На юг от границата, на запад от слънцето

15

Прибрах се в Токио към четири часа следобед. Бях се надявал, че Шимамото ще се върне и бях останал във вилата в Хаконе до обед. За да не се превърне чакането в мъчение, почистих кухнята и пренаредих всички дрехи в гардеробите. Тишината бе потискаща; от време на време чувах птичи гласове и бученето на преминаващите автомобили, но те звучаха някак неестествено. Сякаш неведома сила изопачаваше всеки звук. Седях и чаках нещо да се случи. Нещо трябваше да се случи. Не можеше всичко да свърши по този начин.

Ала нищо не се случи. Шимамото бе от хората, които вземеха ли решение, после не го променяха. Трябваше да се върна в Токио. Ако искаше да се свърже с мен, тя щеше да дойде в джаз клуба, но това ми се струваше малко вероятно. Във всеки случай, оставането ми във вилата в Хаконе вече беше безсмислено.

Трудно ми беше да се съсредоточа при шофирането по обратния път до Токио. Пропусках завои, няколко пъти не забелязах светофара, престроявах се в погрешните платна. Оставих колата на паркинга пред бара, обадих се на Юкико от един уличен автомат и казах, че съм се върнал и отивам директно на работа.

— Притесних се за теб. Можеше поне да се обадиш — хладно каза тя.

— Добре съм. Не се безпокой. — Не знаех как й звучи гласът ми по телефона. — Малко се забавих, затова отивам право в офиса. Трябва да прегледам отчета. А оттам — директно в бара.

Седнах зад писалището си в офиса и така си останах до вечерта, в пълно бездействие. Седях и мислех за случилото се през миналата нощ. Шимамото като че ли въобще не бе спала, а бе изчакала да заспя и си бе отишла призори. Чудех се как ли се е върнала в града? Разстоянието до шосето не беше близо, а и в такъв ранен час бе почти невъзможно да хване автобус или такси по хълмовете на Хаконе. Освен това обувките й бяха с високи токчета.

Защо ли е трябвало да си тръгне така? Този въпрос ме измъчваше по целия път до Токио. Обрекли се бяхме един на друг и се бяхме любили, забравяйки за всичко друго. И все пак, след всичко, което се бе случило между нас, тя ме бе изоставила, без каквото и да било обяснение. Дори плочата бе взела, а бе казала, че ми е подарък. Трябваше да има някакъв смисъл, някаква причина за тази й постъпка… Не можеше просто така да й щукне и да си замине. Блъсках си ума над различни варианти, но така и не намерих логично обяснение. Крайният резултат от умуването ми бе тъпо главоболие. Почувствах непреодолима умора, седнах на дивана в офиса си, облегнах се на стената и затворих очи. Вече нямах сили да ги отворя. В състояние бях единствено да се отдам на спомени от миналата нощ. Те се връщаха отново и отново като безкрайно повтарящ се запис на филмова лента. Спомнях си я, легнала гола и със затворени очи край печката. Шията й, гърдите, раменете, пубиса, под който се криеше най-интимното, гърба, талията, бедрата. Всичко бе толкова близко и ярко. По-близко и ярко от самата реалност.

Не можех повече да остана сам в тази тясна стая, в обкръжението на тези живи видения, които ме подлудяваха. Излязох и заскитах безцелно из района. После отидох в джаз клуба и се избръснах в мъжката тоалетна. От сутринта не бях мил лицето си и от вчера не се бях преобличал. Никой в клуба не каза нищо, но забелязах, че хората от персонала ме поглеждат с недоумение. Не ми се връщаше вкъщи. Ако сега застанех пред Юкико, всичко щях да й призная — че обичам Шимамото, че прекарах с нея нощта, че се каня да зарежа дома си, децата, работата…

Разбира се, че трябваше да й кажа всичко, но не можех. Трудно ми беше да различа правилното от погрешното, да проумея какво става с мен. Затова и не отидох вкъщи, а в клуба и реших да чакам Шимамото, макар и прекрасно да знаех, че тя няма да дойде. Просто нищо друго не ми оставаше. Първо се отбих в другия бар, да проверя няма ли я там, после седнах пред плота в „Гнездото на червеношийката“ и останах там до затварянето на заведението. Размених две-три приказки с някои от редовните посетители, кимах в отговор, но мислите ми бяха другаде. Пред очите ми бе тялото на Шимамото. Представях си колко нежно ме приемаше то. И как тя извикваше името ми. Всеки път, когато телефонът звънеше, сърцето ми се разтуптяваше.

Барът затвори, посетителите се разотидоха, но аз останах. Пиех, но не можех да се напия. Всъщност колкото повече се наливах, толкова повече се проясняваше мисленето ми. Прибрах се към два часа. Юкико не спеше, чакаше ме да се върна. Не ми се спеше. Седнах сам край масата в кухнята и си налях уиски. Юкико дойде след малко и също взе една чаша.

— Пусни някаква музика — каза тя. Взех първата попаднала ми касета, поставих я в магнетофона и намалих звука, за да не се събудят децата. Седяхме един срещу друг, пиехме уиски и мълчахме.

— Имаш любовница, нали? — накрая попита Юкико и ме погледна в очите.

Кимнах. Думите й прозвучаха отчетливо и сериозно. Колко ли пъти си ги беше повтаряла наум, преди да ги изрече?

— Обичаш я и отношенията ви са сериозни?

— Да — издумах аз. — Сериозни са, но не е точно онова, което си мислиш.

— Откъде знаеш какво си мисля? Наистина ли смяташ, че знаеш какво може да си мисля?

Не отговорих. И Юкико мълчеше. Тихо звучеше музика — на Вивалди или Телеман. На единия от двамата.

— Надали знаеш какво си мисля — продължи тя. Говореше бавно, като отчетливо изговаряше всяка дума, сякаш обясняваше на дете. — Нямаш и бегла представа.

Като разбра, че не се каня да отговоря, тя взе чашата си и отпи глътка уиски. Бавно поклати глава.

— Не съм чак толкова глупава. Живея с тебе, спя с тебе. Разбрах, че от известно време има друга.

Гледах я и мълчах.

— Не те виня — продължи тя. — Обикнал си друга, нищо не може да се направи. Обичаш, когото обичаш. Не съм ти достатъчна. Знам го. Досега живяхме нормално, ти се отнасяше добре с мен. Бях много щастлива с теб. Може би все още ме обичаш, но вече всичко е ясно — не съм ти достатъчна. Рано или късно това щеше да се случи. Затова не те обвинявам, че си обикнал друга жена. Дори не ти се сърдя. Може би е странно, но е така. Изпитвам просто болка, много силна болка. Знаех, че ще боли, но не предполагах, че ще е толкова силно.

— Прости ми.

— Не е необходимо да искаш прошка. Ако желаеш да ме напуснеш, добре, не те задържам. Ще ме напуснеш ли?

— Не знам — отвърнах аз. — Бих искал да ти обясня…

— … какво е имало между вас ли?

— Да.

Юкико поклати глава.

— Не искам да слушам нищо за нея. Не ме карай да страдам още повече. Не ме интересуват вашите отношения, нито плановете ви. Нищо не искам да знам. Кажи ми само едно: ще ме напуснеш ли, или не? Нищо не ми трябва — нито къщата, нито парите, нищо. Ако искаш да вземеш децата, вземи ги. Да, сериозно ти говоря. Ако смяташ да ме напуснеш, само кажи. Само това искам да знам. Нищо друго не искам да чувам. Само „да“ или „не“.

— Не знам.

— Не знаеш дали искаш ме напуснеш?

— Не. Не знам дори дали мога да отговоря на въпроса ти?

— А кога ще разбереш?

Само поклатих глава.

— Тогава хубавичко си помисли — каза тя и въздъхна. — Аз ще почакам. Помисли си и реши.

От тази нощ насетне спях на дивана в гостната. Понякога децата се будеха нощем и ме питаха защо спя там. Обяснявах им, че съм започнал силно да хъркам и преча на майка им, затова сме решили да спим в отделни стаи. Тогава някоя от дъщерите ми се пъхваше под одеялото ми и се сгушваше до мен. Понякога от спалнята се чуваше плачът на Юкико.

В продължение на две седмици непрекъснато се връщах към спомените от нощта, която бях прекарал с Шимамото, и се опитвах да открия някакъв смисъл в случилото се. Или може би някакъв знак. Спомнях си как я прегръщах, топлината на тялото й, представях си ръцете й в ръкавите на бялата й рокля. Песните на Нат Кинг Коул. Огънят, който гореше в печката. Повтарях си всяка дума, изречена от нас в онази нощ.

Нейните думи: „В мен няма средина. По средата няма нищо. А щом няма нищо, значи няма и среда“.

И моите: „Вече съм решил… Докато те нямаше, непрекъснато мислех за това. И реших“.

Спомнях си очите й, как ме гледаше, докато пътувахме към вилата, чувствах напрежението, което се четеше в погледа й и което сякаш пареше на бузата ми и сега. Не, това не бе обикновен поглед. Не ме напускаше усещането, че над нея витаеше призракът на смъртта. Тя наистина планираше да умре. Затова и бе заминала с мен за Хаконе — за да умрем заедно.

„И аз ще те приема целият. Разбираш ли какво значи това?“

Когато каза това, Шимамото искаше живота ми. Едва сега разбрах думите й.

Бях взел окончателното решение, тя също. Как не разбрах това веднага? Тя бе решила след бурната ни любовна нощ да ни убие и двамата — по пътя за Токио, докато се движим с висока скорост, да сграбчи кормилото на БМВ-то и да го завърти рязко. Навярно не й оставаше друг изход. Ала нещо я е възпряло и тя бе изчезнала, запазвайки тайната си.

Какво й се бе случило? Как бе изпаднала в такова отчаяние? И по-същественото — кой я бе докарал до него? И нима смъртта бе единственият възможен изход? Тези въпроси не ми даваха мира: губех се в догадки, разглеждах възможни варианти, ала нищичко не си изясних. Шимамото бе изчезнала заедно с тайната си. Този път без всякакви „може би“ и „след известно време“ — просто тихичко си бе отишла. Телата ни се бяха слели, но тя не бе пожелала да разтвори сърцето си пред мен.

„Хаджиме, има неща, които тръгнат ли в една посока, не могат да се върнат обратно“, навярно щеше да ми каже тя. Нощем лежах на дивана и чувах гласа й, всяка нейна дума: „Колко хубаво би било, ако можеше да стане, както ти казваш, да заминем някъде и да започнем живота си отново. За съжаление аз не мога да се откъсна от мястото, където съм. Това е физически невъзможно“.

После пред мен е друга Шимамото, тя отново е шестнайсетгодишно момиче — стои в някаква цветна градина край слънчогледи и срамежливо се усмихва. „Наистина не биваше да се срещаме. Знаех си, че така ще стане, още от самото начало. Но то бе по-силно от мен. Толкова ми се искаше да те видя, а когато те видях, не можех да не те заговоря. Ето ме, Хаджиме. Всичко, до което се докосна, накрая се разваля“.

Никога вече няма да я видя. Тя ще остане само в спомените ми. Тук бе, но вече я няма. Няма средина. Къде е сега нейното „може би“? Може би на юг от границата. Но не и на запад от слънцето.

Започнах всеки ден да преглеждам вестниците от първата до последната страница — търсех съобщения за жени самоубийци. Оказа се, че всекидневно се самоубиват много хора, но името й не беше сред техните имена. Не, тази красива трийсет и седем годишна жена с най-хубавата усмивка бе още жива. Просто си бе тръгнала от мен завинаги.

На пръв поглед в живота ми не бяха настъпили никакви промени. Всеки ден закарвах дъщерите си до детската градина и ги връщах обратно. По пътя пеехме детски песнички. Понякога пред вратите на детската градина срещах младата жена, която пристигаше с мерцедес 260 Е, и спирахме да си поприказваме. Тогава за кратко успявах да забравя всичко, поне за кратко. Говорехме на старите теми — с удоволствие разменяхме последните новини от живота в Аояма, приказвахме за натурални продукти, дрехи и прочее.

Нямаше съществени промени и по отношение на работата ми. Всяка вечер си слагах костюм и отивах в един от баровете си. Разговарях с редовните клиенти, изслушвах мненията и оплакванията на персонала, гледах да не забравям важни неща, като това да правя подаръци на служителите си за рождените им дни. Черпех посещаващите бара музиканти, дегустирах коктейлите, проверявах акордирано ли е пианото, следях с едно око дали някой от посетителите не се е напил и дали не пречи на другите. Възникнеше ли някакъв проблем, гледах веднага да го реша. Всичко вървеше гладко, но бях изгубил интереса си към работата, която толкова ме увличаше преди. За щастие никой не забелязваше това. Външно си бях същият. Може би дори станах по-приветлив, по-любезен и разговорлив отпреди. Но от мястото ми пред плота всичко ми се струваше напълно променено — ужасно плоско, монотонно, безцветно. Това вече не бе красив и изискан въздушен замък, а най-обикновена кръчма — маниерна, пуста и занемарена. Декорацията бе фалшива, създадена с единствената цел да накара пиячите да си дадат парите. Илюзиите, с които бе пълна главата ми, се разпръснаха от само себе си. И всичко това бе, защото Шимамото никога вече нямаше да дойде, да седне пред плота, да се усмихне и да си поръча коктейл.

И вкъщи всичко си оставаше както по-рано. Обядвах в семеен кръг, в неделя ходех с дъщерите си на разходка или в зоопарка. Юкико, поне външно, се държеше с мен както преди. Ние общувахме, разговаряхме на всякакви теми. Живеехме като стари познати, оказали се под един покрив. Разбира се, имаше определени думи, които не изричахме, определени факти, които не признавахме. Но между нас нямаше напрежение, нито открита враждебност. Просто сега не се докосвахме. Спяхме отделно — аз в гостната на дивана, Юкико в спалнята. Външно нямаше други промени в семейния ни живот.

Понякога ми се струваше, че всичко това е само една игра. Не участвахме ли в някакъв абсурден спектакъл, в който всеки си имаше роля? И затова, макар и лишили се от нещо много важно, продължаваме да живеем както преди. Чувствах се отвратен от себе си. Юкико страдаше дълбоко. Животът й с мен вероятно бе тягостен и безсмислен за нея. Но не можех да отговоря на въпроса й. Разбира се, не исках да я напусна, но можех ли просто така да й кажа, че оставам? Не. Та нали бях възнамерявал да изоставя семейството си. Сега, когато Шимамото си бе отишла завинаги, нима можех да заживея както преди и да се правя, че нищо не се е случило? Животът не беше и нямаше как да бъде толкова просто нещо. При това Шимамото все така не ми излизаше от ума. Щом затворех очи, виждах съвсем ясно, като жив, лика й. Пред мен изплуваше цялото й тяло, всеки негов сантиметър, дланите ми помнеха кожата й, в ушите ми звучеше гласът й. Тези образи се бяха запечатали толкова дълбоко в съзнанието ми, че за мен бе немислимо след всичко това да се любя с Юкико.

Исках да бъда сам и понеже не знаех какво друго да измисля, започнах всяка сутрин да ходя в плувния басейн. Оттам отивах право в офиса си, седях там, гледах тавана и се изгубвах в мечти по Шимамото. Животът ми с Юкико бе пуст, не можех дори да й отговоря на въпроса какво ще правим по-нататък. Не можеше все така да продължава. Трябваше да се сложи край. Носех своите отговорности като човек, съпруг, баща. Ала тези видения не ме напускаха и аз нищо не можех да направя, бях като с вързани ръце и крака. Когато валеше дъжд, ставаше още по-зле, защото непрекъснато ми се струваше, че всеки момент вратата тихо ще се отвори и ще влезе Шимамото, донасяйки мирис на дъжд. Представях си усмивката й. Щом кажех нещо погрешно, тя се усмихваше и безмълвно поклащаше глава. Всичките ми думи губеха силата си и бавно се откъсваха от реалността, подобно на дъждовните капки, търкулващи се по стъклото на прозореца. В такива дъждовни нощи просто не можех да дишам. Дъждът изкривяваше времето и реалността.

Щом почувствах, че тези видения започват да замъгляват съзнанието ми, аз се приближавах до прозореца и дълго гледах навън. Струваше ми се, че пред себе си виждам пустиня без признаци на живот, в която съм изоставен. Въртящите се из главата ми образи лишаваха реалния свят от багрите му. Всичко, което виждаха очите ми, изглеждаше неистинско, пусто, еднообразно. Всеки предмет бе като покрит с пясък и с цвят на пясък. Спомних си думите на моя съученик, който ми разказа за Идзуми: „Всички живеем различно и умираме различно. А накрая остава само една пустиня“.

С настъпването на новата седмица се случиха няколко странни неща, сякаш се бяха притаили в очакване на удобния момент. В понеделник сутринта случайно си спомних за плика със стоте хиляди йени и реших да го отворя. Сякаш нещо ме подтикна да направя това. Преди няколко години бях поставил плика в едно чекмедже в писалището на офиса ми, във второто чекмедже от горе на долу, което се заключваше. Когато се нанесох в този офис, в същото чекмедже поставих още няколко ценни вещи. От време на време го отварях, за да се уверя, че всичко си е на мястото, и дори не докосвах плика. Обаче сега го нямаше. Чудно нещо. Бях напълно сигурен, че никъде не съм го местил. За всеки случай прерових и другите чекмеджета, ала не го открих.

Опитах се да си спомня кога го бях видял за последен път. Точната дата ми се губеше. Не бе много отдавна, но не беше и наскоро. Може би преди един-два месеца, най-много три.

Седнах почуден на стола и се загледах в чекмеджето. Може би някой се беше вмъкнал в стаята, бе отключил чекмеджето и бе задигнал плика. Малко бе вероятно, защото другите пари и ценности си бяха на мястото. Но не изключвах и това. А може и несъзнателно да съм изхвърлил плика и да съм забравил. Случват се и такива неща. „Какво пък, може и да е за добро — казах си. — Та нали и без това възнамерявах да се избавя от него. А така всичко се реши от само себе си“.

Ала сега, когато се убедих, че пликът е изчезнал, всичко се обърка в ума ми: пликът все пак го имаше, но на мен започна да ми се струва, че не е съществувал. Обзе ме странно усещане, подобно на замаяност. Колкото и да се опитвах да се убедя, че това е глупаво, представата, че пликът никога не го е имало, се разрастваше в мен, грубо нахлуваше в съзнанието ми, като сломяваше и лакомо поглъщаше някогашната ми увереност в неговото съществуване.

Нашата памет и усещанията ни са несъвършени и несигурни. Затова ние винаги разчитаме на една друга, сигурна реалност, потвърждаваща истинността на случващото се. Доколко е реално това, което считаме за реално или то е такова просто, защото така смятаме? В много случаи е невъзможно да се отговори на този въпрос. И за да представим реалността като истинска, ни е необходима друга, да я наречем гранична реалност, която се свързва с истинската. Обаче тази гранична реалност изисква трета реалност, която да служи за нейно основание. В съзнанието ни се създава една безкрайна верига и в известен смисъл тя е тази, която поражда в нас усещането, че съществуваме. Но понякога тази верига се прекъсва на някое място и тогава човек престава да разбира коя е истинската реалност — тази, която е в единия край на прекъснатата верига, или другата.

Явно при мен се бе получил подобен разрив. Затворих чекмеджето и реших да забравя напълно за това. Трябваше да хвърля тези пари още когато попаднаха в ръцете ми. Задържането им беше грешка.

Същата седмица, в сряда следобед шофирах по Гайен Хигашидори и забелязах една жена, която в гръб много приличаше на Шимамото. Тя беше със син памучен панталон, бежово манто и бели спортни обувки. И тя накуцваше с единия крак. Като я видях, всичко около мен сякаш застина. От силното вълнение буца заседна на гърлото ми и дъхът ми секна. „Шимамото! Тя е!“, помислих си. Придвижих се малко напред, за да я разгледам в огледалото за обратно виждане, но лицето й бе скрито в тълпата. Ударих спирачки и от клаксона на колата, движеща се зад моята, се чу продължително свирене. Фигурата, дължината на косата бяха досущ като на Шимамото. Исках веднага да спра колата, но край шосето нямаше нито едно свободно място за паркиране. След около двеста метра най-сетне намерих едно и успях да вмъкна колата. Затичах се назад, но жената вече я нямаше никъде. Залутах се отчаяно сред навалицата. „Тя куца, значи няма как да е отишла далече!“, въртеше се из главата ми. Разблъсквах пешеходците, мятах се от едната страна на улицата в другата, изтичах на надлеза и оттам разгледах преминаващите отдолу хора. Ризата ми плувна в пот. И едва тогава проумях, че тази жена не е Шимамото, защото куцаше с другия крак. А Шимамото вече изобщо не куцаше.

Тръснах глава и въздъхнах дълбоко. С мен наистина нещо не беше наред. Виеше ми се свят, чувствах се изнемощял. Облегнах се на светофара и се загледах в краката си. Зеленият сигнал се смени с червен, после отново светна зелено. Хора пресякоха улицата, идваха други, спираха, чакаха и също преминаваха, докато аз стоях неподвижно облегнат на стълба и с мъка си поемах въздух.

Накрая вдигнах глава и пред себе си видях лицето на Идзуми. Тя беше в едно такси, спряло току пред мен, бе на задната седалка и ме гледаше от прозореца. Таксито бе спряло на червен светофар. Лицата ни бяха на не повече от метър едно от друго. Вече не беше седемнайсетгодишното момиче, което познавах някога, но веднага разбрах, че е тя. Момичето, с което се прегръщахме преди двайсет години, момичето, което бях целунал за пръв път в живота си. В онзи далечен есенен ден се бе съблякла пред мен и бе изгубила закопчалката на жартиера си. Двайсет години не са малко време, хората се променят, но аз знаех, че е тя. „Децата се боят от нея“, спомних си думите на съученика си. Тогава не разбрах какво има предвид той. Но сега, когато Идзуми бе пред мен, всичко разбрах. Лицето й бе напълно безизразно. Не, по-точно е да се каже така: „На лицето й нямаше никакви признаци на онова, което наричаме изражение“. Хрумна ми сравнението със стая, от която са изнесли всички мебели. И това безчувствено, опустошено лице, напомнящо ми дъното на дълбоко море, мъртво и безмълвно, не откъсваше поглед от мен. Или поне така ми се стори. Във всеки случай погледът й бе устремен право в мен. Но той беше безкрайно отнесен и изразяваше само една безкрайна пустота.

Застинах смаян на мястото си. Едва се държах на краката си, с мъка си поемах дъх. За миг се лиших от чувство за реалност на случващото се, престанах да разбирам кой съм, къде съм и сякаш изгубих формата си, разтопих се до лепкава и гъста каша. Почти машинално протегнах ръка, докоснах стъклото, зад което бе Идзуми, и го погалих с пръсти. Не знам защо. Няколко минувачи се спряха и ме загледаха почудени. Бавно галех през стъклото нейното безлико лице. Идзуми дори не шавна, не мигна нито веднъж. Мъртва ли беше? Не, жива беше. Тя живееше в този пуст, безшумен свят зад стъклото. Върху неподвижните й устни бе застинало едно безкрайно и безначално небитие.

Светна зелено и таксито потегли. Лицето на Идзуми остана безизразно докрай. Стоях като закован на мястото си и гледах как таксито изчезва в потока от автомобили.

Върнах се в колата си и се тръшнах на седалката. Трябваше да се махна оттам. Понечих да включа двигателя и тогава внезапно ми прилоша, едва не повърнах. Стиснах волана с двете си ръце и останах така около петнайсет минути. Под мишниците ми бе избила пот, цялото ми тяло вонеше. Това не бе тялото, което Шимамото докосваше нежно с устни и език, а тялото на мъж на средна възраст, излъчващо неприятна миризма.

След известно време дойде някакъв полицай и почука на прозореца. Отворих го.

— Спирането тук е забранено — рече той и огледа колата отвътре. — Преместете се другаде.

Кимнах и включих двигателя.

— Зле изглеждате. Лошо ли ви е? — попита полицаят.

Безмълвно поклатих глава и потеглих.

Няколко часа не можех да дойда на себе си. Чувствах се като изцеден, от мен бе останала една празна, куха обвивка. Спрях колата на гробище Аояма и дълго гледах небето през предното стъкло. Там ме чакаше Идзуми. Тя все ме чакаше. Някъде в града, на улицата, зад някое стъкло. Чакаше да се появя. Търсеше ме с поглед. Просто не бях забелязал това.

Няколко дни не можех да говоря, просто занемях. Щом отворех уста, думите изчезваха някъде, сякаш нищото, застинало върху устните на Идзуми, бе проникнало в мен и ги поглъщаше.

Ала след тази странна среща обкръжаващите ме образи на Шимамото започнаха постепенно да бледнеят и да се разпръсват. Светът отново възвръщаше цветовете си и аз се избавях от чувството, че съм безпомощен, че съм попаднал на Луната и съм изгубил почва под краката си. Смътно, сякаш разглеждах през стъкло промените, настъпили с някой друг, успявах да доловя моментните колебания в гравитацията, чувствах как тялото ми постепенно се освобождава от нещо, което бе прилепнало към него.

Нещо вътре в мен се бе откъснало и изчезнало. Беззвучно, рязко, завинаги.

Докато триото си почиваше, отидох при пианиста и го помолих да изключи от репертоара „Нещастните влюбени“.

— Отдавна я изпълняваш. Време е да я сменим с друга — казах му с възможно най-приветливата си усмивка.

Той ме погледна така, сякаш се опитваше да прецени доколко съм искрен. Бяхме приятели, понякога си пийвахме заедно и си приказвахме за това-онова.

— Не разбрах добре. Искаш да я изпълнявам по-рядко или изобщо да престана да я изпълнявам. Има разлика. Обясни ми, ако обичаш.

— Не искам да я изпълняваш.

— Не ти харесва изпълнението ми?

— А, не, не е там проблемът, ти си чудесен пианист.

— Значи мелодията ти е омръзнала?

— Може би — отвърнах аз.

— Малко като в „Казабланка“.

— Нещо такова.

След този разговор, щом ме видеше, пианистът понякога на шега изсвирваше няколко акорда от „As Time Goes By“10.

Нежеланието ми да слушам тази мелодия нямаше нищо общо със спомените ми за Шимамото. Не исках повече да я слушам, не защото тя ми напомняше за Шимамото. Просто вече не ме вълнуваше както преди. Не знам защо. В нея вече го нямаше онова… особеното, което докосна сърцето ми, когато я чух за пръв път преди много години. За мен тя вече не беше нищо повече от красива мелодия. И аз нямах намерение да оплаквам тези прекрасни останки от нея.

— За какво мислиш? — попита ме Юкико, след като влезе в стаята.

Беше два и половина след полунощ. Лежах на дивана и гледах тавана.

— За една пустиня — отвърнах.

— За пустиня ли? — Юкико седна до краката ми и ме погледна. — Каква пустиня?

— Обикновена. С пясъчни дюни и кактуси. Въобще там има най-различни живи твари.

— И аз ли съм част от тази пустиня? — попита тя.

— Разбира се — отвърнах. — Всички живеем в нея. Но всъщност живее самата пустиня. Както във филма.

— Кой филм?

— „Живата пустиня“ на Дисни. Документален филм за пустинята. Не си ли го гледала в детството си?

— Не.

„Странно“, помислих си. Като ученици всички ни водеха на този филм. Впрочем Юкико бе с пет години по-млада от мен. Вероятно е била още малка, когато той излезе по екраните.

— Хайде да вземем видеокасета с него и да го гледаме заедно в неделя. Хубав е. Пустинните пейзажи са красиви, представени са различни животни и растения. И на децата ще бъде интересно.

Юкико ме погледна усмихната. Толкова отдавна не я бях виждал да се усмихва.

— Нали щеше да ме напускаш? — попита тя.

— Обичам те, Юкико.

— Възможно е, но аз те питам за друго. Смяташ ли да ме напуснеш, или не? Да или не? Не приемам други отговори.

— Не искам да те напусна — поклатих глава аз. — Може би нямам право да го казвам, но не искам да те напусна. Не знам какво ще стане с мен, ако се разделим. Не ми се ще отново да остана сам. По-добре да умра.

Тя протегна едната си ръка и като я постави на гърдите ми, погледна ме в очите и рече:

— Забрави за правата. Никой няма такива права.

Чувствах топлината на дланта й върху гърдите си и мислех за смъртта. Можеше да загинем с Шимамото на магистралата. И тогава тялото ми нямаше да го има. Щях да изчезна завинаги, като толкова много други неща. Но аз съм жив. И на гърдите ми е топлата ръка на Юкико.

— Много те обичам, Юкико. Обичам те от деня, в който те срещнах, и сега те обичам така. Животът ми без теб щеше да е непоносим. За всичко съм ти много благодарен. Но ти причиних толкова страдания. Защото съм егоист, един безнадежден, жалък тип. Наранявам съвсем безпричинно хората около мен. Но в крайна сметка вредя на себе си. Руша живота на другите и собствения си живот. Не защото така искам. Просто така се получава.

— Безспорно — промълви Юкико. Усмивката не бе изчезнала от устните й. — Ти наистина си егоист и безнадежден тип и да, наистина ме нараняваш.

Дълго я гледах. Думите й не звучаха като обвинение. В тях нямаше нито гняв, нито горчивина. Тя просто констатираше факт.

Бавно подбирах нужните ми думи.

— През целия си живот съм искал да стана друг човек. Винаги ме е теглило към нови места, искало ми се е да започна нов живот, да се променя. Правил съм много опити в тази посока. Мисля, че това е част от личностното ми израстване. Като се опитвах да стана друг, надявах се да се избавя от всичко, което съм бил дотогава. Не на шега вярвах, че мога да избягам от себе си, стига да се постарая. Но все не успявах. Каквото и да правех, където и да отидех, винаги си оставах същият. Не ми достигаше нещо — и сега не ми достига. Всичко около мен може да се променя, но аз си оставам все същият недодялан човек. Все същото, което ми липсва, ме измъчва с ненаситен глад, разпалва в мен неутолима жажда. Защото в известен смисъл тази липса съм самият аз. Заради теб сега съм готов да стана друг човек. Знам, че няма да е лесно, но ми се струва, че ако се постарая, ще успея да се променя. Но, честно казано, всичко може да се повтори, ако попадна отново в същата ситуация. Може пак да ти причиня болка. Нищо не мога да обещая. Това имах предвид, като ти казах, че нямам право. Просто не съм сигурен, че ще се преборя с тази сила в мен.

— И ти през цялото време си се опитвал да се избавиш от тази сила?

— Струва ми се, че да — отвърнах.

Ръката на Юкико все още бе на гърдите ми.

— Бедният!

Гласът й звучеше така, сякаш тя четеше нещо, написано с големи букви на стената. „Може би наистина е написано там“, помислих си.

— Не знам какво да кажа — рекох. — Знам, че не искам да те напусна. Но дали това е правилният отговор. Не знам. Дори не съм сигурен дали аз избирам какво да отговоря. Юкико, ти се измъчваш. Виждам го. Чувствам ръката ти. Но има нещо, което не може да се види, нито да се почувства. Назови го както искаш — усещания, вероятности… Те избликват отнякъде и се смесват вътре в мен. Те не са нещо, което мога да избера или на което да дам отговор.

Юкико дълго мълча. От време на време се чуваше бръмченето на преминаващи навън камиони. Погледнах през прозореца, но нищо не можах да видя. Пред мен се простираха единствено безименните пространство и време, съединяващи нощта и утрото.

— През последните няколко седмици си мислех, че ще умра — поде Юкико. — Не го казвам, за да те стресна. Просто това е факт. Неведнъж мислих за смъртта, толкова самотна и тъжна се чувствах. Изобщо не е трудно да умреш. Сякаш от стаята бавно изсмукваха въздуха, така желанието ми за живот постепенно ме напускаше. В такива минути отношението ти към смъртта не е чак толкова сериозно. Дори не помислях за децата. Почти не се питах какво ще стане с тях, ако умра. Дотам достигнах в самотата си. Ти навярно не си го разбрал. Какво чувствах, какво мислех, какво можех да сторя със себе си. Надали си се замислял сериозно за това.

Мълчах. Тя махна ръката си от гърдите ми и я постави на коленете си.

— Но не умрях, продължих да живея, защото си мислех, че ако поискаш да се върнеш при мен, ще мога да те приема. И въпросът не е кой какво право има, нито пък дали това е правилно, или не. Може да си безнадежден човек, безполезен човек. Може пак да ми причиниш болка. Но не това е важно. Ти нищо не разбираш.

— Да, навярно нищо не разбирам.

— И за нищо не питаш.

Отворих уста, но не намерих какво да отвърна. Така беше: никога за нищо не я бях питал. Защо? Защо ли, по дяволите?

— Сега сам решавай на какво имаш право — каза Юкико. — Или по-скоро ние ще решаваме. Може би тъкмо това не ни достигаше. Струваше ни се, че заедно сме постигнали много, а всъщност не е така. При нас всичко вървеше прекалено гладко. Бяхме твърде щастливи. Не мислиш ли?

Кимнах.

Юкико постави ръце на гърдите си и ме погледна.

— Знаеш ли, някога и аз имах мечти, фантазии. Но после те изчезнаха. Още преди да те срещна. Аз ги убих. Убих ги и ги изхвърлих, както се изрязва и изхвърля ненужен вътрешен орган. Не знам дали постъпих правилно. Но тогава не можах да постъпя другояче… Понякога ми се присънва следното: някакъв човек идва при мен, носи нещо в ръцете си и казва: „Изгубили сте това“. И същото се повтаря отново и отново. Бях много щастлива с теб. Нищо не ми липсваше и от нищо не можех да се оплача. И все пак нещо непрекъснато ме преследва. Събуждам се посред нощ, плувнала в пот. Преследва ме онова, което съм изхвърлила, от което съм се отказала. Мислиш си, че само с теб се е случило това, но грешиш. Не си единственият, който е изхвърлил или изгубил нещо. Разбираш ли ме?

— Струва ми се, че да.

— Може би отново ще ми причиниш болка. Не знам как ще реагирам тогава. Обаче не е изключено следващия път аз да ти причиня болка. Никой нищо не може да обещае. Нито ти, нито аз. Но аз все още те обичам.

Притиснах я към себе си и погалих косите й.

— Юкико, хайде от утре да започнем всичко отначало. Сега е вече късно. Но с настъпването на новия ден можем да започнем.

Юкико внимателно ме погледна и рече:

— Ти така и за нищо не ме попита.

— От утре започвам нов живот. Какво ще кажеш?

— Мисля, че идеята е добра — отвърна тя. На устните й се мярна усмивка.

Юкико се върна в спалнята, аз останах да лежа на дивана и да гледам тавана. Най-обикновен таван, нищо особено. И въпреки това не можех да откъсна поглед от него. От време на време по него се плъзгаха отблясъци от автомобилните фарове. Вече не ме преследваха видения. Гърдите на Шимамото под пръстите ми, нейният глас, мирисът на кожата й — всичко това вече бе само блед спомен. Безизразното лице на Идзуми премина през съзнанието ми. Прозорецът на таксито, който ни отделяше един от друг. Затворих очи и се замислих за Юкико. Отново и отново си повтарях наум казаното от нея. Със затворени очи се вслушвах в тялото си. Като че ли нещо в мен се променяше. Трябваше да се промени.

Питах се дали ще имам сили да се грижа и занапред за Юкико и децата. Виденията, от които бяха изтъкани мечтите ми, вече нямаше да ми помогнат. Пустотата винаги и навсякъде си остава пустота. Някога дълго бях в тази пустота и се заставях да свикна с нея. И сега, най-накрая съм отново там, където бях в началото. Оказах се в същата пустота, с която трябваше да свикна. Сега е мой ред да внушавам мечти на другите, да будя нечии фантазии. Това трябва да правя. Тези мечти може да се окажат безсилни, но за да има изобщо някакъв смисъл животът ми, трябва да продължа да върша това, доколкото ми стигат силите… Може би.

Съмваше се и аз окончателно се отказах от опитите си да заспя. Наметнах си една жилетка над пижамата, отидох в кухнята и сварих кафе. Седнах край масата и се загледах в светлеещото небе. Отдавна не бях виждал сипването на зората. На хоризонта се показа ивица синева, която започна бавно да се разраства, както капка синьо мастило се разлива върху лист хартия. Тя бе най-тъмната от всички отсенки на този цвят в природата. Опрях лакти на масата и дълго съзерцавах тази гледка. Но още щом слънцето се показа над хоризонта, тази синева веднага бе погълната от обичайната светлина на настъпващия ден. Забелязах, че над гробището изплува самотно облаче — снежнобяло и с такива отчетливи очертания, че на него сякаш можеше да се пише. Започна новият ден. Какво ли щеше да ми донесе той?

Ще заведа дъщерите си на детска градина, после ще отида в плувния басейн. Както обикновено.

Спомних си плувния басейн, който посещавах като гимназист — тамошната миризма, отекването на гласовете в тавана. С мен се извършваше преобразяване, превръщах се в друг човек. Застанех ли пред огледалото, виждах, че тялото ми се променя пред очите ми. Нощем, в тишината, дори се чуваше как то расте. Преобразявах се, навлизах в ново, непознато ми досега пространство.

Седях до кухненската маса и не изпусках от поглед надвисналото над гробището единствено облаче. То не помръдваше, сякаш бе приковано с пирони към небето. Време беше да събудя дъщерите си. Утрото настъпи, вече трябваше да стават. Новият ден им бе необходим много повече, отколкото на мен. Ще отида в спалнята им, ще отметна завивките, ще докосна с ръце топлите им телца и ще кажа: „Хайде, милички, утрото настъпи“. Знаех, че трябва да направя това, ала изобщо не можех да се надигна от кухненската маса. Силите ми ме напуснаха, сякаш някой крадешком се бе промъкнал зад мен и безшумно бе изключил тялото ми от източника на енергия, който го захранваше. Опрях лакти на масата и закрих лицето си с ръце.

В мрака пред очите си видях дъжд, който безшумно се лее над необятна морска шир и никой друг не вижда това. Дъждовните капки докосват повърхността, но дори рибите не знаят, че вали.

Останах мислено с морето, докато някой не влезе в стаята и не постави леко ръка на рамото ми.