На юг от границата, на запад от слънцето

7

Ожених се, когато бях на трийсет. Запознах се с бъдещата си съпруга по време на лятна отпуска. Бях решил да отида някъде сам, по-далеч от градския шум. Тя бе с пет години по-млада от мен. Вървях по един селски път, когато внезапно заваля дъжд. Затичах се да се скрия под първия попаднал ми заслон, а там вече се бяха подслонили две момичета — бъдещата ми съпруга и нейна приятелка. И тримата бяхме мокри до кости. Скоро, докато чакахме дъждът да спре, се разприказвахме като стари приятели. Ако тогава не беше заваляло или ако си бях взел чадъра (което бе напълно възможно, тъй като на излизане от хотела си бях помислих дали да не го взема), никога нямаше да я срещна. Вероятно щях да продължа да си вадя очите с учебниците, а вечерите щях да прекарвам вкъщи с бутилка в ръка, облегнат на стената и разговарящ сам със себе си. Възможностите, които ни предлага животът, не са неограничени.

С Юкико се харесахме от пръв поглед. Приятелката й беше много по-симпатична, но аз се влюбих в нея. Между нас се породи някакво необяснимо привличане — отдавна не бях изпитвал подобно нещо. Оказа се, че и тя живее в Токио и след като се върнахме там, започнахме да се срещаме. Тя все повече ми харесваше. Беше съвсем обикновена девойка или поне не беше от онези, които не могат да се отърват от обожатели. Но в нея откривах нещо, което имаше смисъл само за мен. Харесвах лицето й. При всяка наша среща дълго гледах Юкико и все по-силно се влюбвах в нейното лице.

— Защо ме гледаш така? — питаше тя.

— Защото си красива — отвръщах.

— Ти си първият, който ми го казва.

— Защото само аз го знам. Повярвай ми, така е.

Отначало не ми вярваше. Но скоро разбра, че не лъжа.

Винаги избирахме някое тихо място, за да разговаряме на спокойствие. Можех да й говоря за всичко, да не премълчавам нищо. Когато бях с нея, бремето на онова, което бях изгубил през последните десет напразно изживени години, се стоварваше тежко на плещите ми. Впрочем не всичко беше изгубено, трябваше да си върна нещичко, докато не е станало твърде късно. В гърдите ми се пробуждаше носталгичен, отдавна забравен трепет. След като се сбогувахме до следващата ни среща, отново изпадах в униние, чувствах се изоставен и никому ненужен. Самотата ме измъчваше, мълчанието ме подлудяваше. Три месеца след запознанството ни й направих предложение. Оставаше една седмица до трийсетия ми рожден ден.

Баща й беше шеф на средно голяма строителна компания. Беше интересна личност — нямаше почти никакво образование, но беше много предприемчив човек и при това си имаше собствена житейска философия. Намирах го за малко суров, но много проницателен. Никога не съм срещал втори като него. Обикаляше из Токио в мерцедес с личен шофьор, но никога не се държеше надменно. Когато го посетих, за да поискам ръката на дъщеря му, той просто рече: „Вече не сте деца. Като се харесвате, женете се“. И толкова. Кой бях аз? Един нищо и никакъв служител в нищо и никаква фирмичка, но този факт като че не го вълнуваше особено.

Юкико имаше по-голям брат и по-малка сестра. Брат й бе заместник-шеф в строителната компания на баща й и след време щеше да поеме семейния бизнес. Той не беше лошо момче, но не излизаше от сянката на баща си. От трите деца най-отракана бе по-малката сестра — студентка. Тя определено имаше талант да командва и по-добре от брат си би могла да ръководи фирмата.

Около половин година след сватбата бащата на Юкико ме повика при себе си и ме попита дали не смятам да напусна работата си. Беше разбрал от жена ми, че ми е дотегнало да вися в издателството над учебниците.

— Не е проблем да напусна — отвърнах. — Но после какво ще работя.

— Защо не постъпиш в нашата фирма? Работата не е лека, но заплащането си го бива.

— Редактирането на учебници не ми е по сърце, но и строителството като че ли не е за мен — признах си аз. — Много благодаря за предложението, но ако се заема с нещо, за което не съм подходящ, от това няма да излезе нищо добро.

— Може би си прав. Човек не бива да се насилва с работа, която не го влече — отбеляза той. Изглежда, не очакваше друг отговор. После двамата си пийнахме. Синът му почти не близваше алкохол, затова с тъста ми понякога пиехме заедно. — Впрочем моята компания строи една сграда в Аояма. Ще бъде завършена идния месец. Мястото е хубаво и обектът никак не е лош. Малко е забутан, но този район едва сега започва да се разраства. Знаеш ли какво си мисля: защо не отвориш нещо там? Наемът и другите разходи ще трябва да се плащат по пазарни цени, защото това се води собственост на компанията, но ако проявиш интерес към работата, мога да ти дам назаем колкото е необходимо.

Помолих го за малко време, за да си помисля. Предложението му бе интригуващо.

Ето как отворих първокласен бар с джазова музика в сутерена на тази нова сграда в Аояма. Като студент работех в такъв бар и общо взето имах някаква представа от тоя бизнес — знаех какви напитки и храни се сервират, какви клиенти посещават подобен род заведения, какви трябва да бъдат музиката и интериорът. С вътрешното оформление се зае тъстът ми — нае най-добрите специалисти по дизайн и интериор и те си свършиха много добре работа, при това на умерена цена. Получи се направо чудесно.

Бизнесът потръгна повече от добре и след две години отворих още едно заведение. То също беше в Аояма, но беше по-голямо, а музиката се изпълняваше на живо от джаз трио. Всичко това ми костваше много време, пари и усилия, но в крайна сметка създадох забележителен клуб, който бързо стана популярен. Можех най-сетне да си поема дъх. Бях се възползвал от предоставената ми възможност и вече имах работа, която ме удовлетворяваше. Тогава се роди първото ни дете, момиченце. В началото често сам заставах зад бара, смесвах коктейли, но когато отворих другия бар, вече бях твърде зает с бизнеса. Трябваше да следя дали всичко върви гладко — да се договарям с доставчиците, да наемам работници, да водя документацията. Хрумнеше ли ми някаква идея, веднага я реализирах. Дори менюто съставих сам. За мое учудване тази работа ми се удаваше и ми харесваше. Допада ми това да започна от нулата, да създам нещо и постепенно да го усъвършенствам с ума и ръцете си. Това беше моят бар, собственият ми малък свят. Нима можех да се надявам, че ще намеря такова щастие, седейки над учебниците в издателството?

По цял ден се занимавах с належащите работи, а вечерта прекарвах в баровете си — проверявах качеството на коктейлите, добре ли се чувстват посетителите, как персоналът се справя със задълженията си, или просто слушах музика. Всеки месец връщах на тъста ми част от дълга и въпреки това ни оставаше доста прилична сума. Купихме четиристаен апартамент в Аояма и БМВ 320. Роди ни се още едно дете, пак момиче. Неусетно бях станал баща на две дъщери.

Когато станах на трийсет и шест, купих неголяма къща в Хаконе5 и червен джип „Чероки“ за Юкико, за да пазарува и да извежда децата. Баровете носеха такава добра печалба, че лесно бих могъл да отворя и трети, но това не влизаше в плановете ми. Допълнителното разширяване на бизнеса щеше само да ме изнури и нямаше да смогвам да следя за всичко. Посвещавах достатъчно време на работата си. Поговорих с тъста ми и той ме посъветва да влагам свободните пари в акции и недвижими имоти. Това не отнемаше много време и усилия. За съжаление не разбирах нищо от инвестиции. Казах му го, а той рече:

— Остави на мен. Ако постъпваш както ти казвам, всичко ще е наред. Има си майсторлък тази работа.

Вслушах се в съвета му и вложих парите. И наистина, след известно време си докарах доста добра печалба.

— Е, убеди ли се? — попита ме тъстът ми. — И на инвестирането човек трябва да му знае цаката. Би могло да работиш сто години в някоя фирма и никога да не спечелиш толкова много. За да успееш, трябва да имаш късмет и мозък. Но не само това. Капитал също е нужен. Нямаш ли достатъчно капитал, ръцете ти са вързани. Най-важното обаче е да му знаеш цаката. Не я ли знаеш, дори всичко останало да е налице, работата няма да потръгне.

— Да, разбрах — отвърнах аз. Знаех какво имаше предвид. „Цаката“, за която говореше, беше изобретената от него сложна, надеждна система за влагане на пари и получаване на високи доходи, в основата на която бе гъста мрежа от контакти, чиято цел бе събирането на важна информация. Той маневрираше умело между законите и данъците. Попаднали в ръцете му, парите се преобразяваха и започваха да се увеличават неудържимо.

Ако не беше бащата на Юкико, все още щях да редактирам учебници, да живея в скромна гарсониера в Нишиогикубо6, да карам тойота „Корона“, купена на старо и с повреден климатик. Не бях пропуснал своя шанс. Бях се превърнал бързо в собственик на два бара в една от най-престижните части на града, за мен работеха повече от трийсет души и получавах такива доходи, за каквито дори не си бях мечтал. Бизнесът беше толкова успешен, че дори счетоводителят ми бе впечатлен. Баровете имаха забележителна репутация. Не че по света няма и други хора, способни да постигнат същото. Без капитала на тъста ми и неговата „цака“, нищо нямаше да се получи.

Но тези мисли не ме успокояваха. Струваше ми се, че съм постигнал всичко нечестно, по лесния начин, за сметка на други хора. Все пак бях от поколението, което в края на шейсетте и началото на седемдесетте беше повдигнало вълната на радикалното студентско движение. Моето поколение първо изрази своя гневен протест против логиката на късния капитализъм, погълнала малкото останали следвоенни идеали. В преломен момент страната беше сякаш обхваната от силна треска. Но светът, в който живеех сега, почиваше именно на тази изтънчена капиталистическа логика. Тя беше погълнала и мен и ето че, докато чаках пред светофара на „Аояма-дори“, седнал зад волана на своето БМВ, и слушах с наслада „Зимно пътуване“ на Шуберт, си мислех: „Аз живея нечий друг живот, не своя собствен. Сякаш някой ми е приготвил предварително всичко, предопределил е живота ми. Каква част от мен е истинското ми «аз»? Къде е границата, отвъд която преставам да бъда себе си? Тези ръце, които въртят кормилото… Колко процента от тях са моите ръце? А всичко, което ме обкръжава, доколко е реално?“ Колкото повече мислех за това, толкова по-малко разбирах.

Но не бях нещастен, от нищо не се оплаквах. Юкико беше добра и нежна жена и аз я обичах. След ражданията тя малко напълня и сериозно се увлече по разни диети и упражнения. Но за мен си остана все така мила и красива както преди. Обичах да бъда с нея, да се любя с нея. Нещо у нея ме успокояваше. И, разбира се, за нищо на света не бих се върнал към онова унило, самотно съществуване, което водех през двайсетте си години. Не, моето място бе там, където ме обичаха и ценяха. И където можех да обичам жена си и дъщерите си и да се грижа за тях. Всичко това беше съвършено ново за мен, като неочаквано откритие.

Всяка сутрин закарвах по-голямата си дъщеря до нейната частна детска градина. По пътя пеехме детски песнички, пригласяйки на радиокасетофона. После се връщах вкъщи, за да си поиграя с по-малката. След това тръгвах към малкия си офис, който бях наел наблизо. През лятото прекарвахме почивните дни в Хаконе, на вилата. Гледахме фойерверките, возехме се в лодка по езерото, разхождахме се по хълмовете.

Докато жена ми беше бременна, имах няколко мимолетни увлечения, но нищо сериозно. С никоя жена не спах повече от веднъж или два пъти. Е, най-много три. Изобщо не смятах, че изневерявам на съпругата си. Просто имах желание да спя с някого и моите партньорки навярно искаха същото. Избирах ги много внимателно и гледах да избягвам компрометиращите ситуации. Може би спях с тях, за да проверя нещо, да се убедя в нещо. Опитвах се разбера какво бих могъл да намеря у тези жени и какво те намират у мен.

Скоро след раждането на първата ми дъщеря, получих телеграма. Тя бе пристигнала при моите родители и после те ми я препратиха. Беше известие за погребение — починала бе някаква жена на трийсет и шест години. В телеграмата се упоменаваше името й, но то не ми говореше нищо. Известието бе от Нагоя, но аз не познавах никого там. След като помислих, обаче разбрах коя е жената: това беше братовчедката на Идзуми, която живееше в Киото. Съвсем бях забравил името й. Оказа се, че родителите й живеят в Нагоя.

Лесно се досетих, че Идзуми ми е изпратила телеграмата. Нямаше кой друг да е. Но защо? Отначало не можах да разбера, но след като я прочетох няколко пъти, усетих, че от това късче хартия повява смразяващ хлад. Идзуми нищо не бе забравила и нищо не бе простила. И искаше да го знам. Помислих си, че може би е нещастна. Ако всичко с нея бе наред, нима щеше да постъпи така? Или пък, след като бе решила да ми съобщи, можеше да ми напише няколко думи от себе си.

Връхлетяха ме спомени за братовчедка й. Спомних си стаята й, тялото й, любовната страст, която ни бе обзела тогава. Но някогашната яснота на тези образи бе изчезнала, като дим от поривите на вятъра. От какво ли беше починала? На трийсет и шест години хората не умират от естествена смърт. Фамилията й беше същата като преди. Значи или не се бе омъжвала изобщо, или се бе развела.

Научих повече за Идзуми от един свой съученик. Той беше видял снимката ми в списание „Брутус“, в което бяха публикували „Пътеводител на токийските барове“, и бе разбрал, че държа два бара в Аояма. Една вечер, докато си седях на обичайното място пред тезгяха, изведнъж чух:

— Здравей, човече! Как си? Не сме се виждали от сто години.

Не мисля, че беше дошъл специално, за да ме види. Просто се беше отбил в бара да пийне с приятели, беше ме забелязал случайно и беше решил да ме поздрави.

— Идвал съм тук много пъти — поясни той. — Работя наблизо. Но не знаех, че ти си собственикът на заведението. Колко е малък светът.

В гимназията странях от съучениците си, но той беше примерен ученик — учеше се добре, занимаваше се със спорт, беше кротък и уравновесен и не се бъркаше в чуждите работи. Изобщо беше един приятен, симпатичен младеж. Играеше в училищния отбор по футбол и още тогава си беше здравеняк, но сега беше доста напълнял — имаше двойна брадичка, а тъмносиният му костюм сякаш щеше да се пръсне по шевовете.

— За всичко е виновна работата ми — оплака се той. — Често се налага да гощавам клиентите. Какво да се прави, търговска компания. Понякога работя извънредно, водя клиентите на почерпка, а и по всяко време могат да ме повикат и да ме пратят нанякъде. Нарича се „служебно прехвърляне“. Сбъркаш ли нещо, получаваш ритник в задника. Ако пък се справяш добре, възлагат ти още повече работа. Абе никак не ми е лесно.

Оказа се, че фирмата му е в началото на Аояма и дотам можеше да се стигне пеша.

Увлякохме се в разговор за обичайните неща, за които си приказват съученици, които не са се виждали осемнайсет години — за работата, семейството, децата, за общите ни познати, които сме срещнали. Тогава той спомена за Идзуми.

— Спомняш ли си момичето, с което ходеше по онова време? Бяхте неразделни. Като че ли се казваше Охара…

— Идзуми Охара.

— Да, да. Идзуми Охара. Срещнах я неотдавна.

— Къде? В Токио ли? — учудих се аз.

— Не. В Тойохаши.

— В Тойохаши? — изненадах се още повече. — Имаш предвид Тойохаши в префектура Аичи?

— Точно така.

— Не разбирам. Как може да се срещнете в Тойохаши? Какво е правила там?

Той като че ли долови груби нотки в гласа ми.

— Нямам представа. Просто я видях там. Но няма много за разказване. Дори не съм напълно сигурен, че беше тя.

Той поръча още една чаша „Дива пуйка“ с лед. Аз пиех коктейл от водка, подсладен лимонов сок и газирана вода.

— Разкажи все пак, колкото и да е малко.

— Ами. — Той се поколеба. — Знаеш, че понякога човек не разбира дали нещо се е случило или не. Много странно чувство. Струва ти се, че сънуваш, а всичко е толкова истинско. Трудно е за обяснение.

— Но ти наистина си я видял, нали?

— Да, видях я — отвърна той.

— Тогава разказвай.

Той кимна с отчаяна физиономия и отпи от чашата си, която барманът бе поставил пред него.

— В Тойохаши живее по-малката ми сестра. Бяха ме изпратили в командировка в Нагоя. Тъй като беше петък, реших да я посетя и да пренощувам в дома й. Там срещнах Идзуми, в асансьора на сградата, в която живее сестра ми. „Тази жена е образ и подобие на Идзуми Охара“, помислих си. Но после си рекох: „Не, не може да бъде. Изключено е да е тук, в Тойохаши, в асансьора на дома на сестра ми. Не, и в лицето изглежда съвсем различна отпреди“. Не разбирам как ми хрумна, че това е тя. Вероятно някакво интуитивно усещане.

— Но все пак е била Идзуми, нали?

Той кимна.

— Оказа се, че със сестра ми живеят на един и същ етаж. Заедно излязохме от асансьора и тръгнахме по коридора в една посока. От апартамента, в който влезе тя, до този на сестра ми се минаваше покрай още две врати. Обзе ме любопитство и погледнах какво пише на табелката на вратата й. Пишеше „Охара“.

— Тя разбра ли кой си?

Той поклати глава.

— С нея бяхме съученици, но почти не сме общували. И освен това оттогава съм напълнял с повече от двайсет килограма. Вероятно не ме позна.

— Но дали наистина е била Идзуми? „Охара“ е често срещана фамилия. Може онази жена просто да е приличала на Идзуми.

— И аз си помислих същото и попитах сестра ми що за човек е тази Охара. Тя ми показа списък с имената на живущите. Нали знаеш, че правят такива списъци, когато обитателите трябва да си поделят разходите за ремонти по сградата и прочее. Имената на всички бяха в него. А също и нейното — Идзуми Охара, при това „Идзуми“ бе изписано не с йероглифи, а с катакана7. Такива съчетания не са често срещани, нали?

— Тоест тя не се е омъжила.

— Сестра ми не знае нищо за това — каза той. — Разбрах, че съседите я смятат за мистериозна особа. Никой не бил разговарял с нея. Казват, че като я срещнеш в коридора и я поздравиш, тя не отвръща на поздрава. Позвъниш ли на вратата й, не отваря, макар че си е вкъщи. Съседите й, разбира се, нямат особено добро мнение за нея.

— Значи не е тя — засмях се аз и поклатих глава. — Идзуми не е такава. Тя е приветлива, винаги усмихната.

— Добре. Може би си прав. Просто съвпадение на имената. Нека сменим темата.

— А тази Идзуми Охара сама ли живее?

— Като че ли да. Никой не е виждал в дома й да влизат мъже. Никой не знае с какви средства живее. Пълна мистерия.

— А ти какво мислиш?

— За кое?

— За нея. За тази Идзуми Охара, която може да е нейна съименница, а може и да не е. Какво си помисли, когато я видя в асансьора? Добре ли изглежда?

Той помисли и рече:

— Изглежда нормално.

— Какво значи нормално?

Моят съученик повъртя в ръцете си чашата с уиски, нарушавайки спокойствието на кубчетата лед.

— Е, поостаряла е малко, разбира се. На трийсет и шест е все пак. Като нас. Метаболизмът се забавя, качват се килограми. Не можеш вечно да бъдеш ученик в гимназията.

— Естествено — отвърнах аз.

— Хайде да поговорим за друго, а? Не е била тя. Припознал съм се и толкова.

Въздъхнах, поставих ръце на плота и го погледнах в очите.

— Виж, искам да знам. Нужно ми е. С Идзуми се разделихме малко преди да завършим гимназията. Никак не беше хубаво. Постъпих нечестно, обидих я… Оттогава не съм чувал нищо за нея. Нямах представа къде е, с какво се занимава. Затова искам да ми кажеш самата истина. Това Идзуми ли беше, или не?

Той кимна.

— Е, щом като е така… Да. Тя беше, несъмнено. Все пак съжалявам, че трябва да ти го кажа.

— Как е тя? Но честно…

— Искам да разбереш нещо — поде той след кратка пауза. — Ние бяхме в един и същи клас и аз през цялото време си мислех, че тя е много привлекателно момиче. Добра по характер, с приятна външност… Не беше красавица, но бе много очарователна. Прав ли съм?

Кимнах.

— Искаш да ти кажа истината, така ли?

— Хайде, говори.

— Боя се, че това, което ще чуеш, няма да ти хареса.

— Не бери грижа. Просто ми кажи истината.

Той отпи от уискито си.

— Завиждах ти, задето беше винаги с нея. И аз исках да имам такава приятелка. Нямам вече какво да крия. Никога не я забравих. Лицето й се е врязало в паметта ми. Затова и когато я срещнах съвсем случайно в асансьора, веднага я познах, макар да са минали осемнайсет години. Така че няма никаква причина да искам да говоря лошо за нея. Когато я видях, изпаднах в шок. Не можех да повярвам. Ще го кажа така: „Тя вече не е привлекателна“.

Прехапах устни.

— Какво имаш предвид?

— Децата се боят от нея. Децата, които живеят в същия блок.

— Боят се? — повторих аз. Гледах го и недоумявах. Вероятно се беше изразил зле. — Какво значи „боят се“?

— Не говорихме ли достатъчно за това? Наистина искам да сменим темата.

— Почакай. Тя с какво се занимава? Говори нещо на децата ли?

— На никого нищо не говори. Нали ти казах.

— Тогава от какво се боят? От лицето й ли?

— Да — отвърна той.

— Да не би да има белег или нещо подобно?

— Не, няма никакви белези.

— Ами тогава какво ги плаши?

Той допи уискито си и постави чашата на плота. После обърна поглед към мен и дълго ме гледа. Изглежда се чувстваше неловко и бе доста смутен. Но в изражението му имаше и още нещо. Внезапно ми заприлича на онова момче, което бе в гимназията. Вдигна глава и дълго гледа в далечината, сякаш следваше с поглед забързан нанякъде поток. Накрая рече:

— Не мога да го обясня добре и не искам. Не ме питай повече за това. Ако я беше видял с очите си, сам щеше да разбереш всичко. Не си видял, затова и не разбираш.

Кимнах, отпих глътка от коктейла си и не казах нищо повече. Гласът му звучеше спокойно, но чувствах, че ако продължа да го разпитвам, ще се разсърди.

Той заразправя как две години работел в Бразилия.

— Няма да ми повярваш, но в Сан Пауло срещнах един приятел от училище. Работи като инженер в „Тойота“…

Почти не го слушах. На тръгване той ме потупа по рамото и каза:

— Времето променя хората по различен начин. Не знам какво се е случило между вас тогава, но каквото и да е, ти не си виновен за нищо. На всекиго се е случвало. Дори на мен. Не вярваш ли? И аз съм преживял същото. Какво да се прави. В края на краищата всеки си има свой живот и ти не можеш да отговаряш за друг човек. Все едно че живееш в пустинята — просто трябва да свикнеш. Гледал ли си филма на Дисни „Живата пустиня“? Пускаха ни го, като бяхме в началното училище.

— Да — отвърнах аз.

— Нашият свят е устроен по същия начин. Вали дъжд и цветята цъфтят. Няма ли дъжд, вехнат. Гущерите ядат разни буболечки и служат за храна на птиците. Но накрая всички умират и от тях остава празна обвивка. Едно поколение изчезва, друго заема мястото му. Това е в реда на нещата. Всички живеят различно и умират различно. Но в крайна сметка това няма никакво значение. След нас остава само една пустиня.

Той излезе. Останах сам пред плота и продължих да пия. Всички посетители си тръгнаха, барът затвори, привърши почистването, целият персонал си замина, но аз все още седях там. Не ми се връщаше вкъщи. Обадих се на жена си, че ще закъснея, защото имам неотложна работа в бара. После изключих осветлението и седнах в тъмното с бутилка уиски в ръка. Пиех го неразредено — не ми се ставаше за лед.

„Всичко върви към своя край, помислих си. Някои неща изчезват изведнъж, безследно, като изтрити, други се разтварят бавно в мъглата. Остава само пустиня“.

Излязох от бара току преди разсъмване. Ситен дъждец валеше над Аояма. Налегна ме смъртна умора. Дъждът мокреше безшумно наредените в редици, подобни на надгробни паметници, високи сгради. Оставих колата на паркинга на бара и тръгнах пеша към къщи. По пътя седнах на един парапет, преграждащ тротоара от уличното платно, и се загледах в едра врана, грачеща с все сила от върха на светофар. В четири часа сутринта улицата изглеждаше мръсна и занемарена. Печатът на упадъка и запустението беше върху всичко. И аз бях част от тази картина. Като сянка, останала за вечни времена на стена.