На юг от границата, на запад от слънцето

8

След като в „Брутус“ писаха за мен и поместиха моя снимка, в бара започнаха да се отбиват мои стари познати, съученици от различните училища, в които бях учил. Нашествието им продължи около десетина дена. По-рано винаги недоумявах кой чете всички тези списания, натрупани на купчини във всяка будка или книжарница. Но след като попаднах на страниците на такова списание, разбрах, че към тях проявяват интерес много повече хора, отколкото си мислех. Къде ли не ги вижда човек — във фризьорските салони, банките, кафенетата, влаковете… Навсякъде има хора, които са разтворили пред себе си списание и четат ли четат. Може би се боят да си губят времето като не правят нищо и затова и се захващат с първото, което им попадне.

Не бих казал, че срещите с тези лица от моето минало ми доставяха голямо удоволствие. Не че не исках да си поговоря с тях. Исках, разбира се. Винаги е приятно да се видиш със стари приятели. И те като че се радваха да ме видят. Но, честно казано, всичко, за което те приказваха, не ме интересуваше. Как се е променил родният ни град? С какво се занимават други наши бивши съученици? Това никак не ме вълнуваше. Твърде далеч бях сега от градчето ни и от онова време. И освен това всичко, за което станеше дума, неволно ми напомняше за Идзуми. При всяко споменаване на родния ни град, си я представях сама в пустия й апартамент в Тойохаши. „Тя вече не е привлекателна, бе казал приятелят ми. Децата се боят от нея“. Тези две изречения не ми излизаха от ума. Както и фактът, че Идзуми така и не ми прости.

Скоро след публикацията в „Брутус“ започнах истински да съжалявам, че се съгласих да пишат за мен. Тогава си мислех, че така ще направя реклама на заведението си. Никак не ми се искаше Идзуми да прочете статията. Как ли щеше да се почувства, ако разбере, че живея охолно и щастливо и като че въобще не се измъчвам от случилото се между нас?

След месец обаче броят на желаещите да ме видят се изчерпи. Чудно нещо са тия списания! Могат да те прославят за кратко, а после хоп! — всички забравят за теб. Отдъхнах си с облекчение. Добре поне, че Идзуми не се появи тук. Явно не четеше „Брутус“.

Но след още половин месец, когато за статията вече почти никой не си спомняше, дойде последният от моите някогашни приятели.

Шимамото.

Случи се вечерта на първия ноемврийски понеделник. Тя седеше пред плота на моя джаз клуб (наречен от мен „Гнездото на червеношийката“, по заглавието на стара мелодия, която харесвах) и бавно отпиваше дайкири. И аз седях там, три стола по-нататък, и през ум не ми минаваше, че това е тя. Само си бях отбелязал не без удоволствие, че в бара е влязла много красива жена. Нищо повече. Дотогава не се беше отбивала, иначе непременно щях да я запомня — толкова привлекателна ми се стори. „Вероятно чака някого“, помислих си. Не че в бара никога не идваха и жени без компания. Имаше всякакви, включително и такива, които седяха и чакаха някой мъж да ги заговори, надяваха се. Лесно се познаваха. Но от опит знаех, че истинските красавици не ходят сами по баровете. А ухажването на мъжете не ги радва, а ги отегчава.

Затова не обръщах особено внимание на посетителката. Хвърлих й бегъл поглед, когато влезе, и от време на време я поглеждах крадешком. Лицето й почти не беше гримирано, беше облечена добре, в скъпи дрехи — синя копринена рокля, бледобежова кашмирена жилетка, която изглеждаше фина като лукова люспа. Бе поставила на плота дамската си чантичка, която идеално пасваше по цвят на роклята. Възрастта й трудно можеше да се определи. Точната възраст, само това бих казал.

Беше поразително красива, но не като актрисите или фотомоделите, които често посещаваха моя бар. Те винаги съзнаваха, че всички погледи са вперени в тях и съобразяваха поведението си с това. Тази жена бе съвсем различна. Държеше се много непринудено, беше съвършено спокойна и естествена. Облакътила се на плота, тя бе подпряла с ръце брадичката си, слушаше нашето трио и от време на време отпиваше от коктейла си с такова изражение, сякаш се наслаждаваше на изящна музикална фраза. И през няколко минути поглеждаше към мен. Долавях тези погледи, чувствах ги с кожата си, макар да не смятах, че са отправени тъкмо към мен.

Аз бях в обичайното си облекло — костюм „Лучано Сопрани“, риза и вратовръзка „Армани“, обувки „Росети“. Безразличен съм към дрехите. Имам си правило да харча за тях колкото се може по-малко пари. Обикновено се задоволявам с джинси и пуловер. Но в бизнеса си имам собствена малка философия: обличам се така, както искам да се обличат клиентите ми. По такъв начин като че се вдига самочувствието на персонала и настроението на посетителите, а това е важно за мен. Затова винаги когато отивах в баровете си, носех елегантен костюм и обезателно вратовръзка.

Седях и гледах как барманът приготвя коктейлите, наблюдавах посетителите и слушах джазовото трио. Отначало барът беше претъпкан, но след девет часа заваля дъжд и много хора си тръгнаха, а други не дойдоха. Към десет останаха заети само няколко маси. Но жената продължаваше да седи на същото място насаме с дайкирито си. Бях заинтригуван. Значи не чакаше никого. Нито веднъж не погледна нито часовника си, нито към входа.

Накрая взе чантичката си и стана от табуретката. Беше почти единайсет часът. Ако човек искаше да успее да вземе метро до вкъщи, сега бе моментът да си тръгне. Но се оказа, че тя не се канеше да си върви. Бавно, с равнодушно изражение, жената се приближи към мен и седна на съседната табуретка. Долових слабо ухание на парфюм. След като се настани удобно, тя извади от чантичката пакет „Салем“ и пъхна цигара между устните си. Следях разсеяно движенията й с крайчеца на окото си.

— Какво приятно заведение — каза тя, като се обърна към мен.

Вдигнах очи от разтворената пред мен книга, която четях, и с недоумение погледнах жената. Точно тогава сякаш нещо ме удари силно. Въздухът в гърдите ми изведнъж необикновено натежа.

— Благодаря — отвърнах. Тя вероятно знаеше, че аз съм собственикът. — Радвам се, че го харесвате.

— Да. Много ми харесва. — Жената ме гледаше в очите и се усмихваше. Имаше прекрасна усмивка. Устните й се разтеглиха широко и в ъгълчетата на очите й се събраха очарователни бръчици. Усмивката й ми напомни нещо. Но какво ли?

— И музиката е чудесна. — Тя посочи към музикантите. — Имате ли огънче?

Нямах нито кибрит, нито запалка. Повиках бармана и го помолих да донесе кутийка кибрит от бара. Запалих клечка и я поднесох към цигарата й.

— Благодаря.

Погледнах я право в лицето. И най-накрая разбрах.

— Шимамото — казах с хриплив глас.

— Доста време ти трябваше, за да се досетиш — рече тя след малко и се усмихна. — Вече си мислех, че няма да ме познаеш.

Седях занемял и я зяпах, сякаш пред мен беше някаква свръхточна машина от висок клас, за която само бях чувал преди. Наистина беше Шимамото. Нима беше възможно? Толкова дълго бях мислил за нея. Вече не се надявах пак да се срещнем.

— Костюмът ти е много хубав — каза тя. — Много ти отива.

Не намерих думи за отговор. Само кимнах безмълвно.

— Знаеш ли, Хаджиме? Сега си по-хубав отпреди. И много по-добре сложен.

— От плуването е — успях да смотолевя най-сетне. — Още в училище започнах да се занимавам с плуване и оттогава не съм преставал.

— Хубаво е човек да умее да плува. Винаги съм си мечтала за това.

— Да. Всеки може да се научи, ако поиска.

Веднага щом изрекох тези думи, си спомних за крака й. „Какви ги дрънкаш, бе?“, рекох си. Смутих се, опитах се да кажа нещо смислено, но нищо не се получи. Потърсих пакет цигари в джобовете на костюма ми и си спомних, че преди пет години се бях отказал от пушенето.

Шимамото наблюдаваше мълчаливо суетенето ми. После вдигна ръка и мило усмихната поръча още едно дайкири. Усмивката й беше толкова приветлива, че ми се прииска да я взема и да я запазя като скъп спомен. Когато Шимамото се усмихваше, сякаш целият свят се усмихваше с нея.

— Все още харесваш синия цвят — изрекох.

— Да. Моят любим цвят. Имаш добра памет.

— Помня почти всичко за теб — как си подостряш моливите, колко бучки захар слагаш в чая си.

— Колко?

— Две.

Тя ме погледна с леко присвити очи и рече:

— Кажи ми, Хаджиме, защо ме следи тогава… преди осем години?

— Не знаех ти ли си или не — въздъхнах аз. — Походката беше като твоята. Но в същото време имаше нещо различно, чуждо. Не бях сигурен, затова и те следих. Всъщност „следих“ не е точната дума. Просто изчаквах удобния момент да те заговоря.

— Тогава защо не го направи? Защо не дойде да се увериш дали съм аз? Така щеше да стане по-бързо.

— Не знам — отвърнах. — Нещо ме възпираше. А и нищо нямаше да мога да кажа.

— Аз също не разбрах веднага, че си ти — рече Шимамото и прехапа леко устни. — Помислих си само, че някакъв тип ме преследва, и се уплаших. Наистина. Много ме достраша. Едва когато седнах в таксито и си поех дъх, изведнъж се запитах: „Това дали не беше Хаджиме?“

— Шимамото, тогава аз получих нещо… Не знам какви са ви отношенията с този човек, но той ми даде…

Тя постави показалеца си на устните и леко поклати глава, сякаш искаше да каже: „Хайде да не говорим за това, съгласен ли си? Никога повече не повдигай този въпрос, моля те“.

— Женен ли си? — попита тя, сменяйки темата.

— Да, имам две деца. Момичета. Още са малки.

— Страхотно. Струва ми се, че ти подхождат дъщери. Така си мисля. Не знам защо. Не мога да го обясня.

— Интересно.

— Просто така ми се струва — усмихна се Шимамото. — Но поне нямаш само едно дете.

— Не съм го планирал. Получи се някак от само себе си.

— Питам се какво ли е усещането да имаш две дъщери?

— Ами малко е странно. Повече от половината деца в детската градина на по-голямата ми дъщеря са без братя и сестри. Светът се е променил, откакто ние бяхме деца. Сега в градовете почти всички имат само по едно дете.

— Ние с теб се родихме твърде рано.

— Може би — засмях се. — А сега останалото човечество ни догонва. Гледам как дъщерите ми си играят заедно вкъщи и се чудя. Те растат съвсем иначе. Когато бях дете, винаги играех сам и си мислех, че всички деца правят така.

Триото изпълни своята версия на „Корковадо“ и посетителите заръкопляскаха. С наближаването на нощта музикантите свиреха някак по-задушевно, влагаха повече топлота. По време на паузите пианистът си пийваше червено вино, а басистът пушеше.

Шимамото отпи от коктейла си и заговори:

— Знаеш ли, Хаджиме, много се съмнявах, че е редно да идвам тук. Почти месец прекарах в мъчителни колебания. Прелиствах някакво списание и видях статията за теб. Представят те като собственик на бар в този район. Помислих си, че има някаква грешка. Не можех да си представя, че се занимаваш с подобно нещо. Но името бе твоето, снимката — също. Наистина беше ти. Много се радвах, че отново те виждам, макар и на снимка. Но не знаех дали идеята да се срещнем, е добра. Струваше ми се, че и за двама ни би било по-добре да не се виждаме. Може би щеше да ми е достатъчно да знам, че си жив и здрав.

Слушах я и мълчах.

— Но реших, че щом така и така те открих, няма да е зле да дойда да те видя. И ето ме. Седях, гледах те и си мислех: „Ако не ме познае, ще си изляза тихомълком и толкова“. Обаче не издържах. Толкова време не сме се виждали и трябваше да дойда да те поздравя.

— Но защо? — попитах аз. — Имам предвид, защо си мислила, че е по-добре да не се срещаме?

Тя прокара пръст замислено по ръба на чашата си.

— Помислих си, че ще започнеш да ме разпитваш. Дали съм омъжена, къде живея, с какво се занимавам. Права ли съм?

— Но това е естествено…

— Да, така е.

— Само че ти предпочиташ да не ти задават такива въпроси, така ли?

Шимамото се усмихна смутено и кимна. Тя като че имаше хиляди различни усмивки.

— Да. Не искам да отговарям на такива въпроси. Не ме питай защо. Просто не искам да разказвам за себе си. Знам, че е странно. Човек може да си помисли, че нарочно се правя на загадъчна дама, че важнича. Затова се съмнявах, че е добре да се срещнем. Боях се да не ти се сторя надута, неестествена. Това е една от причините да не исках да идвам тук.

— А другата?

— Страх ме беше да не се разочаровам.

Погледнах чашата в ръката й. Отместих поглед към правите й коси, дълги до раменете, към красивите й тънки устни и дълбоките й тъмни очи. Поради бръчиците над клепачите лицето й изглеждаше замислено. Кой знае защо, те извикваха у мен представа за далечен хоризонт.

— Много те харесвах някога и не исках да се разочаровам при срещата.

— Е, разочарована ли си?

Тя поклати глава леко.

— Седях и те наблюдавах. Отначало ми се видя друг човек — такъв един едър, с костюм. Но като се вгледах по-внимателно, разбрах, че си същият Хаджиме, когото познавах в детството си. Забелязах, че движенията, маниерите ти не са се променили. Останали са си същите като на дванайсетгодишното момче.

— Нима? — опитах да се усмихна, но някак не се получи.

— Ръцете, очите, привичката да барабаниш с пръсти, да свъсваш вежди, сякаш си недоволен от нещо — всичко си е както преди. Под костюма „Армани“ ти си някогашният Хаджиме.

— Не е „Армани“ — поправих я аз. — Ризата и вратовръзката са „Армани“, но костюмът не е.

Шимамото се усмихна.

— Отдавна си мечтаех да те видя — подех аз. — Да се срещнем, да поговорим. Толкова много неща исках да ти кажа.

— И аз исках да те видя — рече тя. — Но ти така и не дойде. Нали разбираш? Толкова те чаках, след като се преместихте. Защо не дойде? Много ми беше мъчно. Помислих си, че си намерил нови приятели и съвсем си ме забравил.

Шимамото смачка цигарата си в пепелника. Грижливо изпилените й нокти, покрити с прозрачен лак, приличаха на миниатюрни украшения — много изящни, но незаслужено подценени.

— Боях се, затова не дойдох — казах.

— Боял си се? — попита тя. — От какво? От мен ли?

— Не, не от теб. Страхувах се да не ме отхвърлиш. Бях още дете. Не си и помислях, че може да ме чакаш. Много се боях да не ме отпратиш, да не си помислиш, че се натрапвам. Затова престанах да идвам. Не исках да рискувам всичко да свърши толкова зле и предпочетох да продължа да живея с хубавите спомени от времето, когато бяхме заедно.

Тя наклони леко глава и взе да търкаля една ядка от кашу по дланта си.

— Да, някак абсурдно се получи.

— Така е — съгласих се.

— Но ние толкова дълго бяхме приятели. След като си замина, повече с никого не се сприятелих — нито в училище, нито в университета. Винаги бях сама. Все си мислех колко хубаво би било, ако си до мен. Не можехме ли поне да си пишем? Всичко щеше да е много по-различно. Животът щеше да е по-лек и хубав.

Тя помълча известно време.

— Не знам защо така се получи — продължи Шимамото, — но след седми клас животът ми в училище тръгна на зле и аз още повече се затворих в себе си. Някакъв порочен кръг.

Кимнах.

— В началното училище всичко вървеше по мед и масло, но след това нещата много се промениха, стана ужасно. Живях като затворена в кладенец.

Познавах това усещане. Беше ме преследвало почти осем години — между завършването на университета и брака ми с Юкико. Нещо се обърква и цялата къщичка от карти се срутва. И по никакъв начин не можеш да се измъкнеш изпод развалините. Освен ако някой не дойде да те извади.

— Куцам с единия крак и неща, които другите хора вършат с лекота, за мен са непосилни. Поставих преграда между себе си и другите и живеех само с книгите. И започнах да се откроявам на общия фон. Повечето хора ме смятаха за високомерна глупачка. И може би станах тъкмо такава.

— Ти си изумително красива — казах.

Шимамото пак сложи цигара между устните си. Драснах клечка кибрит и я поднесох към нея.

— Наистина ли смяташ, че съм красива?

— Да. Но сигурно си го чувала стотици пъти.

Тя се усмихна.

— Всъщност не… Не се смятам за красавица. Така че много ти благодаря за комплимента. Жалко само, че другите жени не ме харесват особено. Много пъти съм си мислила: „Не желая да ми казват колко съм красива. Искам да бъда съвсем обикновена и да имам приятели като всички хора“.

Шимамото се пресегна и докосна леко ръката ми върху плота.

— Хубаво е, че при теб всичко е наред, че си щастлив.

Не отвърнах.

— Щастлив си, нали?

— Не знам. Във всеки случай, не съм нещастен и самотен — отвърнах. И след малко добавих: — Но понякога си мисля, че най-щастливото време от живота ми бе, когато бяхме заедно и слушахме музика у вас.

— Знаеш ли, аз все още пазя онези плочи. Нат Кинг Коул, Бинг Кросби, Росини, сюитата „Пер Гинт“ и другите. Всички до една. Когато баща ми почина, ги взех за спомен. Много ги пазя. И досега по тях няма и драскотина. Нали помниш колко треперех над тях?

— Кога почина баща ти?

— Преди пет години. От рак на дебелото черво. Ужасна смърт. А изобщо не беше боледувал дотогава.

Бях виждал баща й няколко пъти. Струваше ми се силен като дъба, който растеше в градината им.

— Майка ти добре ли е? — попитах.

— Вероятно да.

Тонът й ме обезпокои.

— Какво, скарани ли сте?

Шимамото допи дайкирито, постави чашата си на плота, повика бармана и ме попита:

— Може би ще ми препоръчаш някой специален коктейл на заведението?

— Имаме няколко. Клиентите най-много харесват „Гнездото на червеношийката“, по името на бара. Самият аз измислих сместа. Основните съставки са ром и водка. На вкус е приятен, лек за пиене, но бързо удря в главата.

— Признай си, че си го измислил за съблазняване на жени?

— Да, иначе каква полза от коктейлите?

Тя се засмя.

— Добре, ще го опитам.

Когато барманът сложи коктейла пред нея, тя огледа напитката на светлина, отпи глътка и за няколко секунди затвори очи, за да усети по-добре букета.

— Какъв деликатен вкус! Нито сладък, нито горчив. Лек, непретенциозен и същевременно плътен. Дори не подозирах, че имаш такъв талант.

— Не мога да сглобя най-обикновена етажерка. Нямам представа как се сменя масленият филтър на колата. Една пощенска марка не мога да залепя правилно. Когато набирам телефонен номер, винаги бъркам. Но съм измислил няколко рецепти за коктейли, които явно се харесват на хората.

Тя остави чашата си и няколко секунди я разглежда. После я наклони леко и отразените в нея светлини от лампите на тавана трепнаха.

— Отдавна не съм се виждала с майка ми. Преди десет години се скарахме и оттогава много рядко се срещаме. За последен път бяхме заедно на погребението на баща ми.

Музикантите свършиха някакъв блус и засвириха встъплението към „Нещастните влюбени“. Когато бях в бара, пианистът често изпълняваше тази балада. Знаеше, че ми е любима. Не е сред най-известните парчета на Елингтън и нямах някакви особени спомени, свързани с нея, но ме развълнува, когато я чух за пръв път. И в студентските си години, и когато работех в издателството, обичах вечер да си пускам отново и отново тази мелодия от албума на Дюк Елингтън „Такъв приятен гръм“ (Such Sweet Thunder). В „Нещастните влюбени“ Джони Ходжис изпълнява много изящно и прочувствено соло. Бавната красива мелодия всеки път възкресяваше в паметта ми онези времена. Не бих ги нарекъл щастливи — целият ми тогавашен живот беше кълбо от несбъднати надежди и неосъществени желания. Бях по-млад, жаден за живот, самотен, но бях себе си, усещането ми за света беше по-просто и по-изострено. Можех да почувствам всеки звук от музиката, която слушах, всеки ред от книгата, която четях, и те проникваха дълбоко в душата ми. Нервите ми бяха като остри шипове, очите ми пронизваха събеседника. Такъв бях тогава. Винаги когато слушах тази музика, виждах очите си, втренчени в мен от огледало.

— Знаеш ли — подех аз, — веднъж, когато бях в девети клас, реших да дойда да те видя. Идеше ми да вия от самота. Позвъних ти по телефона, но никой не отговори. Качих се на влака и тръгнах, но когато пристигнах, видях, че на вратата на дома ви има табелка с друго име.

— Две години след като заминахте, баща ми го прехвърлиха във Фуджисава, близо до Еношима. Дълго живяхме там, до постъпването ми в университета. Изпратих ти картичка с новия си адрес. Не я ли получи?

Поклатих глава.

— Ако я бях получил, непременно щях да отговоря. Странно… Явно е станала някаква грешка.

— Или просто не ни върви — рече тя. — Една грешка, после друга… и все се разминаваме като кораби в морето. Сега е твой ред да ми разкажеш за себе си, за живота си.

— Какво да разказвам? Не е интересно.

— Нищо, нищо. Искам да чуя.

И аз се заех да направя кратък преглед на живота си дотогава. Разказах й как в гимназията си намерих приятелка и колко лошо бях постъпил с нея. Реших да й спестя подробностите: казах й, че сме се скарали за нещо и че съм я обидил, но в края на краищата съм наранил и себе си. Как постъпих в университет в Токио и как след дипломирането започнах работа в издателство за учебници. Оплаках й се колко самотни бяха двайсетте ми години, когато нямах никакви приятели. Казах й, че съм се срещал с жени, но никога не съм бил щастлив, че от завършването на гимназията почти до трийсетата ми година, когато срещнах Юкико и се ожених за нея, не съм харесвал истински никого. Казах й колко често съм мислил за нея през това време, че съм си мечтал да се видим, дори за час, и да си поговорим.

Шимамото се усмихна.

— Мислил си за мен?

— Непрекъснато.

— Аз също — призна тя. — Винаги когато се чувствах зле. Ти беше единственият приятел, който съм имала, Хаджиме.

Тя седеше, облакътена на плота и подпряла брадичката си с длан. Затвори очи, сякаш беше останала без сили. Не носеше пръстени. Миглите й леко потрепваха. Накрая бавно отвори очи и погледна часовника си. Аз също погледнах своя. Наближаваше полунощ.

Шимамото взе чантичката си и слезе, хлъзгайки се, от високото столче.

— Лека нощ. Радвам се, че се видяхме.

Изпратих я до вратата.

— Да поръчам ли такси? Навън вали… може би няма да ти е лесно да спреш някое.

Шимамото поклати глава.

— Няма нужда. Не се безпокой. Ще се справя.

— Наистина ли не си разочарована? — попитах аз.

— От теб ли?

— Да.

— Не, не съм — усмихна се тя. — Бъди спокоен. А костюмът ти наистина ли не е „Армани“?

Тогава забелязах, че не си влачи крака както някога. Не вървеше бързо и при все че ако човек се вгледаше по-внимателно, щеше да забележи в походката й нещо, което напомняше крачките на механична кукла, тя бе напълно естествена.

— Преди четири години си направих операция — рече Шимамото, сякаш се извиняваше. — Все пак се забелязва, но определено не е толкова зле като преди. Операцията беше тежка, но сполучлива. Изпилиха костите, после ги удължиха.

— Отлично се е получило. Кракът ти сега е съвсем в ред.

— И слава богу — каза тя. — Но може би трябваше по-рано да се подложа на такава операция.

Взех палтото й от гардероба и й помогнах да го облече. До мен тя не беше много висока. „Странно, помислих си, на дванайсет години бяхме почти еднакви на ръст“.

— Ще се видим ли пак, Шимамото?

— Може би — отвърна тя. На устните й се мярна усмивка, напомняща тънка струйка дим, издигаща се бавно в небето в безветрен ден. — Може би.

После отвори вратата и излезе. След пет минути и аз се качих по стълбите до улицата. Исках да се убедя, че е хванала такси. Дъждът не спираше. Шимамото не се виждаше никъде. На улицата нямаше жива душа. Замъглените светлини от фаровете на преминаващите коли осветяваха мократа пътна настилка.

„Може би всичко това ми се е присънило“, помислих си. Стоях дълго там, загледан в надвисналата над града дъждовна завеса. Сякаш отново се бях върнал в детството си, отново бях станал дванайсетгодишно момче, което часове наред гледа дъжда. Гледаш, не мислиш за нищо и чувстваш как тялото ти постепенно се размеква, и ти се струва, че се отърсваш от действителността. Дъждът има особена хипнотична сила.

Не, това не бе илюзия. Когато се върнах в бара, видях на плота чашата, от която бе пила Шимамото, и пепелника с няколко все още димящи угарки с бледи следи от червило по тях. Седнах наблизо и затворих очи. Музиката заглъхна и аз останах сам. В обгърналия ме нежен мрак дъждът продължи да вали безшумно.