На юг от границата, на запад от слънцето

11

Четири дена след пътуването с Шимамото до Ишикава неочаквано се обади тъстът ми. Каза, че иска да ме помоли за услуга и ме покани на обяд на следващия ден. Съгласих се, макар, честно казано, предложението му да ме изненада. Той все беше много зает и твърде рядко обядваше с хора, които нямаха отношение към бизнеса му.

Половин година по-рано офисът на неговата фирма се премести от Йойоги в нова седеметажна сграда в Йоцуя. Заемаше двата най-горни етажа. Останалите пет се даваха под наем на други фирми, ресторанти и магазини. За пръв път отивах там. Вътре всичко беше ново-новеничко и блестеше. Фоайето беше с мраморен под, висок таван и голяма, пълна с цветя керамична ваза. Когато излязох от асансьора на шестия етаж, бях посрещнат от млада секретарка с разкошни коси, като от реклама на шампоан. Тя се обади на тъста ми и му каза, че съм пристигнал. Телефонът й беше последен модел, тъмносив и приличаше на шпатула с бутончета. Секретарката ми се усмихна лъчезарно и рече:

— Моля, заповядайте. Господин директорът ви очаква.

„Чудесна усмивка, помислих си, но не толкова хубава колкото на Шимамото“.

Кабинетът на директора се намираше на последния етаж. Огромен прозорец разкриваше панорамен изглед към града — не особено впечатляващ, но помещението беше светло и просторно. На стената висеше картина на известен импресионист. Морски фар и лодка. Като че Сьора, може би дори оригинал.

— Бизнесът върви отлично, както виждам — казах.

— Да, не върви зле — отвърна той, отиде до прозореца и посочи навън. — Изобщо не върви зле. И ще тръгне още по-добре. Сега му е времето да се направят пари. За хората от моя бранш такъв шанс се пада веднъж на двайсет или трийсет години. Ако не спечелиш сега, никога няма да можеш. И знаеш ли защо?

— Не. В строителството съм пълен невежа.

— Ето. Погледни града. Виждаш ли колко незастроени парцели има навсякъде, прилича на уста с липсващи зъби? Когато вървиш по улиците, не се забелязва. Но от високото се вижда много добре. Преди на тези площи имаше стари сгради, но ги събориха. Земята толкова поскъпна, че те вече не са доходоносни. Отдаването им под наем не носи добри пари, трудно се намират наематели. Нужни са нови, по-големи сгради. При това поскъпване на земята високите данъци за недвижими имоти и данъците върху наследството не са по джоба на собствениците в центъра на града. Затова те си продават къщите и се местят в предградията. Строителните предприемачи ги изкупуват, събарят ги и на тяхното място построяват нови, по-доходни. Така че много скоро всички тези празни парцели ще бъдат застроени. След две-три години Токио ще е неузнаваем. Няма да има недостиг на капитал. Икономиката е в подем, акциите се покачват. Банките се пръскат по шевовете от пари. Ако човек има земя и я ипотекира, банката му дава заем. Имаш ли земя, имаш и пари. Затова всички тези сгради никнат като гъби. Според теб кой ги строи? Аз и такива като мен.

— Разбирам — казах. — А когато всичко това се построи, какво ще стане с Токио?

— Какво ще стане ли? Ами ще стане по-весело, по-красиво, по-удобно. Градовете отразяват състоянието на икономиката.

— Всичко това е хубаво, разбира се, но Токио е вече задръстен от коли. Улиците са непроходими. Ако строежите продължат със същото темпо, градът ще се превърне в един огромен паркинг. А как ще се поддържа водоснабдяването, ако настъпи продължителна суша? Или ако през лятото всички включват климатиците си, ще има ли достатъчно електроенергия? Електростанциите работят с нефт от Близкия изток. Ами ако пак има нефтена криза?

— За това трябва да мислят правителството и градската управа. Защо иначе им плащаме такива високи данъци? Нека чиновниците да си понапрегнат мозъците. Нали са завършили Токийския университет. Какво само си вирят носовете, сякаш наистина те управляват страната. Нека за разнообразие да си размърдат скъпоценните умове. Аз не разбирам от това. Аз съм прост строител. Има ли поръчки за строежи, строя. Всичко е пазар. Нали така?

Реших да не говоря повече на тази тема. Все пак не бях дошъл при тъста ми, за да спорим за японската икономика.

— Както и да е — рече той. — Да прекратим засега разговора по този сложен въпрос и да отидем да хапнем. Страшно съм прегладнял.

Качихме се в огромния му черен мерцедес и се отправихме към Акасака, където беше любимият му ресторант, в който поднасяха змиорки. Заведоха ни в сепаре в дъното на залата. Седнахме да обядваме. Денем не пиех, затова отпих само глътка саке, но тъстът ми веднага обърна няколко чашки.

— За какво искаше да поговорим? — попитах го. Ако се канеше да ми съобщи нещо неприятно, предпочитах сам да попитам, за да го узная час по-скоро.

— Искам да те помоля за една услуга — отвърна той. — Нищо особено не е. Трябва ми името ти.

— Моето име?

— Намислил съм да регистрирам още една фирма и трябва да използвам името на друг човек като учредител. От теб не се иска нищо, освен името. Гарантирам ти, че няма да имаш никакви проблеми и ще получиш съответното възнаграждение.

— Нищо не искам. Щом като ти трябва, използвай го. А що за фирма ще е тази? Добре е да знам, щом ще бъда записан като учредител.

— Ами, честно казано, няма да е истинска фирма. Ще съществува само като име.

— Тоест фиктивна фирма, фирма фантом.

— Може и така да се каже.

— А каква е идеята? Да се избегне плащането на данъци ли?

— Хмм… не съвсем — засмя се той.

— Може би укриване на доходи? — осмелих се да попитам.

— Да, нещо такова. Знам, че не е редно, но в нашия бизнес не може иначе.

— Ами ако възникне някакъв проблем?

— Няма нищо незаконно в регистрирането на фирма.

— Какъв ще е предметът й на дейност?

Той извади пакет цигари от джоба си, запали една с клечка кибрит и издиша кълбо дим над себе си.

— Няма да има никакви проблеми. А дори и да има, какво от това? На всички ще е ясно като две и две четири, че просто си ми разрешил да използвам името ти. Тъстът ти те е помолил и ти не си могъл да откажеш. Никой няма да ти търси отговорност.

Помислих малко и зададох още един въпрос:

— Къде ще отиват тези сенчести пари?

— По-добре да не знаеш.

— Бих искал да знам малко повече за така наречените пазарни отношения — казах аз. — В джоба на някой политик ли?

— Отчасти.

— В нечий чиновнически джоб?

Тъстът ми смачка цигарата в пепелника.

— На това му се вика подкуп. За него могат и в затвора да ме пратят.

— Но нали във вашия бизнес всички правят така? Кой повече, кой по-малко. Нали?

— Сигурно — отвърна той и на лицето му се изписа тъга. — Но не чак дотам, че да бъдат пратени зад решетките.

— А якудза? Те са доста ефективни при закупуване на земя, нали?

— Не. Никога не съм имал вземане-даване с криминални елементи. Нямам намерение да купувам земя, нито да завладявам пазара. Доходно е, но не е по моята част. Аз съм просто строител.

Въздъхнах дълбоко.

— Знаех си, че предложението ми няма да ти хареса — рече той.

— Какво значение има дали ми харесва или не, щом като и без това е ясно, че накрая ще дам съгласието си. Не е ли така?

— Да, така е — усмихна се уморено той.

Аз отново въздъхнах.

— Знаеш ли, татко, право да ти кажа, тази работа не ми харесва. И не защото е незаконна. Просто аз съм съвсем обикновен човек, който живее съвсем обикновен живот. Не искам да се забърквам в тъмни афери.

— Да, това ми е напълно ясно — рече той. — Остави всичко на мен. Няма да допусна да се обърка животът ти. Та нали иначе Юкико и децата също ще пострадат. Няма да го допусна. Знаеш колко много означават те за мен!

Кимнах. Как можех да отхвърля молбата му? Тежко ми стана при тази мисъл. Лека-полека затъвах в блатото. Това беше само началото, първата стъпка. Ако сега дадях съгласието си, по-късно щеше да ми поиска нещо друго.

Продължихме обяда си. Аз пих чай, а тъстът ми наблягаше на сакето.

— На колко години си? — неочаквано ме попита той.

— На трийсет и седем.

Той ме погледна втренчено.

— Най-хубавата възраст за мъжа. Силите са в разцвет, успехите в работата се множат, увереността в себе си е голяма. Затова и жените ти се лепят.

— Не бих казал — засмях се и го погледнах в очите. За миг ми се стори, че знае за мен и Шимамото и затова ме е довел тук. Но ако се съдеше по тона му, като че не ме подозираше, а просто се опитваше да поддържа разговора.

— На твоите години много обичах да ходя по жени. Затова не очаквай от мен да говоря като застъпник на съпружеската вярност. Сигурно е малко странно да казвам това на мъжа на дъщеря ми, но смятам, че няма нищо лошо в забежките, стига да са в разумни граници. Действа освежаващо. Семейният живот се подобрява, по-лесно ти е да се съсредоточиш върху работата си. Така че, ако спиш с други жени, не се притеснявай, няма да чуеш лоша дума от мен. Но бъди внимателен. Сбъркаш ли веднъж, целият ти живот отива по дяволите. Много примери мога да ти дам.

Кимнах и внезапно си спомних, че Юкико ми беше разказала за своя брат, който не се разбирал с жена си. Той бе с една година по-млад от мен. Намерил си любовница и почти не се прибирал вкъщи. Помислих си, че тъстът ми явно съжалява за сина си и затова започна този разговор.

— Стой по-далече от всяка фльорца. Свържеш ли се с такава, и ти ще се превърнеш в нищожество. Събереш ли се с глупачка, ще станеш глупак. Но недей да се забъркваш и с порядъчни жени. После няма да можеш да се отървеш и ще ти е много трудно да се върнеш при жена си. Разбираш ли какво говоря?

— Мисля, че да — отвърнах.

— Стига да не забравяш няколко правила, всичко ще е наред. Първо, не наемай квартира. Това би било голяма грешка. Второ, трябва да си се прибрал вкъщи не по-късно от два часа след полунощ. Запомни, не по-късно от два часа. И накрая: не използвай приятелите си за прикритие. Иначе ще бъдеш разкрит. Случи ли се това, нищо няма да можеш да направиш. Защо да губиш и приятелите си?

— Говориш така, сякаш го знаеш от личен опит.

— Именно. Човек се учи единствено от опита си — продължи той. — Макар че има и такива, за които това не се отнася. Знам, че не си от тях. Имаш набито око за хората. Единствено от опит може да се научи. Само няколко пъти съм идвал при теб в баровете ти, но веднага разбрах: умееш да си подбираш персонала и да го накараш да работи добре.

Мълчах в очакване да чуя какво още ще ми каже.

— И при избора на съпруга не си сбъркал. Отдавна живеете заедно и всичко е наред — Юкико е щастлива с теб. Имате прекрасни деца. Благодаря ти.

„Той се напи“, помислих си, но нищо не казах.

— Може би не знаеш, но веднъж Юкико направи опит за самоубийство. Беше изпила свръхдоза приспивателни. Два дена не дойде в съзнание. Помислих си, че няма да оживее. Цялата беше студена, едва дишаше. „Свършено е с нея“, рекох си. Имах чувството, че идва краят на света.

Вдигнах поглед към него.

— Кога стана това?

— Тогава беше на двайсет и две. Беше завършила наскоро университета. Случи се заради един мъж. Беше се стигнало до годеж, но той се оказа голям мерзавец. Юкико изглежда тиха, но е човек с характер. Умница е. Но не мога да проумея защо се свърза с този мерзавец. — Тъстът ми се облегна на колоната, до която седеше, пъхна цигара между устните си и запуши. — Беше й първият. Затова. Всички грешат първия път. Но за Юкико това бе страшен удар, много тежко го преживя, направи опит за самоубийство. После дълго не искаше и да помисли за друг. Затвори се в себе си, престана да излиза от къщи, а дотогава беше много общителна. Едва когато срещна теб, отново живна. Напълно се промени. Спомням си, че се запознахте на някаква екскурзия. Нали?

— Да. На Яцугатаке9.

— Тогава почти насила я изкарах от къщи и я накарах да отиде.

Кимнах.

— Не знаех, че Юкико се е опитвала да си сложи край на живота.

— Досега все си мислех, че е по-добре да не го знаеш. Но дойде моментът да научиш истината. Още дълго ще живеете заедно, затова трябва да знаете всичко един за друг — и доброто, и лошото. Още повече, че това е минала работа. — Той замижа и издиша кълбо дим. — Може да ти се стори смешно това, което ще кажа сега, защото съм й баща, но Юкико си я бива. Мисля, че разбирам от жени. Дали ми е дъщеря, или не, няма значение, мога да различа доброто от лошото. Малката ми дъщеря е по-хубава, но Юкико е по-добра. И ти умееш да преценяваш хората.

Аз мълчах.

— Нямаш брат или сестра, нали?

— Нямам.

— Аз имам три деца. Как смяташ, дали обичам еднакво и трите?

— Не знам.

— А ти? Еднакво ли обичаш дъщерите си?

— Разбира се.

— Защото са още малки — заяви тъстът ми. — Като пораснат, едната ще ти стане любимка. Но след време ще заобичаш повече другата. Някой ден ще разбереш какво имам предвид.

— Нима? — казах само.

— Между нас да си остане, но от трите най-много обичам Юкико. Не е хубаво, че приказвам така, но какво да се прави. С нея се разбираме без думи, имам й доверие.

Кимнах.

— Ти имаш набито око за хората, а това е голям талант. Той трябва да се пази. Аз например съм едно нищожество, но поне съм отгледал нещо хубаво.

Помогнах на порядъчно пияния ми тъст да се качи в мерцедеса си. Той се изтегна на задната седалка, разтвори широко крака и затвори очи. Хванах такси и се прибрах вкъщи. Юкико ме чакаше.

— За какво си говорихте? — попита тя.

— За нищо особено. Просто не му се пиеше сам. Но се понапи. Пое към офиса си, обаче не знам как ще работи в това състояние.

— Той винаги прави така — засмя се Юкико. — Пийва си по обед и после подремва около час на дивана в кабинета си. Бъди спокоен. Справя се, няма опасност да фалира фирмата.

— Все пак като че сега се напива доста по-бързо от преди.

— Да, така е. Преди мама да почине, той много издържаше на пиене и не му личеше. Вече не е същият. Но това е неизбежно. Старее, като всички.

Седнахме в кухнята да пием кафе, което Юкико направи. Реших да не й разказвам нищо за фирмата фантом и за молбата на тъста ми да я регистрира на мое име. Навярно това нямаше да й хареса. Тя без съмнение щеше да ми каже: „Вярно, че баща ми ти даде пари, но това какво общо има в случая. Ти нали ще ги върнеш, и то с лихва?“ Но ситуацията не беше толкова елементарна.

Малката ни дъщеря спеше в стаята си. Допих кафето и поведох Юкико към леглото. Съблякохме се и се прегърнахме нежно в лъчите на яркото слънце. Сгрях тялото й с топлината си и се слях с него. Но през цялото време мислех за Шимамото. Затворих очи и си представих, че нея притискам към себе си. Оргазмът премина по цялото ми тяло като бясна вълна.

Взех душ и се върнах в леглото да поспя. Юкико се беше вече облякла, но когато се мушнах под завивките, тя се сгуши до мен и долепи устни до гърба ми. Затворих очи и притихнах. Бях се любил с нея, а си бях мечтал за друга. Изпитвах чувство за вина. Лежах безмълвно, със затворени очи.

— Обичам те, наистина — каза Юкико.

— От седем години сме заедно, имаме две деца. Не съм ли ти омръзнал вече?

— Възможно е. Но все още те обичам.

Прегърнах я и започнах да я събличам. Свалих пуловера й, полата, сутиена…

— Ти какво? Пак ли? — удиви се Юкико.

— Да, пак.

— Трябва да си го запиша някъде — рече тя.

Този път се опитах да не мисля за Шимамото.

Прегръщах я, гледах лицето й, съсредоточих се само върху нея. Целувах устните й, шията, гърдите и накрая свърших в нея. После дълго я държах в обятията си.

— Всичко наред ли е? — попита тя и ме погледна в очите. — Какво все пак се случи между теб и татко?

— Нищо — отвърнах аз. — Абсолютно нищо. Просто ми се прииска да полежа.

— Добре — каза тя и ме прегърна силно, докато бях все още в нея. Затворих очи и се притиснах към нея с цялото си тяло, сякаш се боях да не изчезна в небитието.

Докато я прегръщах, си спомних какво ми разказа баща й — за опита й да се самоубие. „Вече си мислех, че няма да оцелее. Това е краят“, казах си. Ако тогава нещата бяха завършили трагично, сега нямаше да я прегръщам. Погалих я нежно по рамото, косата и гърдите. Тялото й беше истинско — топло, меко и живо. Под дланта ми биеше пулсът на живота й. Никой не знаеше колко дълго щеше да продължи този живот. Всичко, което има форма, можеше да изчезне за един миг. Юкико. Тази стая. Тези стени, таванът, прозорецът. Докато премигнеш, можеха да изчезнат и следа да не остане от тях. Внезапно си спомних за Идзуми. Бях й причинил страшна болка, също както онзи мъж беше постъпил с Юкико. Но след това Юкико срещна мен, а Идзуми бе останала сама.

Целунах жена си по меката шия.

— Ще поспя — казах й. — После ще отида да взема детето от детската градина.

— Добре — отвърна тя.

Не спах дълго. Когато отворих очи, видях, че минава три. От прозореца на спалнята се виждаше гробището Аояма. Седнах на един стол до прозореца и дълго гледах гробищния пейзаж. Сега, когато Шимамото отново се бе появила в живота ми, много неща изглеждаха различно. Слушах как Юкико приготвя вечерята в кухнята. Звуците бяха глухи, сякаш достигаха до мен по тръба от безкрайно далечен свят.

Изкарах БМВ-то от подземния гараж и се отправих към детската градина на голямата ми дъщеря. Този ден там имаше някакъв детски празник и когато тя излезе, беше вече почти четири часът. Пред сградата, както винаги, спираха лъскави, скъпи коли — сааби, ягуари, алфа ромео. От тях излизаха млади майки в скъпи дрехи, вземаха децата си и си отиваха по домовете. Бях единственият баща, дошъл да прибере детето си. Когато я видях, повиках я и помахах с ръка. Тя също ми махна с ръчичка и тръгна към мен. Миг по-късно зърна едно момиченце на предната седалка на син мерцедес 260 Е, извика нещо и се затича към нея. Момиченцето подаде глава през прозореца на колата. Носеше червена вълнена шапчица. Майка й беше с червено кашмирено палто и с големи слънчеви очила. Доближих се до мерцедеса и хванах дъщеря си за ръката. Жената се обърна към мен и приветливо ми се усмихна. Аз също се усмихнах. Щом видях червеното палто от кашмир и тъмните очила, си спомних за Шимамото — как вървях след нея от Шибуя до Аояма.

— Здравейте — поздравих я аз.

— Здравейте — отвърна тя.

Беше изключително красива. Едва ли беше на повече от двайсет и пет години. От стереоуредбата в колата звучеше песента „Изгори дома си“ на Токинг Хедс. На задната седалка се виждаха две хартиени торби с покупки от „Кинокуния“. Тази жена имаше красива усмивка. Дъщеря ми и малката й приятелка си шепнаха известно време и се разделиха. Червената шапчица вдигна прозореца на колата, а ние тръгнахме към нашето БМВ.

— Как ти мина денят? Случи ли се нещо забавно? — попитах.

Дъщеря ми тръсна рязко глава.

— Нищо забавно. Просто ужас.

— Лош ден и за двама ни — казах. Наведох се и я целунах по челото. Тя направи същата кисела гримаса, каквато се изписва на физиономиите на собствениците на снобски френски ресторанти, когато им подадеш карта „Америкън Експрес“. — Нищо. Утре ще бъде много по-добре.

Аз също исках да повярвам в това. Когато утре се събудя, да видя, че светът е нов, безметежен и всички проблеми са решени. Но не можех да приема лековерно, че ще е така. Утре всичко щеше да се обърка още повече. Имах жена и две деца. И се бях влюбил в друга.

— Тате — прозвуча гласчето на дъщеря ми. — Искам да яздя конче. Ще ми купиш ли конче?

— Да. Някой ден ще ти купя.

— Кога?

— Татко ще спести пари и ще ти купи конче.

— Имаш ли спестовна касичка, татко?

— Имам, много голяма. Като колата ни. Когато я напълня цялата, ще мога да ти купя конче.

— Дядо няма ли да се съгласи да ми купи, ако го помолим? Той е богат.

— Така е — казах. — Спестовната касичка на дядо ти е голяма колкото онази сграда. И вътре има много пари. Но е много трудно да се измъкнат пари от нея.

Дъщеря ми се позамисли.

— Може ли все пак да го помоля? Да ми купи конче.

— Разбира се, помоли го. Кой знае, може пък и да ти купи.

Приказвахме за кончето по целия път до вкъщи. Какъв цвят й харесва най-много? Как ще го кръсти? Къде би искала да отиде с него? Къде ще спи то? Когато стигнахме, я качих в асансьора и тръгнах към бара да видя как върви работата там. Какво ли щеше да донесе утрешният ден? Поставих ръце на кормилото и затворих очи. Имах чувството, че тялото ми не е мое, а само временна обвивка, която бях взел отнякъде. Какво ли ме очакваше утре? Трябваше незабавно да купя конче на дъщеря си. Да й го купя, преди всичко да се превърне в прах и да изчезне.