Непрогледност

4

6:51 ч вечерта, вторник

Манхатън

— Господи! — възкликна Тони. — Ето че отново чакаме. Всяка вечер чакаме. Снощи, когато накрая хванахме онзи мухльо Де Паскуале, си помислих, че нещата ще се задвижат. Но не би, ние отново сме тук и чакаме, като че ли нищо не се е случило.

Анджело се наведе и изтръска пепелта от цигарата си в пепелника, след това пак се облегна. Не каза нищо. Беше си обещал да не обръща внимание на Тони. Огледа оживената улица. Хората се прибираха от работа, разхождаха кучетата си или се връщаха от пазар. Те с Тони бяха паркирали в зона за зареждане на магазини на Парк авеню, между Осемдесет и първа и Осемдесет и втора. От двете страни на улицата се извисяваха жилищни сгради, на чиито първи етажи имаше офиси.

— Ще сляза да направя малко лицеви опори — каза Тони.

— Млъкни, по дяволите! — изръмжа Анджело въпреки решението си да не обръща внимание на момчето. — Снощи направихме проверка. Не можеш да излизаш и да се разтъпкваш, когато се готвим да действаме. Какво ти става? Искаш да сложиш неонови светлини или нещо такова, с което да се издадем пред ченгетата, че чакаме тук? Не бива да привличаме вниманието. Толкова ли не го разбираш?

— Добре де — каза Тони. — Само не вдигай пара! Няма да слизам!

Побеснял, Анджело се изплю през зъби и забарабани припряно по волана с палеца и показалеца на дясната ръка. Уж си налагаше да е спокоен и въпреки това Тони му играеше по нервите.

— Щом трябва да проникнем в кабинета на лекаря, защо просто не идем и не влезем? — каза Тони след малко. — За кой дявол губим толкова време?

— Чакаме секретарката — отвърна Анджело. — Искаме да сме сигурни, че горе няма никой. Пък и тя ще ни пусне вътре. Няма смисъл да разбиваме врати.

— Щом ще ни пусне, значи е вътре и кабинетът не е празен — възрази Тони. — Пълна безсмислица.

— Вярвай ми — отвърна Анджело. — Това е най-добрият начин да свършим работата.

— Никой никога не ми казва нищо — оплака се Тони. — Цялата операция е странна. Трябва да си превъртял, че да нахлуваш в кабинета на лекар. Или пък в хранилището за органи в Манхатън. Оттам поне задигнахме няколко стотачки в брой. Какво, по дяволите, ще намерим в кабинета на лекаря?

— Ако свършим бързо, ще проверим дали и там няма мангизи — каза Анджело. — Може да потърсим и някое лекарство с наркотично действие, ако това ще те направи щастлив.

— Толкова бъхтене за няколко хапчета! — измърмори Тони.

Анджело се усмихна въпреки яда си.

— Какво мислиш за стария Травино? — попита Тони. — Според теб съзнава ли какви ги дрънка?

— Лично аз имам известни съмнения — отговори Анджело. — Но Серино му вярва и това е важното.

— Хайде, Анджело! — изхленчи Тони. — Кажи защо ще влизаме. Серино не е ли доволен от Травино?

— Серино си го обича — отвърна Анджело. — Смята, че по-добър няма. Всъщност точно затова ще влизаме в кабинета.

— Но защо? — настоя Тони. — Кажи ми и млъквам.

— Заради някои от медицинските картони на докторчето — поясни Анджело.

— Знаех си, че е лудост — каза Тони, — но не предполагах, че е чак такава лудост. Какво ще правим с тези картони?

— Обеща да млъкнеш, ако ти кажа какво търсим. Хайде, затваряй си устата! Освен това не ти се полага да питаш толкова много.

— Така де, точно от това ми е криво — изсумтя Тони. — Никой не ми казва какво става. Ако бях в течение, щях да свърша повече работа и да съм по-полезен.

Анджело се усмихна саркастично.

— Ясно, не ми вярваш — измърмори Тони. — Но е така. Опитай де! Сигурен съм, че мога да помогна. Дори за тази работа.

— Всичко върви по вода — увери го Анджело. — Ти не си по плановете. Повече те бива по мариза.

— Така си е — съгласи се Тони. — Точно по това си падам най-много. Фрас! И готово. Без глупави усложнения.

— Следващия половин месец ще падне доста пукотевица, ще останеш доволен — обеща Анджело.

— Вече не ме свърта — каза Тони. — Но поне ще си компенсирам цялото това чакане.

— Ето я — прекъсна го Анджело.

Посочи една жена, която излизаше от жилищна сграда. С едната ръка закопчаваше червеното си палто, а с другата си придържаше шапката.

— Хайде, да вървим! — подкани Анджело. — Но дръж патлака скрит и ме остави да говоря аз.

Двамата слязоха от колата. Изпревариха жената точно когато тя стигна до наредените едно зад друго таксита.

— Госпожо Шулман! — повика я Анджело.

Жената се обърна към него. Недоверчивата й надменност се изпари веднага щом видя, че познава мъжа.

— Здравейте, господин… — каза жената и се помъчи да си спомни името на Анджело.

— Фачоло — притече й се на помощ той.

— Да де — каза тя. — А как е господин Серино?

— Великолепно, госпожо Шулман — отвърна Анджело. — Чувства се отлично. Но ме помоли да намина, за да поговорим. Имате ли една минута?

— Да — отговори госпожа Шулман. — За какво искате да говорим?

— Поверително е — каза Анджело. — Бих предпочел да прескочим за момент до колата.

Анджело посочи черния автомобил със задна седалка, отделена с преграда.

Очевидно объркана от тази молба, госпожа Шулман измърмори, че бърза.

Анджело плъзна ръка в джоба на сакото си и измъкна пистолета си марка „Валтер“, колкото тя да види дръжката му.

— Опасявам се, че се налага да съм настойчив — рече той. — Няма да ви отнемем много време, а после ще имаме грижата да ви оставим където ви е удобно.

Госпожа Шулман погледна Тони, който й се усмихна.

— Добре — каза тя притеснено, — щом ще е за малко.

— Зависи от вас — натърти Анджело и посочи отново колата.

Тони я отведе дотам. Госпожа Шулман се вмъкна на предната седалка, след като Тони й отвори вратата с изискан поклон. Той седна отзад, а Анджело се качи на шофьорското място.

— Това има ли нещо общо със съпруга ми, Дани Шулман? — попита жената.

— Дани Шулман от Бейсайд ли? — поинтересува се Анджело. — Той ли ви е съпруг?

— Да — потвърди госпожа Шулман.

— Кой е пък Дани Шулман? — попита Тони от задната седалка.

— Държи в Бейсайд вертеп — „Кристъл Палас“ — отвърна Анджело. — Много от хората на Лучия се навъртат там.

— Има солидни връзки — вметна госпожа Шулман. — Защо не поговорите с него?

— Не, това няма нищо общо с Дани — рече Анджело. — Искаме само да знаем дали кабинетът на доктора е празен.

— Да, всички си тръгнаха — отговори госпожа Шулман. — Заключих както обикновено.

— Чудесно — каза Анджело. — Защото искаме да се върнете. Интересуват ни някои от картоните.

— Кои картони? — сепна се госпожа Шулман.

— Ще ви кажа, когато отидем там — отговори Анджело. — Но преди да тръгнем, искам да ви предупредя, че ако решите да правите глупости, ще ви бъде за последен път. Ясен ли съм?

— Напълно — каза госпожа Шулман, възвръщайки си част от самообладанието.

— Няма страшно — добави Анджело. — Имам предвид, че сме цивилизовани хора.

— Разбирам — рече жената.

— Добре тогава! Да вървим — подкани Анджело и отвори вратата.

— Здравейте, госпожице Монтгомъри — поздрави Джордж, един от портиерите на сградата, в която се намираше апартаментът на родителите на Лори.

Човек имаше чувството, че той работи тук, откакто е построена кооперацията. Изглеждаше на шестдесет години, но всъщност беше на седемдесет и две. Обичаше да разказва на Лори, че именно той е отворил вратата на таксито в деня, когато майка й се е прибрала с нея от родилния дом.

След като побъбри малко с Джордж, Лори се качи в апартамента на родителите си. Колко много спомени! Дори миризмата й беше позната. Но повече от всичко жилището й напомняше за ужасния ден, в който бе намерила брат си. Почти бе настояла пред родителите си да се преместят другаде след трагедията, та да не си спомня постоянно за свръхдозата, от която беше починал брат й.

— Здравей, скъпа! — изтананика майка й, докато Лори влизаше в антрето.

Дороти Монтгомъри се наведе и подложи буза за целувка. Ухаеше на скъп парфюм. Синьо-сивата й коса беше подстригана късо, по момчешки, стил, който напоследък се налагаше по кориците на женските модни списания. Беше дребна жива жена на около шестдесет и пет години, но младееше след втората козметична операция.

Пое палтото на дъщеря си и хвърли критичен поглед към облеклото й.

— Виждам, не си с вълнения костюм, който ти купих.

— Не, мамо — каза Лори.

Тя затвори очи с надеждата майка й да не й се нахвърля толкова рано.

— Можеше да облечеш поне рокля.

Лори се въздържа да отговори. Беше с жакардова блуза, украсена с фалшиви скъпоценни камъни, и вълнени панталони, които беше поръчала по каталог. Само допреди час си мислеше, че това е един от най-хубавите й тоалети. Сега вече не беше толкова сигурна.

— Няма значение — каза Дороти, след като закачи палтото на Лори. — Ела, искам да те представя на всички и особено на д-р Шефилд, нашия почетен гост.

Въведе я в гостната — салона, където родителите й най-често посрещаха приятелите си. В стаята имаше осем души, всеки крепеше чашата с питието в едната ръка и хапка с деликатес в другата. Трима от мъжете бяха лекари, четвъртият беше банкер. Съпругите им, подобно на майка й, не работеха и също като нея се занимаваха с благотворителност.

След задължителните любезности Дороти помъкна дъщеря си през антрето към библиотеката, където Шелдън Монтгомъри показваше на Джордан Шефилд някакви редки медицински учебници.

— Шелдън, представѝ дъщеря си на д-р Шефилд — нареди Дороти, прекъсвайки съпруга си насред изречението.

Двамата мъже вдигнаха очи от книгата, която Шелдън държеше. Лори плъзна поглед от аристократичното, макар и сурово лице на баща си към лицето на Джордан Шефилд и остана приятно изненадана. Беше очаквала да прилича повече на офталмолог, да е по-стар, по-тромав, безцветен и далеч по-непривлекателен. Но мъжът, който стоеше пред нея, беше направо красив — с пясъчноруса коса, загоряла кожа, светлосини очи и остри, сякаш изсечени черти. Не само че не приличаше на офталмолог, не приличаше дори на лекар. Имаше вид по-скоро на професионален спортист. Беше по-висок дори от баща й, който беше метър и деветдесет. И за разлика от баща й, който носеше карирани костюми, беше с бежови панталони, синьо сако и бяла риза с отворена яка. Нямаше дори вратовръзка.

Лори се здрависа с Джордан, докато Шелдън ги запознаваше. Той стисна ръката й силно и самоуверено. Погледна я право в очите и се усмихна мило.

Лори веднага разбра, че баща й харесва Джордан. Потупа го по гърба и настоя да му сипе още от специалното шотландско уиски, което обикновено не поднасяше на гости. Отиде за скъпоценната напитка, оставяйки Лори сама с Джордан.

— Вашите родители са изключително гостоприемни — каза Джордан.

— Могат да си го позволят — отвърна тя. — Обичат да посрещат приятели. Очакваха ви с нетърпение тази вечер.

— Радвам се, че съм тук — додаде Джордан. — Баща ви не може да се нахвали с вас. Много исках да се запознаем.

— Благодаря — рече Лори. Беше донякъде изненадана да чуе, че баща й я е споменавал, при това с добро. — Аз също. Честно казано, не сте такъв, какъвто очаквах.

— Какво очаквахте? — попита Джордан.

— Ами… — поде тя, внезапно почувствала леко смущение. — Мислех, че приличате на офталмолог.

Джордан отметна глава и се засмя сърдечно.

— А как изглеждат офталмолозите?

Лори се почувства облекчена, когато баща й се върна с пълната чаша на Джордан и й спести обяснението. Той каза, че иска да му покаже някои старинни хирургически инструменти в кабинета. Джордан го последва послушно, като хвърли на Лори съзаклятническа усмивка.

По време на вечерята Джордан „отговаряше“ за ведрата атмосфера. Накара и най-сдържаните приятели на семейството да се отпуснат. За пръв път от много време стаята се изпълни със сърдечен смях.

Шелдън насърчаваше Джордан да разказва историите за някои от прочутите си пациенти, които беше чувал преди. Джордан се подчиняваше на драго сърце и ги предаваше многословно, с известна доза самохвалство, което разсмиваше всички. Дори пълният с емоции ден на Лори остана някъде далече, докато тя слушаше забавните му разкази за прочути богаташи, които всеки ден минавали през кабинета му.

Джордан беше специалист по предната част на окото и по-специално — роговицата. Но се занимаваше и с пластична хирургия, дори правеше козметични операции. Беше лекувал какви ли не знаменитости, от филмови звезди до кралски особи. Всички се забавляваха много, когато разказваше за някакъв престолонаследник от Саудитска Арабия, дошъл в кабинета му с десетина слуги. След това изброи неколцина спортисти, които лекувал. Накрая спомена, че сегиз-тогиз лекувал и хора от мафията.

— От мафията ли? — ахна Дороти недоверчиво.

— Точно така, от мафията — каза Джордан. — Бог ми е свидетел. Гангстери от плът и кръв. Всъщност този месец при мен често идва Пол Серино, който очевидно е свързан с подземния свят в Куинс.

Лори се задави с бялото вино, щом Джордан спомена името на Пол Серино. Странно, чуваше го за втори път този ден. Разговорът спря и всички я погледнаха загрижено. Тя отклони вниманието им и успя да каже, че й няма нищо. След като вече можеше да говори, попита Джордан от какво лекува Пол Серино.

— Изгаряния на очите с киселина — каза Джордан. — Някой му е плиснал киселина в лицето. За щастие той се е сетил почти веднага да си изплакне очите с вода.

— Киселина ли! Какъв ужас! — ахна Дороти.

— Не е толкова страшна, както основата. Основата разяжда цялата роговица.

— Звучи отвратително — каза Дороти.

— Как са очите на Серино? — попита Лори.

Мислеше за дясното око на Франк де Паскуале и се чудеше дали това не е началото на пробива, на който разчиташе Лу.

— Киселината беше затъмнила и двете роговици — обясни Джордан. — Но това, че си е наплискал очите с вода, е спасило конюнктивата от сериозни увреждания. Ще се оправи след трансплантацията на роговица, която скоро ще му направим.

— Не ви ли е страх да си имате вземане-даване с тези хора? — поинтересува се един от гостите.

— Защо пък да ме е страх! — каза Джордан. — Те се нуждаят от мен. Аз съм им от полза. Не биха ми навредили. Всъщност намирам всичко това за доста комично и забавно.

— Откъде знаете, че този Серино е гангстер? — попита друг гост.

Джордан се засмя.

— Направо е очевидно. Идва с няколко телохранители, саката им са издайнически издути.

— Пол Серино е прочут гангстер — намеси се Лори. — Той е един от босовете на средно ниво в престъпния клан Вакаро, който често воюва с клана на Лучия.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Дороти.

— Тази сутрин аутопсирах труп с всички белези на бандитско отмъщение. Полицаите смятат, че убийството е пряк резултат от враждата между клановете, много държат да докажат, че пръст в него има Пол Серино.

— Колко противно! — изпуфтя Дороти с презрение. — Стига, Лори! Нека говорим за нещо друго.

— Това не е разговор за вечеря — съгласи се Шелдън. След това се обърна към Джордан и добави: — Трябва да извините дъщеря ми. Откакто заряза медицината заради патологията, поизгуби добрите си обноски.

— Патологията ли? — попита Джордан и погледна Лори. — Не ми казахте, че сте патолог.

— Не сте ме питали — отвърна Лори. Усмихна се наум: беше се сетила, че Джордан е бил твърде погълнат да говори за собствената си работа, та да я попита за нейната. — Всъщност съм съдебен лекар и работя в Службата по съдебна медицина на Ню Йорк.

— Защо не поговорим за сезона в културния център „Линкълн“? — предложи Дороти.

— Не разбирам много от съдебна медицина — додаде Джордан. — Имахме само две лекции в медицинския институт и преди тях ни казаха, че материалът не влиза в изпита. Ха познайте какво направих! — Той се престори на заспал: похъркваше с глава, отпусната на гърдите. Шелдън се усмихна на малкото представление на Джордан. — След първата лекция се отказах — призна той.

— По-добре да сменим темата — намеси се Дороти.

— Проблемът с Лори е — обърна се Шелдън към Джордан, — че не се зае с хирургията, където щеше да се занимава с живи хора. При нас има едно момиче, специализира по гръдния кош, невероятно е, направо като мъж. Лори също щеше да се справи.

Тя трябваше да впрегне целия си самоконтрол, та да не избухне от глупавата забележка на баща си за възможностите на жените. Вместо това спокойно защити специалността си.

— Съдебната медицина се занимава и с живите, като говори за мъртвите.

Разказа случая с машата за коса и как, ако знаеш причината за тази смърт, ще спасиш нечий живот. Щом млъкна, настъпи неловко мълчание. Всички бяха забучили поглед в чиниите и прехвърляха приборите. Дори Джордан изглеждаше странно унил. Накрая Дороти наруши тишината, като обяви, че десертът и конякът ще бъдат поднесени във всекидневната.

Когато се преместиха там, Лори вече се чувстваше много неловко и си помисли дали да не си тръгне. Наблюдаваше как другите начаса подхващат разговор и се чудеше как да повика майка си настрана и да се извини, че тази вечер трябва да чете за изпитите. Но преди да се реши, при нея неусетно дойде прислужницата, наета за вечерта, с поднос, върху който имаше чаши бренди. Лори си взе една и обърна гръб на другите гости. С питието в ръка се промъкна през антрето в кабинета.

— Имате ли нещо против да се присъединя към вас?

Джордан я беше проследил от всекидневната.

— А, не — каза Лори, леко стресната.

Смяташе, че никой не я е забелязал да излиза. Опита се да се усмихне. Седна в едно кожено кресло, а Джордан се облегна на масивното шкафче на телевизора. От всекидневната долиташе откъслечен смях.

— Не исках да се подигравам с вашата специалност — поде той. — Всъщност смятам патологията за много интересна.

— Така ли? — възкликна Лори.

— Хареса ми историята за машата за коса — добави Джордан. — Нямах представа, че човек може да си умре от този уред, освен ако не го изтърве във ваната, докато се къпе.

— Защо не го казахте по-рано? — тросна се Лори.

Знаеше, че не е учтива, но в момента нямаше настроение за любезности.

Джордан кимна.

— Извинявайте — каза той. — Бях малко притеснен от родителите ви. Личи си, че не са във възторг от избора ви на специалист.

— Чак да си личи? — попита Лори.

— Разбира се — потвърди той. — Не повярвах на ушите си, когато баща ви направи забележката за онова момиче, дето специализирало по операции на гръдния кош. А майка ви през цялото време се опитваше да смени темата на разговора.

— Да бяхте чули какво каза майка ми в деня, когато й съобщих, че ще се занимавам със съдебна медицина. „Какво ще разправям на хората в клуба, когато ме попитат какво работиш?“ Представяте си как се отнася. Ами баща ми с неговата сърдечна хирургия! Мисли, че всичко друго, освен хирургията и по-специално хирургията на гръдния кош е за слабите, плахите и недоразвитите.

— Не е лесно да задоволиш такива родители. Сигурно ви е трудно.

— Честно казано, и аз съм им причинявала мъка през годините. Бях доста непокорна: ходех с недодялани типове, карах мотоциклети, закъснявах. Вероятно съм ги свикнала да поставят под въпрос всичко, което върша. Никога не са ме подкрепяли особено. Всъщност до известна степен са ме пренебрегвали, особено баща ми.

— Но сега той не може да се нахвали с вас — възрази Джордан. — Отида ли в кабинета му, все за вас ми говори.

— Е, това е ново за мен — рече Лори.

— Някой да иска още коняк? — провикна се Шелдън.

Беше подал глава в кабинета и размахваше бутилката коняк. Джордан отказа, Лори само поклати глава. Шелдън ги помоли да го викнат, ако размислят. След това ги остави.

— Стига сме говорили за това — каза Лори. — Твърде сериозно е. Не исках да ви развалям вечерта.

Съжаляваше, че е разкрила толкова много пред Джордан. Не й беше присъщо да се доверява на сравнително непознати. Но през целия ден, откак й бяха възложили аутопсията на Дънкан Андрюс, се чувстваше уязвима.

— Не сте развалили нищо — увери я Джордан. След това погледна часовника си. — Става късно — каза той, — а сутринта имам операция. Първият ми случай в седем и половина е един англичанин, барон, от Камарата на лордовете.

— Наистина е късно — рече Лори без особен интерес.

— Направо си е нощ — добави Джордан. — Ще ми бъде приятно да ви закарам до вкъщи. Разбира се, ако смятате да си тръгвате.

— С удоволствие — отвърна Лори. — Мислех да си ходя още когато станахме от масата.

След като се сбогуваха и Дороти уведоми Лори, че палтото й е твърде тънко за края на есента, те двамата с Джордан зачакаха асансьора.

— Майки, какво да ги правиш! — въздъхна Лори, щом вратата зад тях се затвори.

Докато се спускаха, Джордан започна да говори за шествието от знаменитости, което трябваше да мине през кабинета му следващия ден. Тя се чудеше дали се опитва да й направи впечатление, или просто я развеселява.

Щом излязоха в хладната ноемврийска вечер, Джордан насочи разговора към хирургичната страна на лекарската му практика. Лори кимаше, но само се правеше, че слуша. Всъщност очакваше Джордан да каже къде е паркирал колата — от северната или от южната страна на блока. Спряха точно пред нея — той й обясняваше колко много операции прави годишно.

— Изглежда сте доста зает — каза Лори.

— Бих могъл да бъда и по-зает — призна Джордан. — Ако зависеше от мен, щях да правя два пъти повече операции, отколкото сега. Хирургията ми доставя удоволствие, това е областта, в която съм най-добър.

— Къде е колата ви? — попита накрая Лори. Трепереше.

— О, извинете. Ето тук е.

Джордан посочи дълга черна лимузина, спряна точно пред блока на родителите й. Сякаш само това и чакал, от колата изскочи шофьор в ливрея и задържа вратата пред Лори.

— Това е Томас — представи го Джордан.

Лори го поздрави и се вмъкна в лъскавия автомобил. Освен като шофьор, Томас сякаш работеше и като бияч — беше едър като канара. Отвътре лимузината беше изискано луксозна, с телефон, диктофон и факс.

— Охо, мислите не само за работата, но и за удоволствието — изкоментира Лори.

Джордан се усмихна. Явно беше доволен от начина си на живот.

— Накъде? — попита той.

Лори даде адреса си на Деветнадесета улица и те се сляха с другите коли.

— Не съм си представяла, че имате лимузина — каза тя. — Не е ли малко екстравагантно?

— Може би — съгласи се Джордан. Белите му зъби блеснаха в приглушената светлина на купето. — Но тази показност си има и добрата страна. Диктувам всичко, докато пътувам от работата и дори между кабинета и болницата. Така че в известен смисъл не ми излиза скъпо.

— Интересна гледна точка.

— Не е просто рационализация — допълни Джордан и се впусна да описва другите начини, по които организира деня си, за да свърши повече неща.

Докато го слушаше, Лори неволно го сравняваше с Лу Солдано. Бяха пълна противоположност. Единият гледаше да не бие на очи, другият беше самовлюбен до арогантност; у първия имаше нещо провинциално, вторият беше изискан; където единият беше несръчен, другият се оказваше извънредно ловък. Въпреки различията Лори намираше и двамата за привлекателни по свой си начин.

Когато завиха по Деветнадесета улица, Джордан рязко прекъсна монолога си.

— Отегчавам ви с това бърборене — каза той.

— Виждам, че сте отдаден на работата си — рече Лори. — Това ми харесва.

Джордан я погледна втренчено. Очите му блестяха.

— Наистина ми беше много приятно, че тази вечер се запознахме — поде той. — Жалко, че нямахме повече време да поговорим. Какво ще кажете да вечеряме заедно утре вечер?

Лори се усмихна. Денят беше пълен с изненади. Не се беше срещала с много мъже, откакто за кой ли път скъсаха с Шон Макензи. Пък и Джордан й беше интересен въпреки високомерието си. Импулсивно тя реши, че сигурно ще е забавно да се срещне пак с този мъж, нищо че родителите й го одобряваха.

— Ще ми е приятно да вечеряме заедно — рече Лори.

— Прекрасно — отвърна Джордан. — Какво ще кажете за „Льо Сирк“? Познавам оберкелнера, ще ни даде чудесна маса. Осем часа добре ли е?

— Да — прие Лори, въпреки че се замисли, когато Джордан предложи „Льо Сирк“. Предпочиташе по-неофициална обстановка за първата среща.

— Колко е часът, по дяволите? — изхърка Тони. — Батерията на часовника ми май е свършила.

Той разклати часовника си, след това го почука по стъклото. Анджело протегна ръка и погледна своя, марка „Пиаже“.

— Единадесет и единадесет.

— Бруно едва ли ще излезе — допълни Тони. — Защо не идем да проверим дали е там?

— Защото не искаме госпожа Марчезе да ни види — отговори Анджело. — Ако ни усети, ще трябва да пречукаме и нея, а няма да е справедливо. Хората на Лучия могат и да си позволяват такива гадости, но не и ние. Освен това виж. Ето го негодника, идва.

Анджело посочи предния вход на малката двуетажна къща. Бруно Марчезе изникна в нощта, облечен в черно кожено яке, прилепнали дънки марка „Гес“ и слънчеви очила. Спря за момент на предните стълби да запали цигара. Хвърли клечката в храсталака и тръгна към тротоара.

— С тези очила сигурно се мисли за Джак Никълсън — рече Анджело. — Май отива да живее. Защо не си стои вкъщи! Лошото при вас, младоците е, че мислите с оная си работа.

— Хайде да го спипаме — настоя Тони.

— По-кротката! — възпря го Анджело. — Нека заобиколи ъгъла. Ще го докопаме, когато минава под железопътната линия.

Пет минути по-късно Бруно трепереше на задната седалка, вторачен в ухиленото лице на Тони. Бяха го заловили по-лесно дори отколкото Франки. Пострадаха само слънчевите очила на Бруно, които свършиха в канавката.

— Изненадан ли си, че ни виждаш? — попита Анджело, след като бяха пътували известно време.

Погледна Бруно в страничното огледало.

— За какво става дума? — попита Бруно.

Тони се засмя.

— Я какъв се е разбързал. Упорит и тъп. Какво ще кажеш да го фрасна с патлака?

— За инцидента със Серино — обясни Анджело. — Искаме да чуем подробности от теб.

— Не зная нищо — отсече Бруно. — Не съм и чувал.

— Я не ме разсмивай! — каза Анджело. — Разбрахме от един твой приятел, че си замесен.

— От кой приятел? — поинтересува се Бруно.

— Франки де Паскуале — отвърна Анджело.

Видя как изражението на Бруно се променя. Тоя тип беше изплашен и имаше защо.

— Глупакът Франки не знае нищо — изсъска Бруно. — Не съм чувал за никакъв инцидент със Серино.

— След като не знаеш нищо, защо тогава се криеш у майка си? — попита Анджело.

— Аз не се крия — възрази Бруно. — Изхвърлиха ме от апартамента, така че дойдох тук за няколко дни.

Анджело поклати глава. Стигнаха в мълчание складовете на компанията „Американ Фреш Фрут“. Там Анджело и Тони заведоха Бруно на същото място, където бяха завели Франки.

Веднага щом Бруно видя дупката в пода, упоритостта му се изпари.

— Добре, момчета — поде той. — Какво искате да знаете?

— Това вече е друго нещо — каза Анджело. — Първо седни.

Щом Бруно се подчини, той се наведе към него и рече:

— Разкажи какво се случи.

Взе цигара и я запали, издухвайки дима към тавана.

— Не зная много — рече Бруно. — Аз само карах колата. Не бях вътре. Освен това ме принудиха да го направя.

— Кой? — попита Анджело. — И запомни, ако сега ме метнеш, ще загазиш яко.

— Тери Мансо — каза Бруно. — На него му бе хрумнало всичко това, дори не знаех какво става, докато не свърши.

— Кой друг, освен теб, Мансо и Де Паскуале е замесен в тази история? — поинтересува се Анджело.

— Джими Лансо — отговори Бруно.

— Кой още? — настоя Анджело.

— Това бяхме — отсече Бруно.

— Какво правеше Джими? — поинтересува се Анджело.

— Отиде по-рано, за да намери електрическото табло — обясни Бруно. — Идеята беше изцяло на Мансо.

Анджело дръпна от цигарата си, след това отметна глава и издуха пушека. Зачуди се има ли още нещо, което да попита този негодник. Реши, че няма, погледна Тони и кимна.

— Бруно, искам да те помоля за една услуга — каза Анджело. — Да предадеш нещо на Вини Доминик. Мислиш ли, че можеш да го направиш?

— Няма проблеми — отговори Бруно. Тембърът на гласа му си бе възвърнал донякъде предишната упоритост.

— Предай му… — започна Анджело, но не довърши. Оръжието на Тони изтрака и Анджело трепна. Когато не стреляш ти, винаги се чува по-силно.

Не бяха вързали Бруно за стола, тялото му климна и се строполи на пода. Анджело застана над него и поклати глава.

— Вини ще разбере какво съм искал да му предам — каза той.

Тони погледна пистолета си със смесица от възхищение и удоволствие, след това извади носна кърпа и почисти дулото.

— С всеки път става по-лесно — рече той.

Анджело не отговори. Вместо това клекна до трупа на Бруно и измъкна портфейла му. Вътре имаше стодоларови банкноти и няколко по-дребни. Даде една от стотачките на Тони. Останалите прибра в джоба си. После върна портфейла обратно.

— Помогни ми — каза той на Тони.

Пренесоха заедно Бруно до дупката и го хвърлиха в реката. Както и Франки, Бруно сякаш с готовност отплава бързо надолу, спирайки за момент при един от стълбовете на пристана. Анджело изтръска панталоните си. Тялото на Бруно беше вдигнало прах от пода.

— Яде ли ти се? — попита Анджело.

— Умирам от глад — каза Тони.

— Да отидем до „Валентино“ на Стейнуейн стрийт — предложи Анджело. — Хапва ми се пица.

След няколко минути се върна при колата, после с три маневри се насочи към портала. На кръстовището на Джава стрийт и авеню Манхатън зави наляво, след това натисна газта до дупка.

— Чудно нещо, колко лесно е да пречукаш някого — обади се Тони. — Спомням си, като малък си мислех, че е страхотия. Имаше един, дето живееше през няколко пресечки. Ние, хлапетиите, бяхме чували, че е очистил някого. Често седяхме отвън пред къщата му колкото да го зърнем на излизане. Той беше нашият герой.

— Каква пица искаш? — попита Анджело.

— С чушки — каза Тони. — Спомням си първия път, когато пречуках човек, бях толкова развълнуван, сякаш прохождах. Дори сънувах кошмари. Но сега само се забавлявам.

— Това си е работа — рече Анджело. — Разбери го най-после.

— По кой списък ще караме, след като хапнем? — попита Тони. — По стария или по новия?

— По стария — отвърна Анджело. — Искам да покажа новия на Серино, за да съм сигурен. Няма смисъл да работим на празни обороти.