На юг от границата, на запад от слънцето

10

Реката се спускаше покрай скалите, като на места образуваше бързеи, а на други усмиряваше своя бяг и се разливаше в тихи вирчета. Водната повърхност отразяваше бледото слънце. Надолу по течението се виждаше стар железен мост — толкова тесен, че по него едва ли можеше да премине кола. Тъмният му, невъзмутим метален корпус тънеше в дълбоката тишина, изпълваща мразовития февруарски ден. Мостът се използваше само от гостите на хотела — за да стигнат до един горещ минерален извор, — от обслужващия персонал и от горските пазачи. Когато минахме по него, не срещнахме никого. Погледнахме назад и не видяхме жива душа. След като пристигнахме в хотела, хапнахме, после пак прекосихме реката и тръгнахме надолу по течението. Шимамото беше с дебела шуба. Беше вдигнала яката й и беше увила около шията си шал, който стигаше чак до носа й. Облечена бе в туристически екип и изглеждаше доста различно от обичайното. Косата й бе вързана отзад, носеше тежки туристически обувки с дебели подметки. На едното й рамо висеше зелена найлонова раница. Изглеждаше досущ като гимназистка. Тук-там по брега се виждаха кръпки от неразтопен, слегнал се сняг. Две врани клечаха на парапета на моста, гледаха реката и грачеха пронизително, сякаш се караха. Крясъците им отекваха в голата гора, прелитаха над реката и режеха слуха.

Покрай реката беше проправена тясна пътека без настилка. Страховито тиха и пуста, тя отвеждаше неизвестно накъде. Наоколо нямаше никакви постройки — само тук-там голи поля. Браздите бяха все още покрити със сняг, разчертал земята с отчетливи бели линии. Навсякъде се натъквахме на врани. Щом ни зърнеха, те издаваха отривисти крясъци, сякаш сигнализираха на събратята си. Но не отлитаха дори когато се приближавахме до тях. Успях да разгледам острите им клюнове, напомнящи някакво страховито оръжие, и ярките им на цвят крачета.

— Имаме ли време? — попита Шимамото. — Дали да не повървим още малко?

Погледнах часовника си.

— Добре. Можем да останем още час.

— Толкова е тихо тук — промълви тя, оглеждайки се бавно и спокойно наоколо. Заедно с думите, от устата й излизаше и се издигаше нагоре белият й дъх.

— Е, как ти се струва реката? Такава ли търсеше?

Тя се усмихна и ме погледна.

— Ти сякаш четеш мислите ми.

И като протегна ръката си в ръкавица, тя хвана моята, също в ръкавица.

— Радвам се — казах аз. — Боях се да не се окаже, че сме били напразно целия този път и че не това е реката, която търсиш. Какво щяхме да правим тогава?

— Хей, откъде се взе тази неувереност? Не би могъл да сбъркаш — рече тя. — Знаеш ли какво си помислих сега, вървейки до теб: също като някога е, когато се връщахме заедно от училище.

— Само че не куцаш, както тогава.

Тя се засмя.

— Ти май съжаляваш, че съм си направила операция.

— Може би.

— Настина ли?

— Шегувам се. Толкова се радвам, че ти е помогнала. Просто ме обзе някаква носталгия по онова време.

— Хаджиме, не знаеш колко съм ти благодарна.

— Няма защо. Все едно че излязохме на пикник. Но със самолет.

Шимамото се умълча и известно време вървя, гледайки напред. После рече:

— Но е трябвало да излъжеш жена си.

— Ммм…

— Сигурно не ти е било лесно. Убедена съм, че не си искал да я излъжеш.

Не знаех какво да отвърна. От близката гора отново се чу пронизително грачене.

— Не знам защо се вмъкнах в живота ти — промълви Шимамото.

— Хайде да не говорим за това. Изминахме толкова път дотук, така че нека да поприказваме за нещо по-весело.

— За какво?

— В това облекло приличаш на гимназистка.

— Благодаря. Хубаво би било да е вярно.

Вървяхме бавно покрай брега. Известно време мълчахме, съсредоточени единствено върху крачките си. На нея й бе трудно да се движи бързо, но успяваше да поддържа постоянно темпо, като за всеки случай се държеше здраво за ръката ми. Почвата под краката ни беше замръзнала и гумените подметки на обувките ни почти не издаваха шум. Тя беше права — колко хубаво би било, ако можехме да крачим така един до друг в детството си, или по-късно, когато бяхме на двайсет, двайсет и пет…! Неделен следобед и ние вървим по речния бряг, хванати за ръце, а наоколо няма жива душа… Какво щастие би било това. Но вече не бяхме ученици. Аз имах жена, две деца, работа. И за да дойда тук, се наложи да излъжа жена си. Скоро трябваше да поема обратно към летището, за да се върна в Токио до шест и половина и да бързам да се прибера вкъщи, където жена ми щеше да ме чака.

Накрая Шимамото спря, потри ръце и се огледа на всички страни. Погледна нагоре по течението, после надолу. На отсрещния бряг се издигаха планински вериги, а вляво се простираше по зимному гола горичка. Бяхме съвсем сами. И хотелът, в който бяхме обядвали, и железният мост оставаха скрити в сянката на възвишенията. От време на време, сякаш спомняйки си задълженията си, иззад облаците надничаше слънцето. Чуваше се само граченето на враните и шумът на забързаната река. Изведнъж си помислих, че някога, някъде пак ще видя тази картина. Обратно дежа вю, ако може така да се каже — не усещане, че вече съм виждал това, а именно предчувствие, че някой ден пак ще го видя. Това предчувствие протегна дългата си ръка и здраво стисна мозъка ми. Почувствах хватката му, силата в пръстите му. Но то бе сграбчило не човека, който бях сега, а онзи, който щях да бъде след време, вече остарял. Разбира се, така и не видях как ще изглеждам тогава.

— Това място е много подходящо — рече Шимамото.

— За какво? — поинтересувах се аз.

Тя ме погледна и се усмихна леко, както винаги.

— За онова, което съм намислила.

Спуснахме се до брега, където имаше неголям вир, покрит с тънка ледена кора. На дъното бяха застинали няколко паднали листа, подобни на плоски мъртви риби. Извадих от водата малък объл камък и го потъркалях върху дланта си. Шимамото свали ръкавиците си, сложи ги в джоба на шубата, после отвори раницата и извади отвътре торбичка от хубав плат. В нея имаше малка урна. Отвори внимателно капачето и погледна вътре.

Стоях до нея и наблюдавах безмълвно.

В урната имаше бяла пепел. Много внимателно, като се стараеше да не я разпръсне, Шимамото изсипа пепелта върху лявата си длан и успя да я побере в нея. Предположих, че е навярно пепел от кремация. Следобедът беше тих и безветрен и пепелта не се разпиля. Шимамото сложи празната урна обратно в раницата, забучи върха на показалеца си в пепелта, после пъхна пръста в устата си и го облиза. Погледна ме и понечи да се усмихне, но не можа. Пръстът остана близо до устните й.

Тя клекна до реката и изсипа пепелта във водата. Бях до нея и я наблюдавах. Течението отнесе за миг пепелта. Стояхме на брега и дълго се взирахме във водата. Шимамото погледна дланта си, изтърси остатъците от пепелта и си сложи ръкавиците.

— Дали ще стигне до морето?

— Мисля, че да — отвърнах, но не бях съвсем сигурен. Все пак морето беше доста далече. Може би пепелта щеше да заседне някъде. Но все пак някаква частица от нея щеше да стигне дотам.

Шимамото взе парче дъска, което лежеше на брега, и започна да дълбае с него в меката почва. Помогнах й да направи малка ямичка, в която тя зарови обвитата в плат урна. Някъде заграчиха врани. Те като че от самото начало следяха действията ни. „Гледайте колкото си искате. Нищо лошо не вършим. Изсипахме малко пепел в реката и толкова“, казах си аз.

— Дали ще завали, как смяташ? — попита Шимамото, утъпквайки почвата с обувката си.

Погледнах небето.

— Май не.

— Не, друго имах предвид. Исках да кажа, че прахът на това дете ще попадне в морето и ще се смеси с морската вода. Тя ще се изпари, ще се превърне в облак и ще се излее на земята като дъжд.

Отново погледнах небето, после реката и рекох:

— Може би точно така ще стане.

Върнахме се на летището с колата, която бях наел. Времето бързо се разваляше. Небето се покри с гъсти облаци, които скриха последните късчета синева. Като че всеки момент щеше да завали сняг.

— Бе прахът на моето дете. На единственото ми дете — каза Шимамото така, сякаш говореше на себе си.

Погледнах я за миг и отново се обърнах към пътя. Камионите изхвърляха изпод колелата си кален полуразтопен сняг и час по час трябваше да включвам чистачките.

— Умря на другия ден след раждането — рече тя. — Живя един-единствен ден. Само няколко пъти ми дадоха да го подържа. Беше толкова красиво, толкова нежно… Така и не разбраха каква е причината… Не можеше да диша добре. Посиня и умря.

Нищо не можах да кажа. Просто се пресегнах и поставих ръка върху нейната.

— Беше момиченце. Дори име не й бях измислила.

— Кога се случи това?

— Точно преди една година, през февруари.

— Горкичката — промълвих.

— Не исках да я погреба. Не можех да понеса мисълта, че ще бъде на някакво тъмно и студено място. Исках да бъде до мен. После реших да разпръсна праха в реката, за да попадне в морето и да се превърне в дъжд…

Шимамото замълча задълго. Аз продължих да шофирам безмълвно. Може би не й се говореше, затова реших, че най-добре ще е да я оставя на спокойствие. Но скоро забелязах, че с нея нещо не е наред. Тя дишаше с някакви странни механични хрипове. Отначало си помислих, че двигателят на колата е повреден, но после разбрах, че шумът идва от съседната седалка. Сякаш трахеята й бе продупчена и след всяко вдишване въздухът излизаше оттам със свистене.

Погледнах я, докато чаках на светофар. Лицето й беше бледо като лист хартия и неестествено застинало. Тя бе отпуснала глава на облегалката и гледаше право напред, в една точка. Седеше, без да помръдне, и само от време на време мигаше, сякаш по принуда. Карах още малко и скоро открих подходящо за спиране място — паркинга на една зала за боулинг. На покрива на сградата, която приличаше на самолетен хангар, имаше билборд с нарисувани на него гигантски кегли. Оказахме се сами на този огромен паркинг, като в някаква пустиня накрай света.

— Шимамото-сан! — казах. — Какво ти е?

Тя не отвърна. Просто продължи да диша с това необяснимо хриптене, облегната на седалката. Поставих ръка върху бузата й. Беше студена като околния пейзаж. Никаква топлинка. Докоснах челото й. И то бе ледено. Почувствах, че се задушавам. Помислих, че тя умира. Погледът й беше празен. Вгледах се дълбоко в очите й, но нищо не видях. Бяха тъмни и студени като смъртта.

— Шимамото-сан! — извиках, но тя не реагира. Погледът й беше разфокусиран. Може би беше изгубила съзнание. Трябваше незабавно да я закарам в болница. Щяхме да изпуснем самолета, но сега не беше време да се безпокоя за това. Шимамото можеше да умре. Не биваше да го допусна.

Запалих колата и в този момент забелязах, че тя се опитва да каже нещо. Спрях двигателя и приближих ухо до устните й, но не разбрах думите й. Говорът й наподобяваше свистене на вятър през процеп в стената. Напрягайки последните си сили, тя повтаряше ли повтаряше нещо, но напразно. Накрая успях да разбера една дума: „Лекарство“.

— Искаш да вземеш лекарство ли? — попитах я.

Тя кимна — толкова слабо, че си помислих да не би да ми се е сторило. Но имаше, изглежда, сили само за това. Порових се в джоба на шубата й — портмоне, носна кърпа, ключодържател с няколко ключа, но никакви лекарства. Отворих раницата и във вътрешния джоб напипах опаковка с четири малки капсули. Показах й ги.

— Това ли?

Тя кимна, без да помръдне поглед.

Изтеглих седалката й назад и отворих устата й, за да й дам лекарството. Но устата й беше толкова пресъхнала, че тя не можа да преглътне капсулата. Заозъртах се с надеждата да открия някъде автомат за напитки и, разбира се, не открих. Нямаше време за търсене. Единственият източник на вода наблизо бе снегът. Слава богу, че поне от него имаше в изобилие. Изскочих от колата и с вълнената шапка на Шимамото загребах малко сняг под стряхата на сградата — там като че ли беше най-чист. После започнах малко по малко да го разтопявам в устата си, докато езикът ми не се вкочани. Нищо по-добро не можах да измисля. Отворих устата й и прелях водата от моята уста в нейната. След това запуших носа й, за да я накарам да преглътне. Тя се позадави, но след няколко опита успя да преглътне капсулата.

Погледнах опаковката. На нея не пишеше нищо — нито наименованието на лекарството, нито фамилията на пациента, нито упътване. „Странно, помислих си, обикновено ги пише тези неща, за да не вземе някой погрешно лекарство и за да е ясно какви са съставките му“. Върнах опаковката обратно в раницата и погледнах Шимамото внимателно. Нямах представа какво й е, нито що за лекарство е това, но щом като го носеше със себе си, сигурно й помагаше. Значи пристъпът не бе напълно неочакван.

След десет минути страните й започнаха да поруменяват. Допрях леко буза до нейната — лицето й постепенно се затопляше. Въздъхнах с облекчение и я настаних по-удобно на седалката. Нямаше да умре. Обгърнах раменете й и потрих страните си о нейните. Шимамото бавно се съвземаше.

— Хаджиме — прошепна тя.

— Да те заведа ли на лекар? Може би ще намерим наблизо болница — попитах.

— Не, не е необходимо — отвърна тя. — Лекарството скоро ще подейства. Всичко ще е наред, не се притеснявай. Да потегляме час по-скоро към летището, иначе ще изпуснем самолета.

— Не мисли за това. Ще останем тук, докато се почувстваш по-добре.

Избърсах устата й с носна кърпичка. Тя я взе и я заразглежда.

— С всички ли си толкова добър?

— Не с всички — отвърнах. — С теб, да. Но с всички е невъзможно. Има някакъв предел и на добротата ми към теб. Ако не беше той, щях да направя за теб много повече. Но не мога.

Тя обърна глава и ме погледна.

— Хаджиме, не си мисли, че беше нарочно, за да изпуснем самолета — промълви тя.

Погледнах я с почуда.

— Разбира се, че не си го мисля. Не е нужно да го казваш. Прилоша ти. Какво можеше да се направи?

— Извинявай.

— За какво? Нищо лошо не си сторила.

— Задето ти обърках плановете.

Погалих косите й, наведох се и я целунах по бузата. Толкова ми се искаше да я притисна силно към себе си, да почувствам топлината на тялото й… Но не можех. Само докоснах с устни страната й — топла, мека и влажна.

— За нищо не бива да се безпокоиш — казах аз. — Всичко ще бъде наред.

Докато се доберем до летището и върнем колата, времето за качване на пътниците вече беше изтекло. Но за щастие излитането се забави и самолетът все още беше на пистата. Всички пътници бяха в терминала. Въздъхнахме с облекчение. Наложи се да чакаме. Служителят на гишето за информация съобщи, че е възникнал проблем с двигателя, но не знаеше кога ще приключи ремонтът и нямаше никаква друга информация. Снегът, завалял още докато наближавахме летището, сега падаше на парцали. При такова време не бе изключено да отменят полета.

— Какво ще правиш, ако не излетим? — попита ме Шимамото.

— Не се безпокой. Ще излетим — отвърнах, при все че никак не бях уверен в това. Но мисълта, че самолетът може да не излети, никак не ми допадаше. Щеше да се наложи да съчиня някакво оправдание, да обясня как съм стигнал чак в Ишикава. „Стига, казах си. Защо да си блъскам предварително главата с това. Когато всичко се изясни, тогава ще му мисля. А сега трябва да се погрижа за Шимамото“.

— Ами ти? — попитах я. — Не се ли боиш, че днес може да не се върнем?

Тя поклати глава.

— Не се притеснявай за мен. Важното е ти да нямаш проблеми. Все пак може да загазиш.

— Възможно е. Но не се бой. Засега не са казали, че полетът е отменен.

— Знаех си, че ще се случи нещо подобно — тихо, сякаш на себе си, рече Шимамото. — Винаги е така — Щом съм наблизо, не чакай нищо хубаво. Стига да се появя, и всичко тръгва наопаки.

Седнах на една пейка в чакалнята и се замислих — какво да кажа по телефона на Юкико, ако наистина отложат полета. Хрумнаха ми най-различни обяснения, но всички ми се сториха глупави и неубедителни. Излязох в неделя сутринта, като й казах, че ще прекарам деня с приятели от клуба, а ето че изведнъж поради снеговалеж съм заседнал на летището в Ишикава. Как да й го обясня? „Когато излязох, изведнъж страшно, ми се прииска да видя Японско море и веднага поех към летище «Ханеда»“, бих могъл да кажа. Глупости. Ако това беше най-доброто обяснение, което можех да измисля, по-добре нищо да не обяснявам. Или все пак ще е най-добре да кажа самата истина. Скоро с удивление осъзнах, че в дъното на душата си искам самолетът да не излети и снегът да затрупа всичко. У мен дори се прокрадна тайна надежда, че жена ми ще узнае за това мое пътуване с Шимамото. Исках да сложа край на лъжите и оправданията. Исках да остана тук, с Шимамото, а после да става каквото ще.

Самолетът все пак излетя, с час и половина закъснение. Шимамото се облегна на мен и заспа. А може и просто да седеше със затворени очи. Прегърнах я през рамо и я притиснах до себе си. Няколко пъти ми се стори, че плаче. По време на полета тя не промълви нито дума. Аз също. Заговорихме малко преди кацането на самолета.

— Как се чувстваш? — попитах я.

Тя се притисна о мен и кимна.

— Добре съм. Лекарството е много ефикасно. Не се притеснявай. — Главата й лежеше на рамото ми. — Само не ме питай нищо.

— Разбрах. Никакви въпроси.

— Благодаря ти за днешния ден — каза тя.

— За какво по-точно?

— Задето ме заведе до реката. Задето ми даде вода от устата си. Задето ме изтърпя.

Погледнах я. Устните й бяха съвсем близо. Тези устни, които бях целувал, когато й давах вода. Те сякаш ме търсеха и сега. Разтвориха се леко, разкривайки красивите й бели зъби. Не можех да забравя докосването на мекия й език, което почувствах за миг, докато вливах вода в устата й. Дъхът ми спря, не можех да мисля за нищо. Цялото ми тяло гореше. „Тя ме желае“, помислих си. И аз я желая. Но успях някак да се овладея. Трябваше да спра там, където съм. Още една крачка и нямаше да има връщане назад.

Позвъних у дома от летище „Ханеда“. Вече беше осем и половина. Извиних се на жена си, че закъснявам. Казах й, че не съм могъл по-рано да се свържа с нея и че ще се прибера след час.

— Чаках, чаках и седнах да вечерям без теб. Сготвих рагу — рече тя.

Качихме се в БМВ-то, което бях паркирал на летището.

— Къде да те закарам? — попитах Шимамото.

— Можеш да ме оставиш в Аояма. После сама ще се справя — отвърна тя.

— Сигурна ли си?

Тя се усмихна широко и кимна.

До Гайен, където излязох от магистралата, пътувахме в мълчание. Поставих касета в уредбата — тихо зазвуча концерт за орган на Хендел. Шимамото беше поставила ръцете си на коленете и гледаше през прозореца. Беше неделя вечер и в преминаващите покрай нас коли пътуваха семейства, връщащи се от провинцията. Бързо сменях скоростите с ръка върху лоста.

— Хаджиме — заговори Шимамото, когато наближихме „Аояма-дори“. — Мислех си колко хубаво би било, ако нашият самолет не беше излетял.

„Аз също“, понечих да кажа, но не можах. Гърлото ми изведнъж пресъхна и думите заседнаха някъде. Само кимнах и лекичко стиснах ръката й. На ъгъла в началото на „Аояма“ тя ми каза да спра колата.

— Може ли пак да дойда да те видя? — попита тихо, когато отвори вратата. — Нали не съм ти омръзнала?

— Ще те чакам — казах аз.

Тя кимна.

Преминавайки през „Аояма“, си помислих: „Ако не я видя повече, ще полудея“. Когато тя слезе от колата и си замина, моят свят внезапно опустя.