Мълчание

Първа глава

Писмо на Себащиау Родригеш

Мир на Господа! Слава на Христос!

Както вече Ви писах, на 9 октомври миналата година достигнахме до Гоа, а тази година от 1 май вече сме в Макао. Многото трудности по пътя бяха причина за крайното физическо изтощение на нашия брат Хуан де Санта Марта, който бе повален от малария с почти непрестанна висока температура. За огромно съжаление, само аз и Франсишку Гарпе можехме да посещаваме занятията в тукашната мисионерска академия, а прекрасният прием, който срещнахме там, до голяма степен ни помогна да възвърнем силите си.

Проблемът беше, че оглавяващият академията и пребиваващ тук вече десет години учител Валиняно от самото начало директно изрази несъгласието си с нашия план за плаване до Япония. В стаята му, откъдето се разкриваше гледка към пристанището, той ни каза следното: „Принуден съм да се откажа от идеята за изпращане на нови мисионери в Япония. За португалските търговски кораби е много опасно да плават в японски води, още преди дори да са достигнали сушата, вероятно ще трябва да се сблъскат с множество препятствия“.

Позицията на учителя беше разбираема. След 1637 г. японското военно-феодално правителство набеждава Португалия, че има пръст във вътрешните размирици в Шимабара, вследствие на което не само изцяло преустановява търговските отношения между двете страни, ами и разполага в японски териториални води военни кораби на протестантите – англичани и холандци, които да обстрелват всеки появил се наш търговски кораб.

„Въпреки това можем да проникнем тайно и с Божията помощ планът ни да успее – обади се Хуан де Санта Марта, мигайки с пълни с жар очи. – Правоверните по онези земи сега се лутат като стадо овце, изгубило пастира си. На всяка цена трябва да отиде някой, който да им върне куража и да разпали огъня от тлеещите въглени на вярата.“

При тези думи учителят Валиняно умислено сбърчи чело, без да продума. Без съмнение, до този момент душата му непрестанно се бе измъчвала, раздвоена между дълга му като глава на тукашната общност и мисълта за несретните вярващи и злочестата им съдба, изпълнена с гонения. Положил чело на дланите си, старият свещеник потъна в мълчание и дълго седя с лакти, опрени на масата пред себе си.

От прозореца на стаята в далечината се виждаше пристанището на Макао, морето беше алено от потъващото в него залязващо слънце, китайски джонки се носеха, разхвърляни тук-там като черни петна.

„Предстои и още една неизпълнена задача. Длъжни сме да узнаем дали учителят и на трима ни, падре Ферейра, се намира в безопасност…“

„Относно учителя Ферейра не сме научавали нищо ново след последните вести. Информацията, която се отнася до него, тъне в пълна неяснота. Освен това към този момент дори няма как да проверим каква всъщност е истината.“

„Значи, е жив?“

„И това даже не знаем… – от гърдите на падре Валиняно се изтръгна звук, наподобяващ нещо между изпъшкване и въздишка, а после той вдигна лице нагоре. – До 1633 г. редовно получавах писма от него, след което съвсем престанаха. Дали го е сполетяло нещастие и се е разболял, дали друговерците са го хвърлили в затвор, или както вие предполагате, е спечелил славата на мъченик… А може все още да е жив, да иска да изпрати писмо и да търси начин да го направи… За момента нищо не можем да кажем.“

Тогава учителят Валиняно не продума и думичка във връзка със слуха за падре Ферейра, за огъването му под натиска на мъченията на езичниците. И той като нас не искаше да позволи на мисълта за подобно нещо да помрачи образа на някогашния му съмишленик.

„Има и още нещо… – Учителят спря, сякаш първо да убеди себе си. – в Япония наскоро се е появил човек, който сее нещастие сред християните. Името му е Иноуе.“

Тогава за пръв път чухме това име. По думите на падре Валиняно, сравнен с Иноуе, досегашният губернатор на Нагасаки, Такенака, бе просто необуздан невеж човек.

И така, за да запечатаме добре в паметта си името на този японец, когото несъмнено ще срещнем по пътя си, след като най-сетне пристигнем на японска земя, ние няколко пъти, буква по буква, изрекохме И-н-о-у-е.

От последните вести, изпратени от японските християни в Кюшу, учителят Валиняно беше научил достатъчно за новия губернатор. Според тях след въстанието в Шимабара той се е посветил на мисията да бъде истински водач на репресиите срещу християнството и неговите последователи. С коренно различен подход от предшественика си Такенака, изпълнен с коварство, подобно на змия, прилагал с невероятна лекота умели тактики, които един по един пречупвали християни, удържали на какви ли не изтезания и заплахи досега.

„И тъжното е… – продължи падре Валиняно, – че преди е изповядвал нашата вяра и даже е приел светото кръщение.“

Навярно, по-нататък отново ще има повод да Ви разкажа за този потисник на вярата… Но най-важното, което трябва да споделя, е, че дори и крайно внимателният в преценката си на ръководител Валиняно в крайна сметка отстъпи пред ентусиазма ни, всъщност най-вече пред този на Гарпе, и даде зелена светлина на тайната ни мисия в Япония. И така, жребият вече бе хвърлен! Някак си бяхме успели да се доберем до тази далечна източна точка в името на посвещаването на японците в Христовата вяра и заради Божията слава. Това, което ни чакаше оттук нататък най-вероятно е несравнимо по-трудно и опасно от премеждията ни по море от Африка до Индийския океан. Но както се казва в Светото евангелие от Матей: „А когато ви гонят от тоя град, бягайте в другия“[8]. Думите от Откровението на свети Йоан постоянно отекваха в душата ми: „Достоен си, Господи, да приемеш славата, честта и силата…“[9].

Когато виждах тези думи пред себе си, всичко останало ми се струваше маловажно.

Както вече Ви писах, Макао е разположен в устието на голямата река Чукианг. Построен е на един от многобройните острови, които са разпръснати в залива, и както всички азиатски градове не е ограден с крепостна стена. Поради това не можеше ясно да се разбере къде са границите на града, копторите, в които живееха китайците, се ширеха, подобно на голямо сиво-кафяво сметище. Във всеки случай, който и наш голям или малък град да си представите, че прилича на тукашния, напълно бихте се разминали с истината. Казват, че в Макао живеят двайсет хиляди души, но тази цифра със сигурност е далеч от действителната. Това, което ни напомня на родината, са издигнатата в центъра на града официална резиденция на губернатора, търговската палата, построена в португалски стил, както и една покрита с каменни павета улица. Оръдията, охраняващи града, са насочили дулата си към залива, но за щастие, досега никога не сме ги виждали в действие.

Мнозинството от китайците не проявяват интерес към нашето учение. В този смисъл, както е казал свети Франциск Ксавие, „измежду всички страни от изтока Япония, без съмнение, е страната, най-подходяща да приеме християнството“. От друга страна, по ирония на съдбата, поради резултата от наложената от правителството на Япония забрана японски кораби да плават до чужди страни, търговията с коприна за района на далечния изток изцяло е преминала в ръцете на португалски търговци от Макао. Поради това се смята, че приходите от износа през тази година ще надхвърлят 400 000 сарафина[10], което, сравнено с печалбата от миналата и по-миналата година, показва увеличение с около 100 000 сарафина.

С днешното писмо трябва да Ви съобщя една прекрасна новина. Вчера най-сетне ни се удаде възможност да се срещнем с японец. Говореше се, че в Макао винаги е имало много японци, пристигащи по море – основно монаси и търговци, но след злополучния указ за затваряне на страната те рязко престанали да пътуват насам, а малкото останали в Макао се изтеглили в родината си. Когато попитахме падре Валиняно, дори и той ни увери, че в града няма японци, но ето че с помощта на щастливата случайност узнахме, че измежду китайците тук живее и един японец.

Вчера цял ден валя дъжд. Отправихме се към китайската част на града с надежда да открием джонка, подходяща за тайната ни мисия. На първо време се нуждаехме от един плавателен съд, както и наемането на капитан и няколко моряци. Дъждът само превръщаше окаяния пейзаж на Макао в още по-схлупен и жалък. Морето, улиците, всичко наоколо беше сякаш прогизнало в сива боя, китайците се бяха изпокрили в колибите си, подобни на обори, по разкаляните улици не се мяркаше жива душа. Докато гледах пътя пред себе си, не знам защо, се замислих за човешкия живот и ми стана тъжно.

Когато пристигнахме при препоръчания ни китаец, набързо му разказахме какво търсим и той веднага, сякаш отдавна е търсил удобен случай, разкри, че знае за един японец, който иска да се прибере в страната си. По наша молба домакинът изпрати малкия си син да го потърси и доведе.

Чудя се как ли да опиша първия японец, когото виждах през живота си. Един подпийнал човек много предпазливо влезе в стаята. Увит в парцали, около двайсет и осем-девет годишен мъж, името му бе Кичиджиро. От едва-едва изречените му отговори научихме, че е рибар от провинция Хидзен, близо до Нагасаки. Още преди събитията в Шимабара, веднъж бил отнесен навътре в морето, но за щастие, се е натъкнал на португалски кораб, който му помогнал. Дори и очевидно подпийнал, погледът на мъжа беше остър и хитър. Докато си говорехме, от време на време рязко извръщаше очи в друга посока.

„Християнин ли си?“, директно попита Гарпе, а японецът моментално се сви и млъкна като риба. Не ни стана ясно с какво този въпрос притесни събеседника ни. В началото Кичиджиро изобщо не беше словоохотлив, но постепенно под натиска на настойчивите ни молби малко по малко започна да ни описва картината на репресии над християните в района на остров Кюшу. Узнахме, че в село Курасаки, провинция Хидзен, пред очите му по нареждане на местния феодал двайсет и четирима християни били потопени във водата и подложени на мъчения. В морското дъно близо до брега били забити дървени прътове, за които един по един здраво завързали обречените. Настъпил приливът. Нивото на водата достигало някъде около чатала на жертвите, които постепенно изпадали в крайно изтощение и след около седмица всяка една частица от тях угасвала в агония. Замислих се дали римският император Нерон някога се бе сещал за толкова безжалостни начини за мъчение.

В хода на разговора станахме свидетели на нещо странно. Докато Кичиджиро, заваляйки думите, ни описваше смразяващите кръвта събития, неочаквано лицето му замръзна и той рязко млъкна. След това започна да размахва ръце, сякаш за да пропъди от паметта си страшния спомен. Помислихме си, че навярно измежду двайсет и четиримата правоверни мъченици, издъхнали на водните кръстове, Кичиджиро е познавал някого или дори че е имал приятели. Сигурно бяхме бръкнали с пръст в отворена рана, която не е трябвало да бъде докосвана.

„Но ти все пак си християнин, нали?“, настойчиво попита Гарпе.

„Не, не, не съм!“, енергично разтресе глава Кичиджиро.

„Разбрахме, че искаш да се върнеш обратно в Япония, нали? За щастие, имаме достатъчно пари, с които да осигурим джонка и да наемем капитан и моряци. Така че, ако искаш да се завърнеш…“

При споменаването на тези думи, жълтеникавите и замъглени от алкохола очи на японеца хитро заблестяха, от ъгъла на стаята, където беше се свил с притиснати към себе си колене, едва чуто, сякаш молеше за прошка, зашептя, че иска да се прибере обратно само за да се завърне в родното си място и да види родителите си, братята си.

Ние от наша стана, без много да се колебаем, започнахме преговори с цел да привлечем към нас този треперещ от страх мъж. В мръсната му и мрачна стая една муха не спираше да жужи и да обикаля в кръг. Пресушените от Кичиджиро бутилки алкохол се търкаляха по пода. Едно беше сигурно, когато пристигнехме на японска земя, щяхме да се окажем на съвършено непознато място. На първо време ще трябва да намерим някого, който да ни приюти, да се свържем с християни, които ще ни окажат ценно съдействие. Налагаше се да използваме Кичиджиро в тези първоначални наши задачи. Докато слушаше условията по бъдещото ни съвместно пътуване, Кичиджиро, все така с прегърнати колене, седеше на пода и обърнат с лице към стената, мълчаливо обмисляше. Най-накрая, без особено желание, даде съгласието си. Със сигурност за него това щеше да е рисковано приключение, но това, което го накара да отстъпи, бе мисълта, че ако изпуснеше този шанс, едва ли някога отново щеше да се добере до Япония.

Благодарение на подкрепата на падре Валиняно имахме реални шансове да се сдобием с голяма китайска джонка. Но колко крехки и нетрайни са човешките планове! Днес ни съобщиха, че плавателният съд, който очаквахме да получим, е бил нападнат и прояден от бели мравки. А имайки предвид, че тук би било много трудно да се сдобием желязо и смола…

В това си писмо пиша всеки ден, малко по малко, та затова май е заприличало на дневник без дати, но моля Ви, не губете търпение и продължавайте да четете. Преди седмица Ви споменах, че джонката, с която се сдобихме, беше нападната и проядена от бели мравки, но с Божията помощ, май вече успяхме да намерим начин как да се справим с неприятната ситуация. Планът е: от вътрешната страна да поставим дъски, с които да уплътним процепите, и после да отплаваме към Тайван. Ако спешните мерки помогнат и без проблем стигнем до набелязаната дестинация, планирахме от там директно да се насочим към Япония. Разбира се, ще се молим на Господ да не бъдем застигнати от голяма буря насред Източно китайско море.

За съжаление, трябва да започна с тъжни новини. Както вече Ви бях споменал, Санта Марта, напълно изтощен от дългото изнурително пътуване, беше повален от малария. Без никакво подобрение, на легло в една от стаите на Академията, той отново е с много висока температура и целият трепери в ужасна треска. Едва ли можете да си представите едрия като скала мъж в сегашното измършавяло и изтормозено тяло. Очите му са зачервени и сълзящи, а влажните кърпи, наложени на челото му, за секунди стават горещи, все едно са били киснати във вряща вода. Би било немислимо в това състояние да го вземем с нас в Япония. А и падре Валиняно беше категоричен, че ако упорстваме да не го поверим на тукашните медицински грижи, ще бъде принуден да забрани заминаването ни.

„Първо ще тръгнем ние – успокояваше го Гарпе – и ще проправим пътя за теб, братко, за да дойдеш, когато оздравееш.“

А дотогава, кой би могъл да знае дали Марта ще надвие болестта и ще продължи напред и дали ние няма да се превърнем в плячка за неверниците като толкова много други християни.

С гъсто избуяла брада от хлътналите бузи до брадичката, Марта мълчеше, вперил поглед в далечината през прозореца. От тук виждахме залязващото слънце, което, подобно на обвита във влажен слой червена кристална сфера, потъваше в пристанището и в морето. За какво ли мислеше в този момент нашият другар и съмишленик? Навярно на Вас, който го познавате от дълго време, ще ви е лесно да отгатнете… За деня на отплаването ни от устието на река Тахо, получили благословията на епископ Даско и на Ваше Преосвещенство. За дългото и трудно плаване. За жаждата и болестите – една през друга съпътствали кораба. Питаше се в името на какво понесохме всичко това. Защо достигнахме до този разпадащ се град насред далечния изток? Ние, духовниците, сме достойно за съжаление племе, появило се на този свят само за да се посвети на нуждите на човешките същества, затова няма по-самотна и жалка гледка от свещеник, чиято отредена мисия е била осуетена. Що се отнася до Марта, след пристигането ни в Гоа той ревностно изразяваше дълбоката си почит към свети Франциск Ксавие – всеки ден ходеше до гроба на светеца, починал именно в Индия, и отправяше молитви някак си да успеем да стигнем до Япония.

Ние пък от своя страна всеки ден се молехме болният по-скоро да се оправи, дори и един ден по-скоро, но за беда, състоянието му не беше задоволително. Въпреки това Бог, както винаги, дарява човек с най-добрата съдба, която не е възможно да бъде прозряна от съзнанието ни. Остават само две седмици до заминаването и дано чудото на Божието всемогъщество ни помогне всичко да бъде наред.

Ремонтът на купената от нас джонка вървеше много бързо. След като укрепихме с нови дъски поразените от мравките места, изглеждаше съвсем като нова. Надявахме се двайсет и петимата китайски моряци, които намерихме благодарение на падре Валиняно, някак си да успеят да ни изведат в японски води. Те имаха толкова изнемощял и болнав вид, все едно не бяха яли с месеци, но силата на жилестите им ръце смайваше всички ни. Тънките им ръце с лекота пренасяха тежките сандъци с храна – напомняха ми досущ на железни ръжени. Оставаше ни само да чакаме попътен вятър.

Колкото до нашия японец Кичиджиро, то той наравно с китайците пренасяше багажи, помагаше за слагането на платната, а ние, без да се отпускаме, внимателно наблюдавахме характера на този японец, в чиито ръце може би щяха да се окажат лостовете на бъдещата ни съдба. Това, което бяхме разбрали за него досега, е, че притежаваше много хитър нрав и че тази хитрост се пораждаше от слабостта на този човек.

Неотдавна случайно станахме свидетели на неприятна сцена. Когато надзирателят на китайците беше наблизо и следеше работата изкъсо, Кичиджиро очевидно се преструваше, че работи с най-голямо старание, а когато се отдалечеше – веднага започваше да се разтакава. В началото китайците си траеха, но не след дълго им прикипя и започнаха да го налагат. Дотук добре – нищо необичайно. Изуми ни това, което последва. Повален на земята и сритан от трима моряци, Кичиджиро беше пребледнял като призрак и коленичил в пясъка, изглеждаше толкова жалък, молейки за пощада. Това поведение беше много далеч от всичко, което бихме нарекли християнски стоицизъм и добродетел, то показваше само малодушието на един слаб човек. Кичиджиро вдигна лице, цялото полепнало с пясък, избълва нещо неразбираемо на японски, от бузите, от носа му се разхвърча слюнка, смесена с пясък. В този момент като че ли получихме прозрение за причината, поради която той изведнъж млъкна като риба, когато заговорихме за японските християни. Изглежда, че докато говореше, Кичиджиро трепереше от страх дори от думите, които излизаха от собствената му уста. Така или иначе, благодарение на нашата намеса едностранната караница затихна и оттогава винаги когато ни видеше, японецът ни удостояваше със сервилна усмивка.

„Ти наистина ли си японец?“, Гарпе зададе един от типичните си въпроси с нотка на дистанцираност в гласа, а Кичиджиро отговори утвърдително с увереност, но с изненада в гласа си. Гарпе силно вярваше в образа на онези японци, за които много мисионери бяха написали, че са „народ, който не се бои дори и от смъртта“. От едната страна са японците, които, потопени във вода и изтезавани пет дни, и за миг не биха се огънали, а от другата страна са мекотели като Кичиджиро – човека, на когото ще трябва да поверим съдбата си в Япония! Вярно е, че ни е обещал да ни помогне да се свържем с християни, които да ни приютят, но вече не знаехме до колко можем да разчитаме на тези обещания.

Независимо от изложеното тук, дори и за миг не си помисляйте, че енергията и ентусиазмът ни са намалели. Напротив, даже ми става смешно при мисълта, че ще поверя бъдещето си на мъж като Кичиджиро. Като се замисля, нашият Бог също е поверил съдбата си на хора, недостойни за доверието му. И ако в сегашната ни ситуация нямаме друг избор, освен да вярваме на Кичиджиро, то избираме да му вярваме.

Има нещо, което е доста смущаващо, и то е, че Кичиджиро изпитва неутолима жажда за алкохол. В края на всеки работен ден, изглежда че използваше цялата си надница, получена от надзирателя, за да си купи пиене, а когато се напиеше, представляваше трудно описуема гледка. Предполагаме, че докато се наливаше, искаше да притъпи някакви отчетливи спомени, които живееха дълбоко в душата му.

Нощта в Макао настъпи с протяжния и мрачен вой от сигналните тръби на войниците, охраняващи крепостта. И в тукашния манастир правилата бяха сходни с тези у дома: след като вечерята приключеше, следваше вечерна служба за благословия в параклиса, а после свещеници и монаси със свещ в ръка се отправяха към отделните килии, където се отдаваха на уединение. По каменната настилка във вътрешния двор преминаха трийсетина послушници. Светлината в килиите на Гарпе и Санта Марта угасна. Тук сякаш Земята наистина свършваше.

Под светлината на свещта седях с отпуснати на коленете си ръце, вперил неподвижен поглед пред себе си. Отново и отново изпитвах усещането, че се намирам на непознато за Вас място, място, което през целия си живот няма да посетите, място на самия край на света. Изпълва ме съвсем необяснимо, сякаш пулсиращо чувство – зад клепачите ми се разстила безкрайното страшно море, израстват пристанищата, през които минахме, и гърдите ми се свиват болезнено. Със сигурност присъствието ми в този никому неизвестен източен град е като сън, а при мисълта, че всъщност съм буден, ми идва силно да изкрещя, че това е чудо. Наистина ли се намирам в Макао? Все още ми е трудно да повярвам, че просто не сънувам.

Тишината на нощта се нарушаваше от сухо шумолене – по стената пълзеше голяма хлебарка.

„…Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари. Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден.“[11] Такива са били думите на възкръсналия Иисус, когато по време на вечеря се е явил на учениците си. Мислено следвам светите думи и пред очите ми изплува образът на Христос. Как ли е изглеждало лицето Му? Въпрос, който Библията отминава с мълчание. Както добре знаете, ранните християни са си представяли Иисус в образа на пастир. С късо наметало и семпла туника, с една ръка, хванала крачето на положено на плещите му агне, а друга му ръка, държаща овчарска тояга – външен вид, подобен на този на много от младежите в нашата страна. Такъв е бил благият лик, който са носели в сърцата си тогавашните християни. След това източната култура го изобразява с дълъг нос, къдрава коса, черна брада – създава се лик на Иисус с източни черти, а впоследствие картините на много средновековни художници придават на образа Му царско величие. Но тази вечер за мен лицето Му е като това на запазеното в манастира „Борго Сансеполкро“. Видях го още докато бях семинарист в духовната академия, но си го спомням така ясно, все едно е било вчера. Единият му крак е подпрян на гроб, в дясната си ръка държи кръст, призоваващият му поглед е насочен право към мен и както тогава, на брега на Тиберийско море, когато три пъти е призовал учениците: „Паси овцете Ми. Паси овцете Ми. Паси овцете Ми“[12], ликът му излъчва дързост и Божествена сила. Изпитвам любов към този лик. Винаги съм бил привлечен от образа на Христос така, както мъж бива привлечен от този на любимата си.

Останаха само пет дни до заминаването ни. Към Япония не носим абсолютно никакъв багаж освен собствените си сърца, затова изцяло сме отдадени на духовни приготовления. Не изпитвам желание да пиша повече за Санта Марта. В крайна сметка Бог не дари бедния ни другар с радостта на жадуваното излекуване. Но всичко, сторено от Бог, е за добро. Вероятно съвсем скоро с Божията помощ тайно ще бъде подготвена важна мисия, отредена само за него.