Неочакваният гост

Глава шеста

В единадесет на следната сутрин кабинетът на Ричард Уоруик изглеждаше малко по-гостоприемен, отколкото през предишната мъглива вечер. Първо, защото слънцето ярко блестеше в студения, свеж и ясен ден, и второ, защото френският прозорец стоеше широко отворен. Трупът беше изнесен през нощта, а инвалидната количка — забутана в нишата, като на мястото й в средата на стаята се мъдреше креслото. На малката масичка сега стояха единствено гарафата и пепелникът. В инвалидната количка седеше красив младеж на около двадесет години, който беше с късо подстригана черна коса и носеше спортно сако от туид и тъмносини панталони. Той четеше някаква стихосбирка. След малко се изправи и рече на себе си:

— Прекрасни. Изящни и прекрасни. — Гласът му беше мек и напевен, с подчертан уелски акцент.

Младежът затвори книгата, която четеше и я върна на лавицата в нишата. После, след като огледа стаята минута-две, отиде до отворения френски прозорец и излезе на терасата.

Почти веднага след него откъм преддверието влезе един набит мъж на средна възраст с безизразно лице, стиснал куфарче в ръцете си.

Той отиде до креслото, което беше обърнато към терасата, постави куфарчето върху него погледна през прозореца и силно извика:

— Сержант Кадуолъдър!

По-младият мъж се върна в стаята.

— Добро утро, инспектор Томас — каза той и продължи с напевен глас: — „Сезон на мъглите и зрелия плод, най-близък приятел на топлото слънце.“

Инспекторът, който тъкмо беше започнал да разкопчава балтона си, спря и погледна внимателно младия сержант.

— Моля? — попита той, а в гласа му ясно се долавяше саркастична нотка.

— Кийтс — осведоми го сержантът, явно доволен от себе си.

Инспекторът му хвърли съкрушителен поглед, после сви рамене, съблече балтона си, постави го върху инвалидната количка в нишата и се върна за куфарчето си.

— Човек не може да се нарадва на слънчевия ден — продължи сержант Кадуолъдър. — Само като си помисля колко ужасно беше времето снощи! Най-лошата мъгла, която съм виждал от години. „Жълтата мъгла, която трие гръб в прозореца отвън!“ Т. С. Елиът. — Той почака, за да види реакцията на инспектора, но когато не последва такава, продължи: — Никак не е чудно, че на шосето за Кардиф са станали толкова много катастрофи.

— Можеше да бъде и по-зле — гласеше незаинтересованият коментар на инспектора.

— Не съм сигурен — каза сержантът, доволен, че си дойде на думата. — В Порткоул е станала страхотна катастрофа. Един убит и две тежко ранени деца. И майката, която си изплакала очите там, на пътя. „А клетият нещастник остана да скърби…“

Инспекторът го прекъсна:

— Свършиха ли работата си момчетата по отпечатъците? — попита той.

Внезапно осъзнал, че ще е по-добре да се върне към текущите си задачи, сержант Кадуолъдър отвърна:

— Да, сър, докладът им вече е готов.

Той отвори една папка, която взе от бюрото. Инспекторът седна на стола зад него и захвана да изучава отпечатъците на първата страница.

— Имаше ли проблеми, докато ги сваляхте от живеещите в къщата? — небрежно попита инспекторът.

— Никакви проблеми — каза сержантът. — Бяха крайно любезни и… нетърпеливи да помогнат, както бихте се изразили вие. Друго не можеше и да се очаква.

— Не съм толкова уверен — отбеляза инспекторът. — Запомнил съм, че обикновено повечето хора вдигат голям шум в такива случаи. Явно си мислят, че отпечатъците им ще бъдат вкарани в картотеките, където държим тези на престъпниците. — Той пое дълбоко дъх, протегна ръце и продължи да разглежда папката. — Я да видим сега. Мистър Уоруик — това е покойният. Мисис Лора Уоруик е жена му. Мисис Уоруик старша — майка му, младият Жан Уоруик, мис Бенет и… кой е тоя? Ейнджи? О, Ейнджъл. А, това е болногледачът, нали? О, ето и другите отпечатъци, да видим… хм. Отвън на прозореца, върху гарафата. Върху чашата за бренди има следи от Ричард Уоруик, Ейнджъл и мисис Лора Уоруик. На запалката и на револвера — това ще са на оня приятел — Майкъл Старкуедър. Той е дал бренди на мисис Уоруик и, разбира се, донесъл е пистолета от градината.

Сержант Кадуолъдър бавно кимна.

— Мистър Старкуедър — изръмжа той недоверчиво.

Инспекторът изглеждаше развеселен, когато попита:

— Нещо не ти е симпатичен, а?

— Какво е правил той тук? Ето това искам да зная — отговори сержантът. — Затъва с колата си в някаква канавка и изведнъж се озовава в дом, където е било извършено убийство!

Инспекторът се завъртя на стола, за да погледне младия си колега.

— Ти самият снощи без малко не заседна с нашата кола в канавката, докато пътувахме към къща, в която е било извършено убийство. А колкото до това какво прави тук, той е в този район от една седмица и търси да купи някоя малка вила или къщичка.

Сержантът продължаваше да се колебае, а инспекторът се завъртя към бюрото и кисело добави:

— Изглежда баба му е от Уелс и като момче той е идвал да си кара ваканциите тук.

Омилостивен, сержантът най-после отстъпи:

— А, добре, щом като баба му е от Уелс, това вече е друго нещо, нали? — Той вдигна дясната си ръка и издекламира: — „Път един до Лондон води, а до Уелс отива друг, моят — до морето ходи с белите му платноходи…“ Чудесен поет е бил Джон Мейсфийлд. Но доста подценяван.

Инспекторът отвори уста, за да възрази, но после промени решението си и вместо това се ухили.

— Всеки момент трябва да получим справката за Старкуедър от Абадан2 — каза той на младия сержант. — Взехте ли отпечатъците му, за да ги сравним?

— Пратих Джоунс до странноприемницата, където е отседнал снощи — осведоми Кадуолъдър шефа си. — Но той бил отишъл до гаража, за да помоли да му изтеглят колата. Джоунс позвъни в работилницата и разговаря с него. Нареди му колкото се може по-бързо да отиде в управлението, за да даде показания.

— Добре. Сега за втората серия неидентифицирани отпечатъци. Един отпечатък от мъжка длан върху масата до трупа и размазани отпечатъци по стъклените врати отвън и отвътре.

— Обзалагам се, че са на Макгрегър — възкликна сержантът и щракна с пръсти.

— Да-а-а. Може би — призна неохотно инспекторът. — Но на револвера липсват такива. А всеки знае, че ако човек реши да застреля някого с револвер, несъмнено ще има достатъчно ум в главата си, за да носи ръкавици.

— Не знам — отбеляза сержантът. — Неуравновесен човек като Макгрегър, загубил разсъдък след смъртта на детето си, не би се замислял за такива неща.

— Е, скоро ще получим описание на Макгрегър от Норич — каза инспекторът.

Сержантът се настани на табуретката.

— Тъжна история, откъдето и да я погледнеш — заяви той. — Този човек загубил неотдавна жена си, а единственото му дете — убито от бясно каращ шофьор.

— Ако беше карал бясно, както ти казваш — поправи го нетърпеливо инспекторът, — Ричард Уоруик щеше да получи присъда за непредумишлено убийство или най-малкото за нарушение на правилата за движение. Фактите сочат, че дори на разрешителното му няма записано нарушение. — Той взе куфарчето си и извади оръжието, с което е бил убит Ричард Уоруик.

— Понякога и най-ужасните лъжи могат да минат за истина — мрачно възропта сержант Кадуолъдър. — „Господи, Господи, този свят в лъжи потънал е“ — Шекспир.

Началникът му просто стана от бюрото и го погледна. След миг сержантът се окопити и скочи на крака.

— Отпечатък от мъжка длан върху масата — промърмори инспекторът и прекоси стаята, за да отиде там, вземайки пистолета със себе си. После се загледа в повърхността й. — Странно.

— Може да е оставен от някой техен гост — предложи услужливо сержант Кадуолъдър.

— Може — съгласи се инспекторът. — Но научих от мисис Уоруик, че вчера никой не е идвал на гости. Слугата… Ейнджъл… навярно ще е в състояние да ни каже повече. Хайде, върви и го доведи!

— Слушам, сър — каза Кадуолъдър и излезе. Останал сам, инспекторът се подпря с лявата си ръка на масата и се наведе над стола, като го загледа така, сякаш на него седеше някой. После излезе на терасата през френския прозорец и хвърли бегъл поглед наляво и надясно. Разгледа ключалката на вратата и точно се обърна, за да влезе обратно в стаята, когато сержантът се върна, водейки със себе си камериера на Ричард Уоруик — Ейнджъл, облечен в сиво вълнено сако, бяла риза, тъмна вратовръзка и панталони на райета.

— Вие ли сте Хенри Ейнджъл? — попита инспекторът.

— Да, сър — отговори Ейнджъл.

— Бихте ли седнали? — помоли го инспекторът.

Ейнджъл седна на канапето.

— Така — продължи инспекторът. — Вие сте бил болногледач и камериер на мистър Ричард Уоруик… откога точно?

— От три години и половина, сър — отвърна Ейнджъл. Обноските му бяха безупречни, но очите му гледаха лукаво.

— Харесвахте ли работата си?

— Намирах я за съвсем задоволителна, сър! — гласеше отговорът на Ейнджъл.

— Лесно ли беше да се работи за мистър Уоруик? — попита го инспекторът.

— Е, той беше труден човек.

— Но пък това си е имало своите предимства, нали?

— Така е, сър — призна Ейнджъл. — Плащаха ми много добре.

— И това е компенсирало трудностите, така ли? — настоя инспекторът.

— Да, сър. Опитвам се да спестя малко пари.

Инспекторът се разположи на креслото и постави пистолета на масата до него.

— С какво се занимавахте, преди да постъпите на работа при мистър Уоруик? — попита той Ейнджъл.

— С подобна работа, сър. Мога да ви покажа препоръките си — отвърна камериерът. — Надявам се моите работодатели всякога да са оставали доволни. А аз съм имал някои доста трудни работодатели или по-точно пациенти. Например сър Джеймс Уолистън. Той постъпи свое собствено желание в приют за душевно болни. Много труден човек, сър. — Ейнджъл леко сниши глас, преди да добави: — Наркоман.

— Аха — рече инспекторът. — Предполагам, че мистър Уоруик не се е занимавал с наркотици, нали?

— Не, сър. Мистър Уоруик имаше предпочитания към брендито.

— Пийвал е доста, а? — попита инспекторът.

— Да, сър — отговори Ейнджъл. — Много пиеше, но не беше алкохолик, ако добре ме разбирате. Никога не е стигал до ексцесии.

Инспекторът помълча малко, преди да попита:

— Добре, а какви са тези истории за пушки, пистолети и стрелба по животни?

— Ами… той имаше такова хоби, сър — каза Ейнджъл. — Това, което в нашата професия се нарича „компенсация“. Зная, че навремето е бил е ловец на едър дивеч. В спалнята си има цял арсенал. — Той кимна неопределено с глава през рамо към вътрешността на къщата. — Карабини, ловни пушки, въздушни пушки, пистолети и револвери.

— Разбирам — рече инспекторът. — Добре, хвърлете един поглед на този пистолет.

Ейнджъл стана и пристъпи колебливо към масата.

— Няма нищо — успокои го инспекторът — Не се бойте, вземете го.

Ейнджъл внимателно го взе в ръце.

— Познат ли ви е?

— Трудно ми е да отговоря, сър — каза камериерът. — Изглежда ми като да е на мистър Уоруик, но аз всъщност не разбирам много от огнестрелни оръжия. Не мога да кажа със сигурност какъв точно беше пистолетът снощи.

— Не е ли ползвал един и същ всяка вечер! — попита инспекторът.

— О, не, сър, той имаше различни прищевки — каза Ейнджъл. — Разнообразяваше оръжията си.

Камериерът върна пистолета на инспектора, който го пое в ръце.

— Че за какво му е било оръжие при тази мъгла снощи? — полюбопитства инспекторът.

— Просто имаше такъв обичай, сър — отговори Ейнджъл. — Може да се каже, че това му беше станало навик.

— Добре, бихте ли се върнали на мястото си?

Ейнджъл приседна отново в единия край на канапето. Инспекторът огледа цевта на пистолета, преди да попита:

— Кога за последен път видяхте мистър Уоруик?

— Някъде около десет без петнадесет снощи, сър — каза Ейнджъл. — Беше поискал бутилка бренди, стъклена чаша и си беше избрал един пистолет. Завих го с одеялото и му пожелах лека нощ.

— Той изобщо ли не си лягаше? — попита инспекторът.

— Не, сър — отвърна камериерът. — Поне не в общоприетия смисъл на думата. Спеше винаги на стола си. В шест часа сутринта му носех чай, после го закарвах до спалнята, която е със собствена баня. Взимаше вана, обръсваше се и прочие и после обикновено поспиваше докъм обяд. Знаех, че вечер страда от безсъние и затова предпочита да си седи на стола. Беше много ексцентричен джентълмен.

— А френският прозорец беше ли затворен, когато го оставихте?

— Да, сър — отговори Ейнджъл. — Снощи имаше гъста мъгла и той не искаше тя да се просмуква в къщата.

— Добре. Вратата е била затворена. А заключена ли беше?

— Не, сър. Никога не я заключвахме.

— Значи той е можел да я отвори, ако пожелае?

— О, да, сър. Той, видите ли, имаше инвалидна количка. Можеше да отиде до вратата и да я отвори, ако навън се прояснеше.

— Разбирам. — Инспекторът се замисли за момент и после попита: — А да сте чули изстрел снощи?

— Не, сър — отговори Ейнджъл.

Инспекторът прекоси стаята, отиде до канапето и погледна камериера.

— Не е ли доста странно? — попита той.

— Не, сър, никак не е странно — гласеше отговорът. — Моята стая, видите ли, е доста отдалечена. Намира се в другия край на къщата и до нея се стига посредством коридор и тази тапицирана врата.

— А не е ли било малко неудобно, ако господарят ви е искал да ви повика за нещо?

— О, не, сър — отвърна Ейнджъл. — Има звънец, който звъни в стаята ми.

— А снощи изобщо ли не е натискал звънеца?

— О, не, сър — повтори Ейнджъл. — Ако го беше направил, щях веднага да се събудя. Звънецът е доста силен, ако мога така да се изразя.

Инспектор Томас се подпря върху една от страничните облегалки на канапето, за да погледне Ейнджъл от друг ъгъл.

— Бяхте ли… — започна той, овладявайки нетърпението си, само за да бъде прекъснат от острия звън на телефона. Изчака сержант Кадуолъдър да го вдигне, но последният, изглежда, се беше унесъл с отворени очи, а устните му се движеха беззвучно, сякаш беше потънал в поетични размишления. Малко след това сержантът усети, че инспекторът го гледа и че телефонът звъни.

— Извинете, сър, но едно стихотворение е на път да се роди — заобяснява той, докато отиваше да вдигне телефона на бюрото. — Говори сержант Кадуолъдър — рече той, помълча, после додаде: — Ах, да, наистина. — След още една пауза се обърна към инспектора: — Полицията от Норич, сър.

Инспектор Томас взе слушалката от Кадуолъдър и седна на бюрото.

— Вие ли сте, Едмъндсън? — попита той. — Тук е Томас… Намерили сте го? Добре… Да… Калгари, да… Да… Да, лелята. Кога е умряла? О, преди два месеца… Да, разбирам… Осемнадесет, Тридесет и четвърта улица, Калгари. — Той нетърпеливо погледна Кадуолъдър и му направи знак да запише адреса. — Да… О, преди, така ли?… Да, бавно, ако обичате. — Той отново погледна сержанта многозначително. — Среден ръст — повтори после, — сини очи, тъмна коса и брада… Да, значи помните случая?… А, така ли? Сприхаво приятелче?… Да… Ще ми ги изпратите?… Да… Е, благодаря ви, Едмъндсън. Кажи ми вие самият какво мислите?… Да, да, знам какво е било съдебното решение, но какво смятате вие самият? А, така значи?… Един-два пъти преди това?… Да, разбира се, че само допускате… Добре. Благодаря.

Той постави слушалката и се обърна към сержанта:

— Е, получихме някои сведения за Макгрегър. Изглежда, когато жена му умряла, напуснал Канада, за да дойде пак в Англия и да остави детето си при една леля на жена му, която живеела в Северен Уолшъм, защото точно намерил работа в Аляска и не можел да вземе момчето със себе си. Явно е бил страшно разстроен от смъртта на детето и се кълнял наляво и надясно, че ще си отмъсти на Уоруик. Това не е необичайно при подобен род инциденти. Както и да е, върнал се е пак в Канада. Разбрали са къде живее и ще пратят телеграма до Калгари. Лелята, у която е щял да остави детето, умряла преди два месеца. — Изведнъж той се обърна към Ейнджъл: — Предполагам, че сте работили тук по това време, нали, Ейнджъл? Когато е станала катастрофата, при която е загинало момчето в Северен Уолшъм?

— О, да, сър — отговори Ейнджъл. — Много добре си спомням.

Инспекторът стана от бюрото, прекоси стаята и отиде при камериера. Виждайки, че столът на бюрото е свободен, сержант Кадуолъдър побърза да се възползва от възможността да седне.

— Какво точно се е случило? — попита инспекторът Ейнджъл. — Разкажете ми за този инцидент.

— Мистър Уоруик карал по главната улица и едно момченце изскочило от някаква къща — каза Ейнджъл. — Или май беше странноприемница. Да, мисля, че беше странноприемница. Мистър Уоруик нямало как да спре колата. Прегазил го, преди да успее да стори каквото и да било.

— Карал е много бързо, нали? — попита инспекторът.

— О, не, сър. На следствието се установи съвсем точно. Мистър Уоруик се е движел в рамките на разрешената скорост.

— Знам, че той така е казал — забеляза инспекторът.

— Било е чистата истина, сър — настоя Ейнджъл. — Сестра Уорбъртън, медицинска сестра, която навремето работеше за мистър Уоруик, също е била в колата и потвърди думите му.

Инспекторът отиде до другия край на канапето.

— И тя случайно да е видяла колко показва километражът? — запита той.

— Смятам, че сестра Уорбъртън няма начин да не го е видяла — отговори сдържано Ейнджъл. — Преценила, че се движели с около петдесет километра в час. Мистър Уоруик беше напълно оправдан.

— Но бащата на момчето не е бил съгласен с това? — попита инспекторът.

— Предполагам, че това е съвсем естествено, сър — гласеше коментарът на Ейнджъл.

— Беше ли пил мистър Уоруик?

Отговорът на камериера прозвуча уклончиво:

— Мисля, че чаша шери, сър — той размени поглед с инспектор Томас.

После инспекторът отиде до френския прозорец, извади носна кърпа и си издуха носа.

— Е, мисля, че засега толкова стига — каза той на камериера.

Ейнджъл стана и отиде до вратата. След моментно колебание се върна обратно.

— Извинете, сър — каза той. — Мистър Уоруик с неговия пистолет ли е бил застрелян?

Инспекторът се обърна към него.

— Предстои да разберем — отбеляза той. — Този, който го е застрелял, се е сблъскал с мистър Старкуедър, който пък е идвал към къщата да търси помощ за заседналата си кола. При сблъсъка човекът е изтървал пистолет. Мистър Старкуедър го взел — ето го там. — Той посочи към оръжието на масата.

— Разбирам, сър. Благодаря ви, сър — отговори Ейнджъл и отново тръгна към вратата.

— Между другото — додаде инспекторът, — имало ли е посетители вчера в къщата? По-специално снощи.

Ейнджъл се замисли за момент, после лукаво го погледна.

— Не, доколкото си спомням, сър… засега — отговори той и излезе от стаята, затваряйки вратата зад себе си.

Инспектор Томас се върна на бюрото.

— Ако питаш мен — каза той тихо на сержанта, — този приятел не ми харесва. Няма за какво да се хвана, но не ми е симпатичен.

— Що се отнася до него, аз съм на същото мнение — отвърна Кадуолъдър. — Не е човек, комуто бих се доверил. Нещо повече, бих казал, че в онази катастрофа има нещо гнило. — Внезапно той осъзна, че инспекторът стои до него и бързо скочи от стола.

Инспекторът взе бележките, които си водеше Кадуолъдър и започна да ги преглежда.

— Чудя се дали Ейнджъл не знае нещо повече за снощи от това, което ни каза — започна той и изведнъж спря. — Хей, какво е това? „Мъгливо е ноември, но рядко през декември“, Това не е Кийтс, надявам се.

— Не — рече надуто сержант Кадуолъдър. — Това е Кадуолъдър!