На юг от границата, на запад от слънцето

6

Няколко години по-късно имах още една много странна среща и отново с накуцваща жена. Този случай беше толкова невероятен, че и досега не мога да си го обясня. Тогава бях на двайсет и осем години.

Намирах се в Шибуя3, вървях сам сред множеството, обзето от новогодишно оживление, когато забелязах една жена, която влачеше крака си досущ като Шимамото. Беше с дълго червено палто и с черна лачена чанта под мишница. На лявата си китка носеше сребърен часовник-гривна. „Все скъпи вещи“, помислих си. Вървях от другата страна на улицата, но щом я зърнах, побързах да премина отсреща и тръгнах след нея. Проправях си с мъка път през гъстата навалица, недоумявайки откъде са се взели тук толкова много хора. Жената не можеше да върви бързо заради крака си и скоро я настигнах. Походката й бе като на Шимамото — влачеше досущ като нея левия си крак и леко го кривеше. Не можех да откъсна поглед от краката в чорапи и от елегантните извивки, които те описваха. „Такава елегантност се постига след дълги години упорити тренировки“, помислих си.

Дълго я следвах от разстояние. Не бе лесно да вървя в крак с нея, тоест да не се движа с темпото на човешкия поток около нас. Често спирах за малко пред витрините или се правех, че ровя из джобовете си. Тя бе с черни кожени ръкавици и носеше червен плик от супермаркет. Въпреки мрачния зимен ден носеше големи слънчеви очила. Отзад виждах само красивите й, идеално сресани коси, които стигаха до раменете, а върховете им бяха изящно завити навън, и гърба й, скрит под мекото топло палто. Разбира се, исках час по-скоро да разбера дали това е Шимамото. Нямаше да ми е трудно — достатъчно бе да мина пред нея и да погледна лицето й. Но ако беше Шимамото, какво щях да й кажа и как трябваше да постъпя? Може би вече ме беше забравила. Трябваше ми време, за да обмисля добре всичко. И за да се проясни разсъдъкът ми, няколко пъти си поех дълбоко дъх.

Дълго вървях подире й, като гледах да не я настигна. Тя нито веднъж не спря, не се обърна и почти не се оглеждаше настрани. Сякаш трябваше да отиде някъде и бе решила да стигне там колкото се може по-скоро. Вървеше с вдигната глава и изправен гръб, досущ като Шимамото. Ако човек я гледаше от кръста нагоре, в никакъв случай не би се досетил, че накуцва. Просто вървеше по-бавно от другите. Колкото по-дълго я наблюдавах, толкова повече ми заприличваше на Шимамото. Ако не беше самата тя, значи беше нейна двойничка.

Жената премина през тълпата пред гара Шибуя и се отправи в посока към Аояма. Пътят стана стръмен и тя още повече забави крачка. Вече беше изминала доста голямо разстояние. Запитах се защо ли не е взела такси. Такова продължително вървене би било уморително дори за човек със здрави крака. Но тя не преставаше да крачи напред, влачейки крак, а пък аз продължавах да я следвам на дискретно разстояние. Все така не спираше, не се оглеждаше, нито една витрина не привлече вниманието й. Няколко пъти прехвърли плика и чантичката от едната в другата си ръка и продължи пътя си.

Накрая непознатата свърна от претъпканата с народ главна улица в някаква пресечка. Изглежда, добре познаваше района. На няколко крачки от оживената търговска улица започваше тих жилищен квартал. Хората понамаляха и трябваше да съм още по-внимателен, за да не забележи, че вървя по петите й.

Следвах я около четирийсет минути по страничната уличка, после свихме зад няколко завоя и отново се намерихме на оживения „Аояма-дори“4. Но този път тя не се сля с потока от пешеходци, а без всякакво колебание, сякаш решила всичко предварително, се отправи към неголямо кафене. Повъртях се десетина минути наоколо и влязох след нея.

Потърсих я с поглед. Тя седеше с гръб към вратата. Не си бе свалила връхната дреха, макар че вътре беше задушно. Нямаше как да не забележа шикозното й червено палто. Седнах на най-отдалечената от входа маса и поръчах кафе. Взех един вестник, който лежеше там, и се престорих, че чета. На масата пред жената имаше чашка с кафе, но докато я наблюдавах скришом, тя дори не я докосна. Само веднъж извади цигара от чантичката си и я запали със златна запалка, а през останалото време просто седеше и гледаше през прозореца. Като че ли си почиваше или се беше замислила за нещо важно. Отпивах от кафето и отново и отново препрочитах една и съща статия.

Вече беше минало доста време, когато непознатата неочаквано стана и тръгна право към мен. Беше много внезапно. Сърцето ми сякаш спря да бие. Но тя мина покрай моята маса и се отправи към телефона. Пусна няколко монети и набра номер.

Телефонът не беше далеч от мястото ми, но от шумните разговори наоколо и коледните песни, гърмящи от тонколоните, не можах да разбера какво говори. Тя се задържа дълго там. Недокоснатото й кафе изстиваше на масата, а слънчевите очила закриваха половината й лице. Когато се връщаше обратно, видях лицето й, но така и не разбрах дали е Шимамото. Беше силно гримирана. Веждите й бяха изписани с молив, а тънките й, очертани с ярко червило, устни бяха стиснати плътно. В лице като че имаше смътна прилика с момичето, което познавах някога, но ако някой ми кажеше, че това не е тя, бих му повярвал. Все пак, когато видях Шимамото за последен път и двамата бяхме дванайсетгодишни, а оттогава бяха минали повече от петнайсет години. Сигурен бях само в едно: пред мен бе една много привлекателна, облечена в скъпи дрехи жена, на не повече от трийсет години. И накуцваща.

Бях плувнал в пот. Ризата ми лепнеше. Свалих си палтото и поръчах още едно кафе. Какъв вятър ме беше довял тук? Бях изгубил ръкавиците си и отидох в Шибуя да си купя нови. Но щом зърнах тази жена, се втурнах след нея като смахнат. Какво пречеше да се приближа и да попитам открито: „Извинете, вие случайно не се ли казвате Шимамото?“ И всичко щеше да се изясни. Но вместо това се бях помъкнал подире й. Бях пропуснал момента, а сега вече беше късно да я питам.

След телефонния разговор, тя веднага се върна на мястото си. И пак седна с гръб към мен и се загледа през прозореца. Дойде сервитьорката и я попита дали може да отнесе изстиналото кафе. Не чух думите й, но по всичко личеше, че зададе тъкмо този въпрос. Жената се обърна, кимна и като че ли поръча още едно кафе. Но когато й го донесоха, тя пак не го докосна. Аз продължавах да се правя, че чета вестник. От време на време непознатата поглеждаше сребърния си часовник — явно чакаше някого. „Това може би е последният ми шанс“, казах си. Ако сега се появи някой, така и няма да поговоря с нея, но кой знае защо не можех да се помръдна от стола си. „Не, моментът не е подходящ, няма защо да бързам“.

Изминаха петнайсетина минути. Жената не откъсваше поглед от прозореца. Неочаквано взе чантичката и плика от супермаркета и безшумно стана. Навярно й беше омръзнало да чака. А може и никого да не чакаше. Проследих я с поглед до касата, където тя плати сметката си и после излезе от кафенето. Бързо станах, също платих и се втурнах след нея. Червеното й палто се мярна навън. Последвах я, проправяйки си път през множеството.

Жената вдигна ръка и махна на едно такси. То се приближи до тротоара и спря. „Трябва да я повикам, помислих си. Сега ще се качи в таксито и край“. Но щом пристъпих напред, някой ме стисна за лакътя — толкова силно, че едва не изохках. Не че ме заболя, но беше толкова внезапно, че дъхът ми секна. Обърнах се и видях пред себе си вторачен в лицето ми мъж на средна възраст.

Той бе с около пет сантиметра по-нисък от мен, но беше набит. Наглед бе на около четирийсет и пет години. Беше в скъпо тъмносиво палто и кашмирен шал около врата. Косата му беше сресана прилежно на път. Носеше скъпи очила с рамки от костенурка. Имаше великолепен тен, личеше си, че е спортсмен. „Вероятно кара ски, помислих си. Или е тенисист?“ Бащата на Идзуми обичаше тениса и имаше същия загар. Този човек изглеждаше като преуспяващ администратор или висш държавен служител. Личеше си по очите му. Имаше поглед на човек, свикнал да раздава заповеди.

— Имате ли нещо против да изпием по кафе? — попита тихо той.

Проследих с поглед непознатата. Докато се качваше в таксито, тя погледна над слънчевите си очила към нас. А може и така да ми се стори. Вратата на таксито се затръшна и тя изчезна от погледа ми, като ме остави насаме с този кой знае откъде взел се човек.

— Няма да ви загубя много време — рече мъжът с равен глас. Не беше нито ядосан, нито превъзбуден. При това продължаваше да стиска лакътя ми с такова изражение, сякаш придържаше врата, за да влезе някой. — Да изпием по едно кафе и да си поговорим.

Разбира се, можех да си тръгна с думите: „Не искам кафе, нямам за какво да си говоря с вас. Не ви познавам и освен това бързам, извинете“. Обаче не казах нищо, просто го гледах и мълчах. После кимнах и постъпих както той искаше — върнах се в кафенето, откъдето току-що бях излязъл. В желязната му хватка почувствах някаква странна непоколебима сила и може би се поизплаших. Той стискаше ръката ми като робот — без да отслабва или усилва напрежението. Ако се бях отказал от предложението му, кой знае какво можеше да ми стори. Не смеех дори да си представя.

Но освен от уплаха, бях обзет и от известно любопитство. Щеше ми се да узная за какво искаше да разговаря с мен. Може би така щях да успея да разбера нещо за непознатата жена. Сега, когато тя вече беше изчезнала, този човек бе единственото звено, което ме свързваше с нея. И освен това той едва ли се канеше да ме бие в кафенето.

Седнахме един срещу друг на една маса и не обелихме дума, докато не дойде сервитьорката. Той поръча две кафета.

— Ще ми кажеш ли защо я преследваш? — попита ме вежливо.

Не отговорих.

— Още в Шибуя тръгна след нея — продължи мъжът, като не откъсваше от мен безизразния си поглед. — Толкова дълго я шпионираше, че всеки би забелязал.

Аз мълчах. Явно тя бе разбрала, че вървя след нея, бе влязла в кафенето и бе повикала този тип по телефона.

— Като не искаш да говориш, недей. Знам всичко и без твоите обяснения. — Той говореше все така учтиво и спокойно, но може би вътрешно вече кипеше. — Двамата с теб ще се разберем. Не се шегувам. Наумя ли си нещо, правя го, повярвай ми.

Той млъкна, но не отмести поглед от мен, сякаш искаше да ми даде да разбера, че не се нуждае от никакви обяснения, тъй като владее ситуацията. Аз продължавах да мълча.

— Е, добре, днес няма да правим сцени. Не обичам скандалите. Нали разбираш? Но само този път. — Като каза това, той вдигна дясната си ръка, пъхна я в джоба на палтото си и извади оттам бял плик. Лявата му ръка остана да лежи неподвижно на масата. Пликът беше най-обикновен, с такива пликове е пълно във всяко деловодство. — Вземи това и мълчи. Знам, че тази работа не е твоя идея. Друг те е помолил. Затова искам да уредя всичко мирно и тихо, без излишни приказки. Днес не ти се е случило нищо особено и не си ме виждал. Схвана ли? Ако разбера, че си се раздрънкал, бъди сигурен, че ще те намеря. И през ум да не ти минава да я преследваш пак, чу ли? Нека да се разделим с добро. Разбрахме ли се?

С тези думи мъжът постави плика пред мен и стана. Плати сметката на касата и излезе с големи крачки от кафенето. Не помръдвах от мястото си, толкова бях смаян. Взех оставения на масата плик и го отворих. Вътре имаше десет банкноти от по десет хиляди йени. Съвсем нови, шумящи. Устата ми беше пресъхнала. Пъхнах плика в джоба на палтото си и излязох на улицата. Огледах се и след като се убедих, че този тип не се вижда никъде, повиках такси и се върнах в Шибуя, където бе началото на тази история.

Все още пазя плика със стоте хиляди йени. Сложих го в едно чекмедже на бюрото си и повече не го отворих. Нощем, когато не мога да заспя, понякога виждам лицето на онзи човек. То изплува съвсем ясно пред мен, като лоша поличба. Кой бе той, по дяволите? А жената — беше ли Шимамото?

В опит да разгадая тази неразрешима главоблъсканица, стигнах до няколко различни версии. Измислях поредната хипотеза, само за да я направя на пух и прах. Най-правдоподобното обяснение бе, че този мъж е любовник на жената, която ме беше взела за частен детектив, нает от съпруга й да я следи. А онзи тип беше решил да купи мълчанието ми. Не бе изключено и да са помислили, че съм ги видял да излизат от хотел след тайна среща. Напълно възможно бе да е така. Но нещо ми подсказваше, че и тази версия е неубедителна. Твърде много въпроси оставаха без отговор.

Какво ли имаше предвид този мъж, когато ме заплаши със саморазправа? Защо така неочаквано бе стиснал ръката ми? Ако жената е разбрала, че я преследвам, защо не взе такси? Нали така щеше веднага да се отърве от мен? И защо, без да провери кой съм, мъжът ми пробута плик с толкова много пари?

Колкото и да си блъсках главата, така и не разреших тази загадка. Понякога ми се струва, че тоя случай е плод на въображението ми, че съм си измислил всичко, от началото до край. Или съм сънувал дълъг, много ярък сън, който в главата ми се е смесил с реалността. Но това наистина се случи! В чекмеджето на бюрото ми лежи бял плик и в него е доказателството — десет банкноти от по десет хиляди йени. Това се случи. Понякога вадя плика, поставям го върху бюрото и дълго го гледам. Наистина се случи.