Неочакваният гост

Глава единадесета

След като полицаите излязоха от стаята заедно с Жан, за момент настъпи неловко мълчание. После Старкуедър отбеляза:

— Е, предполагам, че ще е най-добре да вървя и да видя дали са успели да изкарат колата ми от канавката. Когато идвахме насам, не минахме покрай нея.

— Да — обясни Лора. — Пътят минава от другата страна.

— Да, разбирам — отговори Старкуедър и се приближи до френския прозорец, където се обърна. — Колко е различно всичко на дневна светлина — забеляза той и отиде на терасата.

Веднага щом той излезе, Лора и Джулиън Фарър се обърнаха един към друг.

— Джулиън! — извика Лора. — Запалката! Казах, че е моя.

— Казала си, че е твоя? На инспектора? — попита Фарър.

— Не, на него.

— На… на този човек… — започна Фарър и спря, защото и двамата забелязаха, че Старкуедър се разхожда отвън на терасата. — Лора… — започна той отново.

— Внимавай! — каза тя, отиде до малкото прозорче в нишата и погледна навън. — Той може да слуша какво си говорим.

— Кой е той? — попита Фарър. — Познаваш ли го?

Лора се върна в средата на стаята.

— Не, не, не го познавам — каза тя на Фарър. — С колата му станала злополука и той дойде снощи тук. Точно след…

Джулиън Фарър докосна ръката й, която лежеше върху облегалката на канапето.

— Няма нищо, Лора. Знаеш, че ще направя всичко, което е по силите ми.

— Джулиън… отпечатъците! — изохка тя.

— Какви отпечатъци?

— На масата. На масата ей там и на френския прозорец. Твои ли са?

Фарър дръпна ръката си от нейната и посочи към Старкуедър, който отново беше започнал да се разхожда на терасата отвън. Без да се обръща натам, Лора се отдалечи от него и каза високо:

— Много мило, Джулиън, сигурна съм, че ще можеш доста да ни помогнеш, защото сега се отваря много работа.

Старкуедър все така крачеше по терасата отвън. Когато пак се скри от поглед, Лора отново погледна Джулиън Фарър.

— Твои ли са тези отпечатъци, Джулиън? Помисли!

Фарър се замисли за миг, после каза:

— На масата… като че ли да.

— О, Господи! — извика Лора. — Какво ще правим сега?

Старкуедър се показа отново, докато се разхождаше на терасата напред-назад точно от другата страна на френския прозорец. Лора всмукна от цигарата си.

— Полицията смята, че го е извършил човек на име Макгрегър… — каза тя на Джулиън. После го погледна отчаяно и замълча, представяйки му възможността да направи някакъв коментар.

— Е, тогава значи всичко е наред — отговори той. — Те навярно ще продължат да смятат така.

— Но да допуснем… — започна Лора.

Фарър я прекъсна.

— Трябва да вървя — каза той. — Имам делова среща. — После се изправи. — Всичко е наред, Лора — каза той и я потупа по рамото. — Не се тревожи! Ще се постарая да нямаш проблеми.

На лицето й се изписа недоумение, граничещо с отчаяние, Фарър очевидно не забеляза това, защото тръгна към френския прозорец. Точно го отваряше, когато Старкуедър се приближи с явното намерение да влезе вътре. Фарър учтиво му направи път, за да не се сблъскат.

— О, тръгвате ли си вече? — попита го Старкуедър.

— Да каза Фарър. — Напоследък се струпа доста работа. Нали знаете, изборите са само след седмица.

— О, разбирам — отговори Старкуедър. — Простете невежеството ми, но вие какъв сте? Консерватор?

— Либерал — рече Фарър. В гласа му прокрадна леко възмущение.

— О, либералите още ли са в политиката? — попита живо Старкуедър.

Джулиън Фарър си пое шумно дъх и напусна стаята, без да каже нито дума. Когато излезе, затръшвайки вратата така, че за малко не я счупи, Старкуедър погледна гневно Лора. После рече с нарастващо раздразнение:

— Разбирам. Или поне започвам да разбирам.

— Какво искате да кажете? — попита Лора.

— Това е приятелчето, нали? — Той се приближи до нея. — Хайде, отговорете! Така ли е?

— Щом като искате да знаете — отвърна Лора предизвикателно, — да, така е!

Старкуедър я изгледа за момент, без да каже нищо. После ядно попита:

— Май доста неща не сте ми казали снощи, а? Ето защо грабнахте толкова бързо запалката, казвайки, че била ваша! — Той се отдалечи от нея, но после пак се върна и я погледна в очите. — И откога продължава това между вас?

— От доста време — каза тихо Лора.

— Но вие никога не сте мислели да напуснете Уоруик и да заживеете с него?

— Не — отговори Лора. — Кариерата на Джулиън. Това можеше да го срине политически.

Старкуедър седна намусено в единия край на канапето.

— О, може би нямаше, особено в днешно време — заяде се той. — Нима за политиците изневярата не е вече нещо в реда на нещата?

— Да, но тук обстоятелствата бяха по-различни — опита се да обясни Лора. — Той беше приятел на Ричард, а Ричард пък беше инвалид.

— О, да, разбирам. Това би било много лоша реклама за него! — рече грубо Старкуедър.

Лора застана до канапето и го погледна.

— Предполагам, смятате, че едва ли не съм била длъжна да ви кажа това снощи? — отбеляза ледено тя.

Старкуедър извърна глава.

— Изобщо не сте били длъжна да го правите — смотолеви той.

Лора отстъпи.

— Не мислех, че ще има значение… — започна тя. — Искам да кажа… в главата ми беше само това как застрелях Ричард.

Старкуедър отново омекна към нея и промърмори:

— Да, да, разбирам. — След известно време добави: — И аз не бях в състояние да мисля за друго, освен за това. — Той отново спря и после вдигна поглед към нея. — Искате ли да направим един малък експеримент? — попита. — Къде стояхте вие, когато застреляхте Ричард?

— Къде стоях ли? — повтори Лора. Тя звучеше объркано.

— Точно това казах.

След като се замисли за момент, Лора отговори:

— О… ей там! — тя кимна неопределено към френския прозорец.

— Идете и застанете там, където сте били вчера — нареди й Старкуедър.

Лора стана и започна нервно да се върти из стаята.

— Аз… аз не мога да си спомня — каза тя. — Не ме карайте да си спомням това! — изрече тя с уплаха в гласа. — Бях разстроена. Бях…

Старкуедър я прекъсна:

— Съпругът ви е казал нещо — напомни й той. — Нещо, което ви е принудило да грабнете пистолета.

Той стана от канапето и отиде до масата с креслото, за да изгаси цигарата си.

— Така, хайде сега да възпроизведем случилото се — продължи той. — Тук е масата, а тук — пистолетът. — Той взе цигарата й и я сложи в пепелника. — Карали сте се. Вие сте взели пистолета… вземете го!

— Не искам! — извика Лора.

— Не се правете на глупачка! — изръмжа Старкуедър. — Не е зареден. Хайде, вземете го! Вземете го!

Лора нерешително го взе.

— Сграбчили сте го — напомни й той. — Не сте го взели така предпазливо. Сграбчили сте го й сте го застреляли. Покажете ми как сте го направили!

Лора хвана несръчно пистолета и се отдалечи от Старкуедър.

— Аз… аз… — започна тя.

— Хайде! Покажете ми! — извика и той. Лора се опита да се прицели.

— Хайде де, стреляйте! — изкрещя повторно той. — Не е зареден.

Понеже тя все още се колебаеше, той тържествуващо й измъкна оръжието от ръцете.

— Така си и знаех — възкликна после. — През живота си не сте стреляли с пистолет. Изобщо не знаете как става. — Той погледна револвера и продължи: — Не знаете дори това, че трябва да свалите предпазителя.

Той сложи пистолета на табуретката, мина зад канапето и я погледна. След малко каза тихо:

— Вие не сте застреляли съпруга си.

— Застрелях го — настоя Лора.

— О, не, не сте — повтори убедено той.

Лора попита с ужасен глас:

— Защо тогава ще казвам, че съм го застреляла?

Старкуедър пое дълбоко дъх и бавно го избена, после заобиколи канапето и се отпусна тежко върху него.

— Отговорът е съвсем прост. Защото го е застрелял Джулиън Фарър — рече дръзко той.

— Не! — почти извика Лора.

— Да!

— Не! — повтори тя.

— Аз казвам да! — настоя той.

— Ако е бил Джулиън — попита Лора, — защо ще казвам, че съм аз?

Старкуедър спокойно я погледна.

— Защото — каза той — сте преценили, при това съвсем правилно, че бих прикрил вас, а не него. О, да, съвсем правилно сте преценили това. — Той се отпусна назад, преди да продължи: — Да, вие много хитро ме изпързаляхте. Обаче край, чувате ли! Край! Проклет да съм, ако тръгна да плета лъжи, за да спасявам кожата на майор Джулиън Фарър!

Настъпи тишина. За момент Лора не отговори нищо. После се усмихна, отиде спокойно до масата с креслото и взе цигарата си. Обърна се към Старкуедър и каза:

— О, не, ще го направите. Ще се наложи! Вече е късно да се връщате назад. Предложихте на полицията тази версия и вече не можете да я промените.

— Какво? — ахна изненадано Старкуедър.

Лора седна в креслото.

— Без значение е какво сте узнали или какво си мислите, че сте узнали — заяви тя, — сега ще трябва да се придържате към тази версия. Вече сте съучастник, вие сам го казахте — каза тя и всмукна от цигарата си.

Старкуедър стана и я погледна в очите, после извика потресен:

— Ах, проклет да съм! Малка кучка такава.

Известно време той я гледаше свирепо, сетне изведнъж, без да каже нищо повече, се завъртя на пети, отиде бързо до френския прозорец и излезе. Лора го видя как той с широка крачка прекоси градината. Накани се да го последва и повика обратно, но после очевидно размисли. Сетне бавно се отдалечи от френския прозорец с тревожен поглед в очите.