на човешките същества. Кракът така го болеше. И тогава Онзи човек върху медната плочка се обърна към свещеника и му проговори: „Настъпи ме, позволявам ти… Настъпи ме! Аз най-добре разбирам колко те боли кракът. Настъпи ме! Позволявам ти. Аз дойдох на този свят, за да ме тъпчете, затова понесох кръста – за да облекча болката ви“.

И когато свещеникът положи крак върху фумие, утрото дойде. В далечината пропя петел.