Мълчание

Девета глава

През това лято валя малко. Настъпеше ли часът на вечерното умиротворение, навред в Нагасаки беше като в парна баня. На залез-слънце отразяващите се в морето на залива лъчи правеха жегата още по-нетърпима. От главния път към центъра на града се придвижваха волски каруци, натъпкани със сламени кошове, колелата им искряха, вдигаха се кълбета бял прах. По това време миризмата на волски изпражнения се носеше навсякъде.

Бе средата на месец август, от стрехите на къщите наоколо висяха фенери. На по-големите дюкяни също бяха закачени фенери, но едни такива – квадратни, с изрисувани цветя, птици, насекоми. Още не се бе стъмнило, а нетърпеливите деца се подредиха в редица и запяха:

Свещеникът се бе облегнал на прозореца и тихичко си тананикаше. Дори и да не разбираше за какво пеят децата, мелодията му се струваше някак жаловита. Дали се почувства така заради песничката, или заради сърцето си, до което тя достигаше? В къщата отсреща жена с разпусната коса подреждаше праскови, плодове от хинап, боб върху застлана със слама ниска поставка. Подготвяше така наречения олтар в чест на духовете на умрелите – една от церемониите, които японците изпълняваха, за да умилостивят духовете на предците, завръщащи се по къщите в нощта срещу шестнайсети. За свещеника този ритуал вече не бе съвсем непонятен. Смътно си спомняше, че в Японско-португалския речник[64], даден му от Ферейра, преводът на празника Урабон бе het-sterffest[65].

Подредените в редица забавляващи се дечурлига забелязаха облегналия се на решетъчния прозорец свещеник и едно през друго заподвикваха: „Отстъпник Пауло! Отстъпник Пауло!“[66]. Някое от тях дори метна малък камък през прозореца.

– Лоши деца!

Жената с разпуснатата дълга коса се провикна към тях и децата се разбягаха. Свещеникът с тъжна усмивка проследи разигралата се сцена.

Замисли се за нощта на християнския празник, посветен на душите на мъртвите.[67] Той бе нещо като християнска версия на обон: когато паднеше мрак, по прозорците на къщите в Лисабон се поставяха запалени свещи и това силно му напомняше за тукашния празник.

Къщата му беше в района „Сотоура-мачи“. На една от многобройните тесни стръмни улички в Нагасаки, от двете страни на която имаше плътно наредени, надвесени една връз друга къщи. От задната страна на къщата беше „Окея-мачи“, улицата, на която живееха бъчварите, затова и по цял ден отекваха сухите удари на дървените им чукове. На отсрещната страна беше кварталът на бояджиите и настъпеше ли ясен ден, индиговосините им платове се ветрееха като знамена. Всички къщи бяха със сламени или тръстикови покриви, за разлика от процъфтяващия квартал „Маруяма“, почти никой от магазините не беше с керемиден покрив.

От управата имаше забрана да излиза навън свободно, без разрешение. Единствената му утеха бяха моментите на бездействие, когато, облегнал се на прозореца, просто наблюдаваше минаващите по пътя хора. Сутрин жени, понесли на главите си кошници със зеленчуци, преминаваха оттук на път към центъра на града. С настъпването на деня мъже само по препаски водеха натоварени с багаж хърбави коне и продължаваха по пътя, пеейки с цяло гърло. Вечер сред звънтенето на камбанките си по склоновете наоколо се спускаха бонзи. Свещеникът жадно поглъщаше с очи всеки един детайл от японския пейзаж пред себе си, сякаш за да може един ден да го разкаже на някого в родината си. Но мигом осъзна, че никога повече няма да се върне в родната си страна, и усмивка, пълна с горчиво отчаяние, бавно изплува на хлътналото му лице.

В този момент в гърдите му се надигна непонятно за него чувство на безизходица. Не знаеше дали мисионерите в Макао и Гоа вече бяха чули за неговото отстъпничество. Но вероятно благодарение на холандските търговци, на които бе разрешено да пребивават на остров Деджима[68] в Нагасаки, новината вече бе достигнала до Макао и той вече бе отлъчен от Църквата.

Не само е отлъчен, ами сигурно са му отнети и всички права на свещеник. В очите на духовенството навярно вече не е нищо повече от срамно петно. Впрочем какво от това? Какво значение има? „Присъдата над сърцето ми няма да дойде от тези хора, а единствено от Всевишния“, тръсна глава свещеникът, силно прехапал езика си.

Но сред дълбоката нощ ненадейно бе разбуден от въображаем образ, който с остри нокти безмилостно разкъсваше струните на душата му. Той неволно изстена и скочи от постелката, на която спеше. Светата инквизиция, досущ като Страшния съд, описан в Апокалипсиса, се задаваше пред очите му.

„Какво разбирате вие? Вие, които сте в Европа, вие, висшестоящите в Макао?“

Свещеникът водеше дебат в мрака, обърнат към опонентите си: „На безметежното си място, защитено от бурите на репресии и изтезания, вие живеете уютно и кротко, проповядвайки вярата. Вие сте на другия бряг, затова сте и така великолепни, дълбоко уважавани духовници. Генерали, които изпращат войниците си сред разлюляното от битки поле, докато те самите се греят на огъня в палатките… Кое позволява на генералите да съдят войниците, когато паднат в плен?“.

„Не! Това са оправдания. Сам себе си заблуждавам. – свещеникът плахо поклати глава. – Какъв смисъл има едва сега да изтъквам подобни съмнителни доводи?“

„Да, аз се пречупих. Но… Боже! Само Ти знаеш, че не съм предал вярата си. Какво ме накара да го направя? Навярно духовниците ще ме попитат защо съм се отрекъл? Защото изпитвах страх от мъчението в ямата? Да, затова. Защото не можех да търпя да слушам стоновете на селяните, понасящи мъченията в ямата? Да, затова. Също така, защото Ферейра ме изкуши с думите си и аз си помислих, че ако се отрека, онези окаяни селяни ще бъдат спасени? Да, и затова. Ами ако случайно този акт на любов всъщност е бил претекст, който ми е послужил, за да оправдая слабостта си?“

„Признавам всичко това. Повече няма да крия цялата си слабост. Чудя се дали изобщо има разлика между мен и Кичиджиро. Но най-вече знам, че моят Бог е различен от Бога в проповедите на църковните служители.“

Споменът за фумие бе повече от жив, сякаш се беше отпечатал под клепачите му. Преводачът бе положил дървена дъска пред краката му. Върху нея бе прикрепена медна плочка, на която японски майстор, имитирайки нещо вече създадено, бе гравирал лика Му.

Този лик бе напълно различен от образите на Иисус, които свещеникът бе съзерцавал досега стотици пъти в Португалия, Рим, Гоа или Макао. Това не бе Христовият лик, изпълнен с достойнство и гордост. Не бе и лик, красиво понасящ болката. Не беше и лик, изпълнен със силата на волята, отхвърлила изкушенията. Ликът на Христос, лежащ пред краката му, бе слаб и изтощен.

Много японци го бяха настъпвали, затова медната плочка се бе вдлъбнала, а по дървото се чернееха следи от пръсти. Понесъл толкова човешки стъпки върху себе си, образът бе вдлъбнат и изтъркан. Хлътналият лик, пълен с болка, гледаше нагоре към свещеника. В угнетения му взор се четеше укор. „Настъпи ме! Настъпи ме! За да бъда настъпван от вас, затова съществувам.“

Свещеникът бе ежедневно наблюдаван от отона и от градските съветници. Отона бе лице, представляващо градската управа. Всеки месец отона му носеше чисти дрехи и го водеше на официално посещение при губернатора.

Понякога се случваше отона да посредничи, когато биваше призован от чиновниците на управата. Въвеждаха го в отделно помещение, поставяха пред него различни, неразпознаваеми за тукашните чиновниците предмети и неговите задължения се свеждаха до това, да определи дали предметите имат отношение към християнската религия. Чужденците, идващи от Макао, донасяха със себе си куп странни вещи и единствено той или Ферейра можеха веднага да преценят кои от тях попадат в категорията на забранените християнски предмети. След като приключеше с работата си, за възнаграждение го даряваха с дребни сладки и пари.

Всеки път когато отиваше по работа в Хаката, бе любезно посрещан от старите си познайници – преводача и чиновниците. Нямаше нито един случай, в който да го засрамят или да го третират като престъпник. Преводачът се държеше така, сякаш в паметта му не бе останало абсолютно нищо, свързано с миналото на свещеника. От своя страна свещеникът също се усмихваше, все едно нищо не се бе случило. Още в момента, в който прекрачеше прага на управата, сърцето му изпитваше болка, като при допир с нажежено желязо, предизвикана от спомена, който всеки от тях избягваше. Най-неприятно му бе да минава през преддверието, защото от там, в дъното на вътрешния двор, се виждаше мрачният коридор. В този коридор през онази светла утрин бе залитал, подкрепян от ръцете на Ферейра. Затова и когато минаваше оттам, рязко извръщаше поглед.

Колкото до Ферейра, беше им забранено да се срещат свободно. Знаеше, че Ферейра живее в Тераджи, близо до „Сайшоджи“, но им бе забранено да си разменят визити. Виждаха се само тогава, когато, придружавани от отона, отиваха в управата. Ферейра, също като него, бе съпровождан по подобен начин. И двамата бяха облечени в кимона, получени от канцеларията на губернатора. Разменяха си само по няколко думи за поздрав, на странен японски, така че да бъдат разбирани от съпровождащите ги отона.

Стараеше се да се държи приветливо, но чувството, което изпитваше към Ферейра, бе невъзможно да бъде изразено с думи. Това бе чувство, събиращо в себе си всички възможни емоции, които едно същество би могло да изпитва към друго. И двамата питаеха омраза и презрение един към друг. Във всеки случай, ако свещеникът мразеше Ферейра, то бе не защото именно този мъж го бе изкушил да предаде вярата си (относно това вече не изпитваше нито враждебност, нито гняв), а защото у Ферейра съзираше точно копие на собствената си дълбока рана. Непоносимо бе да вижда грозния си лик, отразен като в огледало – седящия пред очите му Ферейра, като него облечен в кимоно като японец, говорещ на езика на японците, също като него отлъчен от Църквата.

„Ха-ха-ха! – извисяваше сервилния си смях Ферейра, обърнат, както обикновено, към чиновниците. – Холандските търговци пристигнаха ли вече в Едо? Така ми бе казано миналия месец, като ходих в Деджима…“

Свещеникът мълчаливо слушаше дрезгавия му глас, взираше се в хлътналите му очи, в кокалестите му плещи. Слънчевите лъчи огряваха раменете му така, както в „Сайшоджи“, при първата им среща.

Към Ферейра свещеникът не изпитваше само омраза и презрение. Изпитваше и състрадание, изтъкано както от солидарност със споделящия еднаква на неговата съдба, така и от самосъжаление. „Ние сме като сиамски близнаци – мислеше си, докато гледаше гърба на Ферейра – Мразим уродливостта на другия, презираме се, но сме неразделни близнаци, това сме ние.“

Когато задачите в управата приключеха, навън вече щеше да се е свечерило. Прилепи щяха да се стрелкат покрай високите порти и дърветата, след което щяха да се издигнат към влажното лилаво небе. Двамата отона многозначително щяха да се спогледат и щяха да поемат единият наляво, другият надясно, всеки от тях съпровождащ подопечния му чужденец. Вървейки, свещеникът плахо щеше да извърне глава към Ферейра. Ферейра също щеше да го погледне. До следващия месец те нямаше да се срещнат. А когато се видеха, никой от тях нямаше да прозре в самотата на другия.