Неочакваният гост

Глава четвърта

Старкуедър изгледа втренчено Лора.

— Ричард е прегазил дете? — попита той развълнуван. — Кога е станало това?

— Преди около две години — отвърна Лора. — Когато живеехме в Норфък. Бащата на детето, разбира се, със сигурност се закани да отмъсти.

Старкуедър седна на ниската табуретка.

— Това вече е известна възможност — каза той. — Както и да е, разкажете ми всичко, което можете да си спомните.

Лора помисли за миг и после започна да говори:

— Ричард се връщал от Кроумър — каза тя. — Бил много пиян, което не беше необичайно за него. Минавал през някакво селце с над сто километра в час и очевидно се е движел на зигзаг. Детето — едно малко момченце — изскочило на пътя от тамошната странноприемница… Ричард го прегазил и то починало на място.

— Искате да кажете — попита Старкуедър, — че съпругът ви е можел да кара кола, въпреки физическия си недъг?

— Да, можеше. О, колата беше приспособена със специални лостове, така че той да може да я управлява, затова нямаше проблем с шофирането.

— Разбирам — рече Старкуедър. — После какво стана? Полицията сигурно е подвела Ричард под отговорност за непредумишлено убийство.

— Разбира се, имаше следствие — обясни Лора. В гласа й се прокрадна горчива нотка, когато добави: — Ричард беше напълно оправдан.

— Имало ли е свидетели? — попита Старкуедър.

— Ами… — отговори Лора. — Бащата на детето. Той е видял как е станало. Но там е била също и една медицинска сестра — сестра Уорбъртън. В колата, заедно с Ричард. Тя, разбира се, даде показания. Според нея колата се движела с под петдесет километра в час и Ричард бил само на чаша шери. Каза, че катастрофата била неизбежна — момченцето изскочило съвсем неочаквано точно пред самата кола. Повярваха на нея, а не на бащата, който каза, че колата се движела на зигзаг и с много висока скорост. Разбрах, че поради мъката си бедният човек навярно се е изразявал твърде пресилено и невъздържано. — Лора отиде до креслото и добави: — Всеки, видите ли, би повярвал на сестра Уорбъртън. На вид беше образец на самата честност, благонадеждност и акуратност, подбираща внимателно думите си и прочие.

— Вие самата не сте били в колата? — попита Старкуедър.

— Не, не — отвърна Лора. — Бях си у дома.

— Тогава откъде знаете, че сестра, как й беше името, може да не е казала истината?

— О, Ричард свободно разказваше за станалото надълго и нашироко — каза горчиво тя. — Спомням си съвсем добре, когато се върнаха от следствието. Той каза: „Браво, Уорби, страшно шоу им спретна! Затворът не ми мърдаше, ако не бяха показанията ти.“ А тя рече: „Не заслужавахте да ви измъкна, мистър Уоруик. Сам знаете, че карахте твърде бързо. Жалко за бедното дете.“ Тогава Ричард каза: „О, забравете го! Аз щедро ви възнаградих. Но както и да е, един пикльо по-малко в този и без друго пренаселен свят! Направо се е отървал! Няма да си загубя съня заради него, уверявам ви!“

Старкуедър стана от табуретката и, хвърляйки бърз поглед през рамо към трупа на Ричард Уоруик, каза мрачно:

— Колкото повече научавам за съпруга ви, толкова повече искам да вярвам, че случилото се тук тази нощ не е нищо друго, освен справедлива екзекуция, а не убийство! — Той се приближи до Лора и продължи: — Така, да се върнем на човека, чието дете е било прегазено. Бащата. Как се казва той?

— Мисля, че беше някакво шотландско име — отвърна Лора. — Мак… Мак и още нещо… Маклауд? Маккрей… не мога да си спомня.

— Трябва да опитате да си спомните! — настоя Старкуедър. — Хайде, налага се! Той още ли живее в Норфък?

— Не, не — каза Лора. — Бил е там само на гости. При роднините на жена си, мисля. Сещам се, че всъщност май беше от Канада.

— От Канада? Това е достатъчно далече — отбеляза Старкуедър. — Ще е нужно време, за да бъде намерен. Да — продължи той и мина зад канапето. — Да, мисля, че от това ще излезе нещо. Но, за Бога, опитайте да си спомните името му. — Той прекоси стаята, отиде до креслото в нишата, където беше балтонът му, извади ръкавиците от джоба и ги сложи на ръцете си. После огледа стаята, сякаш търсеше нещо и попита: — Имате ли вестници тук?

— Вестници ли? — попита изненадана Лора.

— Не днешни — обясни той. — По-добре вчерашни или от онзи ден.

Лора стана от канапето и отиде до някакъв шкаф зад креслото.

— В този шкаф има някакви стари вестници. Държим ги тук, за да разпалваме с тях камината — каза тя.

Старкуедър отиде при нея, отвори шкафа и извади отвътре един вестник. След като погледна датата, отсече:

— Този става. Точно каквото ни трябва.

После затвори шкафа, занесе вестника на бюрото и извади от едно от отделенията чифт ножици.

— Какво ще правите? — попита Лора.

— Ще изфабрикуваме малко улики — щракна той демонстративно с ножицата.

Лора озадачено го погледна.

— Но ако допуснем, че полицията успее да намери този човек? — попита тя. — Какво ще стане тогава?

Старкуедър се ухили насреща й.

— Ако той все още живее в Канада, ще се наложи да се потрудят малко — заяви той със самодоволен вид. — А когато го намерят, ще разберат, че той няма начин да не е имал алиби за тази вечер, фактът, че е бил на няколко хиляди километра оттук трябва да се окаже достатъчно убедителен. А след това ще бъде вече късно да разследват каквото и да било. Както и да е, по-добро от това не можем да измислим. Във всеки случай така поне ще дишаме спокойно.

Лора изглеждаше притеснена.

— Не ми харесва — оплака се тя.

Старкуедър я погледна някак нетърпеливо.

— Скъпо мое момиче — захвана да я убеждава той, — не можете да си позволите да бъдете придирчива. Но все пак трябва да се опитате да си спомните името на човека.

— Не мога, казвам ви, не мога — настоя Лора.

— Навярно се е казвал Макдугъл? Или Макинтош? — предложи той услужливо.

Лора се отдръпна от него и запуши ушите си с ръце.

— Спрете! — извика тя. — Така само става по-лошо. Вече не съм сигурна дали въобще започваше с „Мак“!

— Добре, щом не можете да си спомните, значи не можете — отстъпи Старкуедър. — Ще трябва да минем без него. А случайно да си спомняте датата или нещо, което да свърши работа?

— О, да, датата мога да ви я кажа — отговори Лора. — Беше петнадесети май.

Старкуедър попита изненадан:

— Как, да му се не види, сте я запомнили?

В гласа й се долавяше горчивина, когато отвърна:

— Защото тогава беше рожденият ми ден.

— А, разбирам… да… добре, един проблем по-малко — отбеляза Старкуедър. — Изкарахме късмет и с друго. Вестникът е с дата петнадесети. — Той внимателно изряза датата от него.

Лора отиде при Старкуедър, погледна над рамото му и отбеляза, че датата от вестника сочи петнадесети ноември, а не май.

— Да — призна той, — но с числата се борави по-трудно. А сега, май! „Май“ е къса дума… а, да, ето едно „м“, едно „а“ и едно „й“.

— Какво правите, за Бога? — попита Лора.

Единственият отговор на Старкуедър, докато се настаняваше на стола зад бюрото, беше:

— Имате ли лепило?

Лора се накани да извади едно шишенце с лепило от друга преградка на бюрото, но беше спряна.

— Не, не пипайте! — нареди й той. — Не бива да оставяте отпечатъци. — После взе лепилото и свали капачката с облечените си в ръкавици ръце. — Как да научим престъпния занаят по най-бързия начин — продължи той. — А, да, ето чисто блокче с хартия за писане, такива се продават навсякъде. — Той измъкна от преградката попивателна и започна да залепва букви и цели думи върху един лист от хартията за писане. — А сега гледайте — едно, две, три — … малко е трудничко с ръкавици, но ето че стана. „Петнадесети май. Пито — платено!“ О, „платено“ се разлепи. — Той повторно го залепи. — Готово! Как ви се струва?

Той откъсна листа от блока, показа й го, после прекоси стаята и отиде до трупа на Ричард Уоруик в инвалидния стол.

— Ще го пъхнем лекичко в джоба на якето му — ето така. — Докато правеше това, отвътре изпадна джобна запалка. — Хей, какво е това?

Лора нададе лек вик и се опита да грабне запалката, но Старкуедър вече я беше вдигнал от пода и я разглеждаше.

— Дайте ми я! — извика буйно тя. — Дайте ми я!

Леко изненадан, Старкуедър й я подаде.

— Това е… това е моята запалка — заобяснява без нужда тя.

— Разбира се, че е вашата запалка — съгласи се той. — Не е нужно да се разстройвате. — Той я погледна с любопитство. — Няма да губим присъствие на духа, нали?

Тя се отдалечи от него и отиде до канапето. Докато вървеше натам, избърса запалката в полата си, сякаш за да премахне евентуални отпечатъци, като внимаваше да не я види Старкуедър.

— Не, разбира се, че няма да загубя присъствие на духа — успокои го тя.

След като се увери, че залепеното с букви от вестника съобщение се намира на сигурно място в джоба под ревера на Ричард Уоруик, Старкуедър се върна на бюрото, затвори лепилото, свали ръкавиците, извади една носна кърпа и погледна към Лора.

— Готово! — заяви той. — Преминаваме към стъпка номер две. Къде е чашата, от която преди малко пихте?

Лора взе чашата от масата, където я беше оставила. Сложи на нейно място запалката и се върна при Старкуедър. Той пое чашата и точно се накани да избърше отпечатъците й, но се спря.

— Не — промърмори. — Не, това би било глупаво.

— Защо? — попита Лора.

— Е, все някакви отпечатъци трябва да има — поясни той. — Както на чашата, така и на гарафата. От една страна, на онзи приятел — камериера, от друга — на съпруга ви. На позицията ще й се стори много съмнително, ако няма никакви следи. — Той си сръбна от чашата, която държеше. — А сега трябва да измисля начин да оправдая своите отпечатъци. — После добави: — Не е лесно да си престъпник, нали?

Внезапно Лора поривисто извика:

— О, недейте! Не се забърквайте в това! Може да заподозрат вас!

Старкуедър развеселен отговори:

— О, аз съм човек, на когото може да се разчита — извън всякакво подозрение. Но, в известен смисъл, вече съм вътре в играта. В края на краищата колата ми е отвън, затънала в канавката. Но не се тревожете, най-лошото, за което могат да ме хванат, е да ме уличат в известно лъжесвидетелство и лека злоупотреба с елемента „време“. Ала ако си изиграете ролята както трябва, това няма да се случи.

Лора уплашена седна с гръб към него на табуретката. Той мина пред нея.

— Е — рече той, — готова ли сте?

— Готова… за какво? — попита тя.

— Хайде, трябва да се вземете в ръце — насърчи я той.

Леко замаяна, тя промълви:

— Чувствам се… глупаво… не мога… не мога да мисля.

— Не е нужно да мислите — каза й Старкуедър. — Трябва само да се подчинявате на нарежданията ми. А сега ето какъв е планът. Първо, има ли в къщата някаква пещ?

— Пещ? — Лора се замисли, сетне отговори. — Ами… бойлер с дърва.

— Хубаво — той отиде до бюрото, взе вестника и напъха в него изрезките. Върна се при Лора и й го подаде. — А сега — нареди й след това, — първото нещо, което трябва да направите, е да отидете в кухнята и да сложите това в бойлера. После се качвате по стълбите, събличате си дрехите, слагате си някакъв халат или пък… нощница, или с каквото там разполагате… — Той спря за момент. — Имате ли аспирин?

Лора отвърна озадачено:

— Да.

Старкуедър продължи, сякаш обмисляше плана, докато говореше:

— Ами… изпразнете шишето в канала. След това отидете при някого… при свекърва си или мис… как беше… Бенет? И кажете, че имате главоболие и искате аспирин. После, докато сте там, оставете вратата отворена и така, сякаш между другото, ще чуете изстрела.

— Какъв изстрел? — попита Лора и втренчено го погледна.

Без да й отговори, Старкуедър прекоси стаята, отиде до инвалидната количка и взе пистолета от масата.

— Да, да — разсеяно промърмори той. — Аз ще се погрижа за това. — Той огледа пистолета. — Хм, не съм виждал такъв… спомен от войната, нали?

Лора стана от табуретката.

— Не зная — каза тя. — Ричард имаше няколко пистолета чуждестранна изработка.

— Чудя се дали е регистриран — рече Старкуедър повече на себе си, като все още държеше пистолета.

Лора седна на канапето.

— Ричард имаше разрешително… ако питате за това — разрешително за цялата си колекция — каза тя.

— Да, предполагам, че е имал. Но това съвсем не значи, че всички са били регистрирани на негово име. В действителност хората често са много небрежни в тия неща. Има ли някой, който знае със сигурност?

— Навярно Ейнджъл — отвърна Лора. — Има ли значение?

Докато отговаряше, Старкуедър започна да се разхожда из стаята.

— Ами… така както сме замислили нещата със стария Мак еди-кой си — бащата на момчето, което Ричард е прегазил… по-вероятно е той да се появи с гръм и трясък, обзет от желание за отмъщение, бълващ огън и жупел и със свое собствено оръжие, готов за стрелба. Но в края на краищата, човек може да интерпретира случая и другояче, при това давайки съвсем правдоподобно обяснение. Убиецът… който и да е той… влиза с взлом. Събудилият се току-що Ричард грабва пистолета си. Другият му го изтръгва и стреля. Признавам, че звучи малко натъкмено, но ще трябва да се задоволим с това. Ще се наложи да поемем известен риск, просто не можем да го избегнем.

Той остави пистолета на масата до инвалидната количка и отиде при Лора.

— Така — продължи после, — за всичко ли помислихме? Надявам се фактът, че е бил застрелян четвърт час или двадесет минути по-рано, няма да е известен, докато не пристигне полицията. Няма да им е лесно да карат в тази мъгла по тези пътища. — Той отиде до френския прозорец, вдигна завесите и поглед на дупките от куршум в стената. — „Р. У“ Много добре. Ще се опитам да сложа точката на „У“-то.

Старкуедър пусна завесите и се върна при Лора.

— Когато чуете изстрела — започна да я инструктира той, — ще се направите на разтревожена и ще доведете мис Бенет… или когото вземете със себе си тук долу. Твърдите, че нищо не знаете. Легнали сте си, после сте се събудили със силно главоболие, отишли сте да търсите аспирин… и това е всичко, което можете да кажете. Ясно?

Лора кимна.

— Хубаво — рече Старкуедър. — Останалото оставете на мен. Сега по-добре ли се чувствате?

— Да, така мисля — прошепна Лора.

— Тогава вървете и изиграйте ролята си — нареди й той.

Лора се поколеба.

— Не е необходимо… да правите това — отново настоя тя. — Не е нужно. Не бива да се намесвате!

— Хайде, стига вече — възрази Старкуедър. — Всеки си има свой начин да… как го казахме одеве… да се забавлява и играе. Вие се забавлявахте и поиграхте, застрелвайки съпруга си. Сега е мой ред да се позабавлявам и играя. Нека просто допуснем, че винаги съм имал скрит копнеж да разбера как бих се справил с някоя криминална загадка в истинския живот. — Той бързо й се усмихна успокоително. — Така, ще можете ли сега да направите това, което ви казах?

Лора кимна.

— Да.

— Хубаво. О, виждам че носите часовник. Добре. Колко часа показва?

Лора му подаде часовника си и той свери своя по нейния.

— Малко след без десет — отбеляза той. — Давам ви три… не, четири минути. Четири минути да идете в кухнята, да напъхате вестника в бойлера, да се качите по стълбите, да си облечете халата и да идете при мис Бенет или когото си изберете. Смятате ли, че можете да направите всичко това, Лора? — Той й се усмихна окуражително.

Лора кимна.

— Така — продължи Старкуедър. — Точно пет минути преди полунощ ще чуете изстрела. Тръгвайте!

Тя се упъти към вратата, обърна се и го погледна, несигурна в себе си. Старкуедър прекоси стаята, за да й отвори вратата.

— Няма да ме разочаровате, нали? — попита той.

— Няма — тихо отговори Лора.

— Добре.

Тя точно се накани да излезе, когато Старкуедър видя, че сакото й лежи на канапето. Повика я обратно и усмихнато й го подаде, тя излезе, а той затвори вратата след нея.