Неочакваният гост

Глава пета

След като затвори вратата след Лора, Старкуедър спря за миг, размисляйки какво трябва да се направи. После погледна часовника си и извади цигара. Отиде до масата с креслото и се накани да вземе запалката, когато видя снимка на Лора върху една от лавиците с книги. Той я свали оттам, погледна я, усмихна се, върна я на мястото й и запали цигарата си, след което остави запалката на масата. Извади носната си кърпа, изтри отпечатъците върху облегалките на креслото и снимката и после постави стола така, както той стоеше първоначално. Взе цигарата на Лора от пепелника, после отиде до инвалидната количка и взе своята цигара от пепелника на масата. Сетне прекоси стаята, за да отиде до бюрото, избърса отпечатъците и оттам, върна ножицата и попивателната по местата им и оправи пресата за попиване. Огледа пода около себе си, да не би да е изпуснал някоя изрезка, намери една до бюрото, смачка я и я пъхна в джоба на панталоните си. Изтри отпечатъците си от електрическия ключ до вратата и от стола до бюрото, взе фенерчето си оттам, отиде до Френския прозорец, дръпна леко завесите и освети пътечката отвън.

— Почвата е прекалено твърда за отпечатъци — промърмори на себе си той.

Остави фенерчето върху масата с инвалидната количка и взе пистолета. След като се увери, че е зареден, изтри отпечатъците, отиде до табуретката и остави пистолета отгоре й. Погледна бързо часовника си, отиде до креслото в нишата и си сложи шапката, шала и ръкавиците. После прекоси стаята и отиде до вратата, преметнал балтона през рамо. Точно щеше да изгаси лампите, когато си спомни, че трябва да изтрие отпечатъците от вратата и дръжката. След това изгаси светлините, отиде пак до табуретката и си облече балтона. Вдигна пистолета и се накани да стреля по инициалите на стената, но осъзна, че завесите ги закриват.

— По дяволите! — изруга той. Взе бързо стола от бюрото, за да подпре с него завесите. Зае отново позиция до табуретката, стреля с пистолета и после живо отиде до стената, за да види резултата.

— Не е зле! — поздрави се той. Докато нагласяше стола на бюрото в предишното му положение, Старкуедър чу гласове откъм вътрешността на къщата. Хукна към френския прозорец, вземайки пистолета със себе си. Миг по-късно се появи отново, грабна фенерчето и пак се втурна навън.

Четирима души забързаха към кабинета от различни краища на къщата. Майката на Ричард Уоруик — висока и властна стара дама, беше облечена в пеньоар. Имаше бледо лице и вървеше с помощта на бастун.

— Какво стана, Жан? — попита тя младия юноша в пижама, който застана до нея на площадката. Той имаше особеното лице на фавън, излъчващо невинност и чистота. — Какво са се разтърчали всички посред нощ? — извика тя, когато към тях се присъедини жена на средна възраст със сивееща коса, облечена в халат от мека вълна. — Бени! — властно се обърна тя към жената. — Кажи ми какво става?

Лора се приближи до тях, а мисис Уоруик продължи:

— Полудели ли сте всички? Лора, какво става? Жан, Жан… ще ми каже ли някой какво става в този дом?

— Бас държа, че е Ричард — каза юношата, който изглеждаше на около деветнадесет години, въпреки че говореше и се държеше като малко момче. — Пак стреля в мъглата. — В гласа му се долови нотка на раздразнение, когато добави: — Кажете му, че не бива да стреля и да ни буди всички от сладките ни сънища! Бях заспал дълбоко, а също и Бени. Нали, Бени? Лора, внимавай, Ричард е опасен! Внимавай, Бени, той е опасен!

— Навън има гъста мъгла — каза Лора, поглеждайки през прозореца на площадката. — Пътят едва се вижда. Не мога да си представя по какво ще стреля в тази мъгла! Направо е абсурдно! Освен това ми се стори, че чух вик.

Мис Бенет — Бени, енергична и дейна жена, която имаше вид на бивша медицинска сестра, каквато всъщност беше, — се намеси в разговора, без да я питат:

— Наистина не разбирам защо трябва да се разстройваш, Лора? Това е Ричард, който се забавлява както обикновено. Но не съм чула да се стреля. Сигурна съм, че нищо лошо не се е случило. Мисля, че си въобразяваш разни неща. Той обаче несъмнено постъпва много егоистично и аз ще му го кажа. Ричард! — извика тя и влезе в кабинета. — Ричард, наистина е неприятно да стреляш по това време на нощта. Плашиш ни… Ричард!

Лора, облечена в своя халат, последва мис Бенет в стаята. Запали лампите и отиде до канапето, а през това време младият Жан я следваше по петите. Той погледна мис Бенет, която се беше втренчила в седящия в инвалидната количка Ричард Уоруик.

— Какво има, Бени? — попита Жан. — Какво става?

— Ричард — каза мис Бенет с необичайно спокоен глас. — Застрелял се е.

— Вижте! — извика възбудено младият Жан, сочейки към масата. — Револвера на Ричард го няма!

Откъм градината долетя нечий глас:

— Какво става там? Случило ли се е нещо?

Жан погледна през малкия прозорец в нишата и извика:

— Чуйте! Навън има човек!

— Навън? — рече мис Бенет. — Кой? — Тя се обърна към френския прозорец и точно щеше да дръпне завесите, когато изведнъж се появи Старкуедър. Мис Бенет уплашено отстъпи назад, а той влезе вътре и тревожно попита:

— Какво се е случило тук? Какво има? — Погледът му се спря върху инвалидната количка на Ричард Уоруик. — Този човек е мъртъв! — извика той. — Застрелян! — Сетне подозрително огледа всички присъстващи в стаята.

— Кой сте вие? — попита мис Бенет. — Откъде идвате?

— Току-що заседнах с колата си в една канавка — отвърна Старкуедър. — Вече няколко часа как се лутам. Видях входната врата и дойдох до къщата, за да се опитам да получа помощ и да телефонирам. Чух изстрел, после някой изхвърча през френския прозорец и се блъсна в мен. — Старкуедър вдигна пистолета и добави: — Той изтърва това!

— Къде отиде този мъж? — попита мис Бенет.

— Откъде мога да знам, по дяволите, в тази мъгла? — отвърна Старкуедър.

Жан стоеше до тялото на Ричард и възбудено го гледаше.

— Някой е застрелял Ричард — извика той.

— Така изглежда — съгласи се Старкуедър. — Най-добре се обадете на полицията. — Той сложи пистолета на масата до инвалидната количка, вдигна гарафата и си сипа бренди в една чаша. — Кой е той?

— Съпругът ми — отвърна безизразно Лора и отиде да седне на канапето.

С леко пресилена загриженост Старкуедър й каза:

— Ето… изпийте това!

Лора вдигна поглед към него.

— Получили сте шок — добави натъртено той.

Когато тя пое чашата, Старкуедър застанал с гръб към останалите и се усмихна съучастнически, за да й подскаже, че е разрешил проблема с отпечатъците върху чашата. После се отдалечи, хвърли шапката си на креслото и изведнъж видя, че мис Бенет се кани да се наведе над трупа на Ричард, затова бързо се обърна към нея:

— Не, нищо не бива да пипате, мадам — помоли я той. — Това прилича на убийство и ако наистина е така, нищо не бива да се пипа.

Мис Бенет се изправи и се отдръпна ужасена от трупа в количката.

— Убийство? — извика тя. — Не може да е убийство!

Мисис Уоруик, майката на мъртвеца, беше застанала на прага на кабинета. Сега тя влезе вътре и попита:

— Какво се е случило?

— Ричард е бил застрелян! Ричард е бил застрелян! — каза й Жан, който изглеждаше повече възбуден, отколкото загрижен.

— Тихо, Жан! — заповяда мис Бенет.

— Какво чуха ушите ми? — попита спокойно мисис Уоруик.

— Той каза, че бил убит — каза Бени и посочи към Старкуедър.

— Ричард! — прошепна мисис Уоруик, а Жан се наведе над тялото и извика:

— Вижте… вижте! На гърдите му има нещо… някакъв лист… има нещо написано…

Той протегна ръка към листа, но беше спрян от нареждането на Старкуедър:

— Не пипайте! В никакъв случай да не се пипа нищо! — После бавно зачете на глас: — „Петнадесети май. Пито — платено!“

— Велики Боже! Макгрегър! — извика мис Бенет и мина зад канапето.

Лора стана права, а мисис Уоруик се намръщи.

— Искате да кажете — започна тя, — че онзи мъж… бащата на детето, което беше прегазено…?

— Макгрегър, разбира се — прошепна на себе си Лора и седна в креслото.

Жан отиде до трупа.

— Вижте… написано е с изрезки от вестник — рече той развълнувано.

Старкуедър отново го възпря:

— Не, не пипайте! — нареди той. — Оставете това на полицията! — Той отиде до телефона. — Дали да не…?

— Не — каза твърдо мисис Уоруик. — Аз ще се обадя.

Поемайки, нещата в свои ръце и събирайки всичката си смелост, тя се приближи до бюрото и започна да набира номера. Жан възбудено отиде до ниската табуретка и коленичи върху й.

— Оня човек, дето е избягал… — попита той мис Бенет. — Мислите ли, че той…?

— Шшт, Жан — каза строго мис Бенет, докато мисис Уоруик заговори с тих, но ясен и властен глас по телефона:

— Полицията ли е? Тук е Ланглърт Хаус домът на мистър Ричард Уоруик. Току-що намерихме мистър Уоруик… застрелян.

Тя продължи да говори. Гласът й бе все така тих, но останалите в стаята слушаха напрегнато.

— Не, намерил го е един непознат — чуха я да казва. — Някакъв мъж, чиято кола се е повредила недалеч от къщата, мисля… Да, ще му кажа. Ще телефонирам в странноприемницата. Ще може ли някоя от вашите коли да го закара дотам, след като свършите тук?… Много добре.

Мисис Уоруик се обърна към присъстващите и заяви:

— Полицията ще дойде възможно най-скоро, като се има предвид каква мъгла е. Ще бъдат две коли, едната, от които ще се върне веднага, за да закара този джентълмен… — тя посочи към Старкуедър — до селската странноприемница. Те искат той да остане до утре, за да могат да поговорят с него.

— Добре, това ме устройва, след като и без друго не мога да си тръгна с моята кола, защото тя все още е в канавката — каза Старкуедър.

Докато той говореше, вратата към коридора се отвори и в стаята влезе тъмнокос мъж, среден на ръст, около четиридесет и пет годишен. Той точно завързваше шнура на халата си. Пристъпи напред и внезапно се закова на място, едва преминал прага.

— Случило ли се е нещо, мадам? — попита той, обръщайки се към мисис Уоруик. После плъзна поглед встрани от нея, видя трупа на Ричард Уоруик и извика:

— Боже мой!

— Боя се, че тук се е разиграла голяма трагедия, Ейнджъл — отговори мисис Уоруик. — Мистър Ричард е бил застрелян и полицията идва насам. — Тя се обърна към Старкуедър и рече: — Това е Ейнджъл. Той е… беше камериер на Ричард.

Камериерът механично се поклони, докато го представяха на Старкуедър.

— О, Боже мой! — повтори той, като не сваляше поглед от трупа на покойния си работодател.