На юг от границата, на запад от слънцето

5

Нямам какво толкова да кажа за четирите години в университета.

В първи курс участвах в няколко студентски демонстрации, дори се бих с полицията. Стачкувах, когато имаше стачки, присъствах на политическите събрания, запознах се с интересни хора. Но политиката не ми беше по сърце. Винаги когато крачех заедно с другите демонстранти, хванати за ръце, се чувствах не на място. Хвърлях камъни по полицаите и си казвах: „Не, това не може да съм аз“. Това ли исках наистина? Стадното чувство не ме завладяваше. Духът на уличното насилие, категоричните лозунги постепенно губеха привлекателността си и аз започнах да си спомням с носталгия дните, прекарани с Идзуми. Но миналото не можеше да се върне. Вече се бях простил с него.

От друга страна, не ми беше и интересно онова, което изучавах. Повечето лекции бяха пълна скука. Почти не ги посещавах — гледах да поработвам тук-там, за да се издържам. Благодарение само на късмета си успях да издържа четири години в университета и да завърша. В трети курс си намерих приятелка, живяхме заедно половин година и после скъсахме. Нямах и смътна представа какво все пак искам от живота.

По едно време забелязах, че сезонът на политиката е отминал. Подобно на флаг, увиснал на пилона в безветрен ден, гигантските вълни, люшкали обществото, бяха утихнали и погълнати от едно безцветно, досадно, прозаично съществуване.

След като се дипломирах, един приятел ми помогна да си намеря работа като редактор в издателство за учебници. Подстригах се късо, лъснах си обувките и си купих костюм. Издателството не беше кой знае какво, но през тази година нямаше много работа за специалисти по литература. С моя успех от следването и при липсата на връзки трябваше да съм доволен от предложената ми работа.

Както и очаквах, тя скоро ми дотегна. Самото място не беше лошо, но редактирането на учебници не ми доставяше никакво удоволствие. Половин година работех неуморно, като се надявах да свикна. Когато човек отдава всичките си сили, все ще постигне някакъв резултат. Но накрая се предадох — както и да го усуквах, тази работа просто не беше за мен. Напълно се отчаях. Имах чувството, че животът ми е свършил. Така ли щях и занапред да седя по цял ден над тези скучни учебници, а месеците да се изнизват един след друг? До пенсия имах още цели трийсет и три години — чети коректурите, брой редовете, проверявай правописа. Щях да се оженя за някое порядъчно момиче, да ни се родят деца. Щях да чакам премиите, които се даваха два пъти годишно — единствената радост в еднообразното съществуване. Спомнях си какво ми бе казала Идзуми веднъж: „От теб ще излезе забележителен човек, когато пораснеш. Знам го. Ти си чудесно момче“. С болка и срам си спомнях тези думи. Ех, Идзуми… В мен няма нищо забележително. Сега вече знаеш това. Какво да се прави? Всички грешим.

Вършех като робот ежедневната си работа в издателството и прекарвах свободното си време в четене или слушане на музика. Стигнах до извода, че трудът е само едно досадно задължение и реших, след като го изпълня, да използвам останалото време за себе си, да се забавлявам. Не ходех с другите сътрудници да се черпя след работа. Не защото бях саможивец. Просто не исках да завързвам лични отношения с колегите си извън работното място. Смятах, че свободното ми време си е само мое.

Така неусетно изтекоха четири-пет години. През това време смених няколко „приятелки“, но с нито една нямах продължителна връзка. Срещах се с някоя месец-два и после започвах да си мисля: „Не, не е това, което търся“. В тези жени не можех да открия нещото, което очакваше само мен. Спах с някои от тях, но без особени чувства. Смятам това време за третия етап от живота си — дванайсетте години от постъпването в университета до деня, в който станах на трийсет. Години на разочарование, самота и мълчание. Студени години, през които чувствата ми умираха в мен.

Затварях се все повече в себе си. Винаги бях сам — когато се хранех или разхождах, когато ходех в плувния басейн, на концерти или на кино. Но не умрях от самота и мъка. Често мислех за Шимамото и за Идзуми, питах се къде ли са те сега, с какво ли се занимават? Навярно са се омъжили. Може би вече имат деца. Много исках да се видим, да си поговорим дори за час. Да им разкажа всичко за себе си и да бъда докрай откровен. Часове наред си блъсках ума над въпроса как да се сдобря с Идзуми или как да се срещна отново с Шимамото. Мислех си колко хубаво би било, но не предприемах нищо, за да осъществя тази своя мечта. Двете си бяха отишли завинаги от живота ми. Стрелките на часовника се движат само в една посока. Започнах да си говоря сам, нощем посягах все по-често към бутилката. Не ме напускаше мисълта, че никога няма да се оженя.

Две години след като започнах работа в издателството, се срещнах с едно куцо момиче. Запозна ни един младеж, мой колега. Замъкна ме на среща с гаджето си, като каза, че тя ще дойде със своя приятелка.

— Леко накуцва с единия крак — смутено промърмори той. — Но пък е много мила и с невероятен характер. Ще ти хареса. Недъгът й почти не се забелязва. Просто леко си влачи крака.

— Добре де, ще дойда. Какво като накуцва — отвърнах.

Честно казано, ако той не беше споменал за накуцването й, нямаше да отида. Тези срещи по двойки страшно ми бяха омръзнали. Отиваш и не знаеш каква гъска ще ти пробутат и този път. Но като чух, че накуцва, някак не можах да откажа.

Недъгът й почти не се забелязва. Просто леко си влачи крака.

Момичето и приятелката на моя колега дружаха отдавна. Май бяха съученички в гимназията. Моята не беше висока, но беше симпатична, дори бих казал красива, но с особена красота, която не бие на очи. Приличаше ми на зверче, скрило се вдън горите, което рядко показва муцунката си. В един неделен ден четиримата гледахме кино, после отидохме да обядваме. Тя мълча почти през цялото време, въпреки старанието ми да я предразположа. Само се усмихваше. Накрая се отделихме от другата двойка. Аз и новата ми позната отидохме на разходка в парка Хибия и пихме там кафе. За разлика от Шимамото тя влачеше десния си крак, при това по-иначе. Шимамото леко извиваше ходилото си, а това момиче извърташе настрани предната част на обувката и я тътреше право напред. Все пак походките им много си приличаха.

Тя бе с червен пуловер с висока яка, джинси и обикновени, груби туристически обувки. Не се беше гримирала, косата й бе вързана на конска опашка. Беше студентка в четвърти курс, но изглеждаше по-млада. Не можех да разбера защо непрекъснато мълчи. Дали защото бе мълчалива по природа, или се притесняваше при срещи с непознати. Може би просто нямаше какво да каже. Така или иначе, разговорът ни не вършеше. Доста се поизпотих, докато изкопча от нея, че учи фармакология в частен университет.

— Фармакология, така ли? Интересно ли ти е? — попитах. Бяхме седнали в кафенето в парка.

Тя се изчерви.

— Аха — казах. — И мен редактирането на учебници не ме вълнува особено. В света е пълно с отегчителни неща. Не го вземай присърце.

Тя се позамисли и накрая отвори уста:

— Не ми е много интересно. Но родителите ми имат аптека.

— Разкажи ми нещо за лекарствата. Нищо не разбирам от тях. През последните шест години не съм изпил и една таблетка.

— Значи си много здрав.

— Дори махмурлук не ме лови. Но като дете непрекъснато боледувах. Все ме тъпчеха с лекарства. Родителите ми трепереха над скъпоценното ми здраве. Нали съм им единствен син.

Тя кимна и се вторачи в чашката си с кафето. Дълго мълча. Накрая каза:

— Фармакологията наистина не е особено интересна специалност. Има хиляди други неща, които са по-забавни от това да зубриш съставките на разни лекарства. В нея няма романтика като в астрономията например, нито драматизъм, като в лекуването на хора… Но има нещо земно и ми е някак близка…

— Разбирам — казах. Значи умеела да говори. Просто по-бавно от другите подбира думите си.

— Имаш ли брат или сестра? — попитах аз.

— Да. Двама по-големи братя. Единият вече е женен.

— Значи учиш фармакология, а после ще работиш в аптеката на родителите си, така ли?

Тя пак се изчерви и дълго не отговори.

— Не знам. Братята ми си имат професии, така че някой ден може би аз ще поема аптеката. Още не сме решили. Баща ми казва да не се насилвам, ако тази работа не ме влече. Той ще работи, докато може, а после ще продаде аптеката.

Кимнах в очакване да продължи.

— Все пак си мисля, че може би ще остана в аптеката. С този крак ще ми е трудно да си намеря друга работа.

Прекарахме заедно следобеда. Тя правеше дълги паузи, аз търпеливо я чаках да продължи. При всеки мой въпрос страните й поруменяваха. Но с нея не ми беше скучно, не се чувствах неловко. Дори бих казал, че разговорът беше приятен — нещо, което по онова време не ми се случваше често. След срещата ни в кафенето ме обзе носталгия. Започна да ми се струва, че отдавна познавам това момиче.

Не че бях очарован от нея. Беше мила и с нея ми бе хубаво. Симпатична, с добър характер, както я бе описал колегата ми. Но ако сложех настрана всичко това и се запитах има ли в нея нещо, от което сърцето ми да се разтупти силно, отговорът щеше да е отрицателен.

Да, у нея го нямаше, но не и у Шимамото. Седях и слушах момичето и не преставах да си мисля за Шимамото. Знаех, че не е редно, но нищо не можех да направя. Толкова години бяха минали, а при мисълта за нея ме обземаше такова трескаво вълнение, че някъде в гърдите ми сякаш се отваряше тайна вратичка. Ала докато крачех в парк Хибия с тази мила, накуцваща девойка, не чувствах същото, а само известна симпатия и кротка нежност.

Домът й, където беше и аптеката, бе в Кобината2. Върнахме се с автобус. Седяхме рамо до рамо. По време на пътуването тя не промълви нито дума.

След няколко дена колегата се отби при мен и каза, че тя като че ли много ме харесала.

— Защо през следващите почивни дни не отидем някъде четиримата? — предложи той.

Измислих някакво извинение и отказах. Не защото не исках да я виждам повече. Всъщност нямах нищо против да се срещнем пак и да си продължим разговора. При други обстоятелства можехме да станем добри приятели. Но се случи така, че се запознахме на двойна среща, а главната цел на подобни срещи е да си намериш партньор. Ако след това пак се видехме, значи в известен смисъл поемахме определена отговорност. Никак не ми се искаше да я наранявам. Затова не ми оставаше друго, освен да откажа.

Никога повече не я видях.