На юг от границата, на запад от слънцето

4

Първото момиче, с което преспах, беше единствено дете на родителите си. Подобно на Идзуми и тя не беше от онези, по които мъжете неволно се заглеждат на улицата. Не, на момичета като нея почти не обръщат внимание. Но въпреки това се увлякох, още щом я видях за пръв път. Защо ли? И аз не знам. Сякаш посред бял ден, както си вървях, бях ударен в главата от беззвучна невидима мълния. Без всякакви обяснения, без „но“ или „ако“. Бях като зашеметен.

С много малки изключения, типичните красавици никога не са ме вълнували сериозно. Понякога, докато вървях по улицата с някой приятел, той ме смушкваше с лакът и казваше: „Гледай! Каква готина мадама!“ Но колкото и да е странно, не мога да си спомня нито една такава „мадама“. Никак не ме впечатляваха известните красавици — актриси или фотомодели. Не знам защо така се получаваше, но какво да се прави, фактът си е факт. Границата между реалността и света на мечтите винаги ми се е струвала размита и дори в юношеството ми, когато страстите кипят, едно миловидно лице не бе достатъчно, за да хлътна истински.

Винаги ме е привличала непосредствената външна красота, която може да се изрази с няколко физически параметри, а нещо друго, нещо дълбоко и абсолютно. Както някои хора тайничко се радва на дъждовните бури, земетресенията или слънчевите затъмнения, така и аз си падах по това загадъчно, необяснимо нещо, с което ме привличаше противоположният пол. Можем да го наречем магнетизъм, тайнствена сила, която примамва и омайва хората против волята им.

Най-близкото сравнение, което ми хрумва, е с аромата на парфюмите. Дори специалистите, хората, които създават нови, особени аромати, вероятно не са в състояние да обяснят на какво се дължи силата им на въздействие. Във всеки случай, научният анализ едва ли ще доведе до задоволително обяснение. Все пак е факт, че определено съчетание от аромати може да заплени противоположния пол, както миризмата на разгонено животно привлича друго при чифтосване. Един аромат може да омае петдесет от сто човека. Друг ще очарова останалите петдесет. Но има и особени аромати, които ще се сторят вълнуващи до полуда само на един или двама от сто души. Аз имам усет тъкмо за тях, способност да ги долавям отдалече. Когато открия човек, който излъчва такава аура, веднага ми се приисква да отида при него и да му кажа: „Хей, аз те познавам. Никой друг, освен мен не те познава“.

Още щом я видях, си помислих колко ми се иска да спя с нея. Не, просто трябваше да го направя. Инстинктивно разбрах, че и тя си мисли същото. Зърнех ли я, по тялото ми пробягваха сладостни тръпки. Обземаше ме толкова силна възбуда, че ерекцията ми пречеше да вървя. За пръв път изпитвах въздействието на този магнетизъм (нещо подобно предизвикваше у мен Шимамото, но тогава бях още твърде млад и зелен, за да го разпозная или да му дам име). Когато срещнах това момиче, бях на седемнайсет години, в последния клас на гимназията. Тя беше на двайсет, второкурсничка в университета. И освен това се оказа братовчедка на Идзуми. Имаше приятел, но това не променяше нищо. Можеше да бъде на четирийсет и две, да има три деца и две опашки на задника. Това не би ме спряло — толкова силен беше магнетизмът й. Не можех да я оставя да си отиде просто така. Ако я бях изпуснал, цял живот щях да съжалявам.

С една дума, жената, с която изгубих девствеността си, се оказа братовчедка на моята приятелка. Има различни братовчедки, но тези двете бяха много близки, почти неразделни. Дружаха от детството си, често си ходеха на гости. Братовчедката на Идзуми учеше в Киото и живееше на квартира близо до Западната порта на стария Императорски дворец. Веднъж двамата с Идзуми посетихме Киото, обадихме й се по телефона и я поканихме на обяд. Бяха минали две седмици от малкия фарс с леля ми.

Когато Идзуми ни остави за няколко минути, помолих братовчедка й да ми даде телефонния си номер, като казах, че искам да я поразпитам за университета, в който учеше. След два дена й се обадих и предложих да се видим идната неделя. След кратка пауза тя се съгласи. Нещо в гласа й ми подсказа, че и тя желае да спи с мен. В неделята заминах сам за Киото. Срещнахме се и след два часа се озовахме в леглото.

През следващите два месеца правехме такъв страстен секс, че мозъците ни насмалко щяха да се размекнат. Никакво кино, никакви разходки, никакви разговори за книги, музика, живота, войната, революцията. Нищо друго, освен секс. Вероятно все пак сме си говорили за нещо, но изобщо не помня за какво. В паметта ми са се запечатали единствено материални образи — будилникът до възглавницата й, пердетата на прозорците, черният телефон върху масата, снимките от календара, дрехите й, разпилени по пода… И мирисът на кожата й, гласът й. Аз не задавах въпроси, тя също. Впрочем само веднъж, докато лежахме в леглото, я попитах ни в клин, ни в ръкав:

— Ти да не би случайно да си една на майка и баща?

— Да — отвърна тя озадачена. — Как разбра?

— По интуиция.

Тя ме погледна.

— Може би и ти си единствено дете?

— Позна — отвърнах.

Само това си спомням от разговорите ни.

Така се увличахме, че забравяхме да ядем. Хапвахме, колкото да не умрем от глад. Достатъчен бе един поглед и веднага смъквахме дрехите си, скачахме в леглото и се започваше. Жадувах да се любя с нея, тя също ме желаеше силно. Правехме го по четири-пет пъти при всяка среща, докато буквално се изцедях до последната капка, а главичката на члена ми се подуваше и болеше. Но въпреки неудържимата страст и неустоимото привличане, което ни тласкаше един към друг, никой от нас не си правеше илюзии, че връзката ни ще е дълготрайна и ще ни ощастливи. Сякаш бяхме издигнати и понесени от ураган, който рано или късно щеше да стихне. Мисълта, че всяка наша следваща среща може да е последна, ни възбуждаше още повече.

Честно казано, аз не я обичах. Тя също не ме обичаше. За любов между нас и дума не можеше да става. Но за мен това нямаше значение. Онова, което търсех, бе усещането, че съм обладан от някаква бясна, неудържима сила, която ме тласка към нещо изключително важно за мен. Исках да разбера какво е то. Много исках. У мен дори се роди желание да пъхна ръка в тялото й и да го опипам отвътре.

Идзуми много ми харесваше, но с нея нито веднъж не изпитах въздействието на тази ирационална сила. Не знаех почти нищо за братовчедка й, чувствата ми към нея не бяха истински и въпреки това тя ме привличаше като магнит. С нея нито веднъж не разговаряхме на сериозни теми — не виждахме смисъл в това, а и почти не ни оставаха сили за разговори. Но дори да имахме, предпочитахме да ги използваме за още един рунд между чаршафите.

Едно такова опиянение би могло да трае без прекъсване няколко месеца, докато не омръзнеше на някого от двамата. Връзката ни бе необходима и на нея, и на мен, и се бе оказала напълно естествена, не пораждаше никакви съмнения. Още от самото начало в нея нямаше място за любов, чувство за вина, мисли за бъдещето.

Ако не се разкриеше връзката ми с братовчедка й (обратното ми се струваше невъзможно — толкова бяхме погълнати един от друг, че си бяхме загубили ума), Идзуми и аз щяхме да си останем приятели. Щяхме да се срещаме, когато се върнех от Токио през ваканциите. Не знам колко дълго би продължило това. Но след няколко години нашата история щеше да свърши от само себе си. Ние бяхме твърде различни и с течение на времето пропастта между нас щеше да се разшири. Сега, като поглеждам назад към миналото, всичко това ми се струва безспорно. Все пак ако раздялата ни беше неизбежна, можехме да си кажем сбогом приятелски и да преминем на нов етап от живота си. Вероятно така би станало, ако не бях срещнал братовчедка й.

Но всичко се разви другояче.

Бях постъпил жестоко с Идзуми, бях й причинил болка. С нейния успех в училище тя би могла с лекота да влезе в някой престижен университет, но пропадна на приемните изпити и постъпи в малък, треторазреден девически колеж. Откакто тя разбра за връзката ми с братовчедка й, с Идзуми се видяхме само веднъж. Дълго се обяснявахме в едно кафене, което често бяхме посещавали преди. Опитах се да бъда напълно откровен с нея, подбирах внимателно думите, като полагах усилия да разкрия чувствата си. Казах й, че не бива да прави трагедия от случилото се, че това е мимолетно увлечение в резултат на силно физическо привличане и нищо повече, че не съм възнамерявал да й изневеря, затова и няма от какво да се срамувам, че случилото се няма нищо общо с нас.

Но, естествено, Идзуми дори не се опита да ме разбере. Нарече ме долен лъжец. Атакуваше право в целта. Тайно, зад гърба й, съм спал с нейната братовчедка. Неведнъж или два пъти, а десет, двайсет пъти. През цялото време съм я мамил. Защо? Ако в постъпката ми наистина нямало нищо осъдително, защо е трябвало да я заблуждавам? Щеше ми се да й кажа: „Защото исках да спя с братовчедка ти, безумно я желаех. Исках да го правим хиляди пъти, във всички възможни и невъзможни пози“. Трябваше веднага да кажа на Идзуми, че това няма нищо общо с нея. Но не се реших и започнах да лъжа. Започнах и вече не можех да спра. Измислях си предлог да не се срещна с нея и бързах да замина за Киото, за да се любя с братовчедка й. Нямаше какво да се оправдавам — бях виновен.

Идзуми разбра всичко в края на януари, скоро след рождения ми ден — бях навършил осемнайсет години. През февруари положих успешно всички изпити в университета и в края на март трябваше да отида в Токио. Преди да замина, многократно й звънях по телефона, но Идзуми не вдигаше. Писах й дълги писма, но не получих отговор. „Няма да е честно да си замина просто така и да я зарежа“, мислех си. Но какво можех да сторя? Тя не се интересуваше повече от мен.

Докато седях във влака-стрела към Токио и разсеяно плъзгах поглед по пробягващите покрай мен гледки, мислех за себе си. Питах се какво става с мен. Взирах се в ръцете си на коленете, в отражението си в прозореца. Що за човек съм, по дяволите? За пръв път в живота си се ненавиждах — при това с люта ненавист. Как можах да постъпя така? Защо? Ясно беше защо. Ако можех да върна времето назад, пак бих сторил същото. Дори да се наложеше пак да излъжа Идзуми, все едно — щях да спя с братовчедка й. Бих спал с нея, колкото и мъчително да го преживяваше Идзуми. Съзнавах, че е мъчително. Но такава бе истината.

Бях постъпил жестоко не само с Идзуми — нанесъл бях и на себе си рана, макар тогава да не знаех колко дълбока е тя. Трябваше да извлека много поуки от тази история, но когато след няколко години се върнах мислено към нея, си изясних един-единствен, безспорен факт. Разбрах, че съм човек, способен на злосторничество. Никога не се опитвах съзнателно да навредя на някого, но когато необходимостта го изискваше, можех да бъда себичен, дори жесток, въпреки добрите си намерения. Бях от хората, способни под благовиден предлог да нанесат ужасни, незарастващи рани дори на онези, които са им скъпи.

След като постъпих в университета и се преместих в друг град, аз отново се опитах да намеря себе си, да започна нов живот. Надявах се, че така ще поправя допуснатите грешки. Отначало ми се струваше, че ще се получи, но каквото и да правех, където и да отидех, винаги си оставах същия. Повтарях едни и същи грешки, наранявах други хора, а и себе си.

Когато прехвърлих двайсет години, изведнъж си помислих следното: „Нима от мен няма да излезе нищо? Нима съм пропуснал завинаги възможността да стана свестен човек? Грешките, които правех, са може би част от моята същност, може би са заложени в гените ми“. От тези мисли ми става много тежко.