Неочакваният гост

Глава девета

Точно в този момент сержант Кадуолъдър въведе в стаята Жан, който се втурна към инспектора.

— Търсите ли ме? — извика възбудено той. Хванахте ли вече убиеца? Има ли кръв по дрехите му?

— Жан — предупреди го мис Бенет, — трябва да се държиш прилично! Отговаряй само на въпросите, които този джентълмен ще ти зададе.

Жан щастливо се обърна към мис Бенет и после пак погледна инспектора.

— О, да, добре — обеща той. — Но не мога ли и аз да задавам въпроси?

— Разбира се, че можеш — любезно го увери инспекторът.

Мис Бенет седна на канапето.

— Ще почакам, докато разговаряте с него — каза тя.

Инспекторът стана бързо, отиде до вратата и я отвори, за да я прикани да напусне стаята.

— Не, благодаря ви, мис Бенет — твърдо каза той. — Няма да имаме нужда от вас. А и вие май казахте, че тази сутрин сте доста заета.

— Предпочитам да остана — настоя тя.

— Съжалявам — каза рязко инспекторът. — Практиката ни е да разпитваме всеки поотделно.

Мис Бенет погледна инспектора, а после и сержант Кадуолъдър. Разбирайки, че е победена, тя гневно изсумтя и бързо се изнесе от стаята, а инспекторът затвори вратата след нея. Сержантът отиде в нишата и се приготви да води бележки, а инспекторът седна на канапето.

— Не ми се вярва — обърна се той добродушно към Жан — друг път да си имал работа с убийство, нали?

— Не, не, не съм — отговори нетърпеливо Жан. — Много е вълнуващо, нали? — Той коленичи върху табуретката. — Разполагате ли с някакви улики — отпечатъци, кървави петна или нещо такова?

— Май кръвта ти е много интересна — отбеляза инспекторът и дружелюбно му се усмихна.

— О, така е — отговори Жан тихо и стана сериозен. — Обичам кръвта. Има красив цвят, нали? Тя е хубава и яркочервена. — Той също седна на канапето и нервно се изсмя. — Ричард стреляше по разни животни, нали знаете, и после те пускаха кръв. Много е забавно, нали? Ричард все стреляше по животни, а този път е застрелял себе си. Не мислите ли, че е много забавно?

Докато отговаряше, гласът на инспектора беше тих, а тонът — доста сух:

— Навярно това има своята смешна страна. — Той направи пауза. — Разстроен ли си, че брат ти… искам да кажа, доведеният ти брат… е мъртъв?

— Разстроен ли? — Жан беше изненадан. — Задето Ричард е мъртъв? Не, защо пък да съм разстроен?

— Е, помислих си, че ти сигурно много си го обичал — предположи инспекторът.

— Много да съм го обичал?! — извика Жан, а в гласа му се долавяше неприкрито удивление. — Кого, Ричард? О, не, никой не може да обича Ричард!

— Сигурно жена му все пак го е обичала — настоя инспекторът.

На лицето на Жан се изписа изненада.

— Лора? — извика той. — Не, не мисля така. Тя винаги беше на моя страна.

— На твоя страна? — попита инспекторът. — Какво точно означава това?

Внезапно Жан придоби ужасен вид.

— Да, да — почти извика той бързо. — Когато Ричард искаше да ме изпрати.

— Къде да те изпрати? — насърчи го инспекторът кротко.

— На едно от онези места — обясни младежът. — Нали знаете, пращат ви там, после ви заключват и не можете да излезете. Той казваше, че Лора сигурно щяла понякога да идва да ме вижда.

Жан леко потръпна, после стана, обърна гръб на инспектора и погледна сержант Кадуолъдър.

— Не искам да ме заключват — продължи той, а гласът му трепереше. — Не бих го понесъл!

Той отиде до френския прозорец и остана загледан към терасата.

— Винаги съм обичал да е отворено — извика им той. — Обичам моят прозорец да е отворен, и вратата също, за да съм сигурен, че винаги мога да изляза.

Той се върна обратно в стаята.

— Сега обаче никой вече не може да ме заключи, нали?

— Да, момко — успокои го инспекторът. Така мисля.

— Не и сега, когато Ричард е мъртъв — добави Жан и за миг придоби самодоволен вид.

Инспекторът стана и заобиколи канапето.

— Значи Ричард е искал да те затвори? — попита той.

— Лора казва, че той говорел така само за да ме дразни — рече Жан. — Тя казва, че това били само приказки и че всичко е наред и също, че докато е тук, ще гледа никога да не ме затворят. — Той приседна на една от облегалките на канапето и продължи да говори в нервна възбуда: — Обичам Лора. Обичам Лора ужасно много. Чудесно е, когато сме заедно, да знаете. Търсим пеперуди и птичи яйца и играем на разни игри. На сантасе. Знаете ли я? Много е хитра. Също и на „Черен Петър“. О, страшно е забавно да правим разни неща с Лора!

Инспекторът отиде при него и се подпря на другата облегалка. Гласът му звучеше приятелски, когато попита:

— Не вярвам да си спомняш нещо от онази злополука, дето е станала, докато сте живеели в Норфък, нали? Когато е било прегазено онова момченце.

— А, да, спомням си — жизнерадостно отговори Жан. — Ричард отиде на следствие.

— Да, точно така. Какво друго си спомняш? — подкани го инспекторът.

— Него ден имахме сьомга за обяд — каза веднага Жан. — Ричард и Уорби се върнаха заедно. Уорби беше малко нервна, а Ричард — весел.

— Уорби ли? — почуди се инспекторът. — Сестра Уорбъртън?

— Да, Уорби. Тя не ми беше симпатична. Ала Ричард явно беше много доволен от нея и постоянно повтаряше: „Страшно шоу им спретна, Уорби!“

Внезапно вратата се отвори и на прага се появи Лора Уоруик. Сержант Кадуолъдър отиде при нея, а Жан извика:

Здрасти, Лора!

— Да не ви прекъснах? — попита Лора инспектора.

— Не, разбира се, че не, мисис Уоруик — отговори той. — Моля ви, седнете!

Лора влезе в стаята и сержантът затвори вратата след нея.

— Дали Жан…? — започна тя и после спря.

— Точно го питах — обясни инспектора — спомня ли си нещо за инцидента с онова момче в Норфък. Момчето на Макгрегър.

Лора приседна на ръба на канапето.

— Спомняш ли си, Жан? — запита го тя.

— Разбира се, че си спомням — отговори нетърпеливо младежът. — Всичко помня. И той се обърна към инспектора и рече: — Нали ви казах?

Инспекторът не му отговори направо. Вместо това той бавно отиде до канапето и, обръщайки се към Лора Уоруик, попита:

— Какво знаете за онази катастрофа, мисис Уоруик? Обсъждахте ли я по време на обяда него ден, след като съпругът ви се е върнал от следствието?

— Не помня — веднага отговори Лора.

Жан стана бързо и отиде при нея.

— О, да, помниш, Лора, сигурен съм — подсети я той. — Не се ли сещаш — дето Ричард каза, че било без значение, задето на света имало един пикльо по-малко?

Лора стана права.

— Моля ви… — обърна се тя към инспектора.

— Всичко е наред, мисис Уоруик — любезно я успокои инспектор Томас. — За нас важно, видите ли, да разберем истината за тази катастрофа. В края на краищата, тя може да се окаже евентуален мотив за случилото снощи тук.

— О, да — въздъхна тя. — Зная, зная.

— Според вашата свекърва — продължи инспекторът — съпругът ви прекалил с пиенето него ден.

— Нищо чудно — призна Лора. — Това… това не ме изненадва.

Инспекторът седна в единия край на канапето.

— Вие всъщност познавахте ли този Макгрегър, виждали ли сте го изобщо? — попита я той.

— Не — каза Лора. — Не, аз не отидох на следствието.

— Той, изглежда, бил обладан от силно желание за отмъщение — отбеляза инспекторът.

Лора тъжно се усмихна.

— Мисля, че това навярно е повлияло на разсъдъка му — съгласи се тя.

Жан, който ставаше все по-възбуден и по-възбуден, отиде при тях.

— Ако аз имах враг — извика войнствено той, — щях да постъпя така: ще почакам известно време и сетне ще се промъкна в тъмното с моя пистолет. И после… — Той се престори, че стреля срещу креслото с въображаем пистолет. — Па, па, па!

— Тихо, Жан! — остро му нареди Лора.

Жан мигом се разтревожи.

— Сърдиш ли ми се, Лора? — попита я той по детски.

— Не, миличък — успокои го тя. — Не ти се сърдя. Но гледай да не се вълнуваш толкова!

— Не се вълнувам — каза натъртено Жан.