Мълчание

Четвърта глава

Писмо на Себащиау Родригеш

Междувременно ми се отвори възможност отново да Ви напиша писмо. Както вече отбелязах в предишното, когато се върнах от мисията в Гото, властите правеха обиск в селото и като се замисля, че с Гарпе останахме невредими, чувство на благодарност изпълва цялото ми сърце.

За щастие, преди още стражарите да пристигнат в селото, тосама незабавно се бяха разпоредили да се скрият всички изображения, разпятия и други подобни предмети, които биха могли да ги изложат на опасност. Трудно е да се опише колко полезна в този момент се бе оказала въпросната християнска общност. Когато властите пристигнали, селяните най-невъзмутимо работели на нивите си с невинно изражение на лицата, а джисама отговорил на всички въпроси, демонстрирайки пълно неведение, давайки само неясни и уклончиви отговори. Находчивостта на селяните се проявила в умението им пред тираните да играят ролята на глупаци. След дълги разправии, изтощени и отчаяни от това, че тъй или иначе, нищо няма да постигнат, чиновниците напуснали селото.

Докато ни разказваха всичко това, изпълнени с гордост, Ичизо и Оматцу широко се усмихваха. В израженията на лицата им прозираше хитрост, характерна за хората, свикнали да бъдат угнетявани.

Само един въпрос не ми даваше мира – кой бе разкрил на властите за съществуването ни? Замислих се, че със сигурност това не бе никой от познайниците ни от Томоги, макар че самите те вече бяха започнали да се отнасят с недоверие един към друг. Безпокоя се само да не би това да разруши тяхната сплотеност.

Като изключим това, селото, в което отново се завърнах, беше напълно спокойно. Колибата ни е пълна със светлина; чува се кукуригане на петел някъде от подножието на хълма; пред очите ни са нацъфтели червени цветя, които покриват земята като килим.

Завърналият се заедно с нас в Томоги Кичиджиро се е превърнал в тукашната знаменитост. Лесно опияняващ се от похвали, той обикаля от врата на врата и както говорят, перчи се и преувеличава разказите си за случилото се в Гото. Какво радушно посрещане ми били устроили хората от онзи остров, колко му били благодарни, че ме е довел – говори ли, говори и обикаля наляво-надясно, а селяните все го гощават с храна, понякога даже и със саке.

Веднъж Кичиджиро дойде до колибата ни подпийнал, придружен от двама-трима младежи. Наперено ни заговори и честичко поглаждаше загорялото си понапълняло лице: „Ей, падре! Ей ме нà, тук с вас. А щом е тъй, хич не му мислете!“. Момчетата го гледаха със сериозна доза уважение, а той, още по-въодушевен, подхвана песен. След като попя, пак повтори: „Щом съм с вас, хич не му мислете!“. След което се опъна на пода и непробудно заспа. Не знам дали бе добряк, или пък бе душата на компанията, но в него имаше нещо, което не ти дава да му се разсърдиш сериозно.

А сега, позволете ми да Ви разкажа малко за ежедневието на японците. Разбира се, става дума за наблюдаваните от нас селяни от Томоги; ще изложа разказите, които чух от тях, без изобщо да ги променям, но тези сведения далеч не дават представа за цяла Япония.

Най-напред трябва да знаете, че тукашното население живее в такава нищета и бедност, каквито няма даже и в най-затънтените кътчета на Португалия. Дори и богатите селяни ядат само два пъти годишно ориз, който е предназначен за висшите прослойки на японското общество. Обичайната им храна са сладки картофи, ряпа и други подобни зеленчуци, а напитката им е питейна вода, която подгряват. Понякога изравят корените на различни растения и се хранят с тях. Начинът, по който седят, е своеобразен. Напълно е различен от нашия. Коленете им са опрени на земята или на пода и подобно на нас, когато приклякаме, седят върху петите си. За тях това е позата за почивка, но за мен и Гарпе беше болезнено, докато свикнем с този ужасен обичай.

Почти всички покриви на къщите им са от слама, а самите къщи са мръсни и зловонни. В цялото село Томоги само две семейства притежават крава и кон.

Местният феодал има неограничена власт над своите подопечни, много по-голяма от кралската власт в християнските държави. Годишните налози са изключително високи, наказанията върху неплатилите са безмилостни. Всъщност бунтът в Шимабара е реакция срещу феодала, предизвикана от непоносимите страдания от наложените данъци. Разказаха ни например как преди пет години тук, в Томоги, властите взели за заложници жената и децата на някой си Модземон и ги хвърлили във водния затвор[21] само заради пет неплатени торби ориз. Селяните са роби на самураите, но над всички тях стои феодалът. За самураите оръжието е от изключителна важност и всички те, независимо от ранга им, от тринайсет-четиринайсетгодишни носят на пояса си къс и дълъг меч. Властта на феодала над самураите е безгранична и ако пожелае, той може да убие когото си поиска и да конфискува имуществото му.

Японците не покриват главите си нито през зимата, нито през лятото, а дрехите им изобщо не предпазват от студа. Те стрижат косите си така, че главите им изглеждат голи, като само отзад на врата оставят дълъг кичур коса, която връзват на опашка. Будистките свещеници бръснат целите си глави. Но не само те. Казват, че и много други, след като се оттеглят от предишните си дела, както и някои самураи, също бръснат главите си …

…Пиша Ви непредвидено, понеже искам да Ви разкажа, колкото се може по-точно, какво се случи на 5 юни, но може би ще се огранича само с кратко изложение. И досега не мога да си обясня как опасността надвисна над нас. Обстоятелствата ни притискат, затова нямам възможността да Ви пиша дълго и изчерпателно.

На 5-и, около обед, ни се стори, че долу в селото става нещо необичайно. През дърветата до нас достигаше непрекъснат кучешки лай. В ясен, напълно тих ден от далечината до нас нерядко идваха слабо лаене на кучета или кудкудякане на кокошки, и в тези звуци нямаше нищо необичайно – даже напротив, те ни носеха някакъв вид утеха насред уединението ни. Но днес, неизвестно защо, сякаш с кожата си усещахме тревога. Обзети от неприятно предчувствие, отидохме до източния край на горичката, за да видим какво става. Оттук се откриваше чудесна гледка към селото.

Първото нещо, което привлече вниманието ни, беше бял облак от прах над пътя, който опасваше брега и водеше към селото. Какво беше това? Изведнъж от селото изскочи неоседлан кон и се понесе в бесен галоп. Петима мъже – очевидно не селяни, стояха на изхода на селото и препречваха пътя така, че никой да не може да се промъкне.

Веднага разбрахме, че стражарите бяха дошли да претърсят селото. Препъвайки се, Гарпе и аз се втурнахме обратно към колибата, взехме всичко, което можеше да ни издаде, и го заровихме в дупката, изкопана от Ичизо. Като приключихме с това, събрали отново смелост, решихме още по-внимателно да наблюдаваме селото.

Там цареше гробна тишина. Бялото пладнешко слънце изгаряше безмилостно пътя и селото, като единствената гледка, която се откриваше, бяха черните сенки на убогите селски къщи, полегнали на пътя. Незнайно защо не се мяркаше жива душа, даже кучешкият лай отпреди малко вече не се чуваше. Цялото Томоги бе заприличало буквално на запустели руини. Въпреки всичко усещах нещо страховито в тишината, обгърнала селото. С всички сили започнах да се моля. Да, прекрасно знаех, че молитвите не са нещо, което служи за благоденствие и късмет на този свят, но макар и да го знаех, не можех да не се моля тази зловеща, надвиснала посред бял ден тишина да напусне колкото се може по-скоро Томоги.

Отново залаяха кучета и по пътя затичаха стражарите, които бяха завардили изхода от селото. Сред тях видяхме стареца, когото наричаха джисама, овързан с въжета. Един самурай, възседнал кон и нахлупил черна широкопола шапка, извика нещо, мъжете се наредиха в една линия зад пленения старец и се втурнаха напред, поглеждайки предпазливо през рамо. Самураят замахна с камшик препусна сам по пътя, вдигайки облаци бял прах около себе си, но внезапно спря и се обърна назад. Все така ясно си спомням: фигурата на коня, застинал с два вдигнати предни крака във въздуха, отдалечаващия се, влачен от стражарите, залитащ старец. Подобно на мравки, силуетите дълго напредваха по огрения от пладнешкото слънце път, като постепенно се смаляваха, докато накрая съвсем се изгубиха.

През нощта узнахме подробностите от Мокичи, който дойде в планината, придружен от Кичиджиро. Стражарите се появили някъде преди обед. За разлика от преди, този път селяните не могли да узнаят предварително, че Томоги ще бъде обискирано. Самураите нахлули, крещейки заповеди на хората си, и препускали из цялото село, докато селяните се щурали объркани напред-назад.

Дори след като осъзнали, че в нито една от къщите няма да намерят християнска следа, те не се предавали, не се оттегляли, както предния път. Самураите събрали селяните на едно място и обявили, че ако те сами не си признаят, ще вземат заложник. Всички мълчали, никой не проронвал и дума.

„Винаги стриктно си плащаме данъците. Съвестно изпълняваме наложения ни от държавата труд –старателно убеждавал самурая джисама. – И умрелите си погребваме по будистките обичаи…“

Без да го удостои с отговор, самураят мълчаливо го посочил с края на камшика си. Хората му, стоящи на група отзад, веднага метнали въжета върху стареца и здраво го омотали.

„Чуйте внимателно! Дотук с измислените оправдания! Имаме свидетел, според когото отскоро сред вас са се появили тайни привърженици на християнската ерес. Този, който честно разкрие отговорните за това скверно поведение, ще получи награда от сто сребърни монети! Но ако не си признаете, след три дни ще дойдем отново за още един заложник! Така че, добре си помислете!“

Селяните стояли като истукани и мълчали. Мъже, жени, деца – всички мълчали. И така, християните дълго, дълго време стояли изправени срещу враговете си. Връщайки лентата назад, ми просветна, че очевидно точно тогава ние сме се взирали от планината към селото – в момента на абсолютната тишина.

Самураят обърнал коня си и размахвайки камшик, се отправил към изхода на селото. Вързаният за коня джисама паднал, изправил се, паднал отново и конят го повлякъл. Мъжете го подхванали и го изправили.

Това бе инцидентът на 5 юни, така както го бяхме чули.

„Да, падре, ние и думичка не обелихме за вас! – отрони Мокичи, чинно положил ръце на коленете си, покрити от селската дреха. – И ако стражарите пак вземат, че дойдат, пак нищичко няма да кажем! Каквото и да става, няма да кажем!“

Не каза ли той тези думи, защото бе забелязал сянката на тревога, преминала за момент през лицата ни? Ако е така, изпитвам срам. Нищо чудно, че дори Гарпе, който обикновено във всяка една ситуация запазваше доброто си настроение, сега гледаше към Мокичи с поглед, пълен с болка.

„Но както е тръгнало, май ще дойде момент, когато всички вас може да вземат за заложници…“, промълви Гарпе.

„Да, падре, но и тъй да стане, все ще си мълчим.“

„Не, не можем да го допуснем. Подобре ще е да напуснем планината. – Докато говореше, Гарпе се обърна към мен и Кичиджиро, който уплашено седеше до Мокичи. – Не можем ли например да избягаме на неговия остров?“

При тези думи страхът надвисна над цялото лице на Кичиджиро, но той не обели и дума. Беше ясно, че при такъв обрат на нещата този малодушен, слабохарактерен мъж се терзаеше, че ни бе довел тук, поради което и той бе въвлечен, бе попаднал в задънена улица. От една страна, той не искаше да изгуби репутацията си на добър християнин, но от друга страна, в малката му глава трескаво се въртяха мисли как да спаси кожата си. Потривайки ръце, подобно на муха предните си крачка, с блестящи хитри очички, Кичиджиро заобяснява, че жителите на Гото несъмнено също ще бъдат сполетени от участта да бъдат обискирани, така че вместо в околността, подобре би било да заминем в някоя по-далечна област… В края на краищата през тази нощ не достигнахме до решение и двамата мъже крадешком заслизаха към селото.

От следващия ден в нагласата на жителите на Томоги се появиха колебания. Далеч съм от мисълта да изказвам обвинения по техен адрес, но според сведенията, предоставени ни от Мокичи, хората се били разделили на две – едните смятали, че е най-добре да ни накарат да се преместим на друго място, а другите настоявали да бъдем приютени, каквото и да се случи. Имало дори и такива, които се изказали, че в крайна сметка ние с Гарпе сме довлекли бедите в селото им. Но сред всички в селото Мокичи, Ичизо и Оматцу показали удивително силна вяра. Според тях свещениците трябвало да се закрилят независимо от всичко.

Властите разчитали именно на тази нестабилност. На 8 юни пратеници на управата отново дошли в селото. Не бил онзи, възседналият кон, свирепо изглеждащ самурай, този път се появил друг, възрастен, придружаван от четирима-петима подчинени, който с тънка усмивка се обърнал към всички и ги подканил добре да преценят какво може да спечелят и какво да загубят. Той им предложил, ако някой честно посочи привържениците на християнската ерес, то той да получи по-нисък данък през следващите години. Само можем да предполагаме колко голямо, колко сладко изкушение представлявало намаляването на годишния данък в очите на японските селяни. Какво изкушение за тези бедни селяни! И въпреки това бедните селяни устояли на изкушението.

„Щом дори и при тези условия отричате, не ми остава нищо друго, освен да ви повярвам – казал с усмивка самураят и хвърлил поглед към свитата си. – Но все пак трябва да се допитам до висшестоящите кой казва истината – вие или нашият осведомител? Едва тогава ще ви върнем заложниците… Изберете сред вас трима, които да дойдат утре в Нагасаки. След като не правите нищо нередно, няма за какво да се притеснявате.“

Нито в интонацията, нито в думите му се усещало нещо заплашително, но именно заради това селяните разбрали, че това е капан. През нощта мъжете от Томоги много дълго обсъждали кого да изпратят на следващия ден в администрацията на Нагасаки. Така или иначе, подложени на разпит, вероятните заложници може би никога повече нямало да се върнат живи. При тази мисъл дори и така наречените тосама се поддавали на мисълта за отстъпление… Скупчилите се нагъсто в тъмна колиба селяни подозрително се взирали един в друг, като всеки тайно се молел да се размине с горчивия избор.

Имало причини изборът да падне върху Кичиджиро. Той не бил от тях, бил от друго село, а пък и чувството, че стои в дъното на цялото бедствие, стоварило се над Томоги, не било далеч от истината. Горкият страхливец, оказал се в ролята на принудителна жертва, той съвсем се объркал и очите му се налели със сълзи. Накрая започнал да бълва обиди наляво и надясно, а всички селяни нареждали един през друг: „В името на всичко свято, ние имаме жени и деца, а ти дори не си от тук и точно затуй чиновниците няма да са строги с теб. Молим ти се, иди вместо нас“. Със сключени за молитва ръце те го увещавали, докато той от слабост не могъл да откаже.

„И аз ще дойда“, внезапно продумал Ичизо. Всички били изненадани да чуят това от мъжа, за когото смятали, че с нищо не изпъква, че е мълчалив и твърдоглав. Накрая Мокичи казал, че и той се присъединява към останалите двама.

Настъпи 9 юни. Още от сутринта пръскаше ситен дъжд, подобен на мъгла. Дърветата пред колибата ни бяха обвити в дъждовна пелена и очертанията им се размиваха пред очите ни. Тримата избраници прехвърлиха гората и се качиха при нас. Мокичи изглеждаше леко развълнуван. Ичизо, както обикновено, бе присвил очи и мрачно мълчеше. Зад тях, подобно на пребито от стопанина си куче, се влачеше Кичиджиро, който ни хвърляше погледи, пълни с тъга и укор.

„Падре, ще ни накарат да настъпим с крак Христовия образ върху фумие[22]… – прошепна Мокичи с поглед, забит в земята, сякаш говореше на себе си. – Ако не положим крак, то тогаз не само ние, но и цялото село ще бъде подложено на същото изпитание. Ох, какво ще правим?“

Остро чувство на жалост прониза сърцето ми и несъзнателно изрекох за отговор думи, които Вие вероятно никога не бихте казали. В този миг в съзнанието ми нахлу споменът за учителя Габриеле, комуто по време на репресиите в Ундзен японците заповядали да стъпче фумие, а той отвърнал: „Подобре ми отрежете крака, отколкото да го настъпя!“. Знаех, че много японски християни, както и католически свещеници са изпитвали същото чувство, бидейки изправени пред положеното в краката им свято изображение. Но нима можеше да се иска същото от тези трима нещастници?

„Настъпете! Разрешавам ви!“, извиках аз и едва след това се усетих, че аз, свещеникът, съм казал нещо, което никога не трябва да изричам. Гарпе ме стрелна със смразяващ поглед.

Очите на Кичиджиро все още бяха пълни със сълзи.

„Защо Деус[23] сàма ни праща таквиз страдания? Падре, та ние нищо лошо не сме сторили…“

Ние мълчахме. Ичизо и Мокичи също не казваха нищо и гледаха някъде пред себе си в празното пространство. Двамата с Гарпе изрекохме заедно една прощална молитва, посветена на тях. След като свършихме, тримата мъже тръгнаха надолу. Дълго наблюдавахме как силуетите им се разтварят и изчезват в мъглата. Сега като се замисля, това бе последният път, когато видях Мокичи и Ичизо.

Отново дълго време не съм Ви писал. За стражарите, които нахлуха в Томоги, вече Ви писах в предишното ми писмо, а колкото до съдбата на онези трима, заминали за разпит в Нагасаки, отправяхме многобройни горещи молитви да се завърнат невредими заедно с джисама. Всяка нощ без изключение и християните от селото посвещаваха на това тайните си молитви.

Не мисля, че Бог ни бе изпратил това изпитание безцелно. Знаех, че след време ще дойде ден, в който ясно ще разберем дълбокия смисъл тези преследвания, тези страдания да се намесят в съдбата ни – та нали всичко, сътворено от Бог, е за добро. Но даже сега, когато пиша тези редове, още чувствам в сърцето си нарастващото бреме от думите, прошепнати от оклюмалия Кичиджиро в онова утро на раздяла: „Защо Деус сàма ни причинява такваз мъка?“. И горчивината в обърнатите към мен очи: „Падре, та ние нищо лошо не сме сторили“.

Нищо не би ми струвало да изтрия от съзнанието си безполезните вопли на един страхливец; но защо ли така болезнено се бяха забили в гърдите ми като остра игла? С каква цел Бог изпращаше на тези несретни селяни, на тези японци изпитания, изпълнени с потисничество и мъчения? Не, не, Кичиджиро имаше нещо друго предвид, нещо по-страшно. И това бе мълчанието на Бог. До днес са изминали двайсет години от началото на това потисничество; черната японска земя е пропита със стоновете на хиляди християни, пролива се алената кръв на много свещеници; рушат се стените на християнските храмове. И виждайки всички жестоки и непростими жертви, Бог мълчи. В бръщолевенето на Кичиджиро се долавяше именно този въпрос и мисълта за това не ми даваше покой.

Както и да е, нека само Ви разкажа за съдбата, сполетяла впоследствие заложниците. След като тримата се отправили към градската администрация, най-напред ги натикали за два дни в затвора, намиращ се в задните помещения, след което най-накрая ги извикали на разпит. По неясни причини в началото въпросите имали съвсем формален характер.

„Известно ли ви е, че християнството представлява ерес?“

Мокичи кимнал утвърдително, изразявайки общото мнение.

„Обвинени сте в изповядването на тази ерес. Kaкво ще отговорите?“

И тримата отговорили, че са ревностни последователи на будистката вяра и спазват наставленията на монасите от местния храм. След това последвало:

„Щом е така, нареждам ви тук, пред нас, да стъпите върху фумие“, изрекли без протакане разпитващите. В краката им поставили дъска с прикрепено към нея изображение на Дева Мария с Младенеца. Следвайки моя съвет да стъпят върху фумие, пръв Кичиджиро сложил крак, а след това Мокичи и Ичизо го последвали. Да, но грешали, ако смятали, че ще се разминат само с това. На лицата на подредените пред тях чиновници бавно се изписала лека усмивка. Те наблюдавали не толкова резултата – това, че са стъпили върху фумие, колкото израженията на лицата им в този момент.

„И с това мислите, че можете да заблудите висшестоящите?“ – казал по-възрастният от тях. Едва тогава тримата разпознали в него самурая, който предния ден бил идвал в Томоги. – За глупаци ли ни вземате? Нима се надявахте, че ще пропуснем да забележим тежкото ви учестено дишане?…“

„Не, не. Спокойни сме! – отчаяно се провикнал Мокичи. – Та ние не сме християни!“

„Ако е така, направете това, което сега ще ви кажа.“ След което им заповядали да плюят върху фумие и да нарекат Пресветата Дева продажна блудница. Впоследствие разбрахме, че този начин за разследване е бил замислен от самия Иноуе, мъжа, за когото преподобният Валиняно ни бе казал, че е най-коварен сред коварните. В миналото той самият бил кръстен, за да се издигне в обществото, и прекрасно знаел, че тези бедни селяни изпитват пиетет към Светата майка повече от всичко останало. Дори и аз самият, когато пристигнах в Томоги, бях малко разтревожен от това, че понякога селяните боготворяха Светата майка повече от самия Спасител.

„Какво, отказвате ли да плюете? Не искате ли да изречете думите, които ви казах?“

Ичизо държал иконата в двете си ръце, чиновниците го ръчкали отзад, но колкото и да се насилвал да се изплюе, нищо не се получавало. Кичиджиро също стоял неподвижно с наведена глава.

„Ами ти?“

При насилственото упорство от страна на чиновниците, най-накрая бели сълзи изпълнили очите на Мокичи и потекли по бузите му. Ичизо също поклатил глава, сякаш пронизан от болка. И тогава те двамата с цялото си същество признали, че са християни. Само Кичиджиро, под натиска на заплахите, произнесъл богохулните думи.

„Сега плюй!“ – последвала заповед.

И след като му било заповядано, от устата на Кичиджиро върху фумие паднала плюнка – печат на неизличимия позор.

След края на разпита Мокичи и Ичизо били хвърлени в тъмница за десет дни. Само те двамата – отстъпникът Кичиджиро бил пуснат, или по-скоро бил изгонен, и той на минутата безследно изчезнал, като и до ден днешен, разбира се, не се е връщал. Не би и могъл да се върне.

Започна дъждовният сезон. Всеки ден неспирно валеше ситен дъжд. Сега за пръв път разбирах каква мрачна напаст е този период – разлагаща всичко и на повърхността, и в корените. Селцето изглеждаше пусто и безжизнено като мъртво тяло. Всички разбираха каква съдба очаква двамата задържани. Всички трепереха от страх при мисълта, че рано или късно, и останалите ще бъдат сполетени от подобна участ, и затова почти никой не излизаше да работи на полето. Отвъд безлюдното поле морето беше черно.

Двайсети ден от месеца. Чиновниците от управата отново пристигнали на коне в селото, този път за да оповестят заповедта. Тя гласяла, че Мокичи и Ичизо, след като бъдат разведени за назидание пред очите на целия град Нагасаки, ще бъдат подложени на водно мъчение тук, на брега на Томоги.

Двайсет и втори ден от месеца. Селяните забелязали в далечината дълга процесия от човешки фигури с големината на грахови зърна, която се придвижвала към селото по калния, обвит в дъждовна завеса път. Най-сетне фигурите станали достатъчно големи. В центъра на процесията, заобиколени от всички страни, на неоседлани коне, със завързани ръце и с клюмнали върху гърдите им глави се виждали Ичизо и Мокичи. Селяните залостили вратите на домовете си и не смеели да се покажат навън. В дъното на редицата се тътрели множество зяпачи, присламчили се от попътните села. Процесията се виждаше дори от нашата колиба.

Когато стигнали на брега, чиновниците наредили на селяните да запалят огън, за да се постоплят мокрите от дъжда Ичизо и Мокичи. След това, в израз на особено благоволение, им дали по една малка купичка със саке. Когато впоследствие ми разказваха за това, в съзнанието ми нахлуха образите на издъхващия Иисус и мъжа, който наквасва устата Му с гъба, напоена в оцет.

Във водата при брега забили два дървени пръта, оформени като кръстове. За тях завързали Ичизо и Мокичи. С падането на нощта и настъпването на прилива водата сигурно щяла да достигне до брадичките им. Смъртта нямало да настъпи веднага, мъчението щяло да продължи два-три дни, докато накрая и тялото, и духът им се изтощят до краен предел, и чак тогава щели да издъхнат. Чрез подобни дълги изтезания и целенасоченото им демонстриране пред селяните от Томоги и от други села управата се стремяла да им внуши никога повече да не допускат християни до себе си.

Мокичи и Ичизо били завързани за стълбовете малко след пладне. След това четирима от стражите останали на пост, а останалите се качили на конете и потеглили обратно. Дъждът и студът принудили първоначалната тълпа от зяпачи малко по малко да се разпръсне.

Настъпил приливът. Двете фигури не помръдвали. Вълните с монотонен шум се надигали към потъналия в тъмнина бряг, постепенно заливали краката, долната част на тялото им и после отново с монотонен шум се дръпвали назад.

С падането на мрака Оматцу заедно с племенницата си занесли храна на пазачите и се примолили да дадат и на осъдените. След като получили разрешение, с малка лодка се приближили към кръстовете.

„Ей, Мокичи! Мокичи!“, викала Оматцу.

„Да…“, обадил се Мокичи.

След това по същия начин повикала и Ичизо, но по-възрастният клетник стоял безмълвен, като от време на време съвсем леко поклащал глава – знак, че животът му все още не бил угаснал.

„Сигурно ви е много тежко… Но потърпете! Падре сàма и всички ние отправяме орасао за вас. Вярваме, че параисо ви очаква!“

Оматцу с всички сили се стараела да им вдъхне кураж, но когато опитала да сложи в устата на Мокичи парчето сушен сладък картоф, което била донесла, той извърнал глава с нежелание. Навярно си е мислел, че след като смъртта е неизбежна, подобре е колкото се може по-бързо да избяга от страданията.

„Лельо… на Ичизо сан – промълвил Мокичи, – дайте на него да похапне. Аз повече не издържам…“

Безсилни да помогнат, облени в сълзи, Оматцу и племенницата ѝ се върнали на брега. А там, под ударите на дъжда, гласовете им се извисили в жални стенания.

Падна нощта. Чак от нашето планинско убежище можехме да видим в далечината червеникавите отблясъци на големия огън, запален от надзирателите. Селяните от Томоги прииждали към брега и напразно се взирали в черното море. И небето, и морето тънели в непрогледен мрак – Мокичи и Ичизо не се виждали никъде. Нямало как да се разбере дали все още са живи, или вече са мъртви. Всички ридаели и не преставали да отправят орасао от дъното на сърцата си. В този момент заедно с шума на вълните до хората на брега достигнал глас, досущ като този на Мокичи. Дали за да покаже на хората от селото, че животът му все още не е съвсем угаснал, или за да вдъхне кураж на самия себе си, младият човек, дишайки на пресекулки, запял химна на християните:

Всички слушали гласа на Мокичи в пълно мълчание. Четиримата надзиратели също. Заглушаван от шума на дъжда и вълните, гласът му, макар и накъсан, продължавал да достига до тях.

Двайсет и трети ден от месеца. Ситният дъждец не спря през целия ден. Жителите на Томоги отново се били скупчили на брега и се взирали в далечината към дървените стълбове и завързаните за тях Мокичи и Ичизо. Брегът, обвит в дъждовна пелена, се простирал пуст като потъваща пустиня. Любопитните езичници от околните села днес липсвали. Когато приливът се отдръпнал, само коловете, за които двамата били привързани, стърчали и се набивали на очи на фона на морето. Невъзможно било да се разграничат очертанията на човешките фигури от тези на стълбовете – сякаш Мокичи и Ичизо се били залепили напълно, а после завинаги се слели с кръстовете. Чували се мрачни стонове, наподобяващи тези на Мокичи – едничък знак, че може би още били живи.

Стенанията се носели на пресекулки. У Мокичи не била останала и частица сила да запее като вчера, за да повдигне духа си. Мине се не мине час и гласът, понесен от вятъра, отново достигал до събралите се от тази страна жители на селцето. Разнасял се стон като от голямо животно, от който селяните треперели и плачели неудържимо. Следобед приливът малко по малко отново започнал да настъпва, морето се оцветило в още по-черни и студени тонове, пред очите на всички стълбовете се скрили под водата. Няколко бели пенести вълни се надигнали и се разбили в брега, ниско над морето прелетяла птица и се изгубила в далечината. И с това всичко свършило.

Те загинали мъченически. Но какво мъченичество само! Дълго време, под влияние на житията на светците, съзнанието ми беше наситено със съвсем друг, сияен образ на мъченичеството. Например когато душите на мъчениците се възвисяват към небесата, всичко е окъпано в Божествена светлина, ангели надуват тромпети… Но сега, когато Ви докладвам за трагичната кончина на японските християни, тя съвсем не бе сияйна, а така окаяна, така мъчителна. Дъждът не спираше да вали над морето. А морето, след като ги беше убило, продължаваше злокобно да мълчи.

Надвечер чиновниците отново пристигнаха на коне. По техни указания пазачите събрали мокрите дървени отломки, отделили мъртвите тела на Мокичи и Ичизо и веднага се заели с изгарянето им. Бързали, за да попречат на християните от селото да отнесат с подобаваща почит останките на мъчениците. Мъртвите тела се превърнали в пепел, а пепелта била хвърлена в морето. Червено-черният пламък на огъня треперел от вятъра, димът се носел по протежение на брега, жителите на селото стояли напълно неподвижно, само с празен поглед се взирали в разстилащия се дим. Когато всичко приключило, с клюмнали глави като покорен добитък, хората затътрили крака обратно към домовете си.

Днес, докато Ви пишех писмото, от време на време излизах от колибата и гледах надолу към морето, което бих нарекъл гроб за двамата японски селяни, повярвали в нас. Пред мен се разкриваше черна безбрежна шир, потънала в меланхолия. Под нависналите сиви облаци нямаше и следа от остров.

Всичко си бе постарому. Знам какво бихте казали: че тяхната смърт не е била напразна, че това са камъните, които ще бъдат фундаментът на Храма, а също и че Бог никога не ни праща изпитания, които да не можем да преодолеем. Бихте казали също, че сега Мокичи и Ичизо седят редом с Бог и заедно с други японски мъченици преди тях са постигнали върховно блаженство за вечни времена. Разбира се, аз също съм напълно наясно с всичко това. И въпреки всичко, защо сърцето ми продължава да е обзето от чувство, подобно на печал? Защо песента на прикования за стълба Мокичи, изпята ведно с последния му дъх, продължава да се връща в съзнанието ми и да извиква само мъка?

Бях чул от хората от Томоги, че много християни са запявали този химн, когато са били завличани до мястото на екзекуцията. Химн, чиято мелодия е изпълнена с тъжни и мрачни тонове. За тези хора животът на тази Земя е изключително мъчителен. Сред всички несгоди това, което дава сили на тези селяни да живеят, е единствено упованието им в храма Параисо. Песента е наситена с цялата тази тъга.

Какво всъщност искам да Ви кажа? Самият аз не съм много наясно. Ще кажа само, че ми е непоносимо тежко да гледам тъмното море, в което за славата Божия Мокичи и Ичизо стенеха, страдаха и издъхнаха, морето, което и днес с монотонен шум не спираше да разяжда брега. Зад злокобното безмълвие на морето съзирах Божието мълчание – обземаше ме чувството, че Всевишният е само мълчалив и безстрастен свидетел на хорските стенания.

Вероятно това ще бъде последното ми писмо до Вас. На сутринта ни известиха, че местната управа организира дружина, която от утре ще претърсва планината. Преди да започне акцията, трябваше да приведем колибата в предишното ѝ състояние – да заличим и най-малката следа, дори и мирис, че сме били там. И на Гарпе, и на мен ни беше трудно да решим накъде да поемем, след като тази нощ напуснем досегашното ни убежище. Дълго време спорихме – дали да продължим да се укриваме заедно, или всеки да поеме в различна посока. Решихме да се разделим – ако някой от нас станеше плячка на езичниците, поне другият да остане. Но какво всъщност значеше „да остане“? Нито Гарпе, нито аз бяхме заобиколили изпепеляващата Африка, прекосили Индийския океан, стигнали от Макао до тази страна, за да бягаме и да се спотайваме, както досега. Целта ни не беше да се крием в планината като полски мишки, да чакаме милостиня от едва свързващите двата края селяни и без да можем да се видим с други вярващи, да клечим неподвижно в колибата за въглени. Дотолкова ли бяхме загърбили мечтите си?

Но дори и само един жив свещеник да останеше в Япония, то неговата роля щеше да бъде изключително важна – досущ като пламъка на олтарен свещник, който самотно, но неотклонно продължава да разпръсква светлина в мрака на римските катакомби. Затова и Гарпе, и аз се заклехме, след като поемем в различни посоки, да направим и невъзможното, за да останем живи.

Ако бъдещите ми писма рязко секнат (без да имам яснота дали до Вас са достигнали досегашните), не решавайте непременно, че и двамата не сме между живите. Наш дълг е да съхраним дори и само една малка лопата, която да разравя тази опустошена земя.

Не се разбираше къде свършва морето и откъде започва мракът на нощта. Никъде не виждах очертания на остров. Само равномерното дишане на младия човек, гребящ зад мен в лодката, скърцащият звук на греблата и ударите на вълните ми подсказваха, че се намирам в открито море.

С Гарпе се разделихме преди час. Напуснахме Томоги, качени на две отделни малки лодки – под звуците на греблата неговата бавно се плъзна и изчезна в посока към Хирадо. Мракът изцяло я погълна, нямахме време дори да се сбогуваме.

Останал сам, неволно започнах да треперя. Бих излъгал, ако кажа, че не ме беше страх. Колкото и силна вяра да носиш в сърцето си, физическият страх неусетно те надвива. Докато бяхме заедно с Гарпе, деляхме страха, подобно на парче хляб, разделено на две половини, но от сега нататък ще трябва да понасям целия студ и мрак около себе си, останал сам сред нощното море. (Дали всички досегашни мисионери в Япония са треперили по подобен начин? Как ли са се чувствали?) И тогава, незнайно защо, в сърцето ми изплува малкото, подобно на миша муцунка, изпълнено с панически страх лице на Кичиджиро. Да, същото това малодушно създание, което в градската управа на Нагасаки стъпи върху фумие, а после изчезна вдън земя. Ако не бях свещеник, а обикновен вярващ, може би и аз щях да избягам по същия начин. Това, което ме караше да напредвам в мрака, бяха самоуважението и чувството ми на дълг, произтичащи от позицията ми на свещеник.

Обърнах се с молба за вода към младия мъж, който гребеше, но отговор не последва. Постепенно бях разбрал, че след мъченическите кончини селяните от Томоги бяха започнали да ни чувстват като товар – чуждоземци, чието идване им е донесло само нещастия и беди. Вероятно и младежът в лодката би бил радостен, ако можеше да не ме придружава. За да наквася пресъхналия си език, започнах да смуча пръстите си, мокри от солената вода, и се замислих за разпънатия на кръста Иисус и вкуса на оцет в устата му…

Лодката постепенно смени посоката си, отдясно дочувах звук на вълни, разбиващи се в скали. Спомнях си този звук от предишния път, когато плавахме към острова – приличаше ми на тътен от голям барабан. Оттук насетне морето преминаваше в дълбоко врязан залив, който по всяка вероятност миеше бреговете на остров. Всичко беше потънало в непрогледен мрак, като не се различаваха никакви признаци на живот. Колко ли мисионери, качени на малка лодка като мен, бяха достигали до този остров? И колко различна е била тяхната ситуация от моята? Дошли са в Япония във времена, когато съдбата им се бе усмихвала във всяко начинание. Накъдето и да се обърнели, е имало места, където да са в безопасност, спокойно са могли да намерят християни, които топло да ги посрещнат и подслонят. Феодалите се надпреварвали помежду си кой да им осигури защита – не заради силната си вяра, а в стремеж към развитие на търговията. От своя страна мисионерите се възползвали от предоставената подкрепа и така съумели да разпространят християнската вяра. Не знам защо изведнъж в главата ми изплуваха думите на преподобния Валиняно, казани в Макао: „По онова време ние, мисионерите, в Япония водехме сериозен спор дали да носим свещенически одежди от коприна, или от памук…“.

Неочаквано споходилият ме спомен за тези думи ме накара да се плесна по коляното и тихичко да се разсмея в мрака. Не ме разбирайте погрешно. Нямам никакво намерение да подценявам тогавашните мисионери. Просто изведнъж ми стана комично, че този мъж тук, седнал в проядена от червеи нищо и никаква лодка, облечен в износени селски дрехи, дарени му от Мокичи от село Томоги, е свещеник също като тях.

Една след друга към нас приближаваха черни скали. От брега се носеше миризма на изгнили водорасли и когато песъчинки започнаха да драскат по дъното на лодката, младият ми придружител изскочи бързо от нея, нагази в морето и с две ръце я задърпа към брега. Аз също нагазих в плитката вода и вдишвайки дълбоко соления въздух, най-сетне стъпих на сушата.

„Благодаря! Селото е от тук нагоре, нали?“

„Падре, аз…“

Дори и без да виждам лицето му, по тона на гласа му ясно почувствах, че младежът не иска повече да има нищо общо с мен. Помахахме си за сбогом и той с видимо облекчение веднага затича към морето и в мрака ясно се чу как скочи в лодката.

Докато до мен достигаше ехото от постепенно заглъхващите удари на греблата, замислих се за Гарпе. Къде ли бе сега? Вървейки по хладния пясък, подобно на майка, успокояваща рожбата си, се питах от какво се страхувам. Знаех пътя. Ако вървя все направо, вероятно не след дълго щях да стигна до селото, в което бях радушно посрещнат. В далечината дочух нещо като ниско ръмжене. Котешко мяукане ще да е. В този момент не можех да мисля за нищо друго, освен за почивка и за това, да намеря с какво да залъжа глада си – поне един залък.

При входа на селото мяукането започна да става още по-ясно. От същата посока вятърът носеше отвратителна миризма, от която ми се доповръща. Беше воня като от развалена риба. Когато влязох в самото село, забелязах, че всяка колиба беше странно и дори страховито притихнала, не се мяркаше жива душа.

Всичко наоколо изглеждаше не като изоставена руина, а като място, опустошено след тежка битка. Домовете не бяха опожарени, но по земята се търкаляха много изпочупени купички и чинии, всички врати бяха разбити и зееха широко отворени. Котките гърлено мяучеха, сновяха напред-назад, влизаха и излизаха в напълно обезлюдените домове, окаяно влачейки нещо в устите си.

Много дълго стоях, застинал в центъра на селото. Странно, но не изпитвах нито тревога, нито страх. В главата ми глас като от безчувствен механизъм се превърташе един и същ въпрос: „Какво ли се е случило…? Какво ли се е случило…?“.

Обиколих селото от единия до другия край, като внимавах да не вдигам шум. Не знам откъде бяха дошли, но навсякъде беше пълно с мършави бездомни котки, които се мотаеха наоколо, увиваха се около краката ми, присядаха на земята и приковаваха в мен блестящите си очи. Жаждата и гладът ми напомниха за себе си и влязох в една от къщите, за да потърся храна, но в крайна сметка пийнах само малко вода, останала в едно канче. И тогава натрупалата се през деня умора окончателно ме повали. Както си стоях прав, се облегнах на стената и веднага заспах, като същинска камила. Сякаш в транс, усещах телата на котките да се движат около мен, да откриват и разнасят вмирисана сушена риба. От време на време, когато леко отварях очи, през зейналата дупка на вратата се процеждаше катраненочерно нощно небе без звезди.

Закашлях се от студения сутрешен въздух. Небето беше бяло, очертанията на планините, извисяващи се зад селцето, се виждаха мъгляво от колибата. Опасно бе да оставам тук за по-дълго. Взех решение да напусна безлюдното място – станах и излязох навън, където ме посрещна вчерашната картина от безразборно разхвърляни посуда и парцали.

Накъде ли е добре да потегля? Със сигурност ако тръгнех покрай морето, щях да се набивам на очи, затова реших, че по-безопасният вариант е да се изкача към планината. Както тук допреди месец бяха живели християни, без съмнение, имаше и други места, които тайно обитаваха. Взех решение да се опитам да ги открия, да ги разпитам подробно какво се е случило и после да преценя как да постъпя. В този момент изведнъж отново се сетих за Гарпе, с когото вчера се бяхме разделили… Каква ли съдба го бе споходила?

Обиколих една по една всички къщи в селото, които бяха толкова разхвърляни, че едва имаше място къде да се стъпи, но най-накрая намерих малко ориз, увих го в един захвърлен на пътя парцал и се отправих към планината.

Докато се изкачвах към върха на първия хълм, изпоцапвайки краката си с разкаляната от росата земя, преминавах през терасирани обработваеми полета. По това, с какво огромно старание бяха обработвали с нищо не отличаващата се тънка почва, и по внимателно поставените в полето каменни ограждения можех ясно да почувствам колко бедни всъщност са тукашните християни. Тясната ивица земя покрай крайбрежието не би могла нито да ги изхрани, нито да им послужи да си покрият данъците. Във въздуха се носеше отблъскваща миризма на тор, посипан около хилавите класове пшеница и просо. Облак от мухи, привлечени от вонята, кръжаха около лицето ми с досадно жужене. Небето най-сетне започна да се озарява, върховете на планините гордо се извисяваха като остриета на мечове. И днес сред мътнобелите облаци летяха ято гарвани, огласявайки простора с дрезгавите си гласове.

Когато се изкачих на върха на хълма, спрях и погледнах надолу към селото – кафеникаво парче земя на буци, струпани сламени покриви. Колиби, направени от кал и клони. Нито по пътя, нито в притъмнялата околност се забелязваше жива душа. Облегнах се на едно дърво и се загледах към долината, потънала в млечнобяла мъгла. Само сутрешното море беше красиво – нашарено с няколко миниатюрни островчета, блестящо като игла, огряна от слънчев лъч, с вълни, разбиващи се в брега и превръщащи се в бяла пяна. Замислих се колко много мисионери са пресичали това море и в двете посоки с помощта на тукашните християни – преподобните Ксавие, Кабрал, Валиняно и толкова много други. Когато е отивал към Хирадо, преподобният Ксавие сигурно е минал оттук. Както и високодобродетелният главен мисионер падре Торес, който, без съмнение, също многократно е посещавал тези острови. Те са били обичани и топло посрещани от християните надлъж и нашир по тези земи, имали са красиви църкви, макар и малки, но обкичени с цветя. Нямало е нужда да бродят безцелно като мен, криейки се в планината. Като си мислех за това, не знам защо, но на лицето ми се изписваше горчива усмивка.

И днес небето беше облачно. Изглеждаше, че през деня щеше да бъде влажно и горещо. Ято гарвани непрестанно кръжаха и описваха кръгове над главата ми. Спирах ли се, мрачното им потискащо грачене секваше, но щом тръгнех, отново не ме оставяха на мира. От време на време някой от тях кацваше на клон на някое близко дърво и докато махаше с крила, нахално се взираше в мен. Един-два пъти хвърлих малки камъни по прокълнатата птица.

Около обед стигнах в подножието на планината във форма на острие. Който и път да изберях, гледах винаги да имам видимост към морето и брега, внимавах да не пропусна някое друго селце по крайбрежието. Натежали от дъжд облаци, мудно като кораби се носеха по мрачното небе. Седнах на тревата и се подкрепих с ориза, който бях задигнал от селото, както и с една краставица, която бях намерил сред терасовидните полета. От сока на още неузрялата краставица усетих, макар и малък, прилив на сили и кураж. Вятърът духаше през цялата поляна, затворих очи, но в миг сетивата ми трепнаха – във въздуха долових лек мирис като от изгоряло.

Оказаха се останки от огън. Някой беше минал оттук преди мен и бе събрал съчки, които после бе изгорил. Когато зарових целите си длани в пепелта, отдолу все още се чувстваше лека топлина.

Дълго време обмислях дали да се върна, или да продължа напред. Беше минал само един ден, откакто не бях срещал жива душа, скитайки се сред изоставеното село и тези обагрени в кафяво планини, а вече усещах, че енергията ми отслабва. За известно време сърцето ми се разкъсваше между стремежа да настигна този човек, какъвто и да е той, стига само да е човек, и осъзнаването на реалната опасност, но най-накрая не устоях на изкушението. Казах си, че дори и Христос не е издържал на подобно изкушение и е слязъл от планината, за да потърси хората.

Лесно можах да отгатна посоката, в която бе поел мъжът, запалил огъня. Очевидно възможността беше само една – пътят по протежение на билото, противоположен на този, по който аз бях дошъл. Когато вдигнах поглед към небето, през плътните облаци се процеждаше бяла слънчева светлина, а огряно от нея ято птици, различни от предходните, извисяваха дрезгави гласове.

Предпазливо ускорих крачка. Поляната около мен изобилстваше от различни дървета – кестен, дъб, камфорово дърво – с причудливи форми, често напомнящи на човешки фигури, при вида на които стреснато се заковавах на място. Граченето на преследващите ме птици не спираше да събужда у мен лошо предчувствие. За да се поразсея малко, с интерес разглеждах растенията, покрай които минавах. От малък бях запален по ботаниката и дори и тук, в Япония, можех да различа някои познати видове. Имаше дървета, като копривно дърво и бряст, червена папрат, които Бог е дарил и на много други страни, но също така имаше храсти, които до днес никъде другаде не бях виждал.

Следобед времето леко се проясни. Във все още останалите по земята локви се мяркаха отражения на синьото небе и на малки бели облачета. За да освежа изпотения си врат, клекнах и потопих пръсти в едно отразило се облаче, но то веднага изчезна и на негово място изплува лицето на мъж – едно хлътнало от умора лице. Защо ли в този момент мислех за образа на друг…? За лика на мъжа, прикован на кръста, рисуван от ръцете на безброй художници в продължение на толкова векове. Лице, в действителност невиждано от никого досега, но изобразено от творците във възможно най-красива и чиста форма, образ, въплътил молитвите и мечтите на всички хора. Без съмнение, истинското Му лице трябва да е било още по-възвишено. Докато това, отразено в локвата от дъждовна вода, беше изпоцапано и тъмно от калта и наболата брада, изкривено от безпокойство и изтощение, беше лице на човек, притиснат до стената. Забелязали ли сте, че в подобни моменти често ни обхваща неудържим смях. Приведох се към водата и започнах да бърча устни, да въртя очи като някой слабоумен и отново, и отново да кривя лицето си в гротескни физиономии.

(Защо правех такива глупости? Такива глупости!?)

Откъм гората се чуваха стържещите гласове на цикадите. Всичко друго наоколо беше притихнало.

Слънцето постепенно отслабваше, небето отново започна да се смрачава и когато поляната около мен притъмня, изгубих надежда, че мога да догоня човека, запалил огъня… „Род прехожда, и род дохожда, а земята пребъдва довека…“ Думи от Светото писание изпълниха сърцето ми и започнах да си ги припявам, докато бавно напредвах. „…Слънце изгрява, и слънце залязва и бърза към мястото си, дето изгрява. Вятър вее към юг и отива към север, върти се, върти се в своя път и пак почва своите кръгообращения. Всички реки текат в морето, но морето се не препълня: те отново се връщат към онова място, отдето реки текат, за да текат пак. Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави…“[24]

В този момент изведнъж в душата ми се върна ревът на морето, който бе достигал до нас с Гарпе през нощта, докато се криехме в планината. Онзи шум на вълни, като от заглушен барабан, носещ се от мрака. Онзи шум на вълни, които през цялата нощ без смисъл прииждат, за да се отдръпнат, отдръпват се и отново прииждат. Същите тези морски вълни, които безчувствено продължаваха да обливат, а после погълнаха мъртвите тела на Мокичи и Ичизо, а след смъртта им се простираха безбрежни и неизменни. И Бог мълчи, също като това море. Все така мълчи.

Не, не! Няма такова нещо! Разтърсих глава, за да прогоня тези мисли. Ако Бог отсъстваше, хората сигурно нямаше да могат да понесат монотонността на морето и тази злокобна безчувственост. „Но ако… да предположим… разбира се, само да предположим“, в този момент от дълбоко кътче в гърдите ми чужд глас ми прошепна: „Ами ако допуснем, че няма Бог…“.

Това беше ужасяваща фантазия. Ако Него Го нямаше, колко абсурдно би било всичко. Каква абсурдна драма щяха да са животите на завързаните за пръти и отмити от вълните Мокичи и Ичизо. Ами мисионерите, които са прекарали три години в морето, за да дойдат до тази страна – каква ли абсурдна илюзия ги бе водила. Или пък аз самият, в каква абсурдна ситуация се намирах, скитайки се сред тези безлюдни планински селения.

Откъснах стрък трева и докато усърдно я дъвчех, се опитах да потисна тези мисли, надигащи се в мен, така както чувството за гадене се надига към устата. Осъзнавах, разбира се, че най-големият грях е да изгубиш вярата си в Бог, но не можех да проумея защо Бог мълчи. „Бог спаси праведника, който избягна огъня, паднал върху пет града.“[25] Докато сега, когато над опустошената земя още се издига дим и по дърветата висят плодове, на които не е съдено да узреят, Бог би могъл да отправи към вярващите поне една-единствена дума.

Затичах се, хлъзгайки се, надолу по склона. Страхувах се, че ако вървя бавно, неприятните мисли като водни мехурчета една след друга ще изплуват на повърхността на съзнанието ми. Ако се окажеха истина, то тогава всичко, което съм бил досега, щеше бъде заличено.

Почувствах малка дъждовна капка върху бузата си и вдигнах поглед нагоре, където по мрачното натежало небе мудно се носеше черен облак, сякаш разперил огромните си пръсти. Постепенно капките се увеличиха, докато накрая като дъждовна завеса, изтъкана от струните на арфа, се спуснаха върху цялата поляна. Съвсем наблизо забелязах притъмняла гъста смесена горичка и веднага се втурнах натам. Ято малки птички, сякаш изстреляни от лък стрели, се разлетяха в търсене на подслон. Дъждът барабанеше по дъбовите листа и от всички страни се чуваше звук като от сипещи се върху покрив камъчета. Мизерните ми селски дрехи целите подгизнаха, короните на дърветата се люшкаха като водорасли сред сребристите дъждовни струи. В този момент, доста навътре между поклащащите се клони, забелязах килната по посока на склона колиба. По всяка вероятност бе направена от хората от селото, за да ги приютява, когато идват да секат дърва.

Дъждът спря също толкова внезапно, както бе и започнал. Моравата отново леко се проясни, птиците се разцвърчаха като събудени от сън; чуваха се звуците на едри капки, капещи от листата на буковете и лавровите дръвчета. Приближих се към колибата, докато с длан бършех капката, стичаща се от челото към окото ми. Веднага щом прекрачих прага ѝ, ме лъхна противна миризма. Около самия вход имаше жужащо множество мухи, които се въртяха около все още прясно човешко изпражнение. Съдейки по него, човекът бе отдъхвал тук съвсем наскоро преди да дойда, след което бе продължил по пътя си. Честно да си кажа, определено се ядосах на мъжа, дошъл точно тук, за да се прояви така нецивилизовано, но от друга страна, не можех да потисна напушилия ме смях. Във всеки случай тази абсурдна случка доста поотслаби смътните ми притеснения относно човека, преминал оттук преди мен. Освен това от наличието на това добре оформено доказателство можеше да се предположи, че не става въпрос за старец, а за човек, радващ се на добро физическо състояние.

Влязох навътре в колибата и видях, че пушекът от изгорелите съчки още димеше. Бях благодарен, че жарта не бе напълно угаснала, и можех, без да бързам, да изсуша подгизналите ми дрехи. Прецених, че мога да прекарам известно време тук – имайки предвид досегашната скорост на мъжа, нямаше да ми е толкова трудно да го настигна.

Когато се показах навън, и поляната, и подслонилата ме преди малко горичка грееха със златиста светлина, от листата на дърветата се носеше сух звук като от ронещ се пясък. Вдигнах от земята една суха пръчка, която реших да използвам, за да се подпирам, докато ходя, и най-накрая отново излязох на хълма, откъдето ясно се виждаше бреговата линия.

Както винаги, морето беше апатично, блестящо като игла на слънце, врязващо се в извития като лък бряг. В едната част на брега пясъкът беше млечнобял, а в другата бяха струпани черни камъни, които оформяха малък залив. Там се забелязваше и тясно място за акостиране, където на пясъка бяха изтеглени три-четири рибарски лодки. На запад ясно се виждаше рибарско село, обградено от дървета. От сутринта това бе първото човешко присъствие, което виждах.

Седнах на склона и обвил с ръце коленете си, с жални очи като на бездомно куче неподвижно наблюдавах селото. Може би онзи мъж, който бе оставил догарящите съчки, се бе спуснал натам. Ако се затичах надолу, аз също, можех да стигна до селцето. Но дали това бе християнско селище? За да се уверя, започнах да търся с поглед я извисяващ се кръст, я църква.

Преподобният Валиняно и другите свещеници в Макао многократно ни бяха учили да не си представяме, че църквите в тази страна са като тези у нас. Тук феодалите са предоставяли на мисионерите използвани досега имения и будистки храмове, като нарежданията са били да се ползват за църкви, но без да бъдат променяни. Именно поради това, изглежда, много хора сред селяните погрешно са мислели, че нашата вяра е същата като будистката. Дори и самият свети Ксавие поради грешки на преводачите в началото също се е сблъсквал с подобни препятствия. Някои от японците, чули проповедите му, сметнали, че нашият Бог и слънцето – почитано дълги години от населяващите тази страна, са едно и също нещо.

Това, че не виждах сгради с извисени куполи, не ме караше да смятам, че в селото няма църкви. Кой знае, може би някоя от слепените от кал и дървени отломки бедни колиби е църква? Също така може би бедните християни жадно очакват свещеник, от когото да получат Светото причастие, пред когото да се изповядат и който да кръсти децата им. И в тази пустиня, от която са били изгонени всички свещеници и мисионери, сега единствен аз, останалият на този потънал в здрач остров, можех да донеса жива вода. Да, увитият в изкаляни селски дрехи, прегърналият коленете си – този единствен аз. …Боже, всичко, което Си сътворил, е изпълнено с благодат! Колко е прекрасна Твоята обител!

Стихийни чувства се надигнаха от дъното на душата ми, подпрях се на пръчката и направих няколко крачки, приплъзвайки се по все още влажния от дъжда склон, и устремено се спуснах към моята енория – да, енорията, която Бог ми бе поверил. В този момент, някъде откъм селото, обградено с борове, неочаквано се изви човешки глас, сякаш идващ от земните недра, наподобяващ едновременно вик и стенание. Както се бях изправил и подпрял на тоягата, пред погледа ми ясно се разкри червено-черен огън и издигащ се нагоре дим.

Докато инстинктивно се питах какво ли се е случило, рязко се обърнах и се затичах нагоре по склона, от който се бях спуснал. И там, в отдалечената от мен страна на стръмнината, мярнах бягащ мъж, увит в сиви селски дрехи. Мъжът погледна насам и сащисано се закова на място. Съвсем ясно пред себе си виждах изкривеното му от изумление и уплаха лице.

„Падре!“, подвикна мъжът и помаха с ръка. Посочи към селото, откъдето се издигаше огънят, докато продължаваше да вика нещо и с жестове да ме подканва да се скрия. На един дъх притичах през поляната и приклекнах като диво животно, снишен в сянката на една скала, опитвайки се да овладея дъха си. Чух шум от стъпки – в пролуката между отсрещните скали, с малки като на мишка очички, към мен надничаше изкаляното лице на мъжа.

Почувствах, че по дланите ми се стича пот, но когато ги погледнах, видях, че е кръв. Сигурно се бях ударил някъде, докато съм скачал между скалите.

„Падре! – дребните очички продължаваха да се взират в мен откъм сянката на скалата. – Не сме се виждали отдавна… – С цел да ми се подмаже, мъжът плъзна сервилна усмивка върху окосменото си около брадичката лице. – Тук е опасно. Но аз ще се погрижа за вас!“

Без да продумам, се вгледах в лицето му, а Кичиджиро извърна поглед, като куче, нахокано от господаря си. След това откъсна стрък от близката трева, мушна го в устата си и го задъвка с жълтите си зъби.

„Как само гори, ужас!“, измърмори той под носа си, но достатъчно силно, че да го чуя и погледна надолу към селото.

Докато го наблюдавах отстрани, в крайна сметка осъзнах, че именно той бе оставил изпражнението си пред колибата. Но защо като мен броди и обикаля из планината? Тъй като той вече бе настъпи фумие, не би трябвало да е преследван от управниците.

„Падре, защо дойдохте на тоя остров? И тук вече е опасно. Но аз знам едно село, където се крият християни…“

Аз продължавах да мълча. Всяко село, през което бе минал Кичиджиро, бе застигнато от жестоката разправа на властта. Отпреди малко в главата ми се надигаше подозрението, че може би той служеше за примамка. Бях чувал, че отреклите се от вярата често са използвани като инструмент в ръцете на властта. За да оправдаят позора и душевната си рана, те изпитват желание да привлекат дори и само един от обкръжението си, който да сподели тяхната съдба. Вътрешен порив, доста напомнящ за падналите ангели, примамващи към греха верните Божии слуги.

Вечерната мъгла започна да обвива всичко наоколо, огънят над селото вече не излизаше само от един ъгъл, а постепенно обхвана и околните сламени покриви, червено-черните пламъци се гърчеха като живи същества. Но въпреки това цареше гробна тишина. Изглежда, че селото и населяващите го селяни напълно мълчаливо приемаха страданието. Свикнали да търпят това страдание от толкова дълго време, сякаш вече не им беше нито до плач, нито до стонове.

За мен болката да загърбя селото и да продължа по пътя си бе толкова силна, като да бях откъснал коричката на все още незараснала рана. От някакво място в сърцето си дочух глас: „Ти си страхливец, слабак“, а той веднага бе застигнат от друг, който ми казваше да не се оставям на моментно обзелите ме възбуда и чувства. „Ти и Гарпе в момента сигурно сте единствените двама свещеници, останали в тази страна. Ако ти изчезнеш, Църквата също ще изчезне от Япония. Каквито и унижения и страдания да се наложи да понесете ти и Гарпе, трябва на всяка цена да останете живи.“

Запитах се дали този глас не е оправдание, което да придаде смисъл на слабостта ми. Неочаквано в съзнанието ми нахлу история, която бях научил в Макао. Отнася се за свещеник от Францисканския орден, който, след като избегнал мъченическата смърт, за кратко продължил тайно да проповядва, след което лично отишъл и се разкрил в замъка на феодала Омура. Заявил на всеослушание, че е католически свещеник. Впоследствие заради моментния импулс на този човек за останалите свещеници станало дори още по-трудно да продължат тайната си мисия. Японските християни също се оказали потърпевши – изобщо едва ли има някой, който да не узнал за случая. Свещениците са тук не за да се превърнат в мъченици, тяхната най-важна мисия е в подобни времена на репресии да се опазят живи, за да поддържат неугасващ пламъка на Църквата.

Кичиджиро, подобно на бездомно куче ме следваше на разстояние. Когато аз спирах, и той спираше.

„Не ходете толкоз бързо… Болен съм – подвикваше той и небрежно тътреше крака зад гърба ми. – Но къде отивате? Та вие не знаете тукашните места. В канцеларията на губернатора за падре дават триста сребърни монети…“

„Значи, такава е цената ми, а? Триста сребърни монети.“ Това бяха първите ми думи към Кичиджиро, но ги казах с горчива усмивка. Та нали Юда е продал Иисус за трийсет сребърника. Изглежда, моята цена се бе увеличила десетократно…

„Опасно е да вървите сам.“ Той някак се поуспокои, настигна ме и закрачи редом с мен, докато с клон шибаше гъстия треволяк по пътя си. Гласът на птиците изпълваше вечерния здрач.

„Падре, знам едно място, където живеят християни. Там вече ще е безопасно. Затуй днес да пренощуваме тук, а утре, като съмне, ще тръгнем.“ Без да е дочакал моя отговор, Кичиджиро клекна, където си беше, започна умело да събира съчки, ненамокрени от вечерната роса, извади от торбата си кремък и запали огън. „Сигурно сте гладен…“, каза той и измъкна от торбата си няколко парчета сушена риба. Вперих прималял от глад поглед в рибата и преглътнах слюнката, потекла в устата ми. За мен, хапналият само малко ориз и краставица, количеството храна, което Кичиджиро вадеше пред очите ми, беше неустоимо изкушение. Ароматът на печащата се над огъня осолена риба, който се носеше наоколо, беше ужасно апетитен. „Хайде, хапнете си…“ Оголих зъби и стръвно се нахвърлих на рибата. Само едно парче беше достатъчно и сърцето ми се отвори с разбиране към Кичиджиро. Самият той с изражение хем на задоволство, хем на презрение следеше движението на устата ми и както винаги, дъвчеше трева, все едно бяха тютюневи листа.

Мракът ни притисна от всички посоки. Планинският въздух беше хладен, росата започна да попива дори по тялото ми, бях се изтегнал край огъня и се преструвах на заспал. Не трябваше да заспивам – Кичиджиро със сигурност имаше намерение да се изпари, след като ме види потънал в сън. По всяка вероятност този мъж щеше да ме продаде, без да му мигне окото, така както бе предал близките си хора. И това може да се случи именно тази нощ. За него, който бе досущ като просяк, какво ли неустоимо изкушение бяха триста сребърни монети. Когато затворех очи, под натежалите ми клепачи в наситени тонове изплуваха картини от тази сутрин, когато от моравата на хълма погледът ми се спускаше към морето и островите… Морето, което блестеше като игла… Островите – разхвърляни по повърхността му… Времето, когато мисионери, получили благословия, са пресичали с лодки това прекрасно море… Времето, когато църквите са били украсени с цветя и вярващите са носели ориз и риба, когато са ги посещавали… Преподобният Валиняно ни бе разказвал, че е било време, когато и в Япония е имало семинарии, имало е ученици, които досущ като нас са изпълнявали песнопения на латински, свирело се е на арфа и орган, което е предизвиквало възхищението на управляващите феодали…

„Падре, спите ли?“

Нищо не отговорих, но съвсем леко отворих очи и следях за знаци в поведението му. Ако той изчезнеше от тук, без съмнение щеше да е, за да доведе стражарите на управата.

Вслушвайки се в дъха ми, докато се преструвах, че спя, Кичиджиро постепенно се размърда. Наблюдавах неотклонно как се отдалечава като диво животно, без да издава ни най-малък шум, след което се чу характерен звук – Кичиджиро пикаеше сред тревата между дърветата. Очаквах след това да се отдалечи, но той някак си странно въздъхна и се върна край огъня. Сложи нови съчки при вече овъглените, протегна две ръце над огъня и многократно въздъхна. Червено-черният пламък хвърляше отблясъци върху месестата част на бузата му и пред погледа ми се очертаваше профилът на спътника ми. След това умората от деня ме надви и заспах. От време на време отварях леко очи и виждах Кичиджиро все така да седи край огъня.

На другия ден продължихме да вървим под безмилостните лъчи на слънцето. От все още влажната от вчерашния дъжд земя се издигаше бяла пара, отвъд хълма облаците блестяха ослепително. От известно време ме измъчваха главоболие и непоносима жажда. Без да забелязва болката, изписана на лицето ми, Кичиджиро от време на време пресичаше внимателно пътя и с пръчката, която носеше, смачкваше някоя змия, спотайваща се из тревите, и после я мяташе в мърлявата си торба.

„Ние, селяните, ядем тия змии вместо лекарство“, подмяташе Кичиджиро и разкриваше жълтите си зъби в хитра усмивка.

Защо снощи не ме предаде за триста сребърника? Това се питах дълбоко в сърцето си, докато то ме връщаше назад към онази най-драматична сцена от Библията, когато на масата Иисус се обръща към Юда и казва: „Каквото вършиш, върши го по-скоро“[26].

За мен, дори и след като станах свещеник, винаги е било трудно да достигна до истинския смисъл на тези думи. Сред носещата се белезникава пара, докато тътрех крака редом с Кичиджиро, напълно ме обзе мисълта за този ключов момент. Какви ли чувства е изпитвал Иисус, когато е изричал словата, с които да отпрати човека, продал Него самия за трийсет сребърника? Гняв? Или омраза? Или пък това са били думи, породени от любов? Ако е било гняв, то тогава Иисус го е лишил, единствено него измежду всички смъртни, от това, някога да получи спасение. Юда безропотно приел гневните думи, изречени от Иисус. Не би могъл да изкупи греха си дори и за вечни времена. Следователно излиза, че нашият Бог би позволил едно човешко същество никога да не бъде избавено от проклятието на греховете си.

От друга страна, няма как това да е истина. Иисус е искал да спаси дори и Юда, иначе никога не би го направил един от своите ученици. Но все пак защо не го е спрял, когато е видял, че се отклонява от правия път. Това е нещо, което не можех да проумея още от времето, когато бях семинарист.

Търсил съм отговор при различни свещеници. Спомням си, че по този въпрос се бях обърнал и към учителя Ферейра. Не си спомням ясно какво ми отговори, но това може би е знак, че отговорът му не е можал докрай да разсее съмненията ми.

„Нито от гняв, нито омраза. Това са думи, породени от отвращение“, ми каза той.

„Но, учителю, какво отвращение? Към всичко ли у Юда? В този момент Иисус престанал ли е да обича Юда?“

„В никакъв случай. Нека ти дам един пример. Да си представим, че съпругата е изневерила на съпруга си. Той не е престанал да я обича. Но не може и да ѝ прости това, че му е изневерила. Докато продължавал да обича съпругата си, изпитвал отвращение към тази нейна постъпка – подобни са били и чувствата на Христос към Юда.“

И така, когато бях млад, баналните разяснения на свещениците бяха неразбираеми за мен. Неразбираеми си остават и досега. Ако ми позволите да изкажа своето богохулно предположение, струва ми се, че Юда е бил просто разигравана нищожна пионка, кукла на конци, използвана, за да подсили славата на драматичния живот на Иисус и смъртта му на кръста. „Каквото вършиш, върши го по-скоро“… Причината да не кажа тези думи на Кичиджиро беше, разбира се, да предпазя себе си. Но също така, от позицията си на свещеник, желаех и се надявах той да не прибави ново предателство върху другите, които вече бе натрупал.

„Пътят е тесен, трудно е да се върви, нали?“

„Дали наблизо няма река?“

Жаждата ми беше станала нетърпима. Кичиджиро леко се подсмихваше и ме оглеждаше от горе до долу.

„Вода ли ви се пие, а? Май хапнахте повечко от сушената риба…“

Както и вчера, птици кръжаха в кръг в небето над нас. Когато погледнех нагоре, ми причерняваше от пронизващата бяла светлина. Прокарвах език по пресъхналите си устни и се разкайвах за непредпазливостта си. Заради една сушена риба допуснах непоправима грешка.

Напразно се озъртах за някакво блато. От всички страни на поляната се чуваше натежалото от жегата жужене на насекомите, от страната на морето идваше свеж полъх, понесъл миризмата на влажна пръст.

„Има ли река… река?“

„Даже и планински поток няма. Потърпете!“

Без да дочака отговор от моя страна, Кичиджиро се спусна надолу по склона.

След като силуетът му изчезна в сянката на скалите, наоколо изведнъж настъпи тишина. Чуваше се сух звук от насекоми, пърхащи с крилца сред парещите треви. Един гущер тревожно излази върху камъка и после светкавично се шмугна нанякъде. Докато се грееше на слънцето, гущерът втренчено ме изучаваше с изплашена физиономия, която досущ ми заприлича на изчезналия по стръмнината Кичиджиро.

Чудех се дали наистина отиде заради мен да търси вода? Или пък тайно да докладва на някого къде се намирам?

Тръгнах полека, подпирайки се на пръчката, жаждата ме мъчеше още по-нетърпимо, ясно осъзнавах, че онзи съвсем умишлено ми бе дал да ям риба. „След това Иисус, като знаеше, че всичко вече е свършено, за да се сбъдне Писанието, казва: жеден съм. Там имаше съсъд, пълен с оцет – спомних си аз. – Войниците напоиха гъба с оцет, надянаха я на исопова тръст и поднесоха на устата Му.“[27] Съзнанието ми се рееше отвъд реалността, в устата си усещах вкус на оцет, гадеше ми се, затворих очи.

В далечината дочух пресипнал глас, който ме викаше.

„Па-адре! Па-адре!“

Кичиджиро носеше бамбуков съд и небрежно тътреше крака насам.

„Защо избягахте?“

Тъжно ме погледна с гурелясалите си като на животно очи. Жадно впих устни в протегнатия към мен съд с вода и звучно преглъщах, без да се срамувам, глух за всичко около себе си. Малко вода потече между ръцете ми и намокри брадичката ми.

„Защо избягахте? И вие ли, падре, не ми вярвате?“

„Недей да се обиждаш. Изморен съм. Виж…Защо вече не ме оставиш сам.“

„Сам? Но къде ще отидете? Опасно e! Знам едно село, където тайно живеят християни… Там има и църква. И свещеник…

„И свещеник?!“ Неволно повиших глас. Дори и през ум не ми беше минавало, че на този остров може да има друг свещеник освен мен. С недоверие погледнах Кичиджиро.

„Да, падре. И не е японец. Така чух…“

„Не може да бъде!..“

„Вие, падре, не ми вярвате… . – както си седеше, започна да дърпа тревата и прошепна с тънък гласец: – Вече никой не ми вярва…“

„Заради това и си успял да оцелееш. А Ичизо и Мокичи потънаха към морското дъно като камъни.“

„Мокичи бе силен. Падре, ние приличаме на издръжлив разсад, който садят в полето. Но има и слаб разсад, него, както и да го ториш, както и да се грижиш за него, все за нищо не става. Падре, и аз по рождение съм слаб, също като тоя разсад.“

Очевидно реши, че сурово ще го упрекна, и с поглед на бито куче заотстъпва назад. Но аз не го осъждах, думите му само ме натъжиха. Да, Кичиджиро бе казал истината – не всички са се родили светци и герои. Ако не се бяха родили във времена на такива жестоки гонения, на много християни нямаше да им се наложи да избират между предателството и саможертвата и спокойно щяха да продължат да пазят благословената вяра. Но тези християни са били обичайните смъртни, физическият страх е бил по-силен от тях.

„Затова аз…. няма къде да отида. Затова се скитам из тия планини… падре.“

Сърцето ми се сви от съжаление. Накарах го да коленичи и той безропотно и боязливо, като магаре, сгъна колене на земята.

„Покайваш ли се заради Мокичи и Ичизо?“

Хората още от раждането си се делят на две категории. На силни и слаби. На светци и обикновени хора. На герои и на такива, които им се възхищават. В жестоки времена силните търпят, докато огънят ги гори или морето ги поглъща. А слабите като Кичиджиро се лутат в планините. „А ти самият какъв си?“, обърнах се към себе си. Ако не беше идеята за честта и дълга ми на свещеник, може би и аз като Кичиджиро щях да стъпя върху фумие…

„Боже, който бе разпнат на кръста…“

„Боже, който бе разпнат на кръста…“

„Боже, който бе увенчан с корона от тръни…“

„Боже, който бе увенчан с корона от тръни…“

Като дете, имитиращо майка си, Кичиджиро повтаряше едно след друго словата, които шептях, върху камъка отново полази гущер, от гората се чуваха изнемогващи гласове на цикади, полъхваше мирис на напечена от слънцето трева и се разстилаше над белите камъни. И тогава от посоката, от която бяхме дошли, се чуха стъпките на група хора. Силуетите им се показваха от шубраците и бързо приближаваха насам.

„Падре, простете ми! – Както бе коленичил, Кичиджиро викаше с глас, задавен в сълзи: – Аз съм слаб. Никога няма да бъда силен като Мокичи и Ичизо!“

Ръцете на мъжете ме приклещиха и ме повдигнаха от земята. Един от тях с презрение хвърли няколко сребърни монети в лицето на коленичилия Кичиджиро. Без да обелят и дума, ме избутаха напред. Залитайки от време на време, закрачих по сухия път. Веднъж се обърнах назад – в далечината видях малкото лице на предалия ме Кичиджиро. Лице с плашливи очи като на гущер.