Неочакваният гост

Глава двадесет и първа

Всички замълчаха, потресени от изявлението на сержант Кадуолъдър. Лора вдигна ръка към устата си, за да сподави един вик, после бавно отиде до бюрото и седна на стола, втренчила поглед в пода. Мисис Уоруик сведе глава и се облегна на бастуна си. Объркан, Старкуедър закрачи из стаята.

— Сигурен ли си, че е мъртъв? — попита инспекторът.

— Напълно — отговори сержантът. — Бедният младеж! Крещеше предизвикателно към мен и после изпразни пистолета си, сякаш му беше приятно.

Инспекторът отиде до стъклената врата.

— Къде е той сега?

— Ще дойда с вас и ще ви покажа — отвърна сержантът, като се изправи усилие.

— Не, ти по-добре остани тук.

— Вече съм добре — настоя сержантът. — Ще издържа, докато се върнем в участъка. — Излезе на терасата, като леко залиташе. Погледна към останалите и на лицето му се изписа дълбока скръб, когато произнесе оперено: — „Навярно човек не би се боял едва когато е мъртъв“. Поуп. Александър Поуп.

Той поклати глава и бавно се отдалечи.

Инспекторът се обърна към мисис Уоруик и другите.

— Просто не мога да ви кажа колко съжалявам, но може би е добре, че стана така — рече той и последва сержанта в градината.

Мисис Уоруик го наблюдаваше, докато се отдалечаваше.

— Добре, че стана така значи! — каза тя със смесица от гняв и отчаяние.

— Да, да — въздъхна мис Бенет. — Наистина е по-добре. Сега вече е на свобода, бедното момче. — Тя отиде да помогне на мисис Уоруик да стане. — Елате, скъпа, елате, всичко това ви дойде твърде много.

Старата дама я погледна невиждащо.

— Аз… аз ще отида да си полегна — промърмори тя, докато мис Бенет я подкрепяше към вратата. Старкуедър отиде да я отвори и после извади от джоба си един плик, който подаде на мисис Уоруик.

— Мисля, че е най-добре да си го вземете — предложи той.

Тя се обърна на прага и взе плика.

— Да — отвърна тя. — Да, сега вече няма нужда от това.

Старкуедър точно се накани да затвори вратата, когато видя, че Ейнджъл отива при Лора, която продължаваше все така да седи на бюрото. Тя не се обърна, когато той се приближи.

— Мога ли да кажа, мадам — обърна се към нея Ейнджъл, — колко съжалявам. Ако има нещо, което мога да сторя, трябва само да…

Без да вдига поглед към него, Лора го прекъсна:

— Няма да имаме повече нужда от теб, Ейнджъл — каза тя студено. — Ще получиш чек за изработеното и бих искала още днес да напуснеш дома.

— Да, мадам. Благодаря ви, мадам — отвърна Ейнджъл с привидно равнодушие, после се обърна и излезе. Старкуедър затвори вратата след него.

В стаята вече беше почти тъмно, а последните слънчеви лъчи хвърляха сенки по стените. Старкуедър погледна Лора.

— Няма да го съдите за изнудване, така ли? — попита той.

— Не — отвърна Лора безучастно.

— Жалко. — Той отиде при нея. — Е, предполагам, че е най-добре вече да си вървя. Ще ти кажа сбогом. — И млъкна. Лора все така не вдигаше поглед към него. — Не се разстройвай прекалено! — добави той.

— Аз вече съм разстроена — отвърна тя развълнувано.

— Защото обичаше момчето? — попита Старкуедър.

Тя се извърна към него.

— Да. А и защото сбърках. Знаеш ли, Ричард беше прав. Бедният Жан трябваше да бъде изпратен някъде. Щеше да е затворен и нямаше да навреди на никого. Аз бях тази, която не искаше. Затова, всъщност, аз съм виновна за смъртта на Ричард.

— Стига, Лора, да не драматизираме нещата! — сопна се Старкуедър. Той отиде при нея. — Ричард беше убит, защото сам си го е търсел. Можел е да прояви елементарна любезност към момчето, нали? Не се терзай. Сега трябва да гледаш своето щастие. „И най-после те заживели щастливо“, както се казва в приказките.

— Щастлива? С Джулиън? — попита Лора с горчивина. — Съмнявам се! — намръщи се тя. — Знаеш ли, вече не е същото.

— Искаш да кажеш между Фарър и теб? — попита той.

— Да. Разбираш ли, когато реших, че Джулиън е убил Ричард, за мен нещата не се промениха. Обичах го, както и преди. — Лора млъкна, след това продължи: — Дори исках да кажа, че аз съм убила Ричард.

— Зная рече Старкуедър. — Страшно глупаво от твоя страна. Жените много обичат да се правят на мъченици!

— Но когато Джулиън реши, че аз съм го убила — продължи пламенно Лора, — той се промени. Промени се напълно към мен. О, искаше му се да постъпи благородно и да не ме обвинява. Но само толкова. — Тя обезсърчено подпря брадичката си с ръка. — Вече не изпитваше същите чувства.

Старкуедър поклати глава.

— Слушай, Лора — извика той. — Мъжете и жените реагират по различен начин. Всичко се свежда до следното — мъжете всъщност са по-уязвимият пол. Жените са по-твърди. Мъжете по-трудно могат да понесат едно убийство, докато при жените очевидно не е така. Истината е, че ако мъж убие заради някоя жена, това ще го издигне в нейните очи. При мъжете е различно.

Тя го погледна.

— Но при теб не стана така — отбеляза тя. — Когато реши, че аз съм убила Ричард, ти ми помогна.

— Това е друго — бързо отговори Старкуедър. Той изглеждаше леко стреснат. — Трябваше да ти помогна.

— Защо трябваше да ми помагаш? — попита Лора.

Старкуедър не отговори направо. После, след като помълча малко, тихо каза:

— Аз и сега искам да ти помогна.

— Не разбираш ли — започна Лора и се извърна настрана, — ние се върнахме там, откъдето започнахме. В известен смисъл аз съм тази, която уби Ричард, защото… защото бях толкова твърдоглава по отношение на Жан.

Старкуедър дръпна табуретката към себе си и седна до Лора.

— Това те мъчи всъщност, нали? — запита той. — Истината, че Жан е убиецът на Ричард. Но, знаеш ли, не е нужно това да е истината. Няма нужда да мислиш така, освен ако сама не искаш.

Лора напрегнато го изгледа.

— Как може да говориш така? — попита тя. — Аз чух… всички чухме… че той си призна… дори се похвали.

— О, да — потвърди Старкуедър. — Да, зная това. Но какво знаеш ти за силата на внушението? Вашата мис Бенет много умело подмами Жан и добре го обработи. А момчето, естествено, лесно се поддаваше на внушение. Както на повечето младежи, така и на него му харесваше да си мисли, че му стиска да… да извърши убийство, ако щеш. Вашата Бени му подаде въдицата и той я захапа. Застрелял Ричард, издълбал резката и ето ти герой! — Той направи пауза. — Но ти не знаеш… никой от нас всъщност не знае дали това, което той каза, е истина.

— Но той стреля по сержанта, за Бога! — възрази Лора.

— Е, добре, той беше потенциален убиец, така е — призна Старкуедър. — Много е вероятно той да е застрелял Ричард. Но не можеш да си сигурна в това. Може да е… — той се поколеба. — Може да е бил някой друг.

Лора го погледна невярващо.

— Но кой? — попита тя с недоумение.

Старкуедър се замисли за миг и после предположи:

— Навярно мис Бенет. В края на краищата, тя обича всички ви твърде много и може да е решила, че така ще е най-добре. Или пък мисис Уоруик — по същата причина. Или дори твоят приятел Джулиън. А после се преструва, че се съмнява в теб! Хитър ход, който те завари напълно неподготвена.

Лора се обърна.

— Не вярваш в това, което казваш — обвиня го тя. — Само се опитваш да ме утешиш.

Старкуедър съвсем загуби търпение.

— Скъпо момиче — възрази той, — всеки може да е застрелял Ричард. Дори Макгрегър.

— Макгрегър ли? — попита тя и впи поглед в него. — Но Макгрегър е мъртъв.

— Разбира се, че е мъртъв — отговори Старкуедър. — Така и трябва да бъде. — Той стана и се премести на канапето. — Слушай — продължи после, — мога да ти представя много убедително друг вариант, според който убиецът е Макгрегър. Да кажем, че е решил да убие Ричард, за да отмъсти за злополуката, при която е загинало неговото момченце. — Старкуедър седна на една от страничните облегалки на канапето. — Какво прави той? Ами първото нещо е да се отърве от собствената си личност. Няма да е трудно да организира всичко така, че от някоя отдалечена част на Аляска да свидетелстват, че е мъртъв. Ще струва малко пари и нечии лъжливи показания, разбира се, но това може да се уреди. После променя името си и си създава нова самоличност в някоя друга страна, захващайки се със съвсем друга работа.

Лора го изгледа втренчено за момент, после стана от бюрото и отиде да седне на креслото. Тя затвори очи, пое дълбоко дъх, после отвори очите си и отново го погледна.

Старкуедър продължи със своите разсъждения:

— Той следи отблизо какво става тук и когато узнава, че сте напуснали Норфък и сте се заселили в този край, подготвя своя план. Обръсва брадата си, боядисва косата си и, разбира се, прави всички останали промени. Сетне, в една мъглива нощ, идва тук. Сега нека допуснем, че се е случило така. — Той стана и отиде до френския прозорец. — Да речем, че Макгрегър се обръща към Ричард: „Аз имам пистолет, ти — също. Броя до три и стреляме едновременно. Дойдох да те накарам да платиш за смъртта на сина ми.“

Лора ужасена го изгледа.

— Знаеш ли — продължи Старкуедър, — не мисля, че съпругът ти е бил толкова честен играч, за какъвто сте го мислели. Имах едно наум, че може да стреля, преди да кажа „три“. Казвате, че бил дяволски добър стрелец, но този път не уцели и куршумът отиде някъде там. — Той излезе на терасата и махна неопределено с ръка. — В градината, където има и много други куршуми. Но Макгрегър не пропуска. Той стреля и убива. — Старкуедър се върна в стаята. — Той оставя своя пистолет до трупа и взима този на Ричард, излиза през френския прозорец, но скоро се връща отново.

— Връща се? — попита Лора. — Защо се връща?

Старкуедър я гледа известно време, преди да отговори. После, след като си пое дълбоко дъх, попита:

— Не можеш ли да се сетиш защо?

Лора го погледна с недоумение и поклати глава.

— Не, нямам представа — отговори тя. Той продължи да я наблюдава, без да сваля поглед от нея. След това заговори бавно и с усилие:

— Ами — започна той, — да допуснем, че Макгрегър е претърпял някаква злополука с автомобила си и не е могъл да избяга. Какво друго може да стори? Само едно — да се върне в къщата и да се престори, че открива трупа!

— Говориш така — възкликна Лора, — сякаш знаеш съвсем точно как е било.

Старкуедър не можеше повече да се сдържа:

— Разбира се, че знам — избухна пламенно той. — Не разбираш ли? Аз съм Макгрегър!

После се облегна на френския прозорец, като разтърси отчаяно глава.

Лора се изправи с невярващ поглед в очите. Тя пристъпи към него и протегна ръка, все още не успявайки напълно да схване значението на казаното.

— Ти… — прошепна тя. — Ти…

Старкуедър бавно се приближи до нея.

— Никога не съм искал нещата да се развият по този начин — каза той, а гласът му беше станал дрезгав от вълнение. — Искам да кажа… да попадна на теб и да разбера, че не си ми безразлична и че… О, Господи, всичко е загубено. Всичко е загубено!

Докато тя го гледаше като замаяна, Старкуедър взе ръката й в своята и целуна дланта й.

— Сбогом, Лора! — каза той с пресипнал глас, после бързо излезе през стъклените прозорци и се изгуби в мъглата.

Лора изтича след него на терасата и извика:

— Чакай… чакай! Върни се!

Мъглата продължаваше да се сгъстява и сирената откъм Бристол започна отново да издава своя протяжен вой.

— Върни се, Майкъл, върни се! — извика Лора, но отговор не последва. — Върни се, Майкъл! — повика го отново. — Моля те, върни се! Аз също не съм безразлична към теб.

Тя напрегнато се ослуша, но чу само, че някаква кола припали и потегли. Сирената за мъгла продължи да вие, а Лора се подпря на стъклото и избухна в неудържимо ридание.