Неочакваният гост

Глава седма

Инспекторът бързо подхвърли бележника към Кадуолъдър, когато вратата се отвори и мис Бенет влезе вътре, затваряйки я внимателно зад себе си.

— Инспекторе — каза тя, — мисис Уоруик с нетърпение очаква да се срещне с вас. Малко е разтревожена… имам предвид възрастната мисис Уоруик — майката на Ричард. Тя не иска да си признае, но съм на мнение, че здравето й е силно разклатено, затова бъдете внимателен, моля ви! Ще се срещнете ли с нея сега?

— О, разбира се — отговори инспекторът. — Поканете я да влезе.

Мис Бенет отвори вратата и даде знак на мисис Уоруик, която влезе в стаята.

— Всичко е наред, мисис Уоруик — успокои я икономката, след което излезе, затваряйки вратата зад себе си.

— Добро утро, мадам — каза инспекторът.

Мисис Уоруик не отвърна на поздрава му, а премина направо към въпроса:

— Кажете ми, инспекторе — заповяда тя, — докъде стигнахте с разследването?

— Рано е още да се каже, мадам — отговори той. — Но бъдете сигурна, че правим всичко, което ни е по силите.

Мисис Уоруик седна на канапето и подпря бастуна си на една от страничните му облегалки.

— Този човек — Макгрегър — попита тя. — Виждали ли са го да се размотава наоколо? Забелязал ли го е някой?

— В момента събираме сведения — осведоми я инспекторът. — Засега обаче няма данни наблизо да се е навъртал непознат.

— Онова бедно момченце — продължи мисис Уоруик. — Искам да кажа, дето го прегази Ричард. Предполагам, че това е размътило мозъка на бащата. Научих, че навремето се е държал много агресивно и оскърбително. Навярно това е съвсем естествено. Но да го държи две години вече! Вижда ми се невероятно.

— Да — съгласи се инспекторът. — Две години са много време.

— Но той, разбира се, е шотландец — припомни си мисис Уоруик. — Името му е Макгрегър. Търпеливи и твърдоглави хора са тези шотландци!

— Наистина са такива — възкликна сержант Кадуолъдър, размишлявайки, без да се усети, на глас. — Няма по-впечатляваща гледка от шотландец, който разбира, че печели нещо — продължи той, но инспекторът бързо му хвърли строг, укорителен поглед и това го накара да замлъкне.

— Синът ви да е получавал заплахи? — попита инспектор Томас мисис Уоруик. — Писма? Или неща от този род?

— Не, сигурна съм, че не — отговори твърдо. — Ричард щеше да ни каже. Щеше да се изсмее над подобно нещо.

— Не би ги взел на сериозно, така ли? — подхвърли инспекторът.

— Ричард винаги се е присмивал над опасностите — каза мисис Уоруик. Тя изглеждаше горда със своя син.

— След онзи инцидент — продължи инспекторът — вашият син предлагал ли е някакво обезщетение на бащата?

— Естествено — отговори мисис Уоруик. — Ричард не беше подлец. Но му отказаха. Бих казала, по много унизителен начин.

— Несъмнено — промърмори инспекторът.

— Разбрах, че жената на Макгрегър била умряла — припомни си мисис Уоруик. — Момчето било всичко, което той имал на света. Голяма трагедия, наистина.

— Но според вас синът ви не е бил виновен? — попита инспекторът. Когато мисис Уоруик не отговори, той повтори въпроса си: — Попитах дали синът ви не е бил виновен.

Тя помълча известно време, преди да отговори.

— Чух ви.

— Сигурно не сте съгласна с това? — настоя инспекторът.

Мисис Уоруик смутено се размърда на мястото си, въртейки в ръце една от възглавничка.

— Ричард пиеше твърде много — каза най-после. — И, разбира се, него ден също беше пил.

— Чаша шери? — подсказа й той.

— Чаша шери! — повтори мисис Уоруик и горчиво се изсмя. — Той пиеше страшно много. И тогава беше пил… страшно много. Онази гарафа там… — Тя посочи гарафата, която стоеше на масата с креслото до френския прозорец. — Всяка вечер я пълнеха догоре, а на сутринта почти винаги беше съвсем празна.

Инспекторът седна на табуретката, поглед на мисис Уоруик и тихо каза:

— Значи мислите, че синът ви е бил виновен за катастрофата?

— Разбира се, че беше виновен — отговори тя. — Никога не съм се съмнявала в това.

— Но е бил оправдан — припомни й инспекторът.

Мисис Уоруик се изсмя.

— Онази сестра, която беше с него в колата, онази Уорбъртън — изсумтя тя. — Предана на Ричард до глупост. Предполагам, че хубавичко й е платил за показанията й.

— Знаете ли това със сигурност? — рязко я попита инспекторът.

Тонът й прозвуча също толкова рязко, когато отговори:

— Не зная, но сама стигнах до това заключение.

Инспекторът отиде до сержант Кадуолъдър и взе бележника му, а мисис Уоруик продължи:

— Казвам ви всичко това сега — рече тя, — защото вие търсите истината, нали? Искате да сте сигурен, че бащата на момчето е имал достатъчно солидни подбуди, за да се реши на убийство. Е, по моему, това е така. Само дето не мисля, че след толкова време… — гласът й постепенно заглъхна и настъпи тишина. Инспекторът вдигна поглед от бележките, които изучаваше.

— Снощи нищо ли не сте чули? — попита я той.

— Знаете ли, аз малко недочувам — отговори бързо мисис Уоруик. — Разбрах, че нещо не е наред чак когато до стаята ми долетяха гласове и шум от стъпки. Слязох долу и младият Жан каза: „Ричард е застрелян. Ричард е застрелян!“ Отпърво си помислих… — Тя прокара ръка през очите си. — Помислих си, че е някаква шега.

— Жан е по-малкият ви син? — попита инспекторът.

— Не ми е син — отговори мисис Уоруик. Той бързо я погледна, а тя продължи: — Разведох се със съпруга си преди много години. Той се ожени повторно. Жан е син от втория му брак. — Тя направи пауза, след това поде: — Всъщност звучи по-объркано, отколкото е в действителност. След като и двамата му родители умряха, момчето дойде да живее тук. Ричард и Лора точно се бяха оженили. Лора винаги е била много добра с доведения му брат. Беше му нещо като по-голяма сестра.

Тя млъкна и инспекторът използва възможността пак да насочи разговора към Ричард Уоруик.

— Да, разбирам — каза той. — А сега, колкото до сина ви Ричард…

— Обичах сина си, инспекторе — отвърна мисис Уоруик, — но не съм била сляпа за недостатъците му, повечето от които се дължаха на злополуката, която го направи инвалид. Той беше горд човек, обичаше да живее на открито и да води живот на инвалид за него беше унизително. Нека просто кажем, че от това не стана по-добър.

— Да, разбирам — отбеляза инспекторът. — Бихте ли казали, че семейният му живот бе щастлив?

— Нямам никаква представа — отвърна мисис Уоруик, като с тона си съвсем ясно показа, че не желае да разговаря на тази тема. — Има ли още нещо, което искате да знаете, инспекторе? — попита тя.

— Не, благодаря ви, мисис Уоруик — отговори инспектор Томас. — Но сега бих желал да поговоря с мис Бенет, ако е възможно.

Мисис Уоруик се изправи и сержант Кадуолъдър отиде да й отвори вратата.

— Да, разбира се — каза тя. — Мис Бенет. Наричаме я Бени. Тя е човекът, който най-добре може да ви помогне. Много е способна и практична.

— Отдавна ли работи за вас? — попита инспекторът.

— Да, от много отдавна. Грижеше се за Жан, докато беше малък, а преди това ми помагаше и с Ричард. О, да, грижеше се за всички ни. Много всеотдаен човек е Бени. — Тя кимна в знак на благодарност към сержанта, който стоеше до вратата и излезе от стаята.