Мълчание

Втора глава

Писмо на Себащиау Родригеш

Мир на Господа! Слава на Христос!

Как ли на скромен лист хартия да побера и опиша многобройните събития, с които съдбата ме срещна през последните два месеца. Освен това в момента дори не съм сигурен, че писмо ми ще стигне до Вашите ръце. Въпреки всичко чувствам, че трябва да пиша, и продължавам да го правя, защото осъзнавам, че е мой дълг да предам на тези след мен събитията, които ми се случват.

През осемте дни плаване след напускането на Макао корабът ни беше благословен с необикновено хубаво време. Небето беше синьо и ясно, платната – доволно издути от вятъра, непрестанно виждахме цели стада от летящи риби да пръскат сребрист блясък, докато изскачаха измежду вълните. В литургиите, които всяка сутрин Гарпе и аз изнасяхме на кораба, не пропускахме да отправим благодарност към Всевишния за безметежното плаване. Не след дълго ни връхлетя първата буря. Случи се през нощта на 6 май. Силен вятър изви първо от югоизток. Двайсет и петимата опитни моряци се захванаха да свалят всички платна, на фокмачтата закачиха едно малко платно, нощта напредваше и докато единственото, което можехме да сторим, бе да се оставим на вълните и вятъра, в предната си част джонката се пропука и всичко наоколо започна да се пълни с вода. През цялата нощ не спряхме да натикваме парцали в пукнатината и да изгребваме водата.

Когато мракът започна да изсветлява, бурята най-сетне утихна. Моряците, аз и Гарпе, изтощени до краен предел, можехме само да се проснем между балите с товари и да се взираме нагоре към големите черни облаци, носещи дъжда на изток. В този момент сърцето ми ме отведе деветдесет години назад при учителя свети Франциск Ксавие, който като нас се е стремял към Япония, заобиколен от трудности, много по-големи от нашите. Със сигурност и неговият поглед е бил зареян към зората след отминалата буря, в млечнобялото небе. И не е бил само той. След това десетки години десетки мисионери и семинаристи са плавали покрай Африка, преминали са през Индия, прекосили са това море, за да посеят семената на вярата в Япония. Епископ Де Секейра, падре Балиня, Органтино, Гомес, Помелио, Лопес, Грегорио – толкова са много, че би било невъзможно да бъдат изброени. Много сред тях, също като падре Жил де ла Мата, споделили съдбата на потъващия си кораб, с очи до последно вперени в японския бряг. Кое им е помагало да изтърпят ужасните мъчения и ги е зареждало с неудържима страст да продължават напред? В този момент аз вече знаех отговора. Всички те дълго са съзерцавали небето – млечнобелите облаци, пътуващите на изток черни облаци. Какво са си мислели в този момент? Аз знам и този отговор.

Откъм частта с товарите дочухме жалния глас на Кичиджиро. Докато траеше бурята, това страхливо същество, без почти с нищо да помогне на моряците, се беше свряло между два сандъка с багаж и трепереше с посиняло от ужас лице. Навсякъде около него се белееха следи от повръщано, на кратки интервали се чуваше тихо бръщолевене на японски.

Отначало и ние като китайските моряци наблюдавахме Кичиджиро с погнуса. За уморените ни уши японското му мърморене изобщо не представляваше интерес, но съвсем неочаквано на фона на непонятните японски думи долових такива като „грация“ и „Санта Мария“. Не можех да повярвам, че този мъж – същинско прасе, зарило лице в собствения си бълвоч, без съмнение, два пъти едно след друго произнесе „Санта Мария“.

Гарпе и аз се спогледахме. Възможно ли бе този човек да споделя нашата позиция – това влечуго, което през цялото ни пътуване не само, че с нищо не беше полезно, ами всячески ни се пречкаше? Не. Това е невъзможно. Вярата не би могла да превърне човек в такъв страхливец.

„Ти християнин ли си?“, попита Гарпе.

Кичиджиро повдигна лице, обилно изцапано с бълвоч, жално ни погледна и хитро се измъкна, като реагира, сякаш не е разбрал въпроса ни, по лицето му премина тънка мазна усмивка. Японският ни спътник имаше навик да се усмихва подмазвачески на всеки, на когото му паднеше. Мен не ме дразнеше особено, но на Гарпе винаги му ставаше противно, когато го видеше да се хили по този начин. А как ли само щеше да се ядоса суровият Санта Марта.

„Зададох ти въпрос – повиши тон Гарпе. – Отговори ми, без да увърташ. Ти християнин ли си, или не си?“

Кичиджиро енергично заклати глава. Китайските моряци се показваха тук-там между сандъците с багаж и гледаха насам с поглед, изразяващ нещо средно между любопитство и погнуса. Ако Кичиджиро е християнин, защо му е да го крие от нас, свещениците? Предполагам, че се страхуваше да не би, когато пристигнем в Япония, да издадем на властите, че сам е разкрил истинската си вяра. От друга страна, ако изобщо не е християнин, защо тогава, когато бе скован от страх, от устата му излизаха думи като „грация“ и „Санта Мария“? При всички положения този мъж привлече любопитството ми и се надявах скоро малко по малко да разбера какво крие от нас.

До днес все още не бяхме забелязали земя на хоризонта или силует на остров. Небето се простираше в сиво, само от време на време някой слънчев лъч пронизваше джонката и чак натежаваше на клепачите ми. Угнетени от мрачни мисли, можехме само да съзерцаваме студеното море, където вълните оголваха зъби досущ като бели бивни. Но Бог не ни беше изоставил.

Един моряк, който лежеше като умрял на кърмата, изведнъж скочи и започна да вика. Сочеше хоризонта, откъдето към нас летеше малка птичка. Прекосила морето, птичката кацна, отпусна крила на мачтата и образува черна точка на фона на разкъсаните от бурята платна. Безброй малки клонки бяха започнали да се носят към нас по повърхността на водата – знак, че сушата вече ни очаква. Докато се усетим, радостта ни се превърна в безпокойство. Ако това наистина бе Япония, не трябваше да бъдем забелязани дори и от най-малката лодка. Рибарите в нея, без съмнение, незабавно ще докладват на управниците, че джонка, превозваща чуждоземци, е доплавала до японски води.

В очакване да падне мракът, Гарпе и аз, като две кучета, се снишихме и се свихме между сандъците с багажа. Моряците оставиха вдигнато само малкото платно на фокмачтата и полагаха усилия да останем колкото се може извън полезрението на показалата се точка, наподобяваща суша.

Сред дълбоката нощ джонката отново се раздвижи с възможно най-безшумния си ход. За щастие, нямаше луна, цареше пълен мрак и никой не забеляза придвижването ни. Постепенно приближавахме бряг, висок около половин левга. Забелязахме, че навлизаме в залив, отляво и отдясно на който се извисяваха стръмни планински склонове. Погледът ни прехвърли брега и тогава в дълбочината за пръв път видяхме група от невзрачни и сбутани къщици.

Пръв във водата до брега нагази Кичиджиро, след това аз и Гарпе също потопихме телата си в студеното море. Това Япония ли е? Или сме достигнали до остров, принадлежащ на друга страна? Честно да Ви кажа, нито един от нас тримата нямаше никаква представа.

Докато чакахме Кичиджиро да проучи ситуацията, ние с Гарпе се притаихме в една вдлъбнатина край брега и търпеливо зачакахме. Дочухме звук от стъпки в пясъка, които приближаваха към нас. Тъкмо докато, притаили дъх, изстисквахме мокрите си дрехи, пред нас, без да ни забележи, премина старица с увито около главата парче плат и с кошница на гърба. След като стъпките ѝ заглъхнаха в далечината, отново навсякъде настъпи тишина.

„Той няма да се върне. Повече няма да се върне. Къде ли се дяна пустият му страхливец?“, нареждаше Гарпе с отчаяние в гласа. Аз дори си мислех, че ни чака още по-лоша съдба. Кичиджиро да не е избягал. Да ни е предал като истински Юда… И всеки момент пратениците на управата, водени от него, да дойдат за нас. „Тогава Иуда, като взе една чета войници и слуги от първосвещениците и фарисеите, дохожда там с фенери, светила и с оръжия – зашептя Гарпе. – А Иисус, знаейки всичко, каквото щеше да стане с Него….“[13]

В този момент трябваше да мислим за нощта в Гетсимания, когато нашият Бог поверява съдбата си изцяло в ръцете на хората. Душата ми се бе стегнала до болка от проточилото се време пред неизвестността. Беше наистина страшно. Капка пот се спусна от челото към окото ми. Започнах да долавям звука от стъпките на множество наемници. Към нас приближаваха страховито горящи в мрака запалени факли.

Някой протегна факла в нашата посока и на треперещата светлина се появиха червено-черните очертания на грозновато лице на дребен старец, докато около него се скупчваха пет-шест млади мъже, които сведоха към нас погледи, пълни с недоумение. „Падре, падре“, зашептя старецът и се прекръсти. От гласа му почувствахме доброта и загриженост. Не бяхме и дръзвали да си мечтаем, че пристигайки тук, ще чуем „Падре!“, изречено на скъпия ни роден език. Разбира се, възрастният човек надали знаеше други думи на португалски, но това, че пред очите ни се прекръсти, беше знак, който веднага ни свърза. Това бяха японски християни. Напълно зашеметен, бавно се изправих и стъпих на пясъка. Най-накрая наистина бях на японска земя. В този момент почувствах, че реално осъзнавам какво се случва.

Кичиджиро се спотайваше зад останалите с типичната за него сервилна усмивка. Отстрани изглеждаше като същински плъх, ако стане нещо, винаги готов да се втурне да бяга. Прехапах устни от срам. Нашият Бог винаги е поверявал съдбата си на всеки, когото е срещал по пътя си. Защото е обичал хората. А ето ме мен, изпълнен с недоверие към един човек, наречен Кичиджиро.

„Бързо! Да тръгваме! – тихо, но настойчиво ни подкани възрастният мъж. – Не можем да си позволим да бъдем видени от жентилес[14]…“

Жентилес – още една португалска дума, която чувам от тях! Без съмнение, свети Франциск и другите учители след него са били тези, които са ги научили на тези думи. Колко ли мъчителни усилия са били необходими, за да се обработи тази безплодна пустош, да се разоре и да се подхрани? От посетите семена са покълнали филизи, пълни с живот, и от сега нататък най-важната ни мисия с Гарпе ще бъде да ги отгледаме.

През нощта ни скриха под ниския покрив на една от техните колиби. В съседство имаше плевня, от където се носеше натрапчива миризма, но ни увериха, че навсякъде другаде би било опасно за нас. Ако неверниците ни откриеха, ничие сърце, в каквато и да било ситуация, не би трепнало пред това, да ни издаде, само и само да получи няколкостотин сребърника за награда.

Чудех се как Кичиджиро успя толкова бързо да намери християните…

На другия ден, още по тъмно, аз и Гарпе, преоблечени като селяни, водени от двама от младите мъже, които срещнахме снощи, се качихме на планината зад селото. Местните вярващи искаха да ни настанят в по-безопасна за нас колиба, използвана преди за горене и съхранение на въглени. Непрогледна мъгла се стелеше над дърветата и пътеката, по която вървяхме. Не след дълго мъглата се превърна в ситен дъжд.

Когато стигнахме до колибата, за пръв път ни разказаха повече за новото място, на което се намирахме. Това бе рибарско селце, наречено Томоги, разположено на шестнайсет левги от Нагасаки. Селото наброяваше не повече от двеста къщи, но разбрахме, че преди време почти всички негови жители са били покръстени.

„А какво e положението сега“, попитах аз.

„Падре – обади се млад мъж, на име Мокичи, който ни бе последвал до тук, – сега нищо не можем да направим. Ако разберат, че сме християни, ще ни убият.

Няма как да опиша с думи радостта им, неговата и на другаря му, когато свалихме от вратовете си нашите малки кръстчета и им ги подарихме. И двамата коленичиха на земята, изпълнени с благоговение, притискаха кръстчетата върху челата си и дълго мълвяха думи на благодарност. Несъмнено от много отдавна не бяха държали кръст в ръцете си.

„Сред вас има ли свещеник? – попитах аз, а Мокичи поклати глава, докато силно стискаше ръката ми. – А братя монаси?“

Оказа се, че през последните шест години бедничките хора не бяха срещали монах, да не говорим за свещеник. Преди това японският свещеник Мигел Мацуда и пратеникът на йезуитския орден падре Матео де Корос тайно са поддържали контакт със селото и околността, но през октомври 1633 г. и двамата се прощават с този свят вследствие на крайно изтощение.

„Как се справяхте през тези шест години с кръщенията и другите тайнства?“, попита Гарпе.

Нищо не трогна сърцата ни повече от историята, с която Мокичи и спътникът му отговориха на въпросите ни. Споделяйки я тук с Вас, непременно бих искал да стане достояние на всички висшестоящи от нашия орден. И не само на тях, историята заслужава да бъде оповестена на цялата Римокатолическа църква. Докато слушах, спомних си за словата в Евангелието от Марко: „И други паднаха на добра земя и почнаха да дават плод, който поникна и порасна; и принесоха: едно трийсет, друго шейсет, а трето сто…“[15]. Без да имат свещеник или монаси, в условия на жестоки гонения от страна на управниците, хората някак си бяха съумели да създадат своя тайна християнска общност.

Например организацията в Томоги е работила по следния начин: измежду вярващите се е избирал един по-възрастен християнин – старейшина, който е действал с функциите на свещеник… Ще го опиша така, както го чух от Мокичи.

Старецът, когото срещнахме вчера на брега, е наречен джисама[16] – заема най-високата позиция в йерархията; пази духа и тялото си чисти и неопетнени и когато в селото се роди дете, на него се поверява извършването на светото кръщение. Под джисама на стълбицата стоят група от мъже, наречени тосама[17], чиято роля е да разпространяват сред вярващите молитвите и принципите на учението. Последната обособена група от жители на селото са определени като мидеши[18] и тяхната задача се състои в това, с всички усилия да поддържат жив затихващия пламък на вярата.

„Подобни християнски общности сигурно са изградени и в други села, не само в Томоги?“, попитах аз въодушевено.

Мокичи поклати глава. Впоследствие разбрах, че в тази страна изключително голямо значение се придава на кръвното родство. Всички жители на дадено село имат помежду си силни родствени връзки и често се отнасят към хората от другите села враждебно, като към чужденци.

„Да, падре, ние се доверяваме само на своите. Ако в друго село узнаят за нашата общност, веднага ще ни издадат на властта. Шпионите за един ден обикалят по няколко села.“

Въпреки всичко помолих Мокичи и останалите да потърсят вярващи в съседните малки и големи села. Нужно беше колкото се може по-бързо да се оповести, че на тази опустошена и изоставена земя отново са дошли свещеници, носещи кръста със себе си.

Бих искал накратко да Ви опиша образа, който животът ни придоби с настъпването на следващия ден. Съвсем като в епохата на римските катакомби, отслужвахме богослужение, когато нощта навлизаше в най-тъмната си фаза, а на разсъмване, стаено очаквахме вярващите да дойдат при нас в планината. Всеки ден двама от тях ни носеха оскъдна дажба храна. Изслушвахме изповеди, учехме ги на молитви и основни принципи на християнството. Денем държахме вратата на колибата плътно затворена, без да издаваме нито звук, да не би някой, минаващ случайно наблизо, да ни усети. Разбира се, бе забранено да палим огън, чийто дим несъмнено би ни издал.

Вярвам, че в селата и островите на запад от Томоги също са останали християни, но в сегашната ни ситуация дори главата си не можем да подадем навън. Все пак не спирах да се надявам, че в скоро време ще намерим някакъв начин да изпълним дълга си и да открием и други изоставени и изолирани християнски общности.