Непрогледност

8

3 ч следобед, четвъртък

Манхатън

Лори си взе от регистратурата кафе, което по това време на деня приличаше повече на мътилка, отколкото на ободряваща напитка, и влезе в следобедното съвещание в заседателната зала, свързана с кабинета на Бингам. Само с него съдебните лекари от града имаха възможност да споделят заключенията си от различните случаи и да обсъдят проблемите на диагностиката. Въпреки че Службата по съдебна медицина се заемаше със смъртните случаи и в Бронкс, и в Манхатън, Куинс, Бруклин и Статън Айлънд си имаха свои служби. Четвъртък беше денят, в който всички се събираха. Бе задължително да присъстваш на съвещанието, така поне смяташе Бингам.

Както обикновено, Лори седна близо до вратата. Впуснеха ли се да обсъждат административни или политически проблеми, тя предпочиташе да се измъкне.

Най-интересната част на тези седмични съвещания обикновено беше преди откриването им. От непринудените разговори Лори научаваше любопитни клюки и подробности за сложни или страховити случаи. Днешният четвъртък не правеше изключение.

— Мислех си, че съм виждал всичко — каза Дик Кацънбърг на Пол Плоджет и Кевин Саутгейт.

Дик беше старши съдебен лекар в службата на Куинс. Лори наостри уши.

— Това е най-странното убийство, на което съм се натъквал — продължи Дик. — А бог ми е свидетел, нагледал съм се на какво ли не.

— Ще ни кажеш ли, или трябва да те молим? — попита Кевин, очевидно и той изгаряше от нетърпение да научи още за случката.

Съдебните лекари имаха навика да си разменят „бойни разкази“, които или те караха да си раздвижиш мозъка, или бяха гротескни и странни.

— Един младеж — продължи Дик. — Видели са му сметката в погребално бюро с аспиратора за балсамиране.

— И са го умъртвили с него ли? — запита Кевин. Засега не виждаше нищо особено.

— Не! — отвърна Дик. — С троакара. Аспираторът е бил пуснат. Хлапето сякаш бе балсамирано живо.

— Уф! — каза Пол, очевидно впечатлен. — Наистина странно. Напомня ми за оня случай…

— Доктор Монтгомъри! — извика някой.

Лори се обърна. Пред нея стоеше Бингам.

— Май трябва да обсъдим с вас нещо друго — каза той.

Лори почувства как стомахът й се свива. Чудеше се какво ли е сбъркала пак.

— При мен дойде доктор Де Врийс — продължи Бингам. — Оплака се, че непрекъснато ходите при него в лабораторията и му досаждате за някакви резултати. Зная, че ги бързате, но не чакате само вие. Де Врийс е затънал до гуша в работа. Излишно е да ви го казвам. Но не разчитайте на специално отношение. Ще чакате като всички останали. Ще ви бъда благодарен, ако не тормозите повече доктор Де Врийс. Ясно ли е?

На Лори й беше на езика да каже, че Де Врийс по доста идиотски начин крънка още средства, но Бингам се бе обърнал. Още не бе обмислила това мъмрене, третото й от четири дни насам, когато Бингам откри съвещанието.

Започна както обикновено, обобщи статистиката от предишната седмица, след това направи кратко съобщение по убийството в Сентръл Парк, тъй като то беше отразено доста широко в печата. Отново отхвърли обвиненията на средствата за масово осведомяване, че съдебните лекари неправилно са подходили към случая. Приключи, като посъветва всички да не изказват лично мнение.

Лори бе сигурна, че последната забележка е насочена към нея. Кой друг от съдебните лекари бе изказал мнение?

След Бингам Калвин говори по административни въпроси и обърна особено внимание на това, че окастреният от кметството бюджет на Службата се отразява на работата. Кажи-речи, всяка седмица биваха съкращавани или премахвани някои дейности.

Подир Калвин думата взеха шефовете на районните служби. Някои от присъстващите се прозяваха, други задрямаха.

След като директорите на районите приключиха, думата бе предоставена на лекарите. Дик Кацънбърг описа няколко случая, включително и доста зловещия от погребалното бюро в Куинс.

Щом той свърши, Лори се прокашля и също взе думата. Описа своите шест случая на смърт от свръхдоза възможно най-сбито, като наблегна на обществените различия, които ги открояваха сред обичайните случаи на смърт от свръхдоза. Изтъкна, че починалите са несемейни юпита4, чиято наркомания е изненадала и приятелите, и близките им. Обясни, че е инжектиран главно кокаин, който обаче не е бил смесен с хероин.

— Безпокоя се — каза Лори, като избягваше да гледа Бингам, — че това е началото на поредица от смъртни случаи, предизвикани от свръхдози. Подозирам, че се дължат на замърсител в наркотика, но досега не сме открили такъв. Молбата ми е, ако попаднете на случаи като тези, да ми ги изпратите.

— И аз имах четири такива случая през последните няколко седмици — каза Дик, когато Лори свърши. — Тъй като срещаме толкова много случаи на смърт от свръхдоза и отравяне, не обърнах особено внимание на общественото положение на жертвите. Но понеже отвори дума за това, и четиримата, струва ми се, бяха преуспели. Трима бяха приели кокаина венозно, четвъртият — орално.

— Орално ли? — повтори някой с изненада. — Свръхдоза кокаин, приета орално? Доста необичайно. Обикновено се среща само при наркотрафикантите, пренасящи от Южна Америка опиата в презервативи, които се късат.

— Наркоманите са непредвидими — рече Дик. — Единият от мъртвите, с които се занимавах, беше намерен в хладилника. Явно му е станало толкова горещо, че се е напъхал вътре, за да му олекне.

— Един от моите също беше влязъл в хладилника — каза Лори.

— И аз имах един такъв — обади се Джим Бенет, шефът на Службата по съдебна медицина в Бруклин. — Сега се сещам за още един, който беше изтичал на улицата съвсем гол, преди да припадне и да умре. Беше нагълтал наркотика, но едва след като се бе опитал да си го вкара венозно.

— Пак ли става въпрос за преуспели хора, каквито рядко срещаме в статистиката за смърт от свръхдоза? — попита Лори.

— Определено — отвърна Джим. — Мъжът, изтичал на улицата, бил преуспяващ адвокат. А семействата и в двата случая се кълнат, че покойниците не са вземали наркотици.

Лори погледна Маргарет Хауптман, която завеждаше Службата в Сатън Айлънд.

— Срещала ли си подобни случаи? — попита тя.

Маргарет поклати глава.

Лори помоли Дик и Джим да й изпратят по факса документацията по случаите, които бяха описали. Те отвърнаха веднага, че ще го направят.

— Трябва да отбележа нещо — каза Дик. — В три от четирите случая бях подложен на голям натиск от страна на семействата да пиша в смъртния акт, че смъртта е естествена.

— Това е въпрос, на който искам да наблегна — поде Бингам, обаждаше се за пръв път от началото на съвещанието. — При случай на смърт от свръхдоза, когато покойните са от каймака на обществото, семействата, естествено, ще настояват историята да не се раздухва. Трябва да им съдействаме. От политическа гледна точка не бива да отблъскваме тези пациенти.

— Не зная как да тълкувам случая с хладилника — каза Лори. — Макар той пак да ме навежда на мисълта, че в наркотика има замърсител. Може би някакъв химикал, който заедно с кокаина причинява хиперпирексия. При всички положения ме безпокои, че смъртните случаи са свързани с едно — с наркотика. Сега, след като имаме толкова случаи, трябва да го докажем, като сравним процента на естествените му хидролизати. Разбира се, ще ни е необходимо съдействието на лабораторията.

Лори погледна нервно Бингам, за да види дали изражението му ще се промени при споменаване на лабораторията. Но той не трепна.

— Не мисля, че е задължително да има замърсител — обади се Дик. — Кокаинът сам по себе си може да доведе до смърт. И при четирите случая, на които се натъкнах, равнището на серума беше високо. Много високо. И четиримата бяха взели големи дози. Може би кокаинът не е бил смесен с нищо и е бил съвсем чист. Всички сме виждали смъртни случаи, причинени от хероин.

— Все пак смятам, че е имало и замърсител — възрази Лори. — Въпросните жертви не са случайни хора и ми е трудно да повярвам, че толкова много са сбъркали дозата.

Дик вдигна рамене.

— Може би си права — призна той. — Казвам само да не правим прибързани заключения.

След съвещанието Лори бе развълнувана, пак я бяха налегнали странно безсилие и тревога. За броени часове нейната „серия“ се беше удвоила от шест на дванадесет случая. Това беше зловещо. Нещо й подсказваше, че те ще се увеличат, и то с тревожна бързина.

Сега повече и отпреди бе убедена, че обществеността и най-вече юпитата трябва да бъдат предупредени. Проблемът беше как да стане това. Тя определено не смееше да се върне при Бингам. Но бе длъжна да направи нещо.

Изведнъж се сети за Лу. В полицията имаше цял отдел за борба с наркоманията и престъпността. Може би той разполагаше със средства да предупреди, че определен наркотик е особено опасен. С нарастваща решителност Лори отиде в кабинета си и набра телефонния номер на Лу. Когато лейтенантът се обади, тя почувства облекчение.

— Толкова се радвам, че те заварвам — каза Лори с въздишка.

— Така ли? — попита Лу.

— Идвам веднага при теб да ти кажа нещо — рече Лори.

— Така ли?

— Ще ме изчакаш ли? — запита го тя.

— Разбира се — отвърна полицаят. Беше озадачен и същевременно обнадежден. — Идвай.

Лори остави слушалката, грабна куфарчето си, отвори го, метна вътре няколко недовършени протокола, затвори го рязко, взе палтото си и буквално изтича до асансьора.

Когато излезе на Първо авеню, навън ръмеше. Лори изобщо не се надяваше да хване такси, но за късмет едно спря до бордюра и пътникът слезе точно пред нея. Лори се качи, преди онзи да е затворил вратата.

Никога не беше ходила в Градското управление на полицията и беше изненадана, че то се помещава в относително нова сграда. Влезе през главния вход и от охраната я спряха да проверят дали Лу я чака. След това провериха куфарчето й. Въоръжена с пропуск за посетители и упътвания, тя откри кабинета му. Както и цялата сграда, той вонеше на цигарен дим.

— Мога ли да взема палтото ти? — попита Лу, щом Лори влезе.

Пое го и го закачи на закачалката. Докато правеше това, забеляза, че Харви Лосън го гледа мръсно от другия край на залата. Лу затвори вратата на кабинета.

— Беше много развълнувана по телефона — отбеляза лейтенантът, докато сядаше зад бюрото си.

Лори се беше настанила на единия от двата стола с прави облегалки. Куфарчето беше на пода до нея.

— Трябва да ми помогнеш — рече тя, беше напрегната и явно притеснена, стискаше ръце в скута си.

— О, това ли било! — възкликна Лу. — Надявах се, че си развълнувана, защото си променила намеренията си и довечера ще сме заедно.

Не можеше да скрие сарказма в гласа си. Очевидно беше разочарован.

— Моята „серия“ се удвои — каза Лори. — Вече има дванадесет случая, не шест.

— Интересно — рече Лу безразлично.

— Надявах се, че знаеш някакъв начин да предупредим обществеността — каза Лори. — Ще бъдем залети от такива случаи, ако не направим нещо, и то бързо.

— И какво очакваш да направим? — запита Лу. — Да публикуваме обява в „Уолстрийт Джърнъл“: „Юпита, не се докосвайте до наркотиците!“.

— Говоря ти сериозно — каза Лори. — Това наистина ме тревожи.

Лу въздъхна. Извади цигара и я запали.

— Толкова ли не можеш да не пушиш? — попита го Лори. — Ще остана само няколко минути.

— Божичко! — озъби се лейтенантът. — Това си е моят кабинет.

— Тогава, моля те, опитай се да духаш дима встрани — рече Лори.

— Пак те питам — додаде Лу. — Какво очакваш да сторя? Сигурно си имала нещо предвид, щом си си направила труда да дойдеш чак дотук.

— Не, нищо определено — призна Лори. — Просто си мислех, че полицейският отдел за борба с наркотиците сигурно има някакъв начин да предупреди обществеността. Не може ли да даде съобщение за печата?

— Защо не го направите от Службата по съдебна медицина? — поинтересува се Лу. — Работата на полицията е да арестува хора с наркотици, а не да им помага.

— Засега шефът отказва да се обвързва. Сигурна съм, че все някога ще го направи, но дотогава ще умират хора.

Лу дръпна от цигарата и издуха дима през рамо.

— А останалите съдебни лекари? И те ли като теб са убедени, че става дума за вълна от мъртви юпита?

— Не съм правила допитване — отвърна Лори.

— Не ти ли се струва, че реагираш емоционално заради брат си? — подхвърли Лу.

Лори се вбеси.

— Не съм дошла тук, за да си играеш на психолог аматьор. Но понеже отвори дума, разбира се, че реагирам емоционално. Знам какво е заради наркотиците да загубиш любим човек. Ала подобно съпреживяване ми помага в работата. Може би ако срещахме повече разбиране у капнали от умора полицаи като теб, ние, лекарите от държавните болници, щяхме да спасяваме хора, вместо да пребъркваме джобовете на трупове.

Лу запази спокойствие.

— Честно казано, доктор Монтгомъри, за мен ще бъде удоволствие да спасявам живота на хората. Всъщност правя тъкмо това. Ала ако не ми представите доказателства за великата си теория за замърсителя, в отдела за борба с наркотиците просто ще ми се изсмеят в лицето и ще ме пратят да си гледам убийствата.

— Нищо ли не можеш да направиш?

— Аз? Лейтенантът от отдел „Убийства“? — Лу беше вбесен, но знаеше, че Лори е искрено загрижена. — Защо не идеш при журналистите?

— Не мога — отвърна Лори. — Ако се обърна към тях зад гърба на Бингам, ще ми изстине мястото. Вече ми вдига пара. А ти?

— Аз ли? — възкликна изненадан Лу. — Лейтенант от отдел „Убийства“ изведнъж проявява интерес към смъртни случаи, предизвикани от свръхдоза! Ще ме питат за имената и откъде съм ги научил и ще трябва да им кажа, че от теб. Освен това шефовете ще има да се чудят защо съм седнал да се занимавам с наркоманите, а не с масовите убийства, извършени от гангстери. Не, аз не мога. Ако се обърна към журналистите, сигурно и моето място ще изстине.

— Защо не поговориш с отдела за борба с наркотиците? — попита Лори.

— Хрумна ми нещо — рече Лу. — Какво ще кажеш за твоя приятел, доктора. Естествено е един лекар да се интересува от такива проблеми. Освен това май е от тежкарите с тази лимузина и лъскав кабинет.

— Джордан не ми е приятел — възрази Лори. — Той ми е познат. Откъде знаеш за кабинета му?

— Днес следобед ходих при него — отвърна Лу.

— Защо? — попита Лори.

— Искаш да знаеш истината или това, което си казах? — рече Лу.

— И двете — каза Лори.

— Исках да го разпитам за неговия пациент, Пол Серино — поясни Лу. — И за секретарката му, дето й видяха сметката. Но бях и любопитен да го видя. И ако те интересува мнението ми, той е мръсник.

— Не ме интересува мнението ти — озъби се Лори.

— Умът ми не го побира — продължи настоятелно Лу — какво намираш в този съмнителен, надут, суетен нехранимайко. Никога не съм виждал такъв лекарски кабинет. И лимузината… моля ти се! Тоя сигурно смъква по десет кожи от пациентите си. Ще прощаваш! Но какво те привлича у нето? Парите ли?

— Не! — възмути се Лори. — И понеже заговори за пари, обадих се във вашия отдел „Кадри“…

— Чух — прекъсна я Лу. — Е, сега сигурно ще спиш по-спокойно, нали спипа някакъв си нещастен патрулен полицай, който просто иска да изучи децата си. Ей на това му се вика морал! Сега извинявай, но отивам във Форест Хилс, за да се опитам да разкрия някое истинско престъпление.

Лу угаси цигарата и стана.

— Значи няма да говориш с отдела за борба с наркотиците? — опита още веднъж Лори.

Лу се надвеси над бюрото.

— Не — отсече той. — Просто ще ви оставя вас, богатите, да се грижите сами за себе си.

Последните няколко минути Лори беше сдържала гнева си, но сега му даде воля.

— Покорно благодаря, лейтенант — рече презрително тя.

Стана, взе палтото и куфарчето си и излезе наперено от кабинета на Лу. Долу хвърли пропуска на бюрото на охраната и излезе.

Лесно хвана такси, тук идваха от Бруклинския мост. Минаха почти направо по Първо авеню и тя се прибра за нула време. Когато слезе от асансьора, погледна кръвнишки Дебра Енглър и тръшна вратата.

— А по едно време го мислеше за очарователен — промърмори Лори, присмивайки се на себе си, докато се събличаше и влизаше под душа.

Не можеше да повярва, че е седяла толкова дълго в кабинета на Лу Солдано и се е примирявала с всички тези обиди с напразната надежда, че той ще благоволи да й помогне. Преживяването беше унизително.

Уви се в бялата хавлия, отиде до автоматичния телефонен секретар и изслуша съобщенията, а прегладнелият котарак се отъркваше в краката й и мъркаше. Бяха се обаждали майка й и Джордан. И двамата я молеха да им звънне, щом се прибере. Джордан беше оставил номер, но не домашния, с вътрешен телефон.

Обади му се, казаха й, че е в операция, но да изчака.

— Извинявай — рече Джордан, когато след няколко минути вдигна слушалката. — Още съм в операция. Но предадох да ме извикат, ако се обадиш.

— Сега си в операция? — не повярва Лори.

— Няма страшно — каза Джордан, — мога да прекъсна за няколко минути и после пак ще се измия. Дали да не отложим вечерята за малко по-късно? Не ми се ще пак да чакаш, а имам още един случай.

— Защо не се видим друг път?

— Само това не, моля те! — рече Джордан. — Имах ужасен ден и чакам с нетърпение да те видя. Помниш ли, снощи си тръгна толкова рано.

— Няма ли да си уморен? Особено след като имаш още един случай.

И Лори се чувстваше изтощена. Идеше й веднага да си легне.

— Ще си почина — рече Джордан. — Няма да стоим до късно.

— В колко можем да се видим?

— Девет часа — отвърна Джордан. — Ще пратя Томас да те вземе.

Лори се съгласи без особено желание. После се обади на Калвин Уошингтън вкъщи.

— Какво има, Монтгомъри? — запита Калвин, след като жена му го повика на телефона. Гласът му звучеше сърдито.

— Извинявай, че те безпокоя вкъщи — каза Лори. — Вече имам дванадесет случая в моята серия, възложете ми и другите, ако се появят.

— Утре няма да правиш аутопсии. Утре ти е ден за оформяне на документацията.

— Зная, затова се обаждам. В края на седмицата нямам дежурства, ще наваксам с документацията тогава.

— Монтгомъри, я намали малко темпото. Прекалено си се запалила. Вживяваш се и не си обективна. Съжалявам, но утре ти е ден за оформяне на документацията, който и да влезе през вратата с краката напред.

Лори затвори телефона. Чувстваше се потисната. Същевременно знаеше, че има известна доза истина в думите на Калвин. Наистина бе емоционално ангажирана.

Както седеше до телефона, си помисли дали да не се обади на майка си. Последното, за което имаше настроение, бе да разправя надълго и нашироко за едва започналата връзка с Джордан Шефилд. Още повече, че не бе наясно какво мисли за него. Реши да не звъни веднага на майка си.

Докато караше през центъра на града и по магистралата на Лонг Айлънд, Лу се чудеше защо непрекъснато си блъска главата в стената. Беше изключено жена като Лори Монтгомъри да погледне на него по друг начин, освен като на служител на реда. Защо ли продължаваше да храни възвишени илюзии, че тя изведнъж ще каже: „О, Лу, открай време съм мечтала да се запозная с полицейски детектив, завършил държавен колеж!“.

Притеснен и ядосан, Лу удари волана. Когато Лори най-неочаквано се обади и настоя да дойде в кабинета му, той реши, че иска да го види по лични причини, а не заради някаква вятърничава идея чрез него да разтръби как юпитата мрат като мухи от кокаина.

Излезе от магистралата на Лонг Айлънд, продължи по булевард Удхевън и се насочи към Форест Хилс. Чувстваше нужда да прави нещо, вместо да си играе с кламерите по бюрото, и реши да излезе, да се разходи сам и да се отбие при съпрузите на убитите. Пак беше за предпочитане пред това да се върне в жалкия си апартамент на Принс стрийт в Сохо и да гледа телевизия.

Докато караше по дългата извита алея пред къщата на Вивонето, изпита благоговение. Сградата бе огромна, с бели колони. В ума на Лу веднага светнаха няколко лампички. Такъв разкош предполагаше големи пари. А той не можеше да повярва, че един нищо и никакъв собственик на ресторант ще изкарва толкова, освен ако нямаше връзки с организираната престъпност.

Спря пред входната врата. Беше се обадил предварително и госпожа Вивонето го очакваше. Натисна звънеца, на вратата се появи жена с тонове грим. Беше с бяла вълнена рокля без ръкави. Не създаваше впечатление на човек, сломен от скръб.

— Вие сигурно сте лейтенант Солдано — каза тя. — Заповядайте, влезте. Казвам се Глория Вивонето. Ще пийнете ли нещо?

Лу си поиска само вода.

— Знаете, на работа съм — промърмори той вместо обяснение.

Глория му наля една чаша при бара в хола. На себе си направи коктейл с джин и водка.

— Моите съболезнования за съпруга ви — рече Лу. Това беше стандартното му въведение в такива случаи.

— Напълно в негов стил — отвърна Глория. — Колко пъти съм му казвала да не гледа до късно телевизия! И ето какво стана — застреляха го. Нямам никакво понятие как се върти бизнес. Сигурна съм, че ще ме докарат до просешка тояга.

— Познавате ли някого, който би желал смъртта на съпруга ви? — попита Лу. Беше първият протоколен въпрос.

— Вече им казах на другите детективи. Трябва ли да повтарям всичко?

— Може би не — отвърна Лу. — Ще бъда откровен с вас, госпожо Вивонето. Начинът, по който е бил убит съпругът ви, навежда на мисълта за участие на организираната престъпност. Знаете ли за какво говоря?

— Искате да кажете мафията?

— Е, организираната престъпност не се ограничава с мафията — отговори Лу. — Но това е в най-общ смисъл. Сещате ли се за някаква причина хора от мафията да искат да убият мъжа ви?

— Ха! — изсмя се Глория. — Съпругът ми никога не се е забърквал с нещо толкова съмнително като мафията.

— Ами неговата верига от закусвални? — настоя Лу. — „Паста Пронто“ била ли е свързана с организираната престъпност?

— Не — отсече Глория.

— Сигурна ли сте? — запита Лу.

— Ами не, май не съм — отвърна Глория. — Не му се бърках в работите. И през ум не ми е минавало, че е имал нещо общо с мафията. Пък и не беше много добре. Нямаше да го бъде още дълго. Ако някой е искал да го очисти, щеше да изчака да умре от естествена смърт.

— От какво беше болен съпругът ви? — попита Лу.

— От какво ли не! — изстреля Глория. — Беше развалина. Имаше сериозни проблеми със сърцето, правиха му две операции за байпас. Бе зле и с бъбреците. Трябваше да му махнат жлъчката, но все отлагаха, казваха, че сърцето няма да издържи. Предстоеше операция на окото. Нещо и простатата му не беше наред. Не знам какво му имаше, но долната й част вече не действаше. От години.

— Съжалявам — рече Лу, не знаеше какво друго да каже. — Сигурно много се е мъчил.

Глория вдигна рамене.

— Изобщо не се грижеше за себе си. Беше с наднормено тегло, пиеше като смок и пушеше като комин. Докторите ми казваха, че няма да изкара и година, ако не промени начина си на живот, а той нямаше намерение да го прави.

Лу реши, че няма какво повече да научи от тази неособено опечалена вдовица.

— Добре — каза той и стана, — благодаря ви, че ми отделихте от времето си, госпожо Вивонето. Ако се сетите за нещо друго, което би могло да бъде от значение, моля, обадете ми се.

Той й подаде визитната си картичка.

След това се отправи към жилището на Сингълтън. Стандартна двуетажна тухлена къща с розови фламинги, щръкнали на поляната отпред. Улицата му напомни за неговия стар квартал, само на няколко преки оттук, в Риго Парк. Домъчня му за вечерите, когато бе играл на топка.

Отвори му господин Честър Сингълтън. Беше едър мъж на средна възраст, доста оплешивял, с увиснала двойна брадичка. Приличаше на хрътка, очите му бяха червени, с изпъкнали жилки. В мига, в който го видя, Лу разбра, че той наистина страда.

— Детектив Солдано?

Лу кимна и незабавно бе поканен в къщата.

Вътре мебелите бяха обикновени, но солидни. Върху облегалката на невзрачна, доста износена кушетка бе метната плетена кувертюра. По стените имаше десетки снимки в рамки, повечето черно-бели.

— Моите съболезнования! — каза Лу.

Честър кимна, пое дълбоко въздух и прехапа долната си устна.

— Зная, че са идвали и други — продължи Лу. Реши да пристъпи направо към същината на въпроса. — Ще ви попитам без заобикалки защо един професионален убиец ще дойде у дома ви, за да убие жена ви.

— Не зная — каза Честър с разтреперан от вълнение глас.

— Вашата фирма е снабдявала ресторанти, свързани с организираната престъпност. Някои от заведенията, които обслужвате, имали ли са оплаквания от вас?

— Никога — отвърна Честър. — И не зная нищо за организираната престъпност. Е, чувал съм разни слухове. Но нито познавам, нито съм виждал от този тип хора.

— Ами „Паста Пронто“? — запита Лу. — Доколкото разбирам, работите с тях отскоро.

— Така е, неотдавна се заех с част от поръчките им. Но не с всички. Мисля, че ме изпробваха. Надявах се с времето да ми възложат доставки.

— Познавахте ли Стивън Вивонето? — попита Лу.

— Да, но само бегло. Той беше богаташ.

— Знаете ли, че и него са го застреляли нощес? — каза Лу.

— Да, четох във вестниците.

— Някой да ви е заплашвал напоследък? — поинтересува се Лу. — Или изнудвал? Някой да ви е предлагал протекция срещу заплащане?

Честър поклати глава.

— Досещате ли се защо съпругата ви и Стивън Вивонето са застреляни в една и съща нощ, вероятно от един и същ човек?

— Не — каза Честър. — Не проумявам защо му е на някого да убива Джанис. Всички я обичаха. Тя беше най-сърдечното, най-доброто човешко същество на този свят. И отгоре на всичко беше болна.

— От какво? — запита Лу.

— Рак. За съжаление беше дал разсейки, преди да го открият. Не обичаше да ходи по лекари. Ако беше отишла по-рано, сигурно щяха да направят нещо повече. А при това положение приложиха само химиотерапия. Известно време изглеждаше добре, но след това получи ужасен обрив по лицето. Наричат го херпес зостер. Дори проникна в едно от очите й и го ослепи, та трябваше да я оперират.

— Лекарите даваха ли някаква надежда? — попита Лу.

— Боя се, че не — отвърна Честър. — Казаха ми, че не могат да са сигурни, но вероятно ще изкара около година, дори по-малко, ако ракът е скоротечен.

— Моите съболезнования — повтори Лу.

— Е, може би така стана по-добре. Сигурно й спестиха много страдания. Но тя толкова ми липсва. Бяхме женени от тридесет и една години.

След като отново изказа своите съболезнования и даде визитната си картичка, Лу се сбогува със Сингълтън. Докато се връщаше в Манхатън, обмисли това, което току-що бе научил. Връзката с организираната престъпност и в двата случая беше незначителна. С изненада научи, че и двете жертви са били смъртно болни. Чудеше се дали убийците им са го знаели.

Инстинктивно посегна към джоба на сакото си и извади цигара. Натисна запалката. После се сети за Лори. Смъкна стъклото и изхвърли незапалената цигара точно когато запалката изскочи. Въздъхна, чудеше се къде ли я води на вечеря надутият Джордан Шефилд.

Вини Доминик влезе в съблекалнята на „Сейнт Мери“ и седна уморено на пейката. Бе плувнал в пот. Малката драскотина на бузата му слабо кървеше.

— Имаш кръв, шефе — рече Фреди Карузо.

— Махай ми се от очите — сопна се Вини. — Знам. Но ме е яд, понеже това леке Джеф Йънг разправя, че изобщо не ме е докосвал, а скимтя десет минути, когато казах, че има фал.

Вини бе играл един час баскетбол, трима на трима, със случайни хора. Неговият отбор беше загубил и той се беше вкиснал. Настроението му стана още по-лошо, когато най-верният му помощник, Франко Понти, влезе с унила физиономия.

— Само не ми казвай, че е вярно — рече Вини.

Франко дойде при пейката. Стъпи с крак на нея и се облегна на коляното си. В гимназията му викаха Ястреба главно заради лицето. С тесен крив нос, тънки устни и малки кръгли очи, той приличаше на хищна птица.

— Вярно е — каза Франко, говореше монотонно. — Джими Лансо е бил пречукан нощес в погребалното бюро на братовчед си.

Вини скочи от пейката и заудря по едно от металните шкафчета. Трясъкът отекна в малката съблекалня като гръмотевица. Всички трепнаха, с изключение на Франко.

— Господи! — извика Вини. Закрачи насам-натам. Фреди Капузо се махна от пътя му. — Какво ще кажа на жена си? — изрева пак. — Какво ще кажа на жена си? — повтори той, като повиши глас. — Обещах й, че ще се погрижа. — Удари отново по едно от шкафчетата. От лицето му пръснаха капки пот.

— Кажи й, че си сбъркал, като си се доверил на Серино — предложи Франко.

Вини се закова на място.

— Тъй си е — изръмжа той. — Мислех, че Серино е цивилизован човек. Предоверих му се.

— Има и още нещо — допълни Франко. — Освен Джими Лансо хората на Серино са премахнали и други. Нощес са пречукали двама в Кю Гардънс и двама във Форест Хилс.

— Видях по новините. — Вини беше смаян. — Хората на Серино ли са били?

— Ъхъ — отвърна Франко.

— Защо? — попита Вини. — Не познавам нито една от жертвите.

— Никой не знае — вдигна Франко рамене. — Трябва да има някаква причина.

— Ами открий я! — нареди Вини. — Едно е да се примиряваме със Серино и негодниците му като съперници, съвсем друго — да ги гледаме как ни провалят всичките.

— Навсякъде в Куинс са плъзнали ченгета — съгласи се Франко.

— Точно от това нямаме нужда — рече Вини. — Ако полицията бъде вдигната на крак, ще сме принудени да спрем значителна част от операциите. Открий какво е намислил Серино, Франко, разчитам на теб.

Франко кимна.

— Ще видя какво мога да направя.

— Не ядеш много — каза Джордан.

Лори вдигна поглед от чинията си. Вечеряха в ресторант „Палио“. Кухнята беше италианска, но обзавеждането бе някаква смесица между източния и модерния стил. Пред нея имаше великолепно ризото от миди и раци. Чашата й беше пълна с освежително „Пино Гриджо“. Но Джордан беше прав: не й се ядеше. Въпреки че почти не бе хапвала през деня, просто не беше гладна.

— Не ти ли харесва храната? — попита Джордан. — Спомена, че харесваш италианската кухня.

Както винаги, бе облечен изискано, но не и претенциозно — беше с блейзър от черно кадифе и копринена риза с разкопчана яка. Не носеше връзка.

Тази вечер бе много по-точен. Както обеща, се обади малко преди девет часа, когато приключваше с някаква операция, и каза, че Томас е тръгнал да я вземе, а той ще се прибере да се преоблече. Когато Томас и Лори се върнаха при Тръмп Тауър, вече ги чакаше на тротоара. Оттам стигнаха бързо на Петдесет и първа улица в Уест Енд.

— Кухнята е хубава — рече Лори. — Просто не съм гладна. Имах тежък дълъг ден.

— Нарочно избягвах да говоря за деня — призна Джордан. — Не е ли по-добре да си пийнем малко вино? Както ти споменах по телефона, денят беше убийствен. Това е точната дума, като се започне от обаждането ти за горката Марша Шулман. Сетя ли се за нея, ми призлява. Дори се чувствам виновен, задето толкова й се ядосах, че не е дошла на работа, а тя е била обезглавен труп, плаващ в Ийст Ривър. О, господи!

Джордан не можа да продължи. Зарови лице в ръцете си и бавно поклати глава. Лори се пресегна през масата и сложи длан върху неговата. Съчувстваше му, но същевременно изпита облекчение, като видя този изблик. До този момент беше мислила, че той не се разкрива пред другите и не му пука за убийството на секретарката. Изведнъж й се видя много по-човечен.

Джордан се стегна.

— Има и още нещо — тъжно каза той. — Днес почина една пациентка. Заех се с офталмологията, донякъде, защото съзнавах, че ще водя трудна борба със смъртта, и все пак исках да съм хирург. Офталмологията ми изглеждаше идеалният компромис, поне до днес. Пациентката почина тъкмо когато я готвехме за операция, казва се Мери О’Конър.

— Колко жалко! — рече Лори — Разбирам какво ти е. И на мен ми беше трудно да лекувам умиращи пациенти. Тъкмо затова се захванах с патологията и най-вече със съдебната медицина. Моите пациенти вече са мъртви.

Джордан се усмихна слабо.

— Мери беше чудесна жена и толкова благодарна пациентка — рече той. — Вече бях оперирал едното й око, днес следобед щях да оперирам другото. Беше здрава жена без сърдечни заболявания, пък я намерили мъртва в леглото. Умряла, гледайки телевизия.

— За теб е било ужасно преживяване — каза Лори съчувствено. — Но не забравяй, че при такива случаи винаги се намират скрити заболявания. Госпожа О’Конър утре сигурно ще е при нас, непременно ще ти кажа какво е било. Понякога познаването на патологията помага да се справиш със смъртта.

— Ще ти бъда благодарен — отвърна Джордан.

— Моят ден явно не е бил толкова тежък като твоя — каза Лори. — Но започвам да разбирам как се е чувствала Касандра, когато Аполон наредил никой да не й вярва.

Лори сподели с Джордан за няколкото смъртни случая от свръхдози и увереността си, че ще има още, ако хората не бъдат предупредени. Каза му колко е разстроена, защото не е убедила главния съдебен лекар да информира обществеността. Обясни, че е ходила дори в полицията, ала и там са отказали да й помогнат.

— Звучи обезсърчаващо — рече Джордан. — Имаше едно хубаво нещо днес — продължи той, като смени темата. — Направих куп операции, от което ние с моя счетоводител сме много щастливи. Последният половин месец оперирам два пъти повече от обичайното.

— Радвам се — рече Лори. Биеше на очи, че Джордан все насочва разговора към себе си.

— Дано и занапред е така — каза той. — Работата ни винаги е на приливи и отливи. Но при това темпо вече се разглезвам.

Щом свършиха с основното ястие и масата беше разчистена, келнерът докара количката със съблазнителни десерти. Джордан си избра шоколадова торта, Лори — ягоди. Джордан пи еспресо, а тя — кафе без кофеин. Докато го разбъркваше, Лори дискретно погледна часовника си.

— Забелязах — каза Джордан, — зная, че става късно. Освен това вечерта е „ученическа“. Ще те закарам у вас след половин час, ако се договорим както снощи. Нека пак вечеряме утре.

— Пак? — запита Лори. — Джордан, сигурно ще ти омръзна.

— Глупости — рече Джордан. — Приятна ми е всяка минута с теб. Просто съжалявам, че сме толкова притеснени, а утре е петък. Краят на седмицата. Може би дори ще имаш нещо ново за Мери О’Конър. Моля те, Лори.

Лори не можа да повярва, че я канят за трети път на вечеря. Определено беше поласкана.

— Добре — най-после каза тя. — Твоя съм.

— Чудесно — рече Джордан. — Имаш ли някакви предложения за ресторант?

— Ти се справяш превъзходно — отвърна Лори. — Избирай!

— Така и ще направя. Да речем, пак в девет часа?

Лори кимна и отпи от кафето. Гледаше Джордан в светлите очи и си мислеше какво отрицателно описание му е дал Лу. За секунда се изкуши да попита как с минала срещата с детектива, но реши да не го прави. По-добре е да не изричаш някои неща.