Мълчание

Трета глава

Писмо на Себащиау Родригеш

През юни в тази страна започва дъждовният сезон. Казаха ни, че дъждът се лее без прекъсване повече от месец. С началото на периода контролът на властите леко отслабва, затова имах намерение да използвам това време и да обиколя околностите в търсене на други скрити християни. Искаше ми се, колкото се може по-скоро те да разберат, че не са напълно изоставени.

Никога досега не се бях замислял с колко висок житейски смисъл е наситена мисията на един проповедник. Като кораб, носещ се без посока сред бурното море. Такъв бе начинът, по който се чувстваха сега японските християни. Без до тях да има нито свещеник, нито брат монах, които да вдъхват мъжество на душите им, малко по малко те изпадаха в отчаяние до момента, в който съвсем щяха да се залутат в мрака.

Вчера пак цял ден валя. Разбира се, този дъжд не бе нищо друго, освен предвестник на същинския дъждовен сезон, който щеше да последва. В продължение на целия ден слушаме меланхоличния звук от падащи капки върху гъстия храсталак, обгръщащ колибата ни. От време на време дърветата се поклащаха, като шумно изтръскваха водата от себе си, и всеки път ние с Гарпе, долепени един в друг, надничахме към заобикалящия ни свят навън през малките цепнатини на дървената врата. Беше само вятър, а в гърдите ни се надигаше чувство, подобно на гняв – колко ли още щеше да продължи това съществуване? Бяхме станали нетърпими един към друг и дори най-незначителният и невнимателен жест предизвикваше яростните ни погледи. Ден след ден, нервите ни бяха опънати до краен предел.

Но нека Ви разкажа по-подробно за хората в село Томоги. Това са бедни селяни, които едва свързват двата края, като някак си отглеждат сладки картофи и някои житни култури в нивиците си не по-големи от три хектара. Нямаше някой, който да притежава оризище. При вида на обработените участъци земя, някъде високо сред планинските зъбери, изпитвах не толкова възторг от трудолюбието на тези хора, колкото от дъното на сърцето си ми беше жал за тях заради горчивината на несретния живот, който водеха. И при все тази нищета, губернаторът на Нагасаки вземаше от тях непоносимо високи данъци. От толкова дълги години насам тези селяни са се трудили като добитък; и също като добитък са умирали. И ако нашата вяра се е разпространила в този край със скоростта, с която жадната пресъхнала земя поглъща напояващата я вода, това е само защото е дала на тези изстрадали души човешката топлота и съчувствие, непознати преди за тях. За първи път те са срещнали някого, който се е отнесъл с тях като с човешки същества. Добротата на нашите мисионери е това, което е докоснало сърцата им.

Още не съм успял да се срещна с всички хора от Томоги. Така е, защото от страх да не ни открият копоите на властта, през нощта до нашата малка колиба успяваха да се изкачат само по двама селяни. Когато чувах от устата на тези неграмотни души да мърморят португалски и латински думи, като „деус“, „ангело“, „беато“[19] и други, не можех да сдържа неволния си смях. Тайнството на изповедта те също наричаха на развален португалски „конхисан“, раят е „параис“, адът – „инхерно“. За съжаление обаче, за нас не само имената им бяха трудни за запомняне, но и буквално онемявахме пред еднаквостта на лицата им. Често бъркахме Ичизо със Сейсуке, а жената Оматцу бъркаме с друга, която се казваше Саки.

Вече Ви писах за Мокичи, затова сега ще Ви разкажа с няколко думи за други двама християни. Ичизо е мъж на около петдесет години, който идва при нас през нощта, а по израза на лицето му можеш да решиш, че винаги е сърдит. По време на литургията, а пък и след това той никога не обелва и дума. Всъщност изобщо не се сърдеше, просто такъв бе естественият израз на лицето му. Бе много любопитен и с тесните си, покрити с бръчици очи следеше изключително внимателно всяко движение, всеки жест, мой или на Гарпе.

Оматцу, както ни бяха разяснили, бе по-голямата сестра на Ичизо. Преди много време бе загубила мъжа си и сега бе вдовица. Вече два пъти дойде до нашата колиба, придружена от племенницата си Сен, като винаги носеше на гърба си кошница с храна за нас. Подобно на Ичизо, и тя бе много любопитна и заедно с племенницата ѝ не сваляха очи от нас с Гарпе, докато се храним. А каква храна само?! Вие даже не можете да си представите колко оскъдна беше тя – няколко печени сладки картофа и вода. И докато ние с Гарпе ги поглъщахме, двете жени се смееха с явно задоволство.

„Нима сме ви толкова смешни? – не издържа веднъж Гарпе и попита с раздразнение: – Толкова ли смешно ядем?“

Двете жени не разбраха и дума от това, което той каза, но избухнаха в смях и лицата им се набръчкаха, подобно на лист хартия.

Нека ви разкажа още малко за това тайно християнско общество. Както вече Ви писах, в селската им общност има джисама и тосама. Джисама отговаря за тайнството на кръщението, а тосама помагат на вярващите с молитвите и отговарят на въпроси от катехизиса. Тосама са запознати с християнския календар на празниците и съответно обучават вярващите в тях. По думите на селяните Коледа, разпети петък, Великден и други християнски празници се честват съобразно напътствията на тосама. Няма нужда да Ви казвам, че те не могат да отслужат празнична литургия, тъй като тук няма свещеник; те просто се събират в нечий дом и тайно се молят пред поставено пред тях старинно свещено изображение (също и изричат молитвите си на латински – Патер Ностер, „Аве Мария“ и т.н.), а в почивките между молитвите си говорят за всякакви незначителни неща, за да може, ако внезапно се появят стражари, всичко да изглежда като обикновено събиране.

След бунта в Шимабара владетелят на този регион насочил всичките си усилия към преследване на криещи се християни. Стражите на управата започнали ден след ден да обикалят наоколо, като внимателно оглежали всяко едно село, дори понякога ненадейно нахлували в някоя къща, когато никой не би могъл да очаква.

Например от миналата година имало издаден указ, който забранявал издигането на ограда или жив плет между съседни къщи. Така се целяло да има достатъчно видимост между тях и ако някой забележел нещо подозрително да може веднага тайно да съобщи. Всеки, който докладвал за християнски свещеник, каквито бяхме и ние, получавал награда от триста сребърника; за донос срещу християнски брат наградата била двеста сребърника; а просто за вярващ християнин – сто. Помислете само какво изкушение било това за тези мизерстващи селяни. Затова и тукашните християни не се доверяваха на хора от околните села.

Както вече Ви писах, лицата както на Мокичи, така и на Ичизо, и на джисама са абсолютно безизразни, застинали, подобно на кукли. Сега напълно разбирам защо. Те не смеят да проявяват нито тъга, нито радост. Дългата принуда да водят таен живот бе превърнала лицата на тези християни в истински маски. Каква горчива, скръбна участ! Така и не можех да проумея защо Господ стоварва върху тези клетници такива страдания.

В следващото си писмо ще Ви разкажа за съдбата на падре Ферейра, когото търсехме, както и за Иноуе (навярно си спомняте за мъжа, когото падре Валиняно нарече в Макао най-страшния човек в Япония). Моля Ви, предайте моя нисък поклон и обещание за молитви на декана на семинарията, учителя Лусио де Санктис.

Днес отново валеше. Гарпе и аз лежахме в тъмнината върху сламата, която ни служеше за легло, и се чешехме. По врата и гърба ми пъплеха дребни буболечки, така че за спане и дума не можеше да става. През деня японските въшки си стояха притихнали, но през нощта изпълзяваха и се разхождаха по цялото тяло – нагли, безсъвестни твари!

В такава дъждовна нощ едва ли някой щеше да се изкачи до колибата ни, така че имахме възможност за почивка – не само на телата ни, но и на нервите ни, опънати до краен предел от напрежението през деня. Заслушан в шума от поклащащите се дървеса, мислите ми ме пренесоха отново към падре Ферейра.

Селяните от Томоги нямаха никаква информация за него. Със сигурност до 1633 г. учителят нелегално бе изпълнявал мисията си в Нагасаки, отдалечен на шестнайсет левги от тук. И точно тогава, през тази година, подобно на скъсана нишка, се преустановява и кореспонденцията му с Валиняно в Макао. Чудя се дали все още бе жив. Или както говореха слуховете, подобно на куче, бе пълзял пред неверниците, отричайки се от всичко, на което бе посветил живота си? А ако е жив, то къде ли е и какви ли чувства изпитва, докато се вслушва в гнетящия шум на дъжда?

„Да предположим… – вдигнах глава към Гарпе, който беше напълно погълнат от борбата си с въшките, – че отидем в Нагасаки, може пък да успеем да открием християни, които да познават падре Ферейра.“

В тъмнината Гарпе спря да се върти и два-три пъти сухо се изкашля, след което каза:

„Ако ни хванат, това ще е краят. И това няма да е проблем само за нас двамата. Селяните около нас също ще пострадат. Във всеки случай не бива да забравяме, че ние сме последната опора на християнството в тази страна.“

От устата ми се отрони въздишка. Гарпе се надигна от сламеното си ложе, в тъмнината осезаемо почувствах втренчения му в мен поглед. Пред очите ми едно след друго изникваха лицата на Мокичи, Ичизо и другите младежи от Томоги. А не можеше ли някой друг да отиде в Нагасаки вместо нас? Не. И това бе невъзможно. Всеки от тях имаше семейство, за което да се грижи. Битието им беше устроено различно от нашия живот на свещенослужители, които нямахме ни жени, ни деца.

„А ако помолим Кичиджиро?“

При това мое предложение Гарпе тихичко се засмя. В съзнанието ми се възстанови сцената на кораба – силуетът на страхливеца Кичиджиро, заровил лице в нечистотия, молещ за милост двайсет и петимата моряци…

„Не говори глупости! – каза рязко Гарпе. – На него за пет пари не може да се разчита.“

После и двамата потънахме в продължително мълчание. Дъждът ромолеше по покрива на малката ни колиба така, сякаш пясък се стичаше в пясъчен часовник. Нощта и самотата се бяха слели в едно.

„И нас ли… все някога ще ни заловят, както падре Ферейра?“, промърморих аз.

„Остави това, ами в момента много повече ме тревожат проклетите въшки, които пълзят по гърба ми!“, каза Гарпе и се засмя.

Откакто бяхме дошли в Япония, той поддържаше бодрия си дух. А може би нарочно се преструваше, като с доброто си настроение искаше да окуражи както мен, така и самия себе си. Честно казано, и аз не мислех, че ще ни хванат. Човек е странно същество – като че ли някъде дълбоко в сърцето му винаги живее надеждата, че за разлика от всички останали, точно него съдбата ще избави от опасностите. Както когато в мрачен и дъждовен ден въображението ти рисува в далечината хълм, озарен от слаб слънчев лъч, така и аз не можех да си представя себе си, хванат от японците – нито конкретният миг, нито фигурата ми в този момент бяха ясни в съзнанието ми. В малката ни убога колиба, в която се намирахме, се чувствах в пълна безопасност. Наистина не знаех откъде ми хрумна това. Странно, нали?

След като три дни валя, дъждът най-сетне спря. Разбрахме го ясно по слънчевия лъч, който проникваше през процепите на вратата.

„Хайде да излезем за малко навън“, предложих аз, а Гарпе радостно се усмихна и кимна в знак на съгласие.

Когато открехнахме надулата се от влагата врата, от дърветата, подобно на фонтан, нахлу веселият глъч на пеещи птици. Никога преди това не бях предполагал, че мога да бъда толкова щастлив от това, че съм жив.

Седнахме до колибата и свалихме дрехите си. Подобно на бял прах, въшките бяха полепнали по вътрешността на шевовете на дрехите ни и докато ги смачквах една по една с камък, в мен се надигна неописуемо облекчение. Дали подобно чувство не изпитваха винаги и стражарите, когато убиваха християни?

В гората все още се носеха облаци от мъгла, но през дърветата се виждаха синьото небе и далечното море. Селце, подобно на Томоги, се бе впило в бреговата ивица, все едно бе стрида.

След продължителния затвор в колибата отново стояхме на открито и отказвайки се от борбата с въшките, жадно поглъщахме с поглед човешкия свят.

„Всичко изглежда да е наред! – засмя се Гарпе, разкривайки белите си зъби, докато седеше, преливащ от щастие, обърнал към слънцето голите си гърди, покрити с фин златен мъх. – Не знам защо толкова се паникьосахме. От сега нататък трябва от време на време да си доставяме удоволствието поне да се погреем на слънцето!“

И така, ден подир ден се нижеха безоблачни дни; ние ставахме все по-безстрашни, започнахме да излизаме на разходка сред гористия склон, напоен с аромата на млади листа и мокра земя. Гарпе наричаше колибата за въглени „манастир“. И докато се разхождахме на воля, ме разсмиваше, като казваше:

„Хайде обратно към нашата обител, да си похапнем топъл хляб и мазна супа. Но на ония обесници, японците, нищо няма да кажем!“

Спомняхме си за живота, прекаран с Вас в манастира „Сент Ксавие“ в Лисабон. Естествено, тук нямаше откъде да намерим бутилка вино или парче месо. Единствената ни храна бяха печени сладки картофи и варени зеленчуци, които ни носеха селяните от Томоги. Но затова пък бяхме в безопасност и от дъното на сърцето ми растеше увереността, че сме закриляни от Бог.

Една вечер, както винаги, седяхме на един камък между горичката и колибата и разговаряхме. Лъчите на залязващото слънце проникваха през листата на дърветата; една голяма птица, изписвайки огромна черна дъга в светлината на свечерилото се небе, отлетя към хълмовете в далечината.

„Следят ни! – рязко промълви Гарпе с тих, но остър глас, без да отлепва поглед от земята. – Не мърдай, стой, където си!“

Чак сега ги видяхме. На фона на възвишението, огряно от бледата светлина на залязващото слънце, пред шубраците, откъдето бе излетяла птицата, стояха двама мъже и гледаха към нас. Ясно бе, че не са от познатите ни селяни от Томоги. Ние застинахме неподвижно, като каменни статуи, молейки се залязващото слънце да не освети лицата ни.

„Еееей! Има ли някой тук? – Двамата мъже от хълма се провикнаха високо. – Еееей! Има ли някой тук?“

Да отговорим ли, или да мълчим? Една-едничка дума можеше да ни издаде и затова, уплашени, не проронихме и звук.

„Спускат се по хълма и идват насам… – прошепна тихо Гарпе, както си седеше на камъка. – Не, не. Не идват, а се връщат обратно.“

Те се отдалечиха към долината, като фигурите им ставаха все по-малки. Не беше ясно обаче дали са успели да ни видят, докато са стояли на хълма, в светлината на залязващото слънце.

Тази нощ в планината се качи Ичизо с още един мъж, Магоичи, който принадлежеше към тосама. Докато им разказвахме какво се бе случило по залез-слънце, очите на Ичизо се присвиха и погледът му се прикова в една точка насред колибата. Дълго остана така замълчан, после се изправи, каза нещо на Магоичи, след което двамата мъже започнаха да махат дъските от пода. Около фитила на лампата, плуващ в рибено масло, кръжаха комари. Ичизо взе лопатата, висяща на вратата, и започна да копае в земята. На отсрещната стена се отразяваха сенките на двамата мъже, които размахваха лопати. След като изкопаха достатъчно дълбока яма, която да побере и двама ни, те постлаха дъното ѝ със слама, а отгоре покриха дупката с дъски, като ни дадоха да разберем, че оттук насетне, възникне ли опасност, това ще бъде скривалището ни.

От този ден нататък много внимавахме и гледахме повече да не излизаме от колибата, а през нощта да не палим никаква светлина.

Следващото събитие се случи пет дни по-късно. Беше късно през нощта и току-що бяхме кръстили двама мъже от групата на тосама и едно бебе, донесено от Оматцу. Това беше първото кръщаване след идването ни в Япония и разбира се, в малката колиба нямаше нито свещи, нито музика – единственият атрибут на церемонията беше една счупена селска купичка за чай, която ни служеше за светената вода. Но за мен това беше много по-вълнуващо от която и да било литургия и в най-богатата катедрала – гледката на плачещото бебе насред мизерната колиба, успокояващата го Оматцу, стоящия на стража пред вратата мъж, Гарпе, тържествено произнасящ подобаващи молитви. Навярно само свещеник мисионер, изпратен в чужда страна, може да изпитва такова щастие. Когато напръскаха челцето на бебето със светена вода, то се намръщи и заплака. Главичката му беше малка, очичките – тесни, личицето му не след дълго щеше да се превърне в лице на селянин, като това на Мокичи и Ичизо. Ще мине време и това дете, също като баща си и дядо си, щеше да превива гръб над това бедно, нищожно парче земя, обърнато към мрачното море, щеше да се труди като добитък и щеше и да умре като добитък. Но нали Иисус не бе умрял заради красивите и добродетелните. Лесно е да умреш за красивите и добродетелните, но е трудно да дадеш живота си за нищожните и разлагащите се – и в този момент много ясно го осъзнавах.

След като си отидоха, изтощени, се мушнахме в сламата. В колибата още миришеше на рибено масло, което мъжете бяха донесли със себе си. Въшките отново бавно полазиха по гърбовете и бедрата ни. Колко ли дълго бях спал? Гарпе, както обикновено, силно и оптимистично хъркаше, тъй че заспах малко, след което напълно се разбудих. Стори ми се, че някой леко разклаща вратата. Отначало помислих, че вятърът, който се извиваше от долината, бе прехвърлил горичката и притискаше вратата. Изпълзях тихо от сламата в тъмнината и вкопчих пръсти в дъските на пода, под които се намираше тайната дупка, която Ичизо бе изкопал за нас.

Звукът от мърдането на вратата замря и чух тих, жаловит мъжки глас:

„Паадре… Паадре…“

Това не беше сигналът, уговорен със селяните от Томоги. Бяхме се разбрали, ако е някой от тях, да чукне три пъти леко по вратата. Събудилият се най-сетне Гарпе, без изобщо да помръдва, също наостри уши.

„Падре! – прозвуча отново жаловитият глас. – Ние… няма защо да се боите от нас…“

Мълчахме в тъмното, затаили дъх. И най-слабоумният стражар би могъл да ни постави подобен капан.

„Не ни ли вярвате? Ние сме от село Фуказава…От много време не сме виждали свещеник. Искаме да изповядаме греховете си.“

Примирили се с мълчанието ни, те престанаха да тропат по вратата и стъпките им тъжно се отдалечиха. Хванах вратата в порив да изляза. Така да бъде! Беше ми все едно дали са стражари, заложили ни капан. „Ами ако тези хора са християни?“, чух един глас силно да отеква в сърцето ми. Та аз съм свещеник, родил се, за да служа на хората. Що за позор би било да пренебрегна дълга си пред лицето на физическия страх!

„Спри! – рязко се обади Гарпе. – Ти си луд…“

„Нека съм луд. Това е мой дълг!“

Отворих вратата. Бледата лунна светлина бе обсипала в сребро дърветата и цялата земя. Каква нощ само!

Двама мъже, облечени в дрипи, сякаш бяха просяци, се бяха свили като кучета на земята и гледаха насам.

„Падре, не ни ли вярвате?“, обърнаха се те към мен.

Забелязах, че краката на единия са целите покрити с кръв. Сигурно се бе набол на някоя съчка, докато се бе катерил нагоре по планината. И двамата бяха почти припаднали от изтощение. И нищо чудно. Идваха чак от островите Гото, на двайсет левги от тук, криейки се от служителите на властта.

„От доста време сме в планината. Преди пет дни се бяхме скрили на онзи хълм и гледахме насам.“ Единият от тях посочи в посока към хълма от отсрещната страна на колибата ни. Явно онзи ден по залез-слънце тъкмо тези двамата съсредоточено ни бяха наблюдавали от височината.

Пуснахме ги вътре и им дадохме от сухите сладки картофи, които Ичизо бе донесъл. Те ги сграбчиха жадно с две ръце и се нахвърлиха върху тях като диви зверове. Стана ясно, че от два дни почти нищо не са яли.

Малко по малко се разприказвахме. Преди всичко искахме да научим кой им беше казал за нас.

„Каза ни един християнин от нашето село, на име Кичиджиро.“

„Кичиджиро?“

„Да, падре.“

Те седяха свити, подобно на диви зверове, в сянката на маслената лампа, с усти, натъпкани с картофи. Почти всички зъби на единия бяха изпочупени, но се усмихваше по детски, разкривайки само два, останали цели. Вторият седеше неподвижно и напрегнато заради присъствието на чуждоземните проповедници.

„Но Кичиджиро не би трябвало да е вярващ?…“

„Не, не, падре, Кичиджиро си е християнин.“

Не точно такъв отговор очаквахме. Но и самите ние се бяхме чудили дали той всъщност не беше поклонник на християнската вяра.

Ситуацията малко по малко се проясняваше. Излизаше, че Кичиджиро е отрекъл се от вярата си християнин. Преди осем години по анонимен сигнал от злостен доносник хванали Кичиджиро и цялото му семейство и ги отвели на разпит. Заповядали им да стъпват върху свещено изображение с лика на Иисус, но братята и сестрите му се възпротивили, само Кичиджиро след няколко заплахи от стражарите изкрещял, че загърбва вярата си. Братята и сестрите му били хвърлени в затвора, него го освободили, но той така и не се завърнал в родното си село.

Говорело се, че са видели страхливеца в деня на изгарянията на клада – някъде сред тълпата около мястото за екзекуция. И че с лице, покрито с кал, и приличащ на бездомно куче, неспособен да гледа мъките на близките си, скоро напълно се изгубил сред тълпата.

Тези двамата ни разказаха още по-удивителни неща. В селото, известно като Одомари, селяните били успели да се спасят и да избегнат преследването на властите, като до един останали християни. И не само в Одомари. В съседните малки и по-големи села – Мияхара, Дозаки и Егами, имало много тайни християни, които само се престрували на будисти. От много време те чакали един ден ние, проповедниците, да пристигнем отново от далечни морета и да им помогнем, давайки им благословия.

„Падре, от много време не сме слушали литургия и не сме се изповядвали. Само казвахме молитвите си – каза мъжът с окървавените крака. – Елате по-скоро в нашето село, падре. Ние и децата учим на молитви, и те мечтаят за деня, в който ще видят свещеник.“

Мъжът с жълтите изпочупени зъби отвори уста, изглеждаща като пещера, и потвърди с кимване. Рибеното масло в лампата гореше и издаваше звуци като от пукащи се бобови зърна. Как можехме Гарпе и аз да откажем на подобна молба? До днес се бяхме държали като пълни страхливци. В сравнение с тези японски селяни, дошли при нас, изранили краката си, спали под открито небе, ние изглеждахме жалки нищожества.

Небето просветляваше и в колибата нахлу прохладният въздух на млечното утро. Колкото и да ги уговаряхме, те отказаха да се пъхнат в сламата; вместо това заспаха седнали, обгърнали коленете си с ръце. Накрая лъчите на сутрешното слънце проникнаха през пролуките между дъските и озариха колибата ни.

Два дни по-късно обсъдихме с християните от Томоги нашето отиване в Гото. В края на краищата се реши Гарпе да остане тук, а аз да се опитам да се свържа с вярващите в Гото, като остана при тях за пет дни. Селяните не приеха плана особено радушно. Някои дори изказаха опасения, че това може би е някакъв опасен капан.

В нощта на уречения ден хората от Гото тайно дойдоха да ме посрещнат до брега на Томоги. Бях облечен като японски селянин. Мокичи и още един мъж ме придружиха до брега и ме качиха в лодката, която бяха приготвили за мен. Нямаше луна и морето изглеждаше черно като смола, чуваше се само ритмичният плясък на веслата. Мъжът, който гребеше, не пророни и дума. Когато излязохме в открито море, вълнението се усили.

Внезапно ме обзе страх. В душата ми се загнезди подозрение. Ами ако се окаже, че както предположиха селяните в Томоги, този гребец е посредникът, който ще ме предаде на властите? Защо не беше дошъл онзи с наранените крака или другият – дето нямаше зъби? Вгледах се в японската физиономия пред мен. Тя бе безизразна и злокобна, като на Буда; сгърчих се в предната част на лодката не от студ, а от страх. „Така или иначе, длъжен съм да вървя!“, казвах си аз.

Наоколо се простираше черното нощно море, в небето нямаше никакви звезди. След около два часа в непрогледната нощ, различих катраненочерна сянка на остров, която бавно да се движеше успоредно с лодката ни. Най-накрая разбрах от гребеца, че това трябва да е остров Кабашима, граничещ с остров Гото.

Когато слязохме на брега, ми се зави свят от клатенето на лодката, от умората и напрежението. Сред тримата рибари, които ни очакваха, съзрях лика на Кичиджиро с неговата сервилна и малодушна усмивка, която отдавна не бях виждал. В селото нямаше никаква светлина, а отнякъде долиташе яростен кучешки лай.

Беззъбият селянин не беше преувеличил: рибарите и селяните от остров Гото наистина чакаха с нетърпение идването на свещеник. Още не знаех как най-добре да се справя с работата. Нямах време дори за сън. Те идваха в моя дом един подир друг, напълно пренебрегнали забраната над християнството.

Кръщавах децата. Изслушвах изповедите на възрастните. Дори и денят да преваляше, потокът от хора не секваше. Приличаха ми на армия, маршируваща през пустиня, която най-накрая е достигнала оазис с извор – така идваха при мен – копнеещи за глътка вода. Полуразрушената селска къща, която ми служеше за църква, беше претъпкана от телата им, приближаваха устни плътно до мен, за да изповядат греховете си, а от тях се носеше такава смрад, че ми идеше да повърна. Даже болните, пълзейки, идваха до тук.

„Чуйте ме, падре… Изслушайте ме!… Падре…“

А най-смешното нещо беше Кичиджиро. Нищо не беше останало от предишния човек, сега той се държеше важно, беше героят на селото и всички го превъзнасяха до небесата; а той ходеше с гордо вдигната глава. Каквото и да говорим обаче, ако не беше той, аз, свещеникът, едва ли щях да попадна тук, затова и имаше право да се перчи. Така че нищо чудно, че всичките му минали прегрешения, включително и отричането от Христовата вяра, изглеждаха напълно забравени. Предполагам, че този пияница така е разкрасил цялата история за Макао и нашето морско пътешествие, че сигурно е представил идването ни в Япония като своя лична заслуга.

И въпреки това, нямах никакво желание да го ругая. Лекомисленото му дърдорене ми досаждаше, но не можех да отрека, че до голяма степен му бях задължен. Посъветвах го да се изповяда и той послушно си призна всички минали грехове.

Казах му никога да не забравя думите на нашия Бог: „И тъй, всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз Него пред Моя Отец Небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен“[20].

При тези думи Кичиджиро се сви на земята, подобно на бито куче, и започна с ръка да удря главата си. По природа този човек бе малодушен и страхлив и от него не можеше да се очаква мъжество. Дълбоко в себе си обаче той бе добър човек; затова строго му казах, че ако иска да превъзмогне слабостта и страха си дори и пред най-нищожното насилие, трябва да търси лек не в пиенето, а единствено в силата на вярата.

Дълго съпътствалата ме представа за това място се бе оказала вярна. Какво жадуваха да получат чрез мен японските селяни? Христовото учение бе помогнало на тези хора, които работеха и умираха като скотове, за първи път да намерят пътя, който им позволяваше да хвърлят оковите си. Будистките бонзи ги третираха като добитък. Дълго време те бяха живели с мисълта, че животът е даден на човек единствено за да се примирява.

До днес съм кръстил трийсет души – деца и възрастни. И не само местни жители – вярващите тайно идваха при мен през планините от Мияхара, Кудзушима и Харадзука. Изслушах над петдесет изповеди. В деня, отреден за почивка, след литургията за първи път казах молитва заедно с тях и говорих с тях на японски. Селяните ме гледаха с очи, пълни с любопитство. Докато говорех, пред мисления ми взор изникна образът на нашия Бог, произнасящ проповед на планината, и си представих хората, насядали или коленичили около него, запленени от думите му. Защо ли така ясно си спомнях лицето Му? Вероятно защото в Светото писание никъде не бе описано. И точно защото нищо не се упоменаваше, всички детайли на лика Му бяха плод на моето въображение. Още от детството ми безброй пъти бях приютявал Неговия образ в душата си така, както човек идеализира лицето на любимата си. Докато бях семинарист или по времето, прекарано в манастира, когато през нощта не можех да заспя, красивото Му лице възкръсваше в сърцето ми.

Несъмнено си давах сметка колко опасни са тези събирания. Рано или късно, властите щяха да надушат действията ни.

И тук не знаеха нищо за учителя Ферейра. Срещнах двама възрастни християни, които го бяха виждали. От разказите им можах само да разбера, че близо до Нагасаки, в място, наречено Шинмачи, учителят Ферейра бе успял да създаде приемен дом за болни хора и деца, изоставени от майките им. Разбира се, това се бе случило, преди гоненията над християните да станат толкова сурови. Докато ги слушах, пред очите ми съвсем ясно изникна ликът на учителя – кестенявата му брада и леко хлътналите му очи… Мислех си дали се бе докоснал до тези нещастни японски християни, както някога до нас, студентите, когато поставяше приятелска длан на раменете ни.

„А този свещеник… – попитах нарочно старците. – Страшен ли беше?“

Единият от тях вдигна поглед към мен и категорично поклати глава. Сякаш треперещите му устни искаха да промълвят в отговор, че никога досега не бе срещал по-мил човек от него.

Преди да отпътувам за Томоги, научих местните жители как да си създадат християнска общност, подобна на тази в Томоги. Точно така, имам предвид тайно създадената от християните в Томоги общност във времето, когато са били напълно лишени от свещеник. Научих ги как да изберат свой джисама и да назначат тосама. В сегашните им условия това беше единственият начин да продължат да преподават катехизиса на по-младите и децата им. Местните жители приеха с интерес съветите ми, но когато се стигна до избора на джисама и назначаването на тосама, започнаха да спорят – абсолютно по същия начин, както избирателите в Лисабон. И сред тях, разбира се, Кичиджиро най-упорито търсеше почести и настояваше да бъде избран.

И още нещо, към което искам да насоча вниманието ви. Тукашните селяни, подобно на тези от Томоги, постоянно ме молят за кръстчета, свети изображения, медальони. И когато им казвам, че всички подобни предмети са останали на кораба, те изглеждат силно разочаровани. Накрая се принудих да скъсам броеницата си и да им я раздам мънисто по мънисто. Фактът, че японските селяни се отнасят с подчертано благоговение към подобни предмети, не бе нещо лошо, но по някакъв начин това предизвикваше в мен странна тревога. Питах се дали така не се заблуждаваха.

На шестата нощ пак тайно ме качиха в лодката и загребахме обратно през нощното море. Чуваше се монотонният звук от скърцането на греблата и плискащата се в лодката вода, а Кичиджиро стоеше на носа и тихичко припяваше. Спомних си необяснимия страх, който изпитвах преди пет дни, идвайки насам в същата тази лодка, и не можах да сдържа смеха си. Сега всичко беше наред. Да, така си мислех.

Откакто бяхме пристигнали в Япония, нещата се подреждаха по много по-благоприятен начин, отколкото си бях представял. Изобщо не се налагаше да предприемаме прекомерни рискове; успявахме да намерим нови и нови групи християни; и до ден днешен стражарите на властта не бяха усетили нищо за нашето съществуване. Даже си помислих дали пък учителят Валиняно в Макао не преувеличаваше опасността от японските репресии. Изведнъж сърцето ми се изпълни с някакво усещане между радост и щастие. Това бе чувство на блаженство от осъзнаването, че животът ми имаше смисъл. В тази напълно непозната за Вас страна, на края на света, да, аз бях полезен на хората.

Вероятно поради тези емоции, обратният път не ми се стори толкова дълъг. Даже се учудих, когато лодката заора в пясъка на брега, сякаш натъкнала се на препятствие… нима вече бяхме в Томоги?

Притаих се на брега и останах да изчакам посрещането на Мокичи и приятелите му. Дали пък подобни предпазни мерки вече не бяха излишни? С удовлетворение си спомних за онази нощ, когато за първи път Гарпе и аз стъпихме на японска земя.

Чуха се стъпки.

„Падре…“

Изпълнен с радост, скочих и протегнах за поздрав изцапаната си с пясък ръка.

„Падре, бягайте! Бързо бягайте! – скорострелно изрече Мокичи, побутвайки ме напред. – В селото има стражари.“

„Стражари?“

„Да, падре, стражари. Проследиха ни.“

„Знаят ли за нас?“

Мокичи енергично поклати глава и каза, че все още не са усетили, че се крием тук.

След това, дърпан за ръка от Мокичи и Кичиджиро, затичах в обратна посока, далеч от селото. Озовахме се в полето и максимално снишени сред ечемичените класове, се отправихме към планината, където беше колибата ни. Тихо закапа ситен дъжд. Постепенно започваше японският дъждовен сезон.