Непрогледност

7

7:45 ч сутринта, четвъртък

Манхатън

Въпреки че не си беше доспала заради повикването през нощта, Лори реши да отиде на работа малко по-рано, за да навакса закъснението от предния ден. Беше едва осем без петнадесет, когато изкачи стълбището на Службата по съдебна медицина.

Отиде право в регистратурата и усети някакво напрежение във въздуха. Вече бяха дошли неколцина от другите колеги, които обикновено не се появяваха преди осем и половина. При кафемашината Кевин Саутгейт и Арнолд Бесърман водеха разгорещен спор. Кевин, либерал, и Арнолд, върл консерватор, никога не бяха на едно мнение.

— Слушай какво ти казвам — говореше Арнолд, когато Лори се промъкна край тях, за да си вземе кафе, — ако имахме повече полицаи по улиците, нямаше да се случват такива неща.

— Не съм съгласен — отвърна Кевин. — Такава трагедия…

— Какво е станало? — попита Лори, докато разбъркваше кафето.

— Серия убийства в Куинс — каза Арнолд. — Огнестрелни рани в главата от близко разстояние.

— Куршумите с малък калибър ли са? — попита Лори.

Арнолд погледна Кевин.

— Още не зная.

— От реката ли извадиха труповете?

— Не — рече Арнолд. — Тези хора са си спели у дома. Ако имаше повече полицаи…

— О, хайде, Арнолд! — каза Кевин.

Лори ги остави да се заяждат и отиде да види графика за аутопсиите. Както отпиваше от кафето, провери кой друг ще прави аутопсии и какви са случаите. Срещу нейното име имаше три случая, включително Стюарт Морган. Беше доволна. Кевин си спазваше обещанието.

Забеляза, че и другите два случая са на смърт от свръхдоза и отравяне, и прелисти докладите на следователите. Смаяна, видя, че по описание починалите приличат на предишните подозрителни случаи. Рандъл Тачър, тридесетгодишен, юрист; Валери Ейбръмс, тридесет и три годишна, борсова посредничка.

Предния ден се бе страхувала, че ще има още случаи, но се надяваше, че опасенията й няма да се оправдаят. Ала ето на — вече имаше три нови случая. За една нощ скромната й серия се бе увеличила двойно.

На път към отделението по съдебна медицина мина през телефонната централа и мярна стаята за полицаите; замисли се дали да предприеме нещо за предполагаемата кражба в апартамента на Морган. Реши засега да не прави нищо. Ако видеше Лу, щеше да му каже.

Откри Черил Майърс в малкия й кабинет без прозорци.

— Още нищо по случая с Дънкан Андрюс — съобщи Черил още преди Лори да е отворила уста.

— Не съм дошла за това — каза тя. — Снощи помолих Барт да ме повикат, ако има случаи на смърт от свръхдоза на богаташи като Дънкан Андрюс или Марион Оувърстрийт. Нощес ме извикаха за един. Но тази сутрин видях, че има още два, за които не са ме викали. Имаш ли представа защо?

— Не — отвърна Черил. — Снощи дежурен беше Тед. Ще го питаме довечера. Има ли някакъв проблем?

— А, не — призна Лори. — Просто ми е интересно. Всъщност сигурно нямаше да смогна да отида и на трите местопроизшествия. А ще правя и аутопсиите. Между другото, провери ли в болницата за случая Марион Оувърстрийт?

— Разбира се — каза Черил. — Разговарях с някой си доктор Мъри и той ми каза, че просто следват твоите нареждания.

— Така си и знаех — рече Лори. — Но си струваше да проверя. Ще те помоля за още нещо. Провери има ли медицински картон една жена на име Марша Шулман и дали са й правени операции. Дано има и рентгенови снимки. Май е живяла в Бейсайд, Куинс. Не съм сигурна за възрастта й. Да речем, около четиридесетте.

Откакто Джордан й бе разказал за далаверите и арестуването на съпруга на неговата секретарка, Лори имаше някакво лошо предчувствие за жената, особено като се има предвид странния взлом в кабинета на Джордан.

Черил си записа данните на едно листче.

— Веднага ще се заема.

След това Лори издири Джон де Врийс. Както се опасяваше, той никак не бе сърдечен.

— Казах ви, че ще се обадя — сопна се Джон, когато Лори го попита има ли заразител. — Освен вашия случай имам стотици други.

— Зная, че сте зает — отвърна Лори, — но тази сутрин имам нови три случая на смърт от свръхдоза досущ като предишните три. Това прави общо шестима млади, богати, добре образовани хора с хубави професии. Трябва да има нещо в този кокаин и ние сме длъжни да го открием.

— Заповядайте, сама си направете изследванията — каза Джон. — Но ме оставете на мира. В противен случай ще съм принуден да се оплача на доктор Бингам.

— Защо се държите така? — попита Лори. — Опитвам се да бъда учтива.

— Досадна сте — каза Джон.

— Добре — рече Лори. — Хубаво е човек да знае, че тук цари чудесна атмосфера на сътрудничество.

Вбесена, излезе от лабораторията, като си мърмореше под носа. Почувства как някой я хваща за ръката и се обърна, готова да удари Джон де Врийс за дързостта. Но не беше той. Бе един от младите му сътрудници, Питър Летърман.

— Може ли да поговорим? — рече Питър и погледна предпазливо през рамо.

— Разбира се — отвърна Лори.

— Ела в моята дупка — предложи Питър.

Подкани я с ръка да го последва. Влязоха в нещо, първоначално предназначено за килер за метли. Вътре едва се побираха едно бюро, компютърен терминал, шкафче за папки и два стола. Питър затвори вратата зад себе си.

Беше слаб и рус, с хубави черти. За Лори бе въплъщение на абсолвент с определено жив поглед и поведение. Под бялата престилка носеше разкопчана на врата бархетна риза.

— Джон си е особняк — рече той.

— Това е най-малкото, което може да се каже — отвърна Лори.

— Артистична натура — продължи Питър. — В известен смисъл си е творец. В химията и по-специално в токсикологията няма равен. Но без да искам, чух разговора ти с него. Мен ако питаш, се държи така, за да убеди администрацията, че се нуждае от повече средства. Бави се с много резултати, а най-често това няма особено значение. Нали хората вече са мъртви. Но ако подозренията ти са основателни, май известно време ще се занимаваме с това, да ги спасяваме. Ето защо искам да ти помогна. Ще видя какво мога да направя, дори да се наложи да поработя извънредно.

— Ще ти бъда благодарна, Питър — рече Лори. — И си прав.

Питър се усмихна смутено.

— Следвали сме заедно — рече той.

— Наистина ли? — попита Лори.

— В Уезлианския университет — отвърна Питър. — Две години по-малък съм, но посещавахме заедно курса по физикохимия.

— Извинявай, но не те помня — рече Лори.

— Е, тогава си бях пубер. Както и да е, ще ти съобщя какво съм открил.

Лори се върна в кабинета, обзета от много по-голям оптимизъм за човечеството след щедрото предложение на Питър да й помогне. Докато преглеждаше папките за днешните аутопсии, възникнаха само няколко въпроса по два от случаите, сходни с въпроса й за Марион Оувърстрийт. За да доведе нещата докрай, се обади на Черил и я помоли да направи проверка.

Преоблече се в кабинета и слезе в залата за аутопсии. Когато влезе, Вини беше „вдигнал“ Стюарт Морган и беше готов.

Започнаха веднага.

Аутопсията вървеше добре. Тъкмо привършваха вътрешния оглед, и влезе Черил Майърс с маска на лицето. Лори се заозърта дали Калвин е наоколо, щеше да се развика, че Черил не е с престилка. За щастие го нямаше в залата.

— Имах среща с Марша Шулман — каза Черил и размаха няколко рентгенови снимки. — Лекувана е в Манхатънската болница, защото е работила за един от лекарите там. Скоро са й правили снимка на гръдния кош, изпратиха ми я веднага. Искаш ли да я видиш?

— Да — рече Лори.

Избърса ръце в престилката и последва Черил до светлинното табло за снимките. Черил намести снимките и отстъпи встрани.

— Молят да ги върна веднага — обясни Черил. — Санитарят в рентгеновото отделение само ми услужи, изпрати ги без разрешение.

Лори прегледа снимките. Бяха на гръдния кош отпред и отстрани, бяха правени преди две години. В белия дроб нямаше нищо, сърцето също изглеждаше нормално. Разочарована, Лори тъкмо щеше да каже на Черил да махне снимките, когато видя клавикулите, или ключиците. Върху две трети от дясната имаше малък ъгъл, пак там осветеността беше по-силна. Някога в миналото Марша Шулман си беше чупила ключица. Въпреки че беше добре зараснала, определено имаше счупване.

— Вини! — извика Лори. — Кажи на някой да донесе рентгеновата снимка, която направихме на обезглавения труп от реката.

— Виждаш ли нещо? — попита Черил.

Лори посочи фрактурата и обясни на Черил защо изглежда така. Вини донесе при таблото снимката. Закрепи я до тази на Марша Шулман.

— Виж ти! — възкликна Лори. Посочи счупената ключица. И на двете снимки беше еднаква. — Според мен е един и същи човек — рече тя.

— Кой? — попита Вини.

— Казва се Марша Шулман — поясни Лори, след което свали снимките от Манхатънската болница и ги подаде на Черил.

Помоли я да провери дали Марша Шулман е имала холецистектомия и хистеректомия. Обясни, че е важно, и й каза да се обади веднага.

Доволна от откритието, се зае с втората аутопсия — на Рандъл Тачър. Както и в първия случай за деня, нямаше патологични изменения. Аутопсията вървеше бързо и гладко. Лори отново документира, че кокаинът почти сигурно е бил приет венозно. Когато вече зашиваха тялото, Черил се върна с вестта, че на Марша Шулман наистина са правени двете операции, и двете в Манхатънската болница.

Развълнувана от това допълнително потвърждение, Лори приключи с аутопсиите и отиде в кабинета, за да издиктува заключението по първите два случая и да се обади по телефона. Най-напред опита да се свърже с кабинета на Джордан, но научи само, че той е в операция.

— Пак ли? — въздъхна тя, беше разочарована.

— Напоследък прави много трансплантации — обясни медицинската му сестра. — Открай време е претоварен, но сега направо не може да вдигне глава.

Лори предаде да й се обади, когато има възможност. След това позвъни в Главното управление на полицията и потърси Лу.

За нейно разочарование го нямаше. Тя остави телефона си с молба да я потърси.

Донякъде обезсърчена, продиктува заключението, сетне отново се отправи към залата за аутопсии за третия, последен случай за деня. Докато чакаше асансьора, се зачуди дали Бингам ще промени мнението си за изявлението — вече имаше цели шест случая!

Вратите на асансьора се отвориха и Лори направо се блъсна в Лу. Известно време се гледаха смутено.

— Извинявай — каза тя.

— Аз съм виновен — рече Лу. — Не гледах къде вървя.

— Аз не гледах — отвърна Лори.

И двамата се изсмяха на неловкото си държане.

— При мен ли идваш? — попита Лори.

— Не — рече Лу. — Търсех папата. Казаха ми, че е тук горе, на петия етаж.

— Много смешно — рече Лори и го поведе към кабинета си. — Всъщност преди минута се опитвах да те открия.

— Ама разбира се! — подразни я Лу.

— Честна дума — рече Лори и седна на бюрото. Лу се намести на стола, където бе седял предния ден. — Установих самоличността на обезглавената „плувкиня“, открита заедно с Марчезе. Казва се Марша Шулман. Секретарка е на Джордан Шефилд.

— На доктор Рози? Тя му е била секретарка? — Лу посочи цветята, които не бяха изгубили свежестта си.

— На същия — потвърди Лори. — Снощи той ми каза, че я нямало на работа. А също, че съпругът й, който не е малко момче, бил свързан с организираната престъпност.

— Как се казва съпругът? — попита Лу.

— Дани Шулман — отвърна Лори.

— Да не е същият Дани Шулман, който има ресторант в Бейсайд? — поинтересува се лейтенантът.

— Да, същият — потвърди Лори. — Очевидно е имал стълкновения със закона.

— Имал е, по дяволите. Свързан е с престъпния клан Лучия. Най-малкото използуваха ресторанта му, за да пласират крадени стоки и да играят комар. Прибрахме на топло това приятелче, надявахме се, че ще издаде някой от шефовете, но той не гъкна.

— Мислиш ли, че жена му е била убита заради далаверите му? — попита Лори.

— Кой знае? — рече Лу. — Сигурно са ги заплашвали и предупреждавали, а те не са обърнали внимание. Мен ако питаш, така стоят нещата.

— Ама че гадна работа — рече Лори.

— Това е меко казано — отвърна Лу. — И понеже стана дума за гадни работи, имаш ли някакви резултати за очите на Франки де Паскуале? Откриха ли киселина?

— Още няма нищо. Доктор Де Врийс не се оказа особено отзивчив. Още не е направил пробите. Но има и добри вести: един млад негов сътрудник ще ми помогне. Най-после ще започна да получавам някакви резултати.

— Дано — каза Лу. — В престъпния свят на Куинс ще се разиграе нещо голямо. Нощес имаше четири убийства в гангстерски стил. Хората са били убити в собствените си домове. Отгоре на всичко някакво приятелче на Франки и Бруно било очистено в погребално бюро в Озоун Парк. Напрежението, което се трупа, предвещава големи събития.

— Чух, че има няколко убийства в Куинс — рече Лори.

— Едно семейство било застреляно, както си спяло. Другите двама, мъж и жена, също спели. Доколкото знаем, никой от тях не е свързан с организираната престъпност.

— Май не си много убеден.

— Да, не съм. Убити са почти като по присъда. При всички положения по случаите работят три отделни екипа следователи плюс групата по организираната престъпност. Работим с толкова много хора, че често се засичат.

— Изглежда, клановете Вакаро и Лучия си разчистват сметките — каза Лори. — Но знаеш ли? Това, че мафиотите се ядат един друг, не ме тревожи чак толкова. Поне не както смъртта на хора с положение, починали от свръхдоза кокаин. Днес има още три случая. Общо прави шест.

— Явно гледаме на нещата от различен ъгъл — каза Лу. — Аз изпитвам точно обратното. Мен ако питаш, не храня особена симпатия към богати, привилегировани хора, които умират, докато се опитват да се забавляват. Всъщност хич не ме е грижа за наркоманчетата, каквито и да са, тъкмо те създават търсенето на наркотици. Носят по-голяма вина за тази чума, обхванала страната, отколкото гладните селяни в Перу или Колумбия, които отглеждат коката. Ако наркоманчетата се самоунищожават, толкова по-добре. С всяка смърт търсенето намалява.

— Наистина ли го мислиш? — сопна се невярващо Лори. — Губим хора в разцвета на силите. Хора, за чието образование обществото е похарчило пари и време. И защо умират? Защото някакво леке е замърсило наркотика или при приготвянето му е използувало нещо смъртоносно. Много по-важно е да спрем тази ненужна смърт, отколкото избиването между бандитските групи. По дяволите, именно те правят така услуга на обществото.

— Но избухне ли война между престъпниците, страдат не само гангстерите — изкрещя Лу. — Освен това организираната престъпност е проникнала дълбоко в живота ни. В град като Ню Йорк тя е навсякъде. Да вземем събирането на боклука…

— Не ме интересува събирането на боклука! — извика Лори. — Това са най-тъпите доводи, които…

Изведнъж Лори спря насред изречението. Даде си сметка, че се ядосва, а беше глупаво да се ядосва на Лу.

— Извинявай, че повиших тон — рече тя. — Ще си кажеш, че съм ти сърдита, но всъщност не съм. Объркана съм. Никой не споделя моята загриженост за тези случаи на смърт от свръхдоза — дори ти — а според мен можем да предотвратим други смъртни случаи. Но при това темпо скоро ще има четиридесет случая на свръхдоза и чак тогава някой ще се сети да направи нещо.

— И аз съжалявам, че повиших тон — рече Лу. — Сигурно и аз съм объркан. Трябва да направя удар. Шефът непрекъснато ми дава зор. От година съм лейтенант в отдел „Убийства“. Искам да спасявам живота на хората, но защо да си жертвам работата. Харесва ми да съм полицай. Не си представям да правя нещо друго.

— Понеже говорим за полицията — каза Лори, сменяйки темата, — нощес бях стъписана от нещо, което искам да споделя с теб. Посъветвай ме.

Тя описа какво е станало през нощта в апартамента на Стюарт Морган. Опита се да бъде максимално обективна, тъй като нямаше неопровержими доказателства. Но докато разказваше случката, особено за трите долара в чантичката за пари, се убеди още повече, че полицаите от патрула са откраднали някои неща на Стюарт Морган.

— И таз добра! — каза мрачно Лу.

Последва пауза. Лори го гледаше с очакване.

— Само това ли ще кажеш?

— Какво друго да кажа? Не са ми приятни такива истории, но те се случват. Какво да прави човек?

— Мислех, че ще ме попиташ за имената на полицаите, за да ги смъмриш и…

— Какво и? — попита Лу. — Да ги уволня? Няма да го направя. Дребните кражби са неминуеми при заплатата, която получава редовният полицай. Все ще изчезне някой и друг долар. Нещо като премия. Не забравяй, че нашата професия е страшно потискаща и опасна. Така че не е толкова изненадващо. Не че ги оправдавам, но някои бъркат в меда.

— Така и баба знае — рече Лори. — Щом позволяваш и на „добрите“ да нарушават закона, къде ще му излезе краят? А такива кражби са не само недопустими от морално гледище, те са катастрофални от правно-медицинска гледна точка. Тези хора са се размотавали на местопрестъплението и са заличавали уликите.

— Не че ги оправдавам, но не бих го правил на въпрос при смърт от свръхдоза наркотици. Друго щеше да е, ако ставаше дума за убийство. Сигурен съм, че и полицаите нямаше да се държат така.

— Не мога да повярвам, че мериш с двоен аршин! Ако те слуша човек, излиза, че всеки наркоман може да пукне, и ако полицаите го окрадат, преди да дойде съдебният лекар, толкова по-добре.

— Съжалявам, че те разочаровах — каза Лу, — но точно така го чувствам. Попита ме и ти казах. Ако смяташ и занапред да разнищваш случката, обади се в отдел „Кадри“ в полицейското управление и им я разкажи. Аз предпочитам да се съсредоточа върху сериозните лоши момчета.

— И пак не мога да повярвам на ушите си — рече Лори. — Направо ме довърши. Какво, толкова ли съм наивна?

— Възползувам се от правото си по петата поправка към конституцията — рече Лу, опитвайки се да разведри атмосферата. — Но виж какво ще ти кажа. Защо не го обсъдим довечера? Хайде да вечеряме заедно!

— Заета съм — отвърна Лори.

— Разбира се — рече Лу. — И аз съм един, да си помисля, че си свободна! Сигурно пак си с доктор Рози. Не ми казвай. Няма да го понеса, колкото и малко да е себелюбието ми. С неговата лимузина и така нататък сигурно ще те заведе в ресторант, където не мога да си позволя и таксата за гардероба. Както казах и вчера, обади ми се, ако лабораторията ви реши да направи някои от изследванията, които могат да наведат на нещо. Чао!

Лу стана и излезе от стаята. Лори беше доволна, че си е тръгнал. Понякога я дразнеше. Виж го ти, засяга се лично, задето му отказва да излезе с него. Какво очакваше от нея? Да зареже всичко ли?

Тъкмо се канеше да се обади в отдел „Кадри“ на полицейското управление, както й предложи на шега Лу, когато телефонът иззвъня. Беше Джордан.

— Надявам се, не си се обаждала, за да отмениш вечерята — каза той.

— Няма такова нещо — отвърна Лори. — Става въпрос за секретарката ти, Марша Шулман.

— Искаш да кажеш, бившата ми секретарка — поправи я Джордан. — Не дойде на работа и тази сутрин, така че ще я сменям. Вече има временна заместничка.

— Май е мъртва — каза Лори.

— О, не! — рече Джордан. — Сериозно ли говориш?

Лори обясни как е идентифицирала обезглавения труп с рентгеновите снимки на гръдния кош и двете операции.

— Колегите от Съдебна медицина ще потвърдят самоличността й — каза Лори, — по и сега сме напълно сигурни.

— Дали не е замесен онзи мухльо, съпругът й? — изрази гласно мислите си Джордан.

— Сигурна съм, че полицията ще проучи — рече Лори. — Както и да е, реших, че е по-добре да знаеш.

— Не съм сигурен дали искам да знам — каза Джордан. — Ужасни вести.

— Съжалявам, че ги научаваш от мен — рече Лори.

— Не си виновна — каза Джордан. — Пък и трябваше да знам. Както и да е, ще се видим в осем.

— Нека бъде осем.

Лори затвори и след това се обади в отдел „Кадри“ на полицията. Разговаря с някаква отегчена секретарка, която си записа подробностите от разказа й и обеща да ги предаде на шефа си.

Лори поседя на бюрото, за да се съсредоточи, преди да се върне в залата за аутопсии за последния случай. Започваше да се чувства смазана. Имаше усещането, че губи контрол над живота си — личен, професионален, етичен.

— Аз съм лейтенант Лу Солдано — каза учтиво Лу. Подаде картата си на светлооката секретарка на рецепцията.

— Отдел „Убийства“? — попита тя.

— Да — потвърди Лу. — Искам да говоря с лекаря. Ще му отнема само няколко минути.

— Седнете в чакалнята, аз ще му предам, че сте тук.

Лу седна и лениво запрелиства последния брой на „Ню Йоркър“. Забеляза картините по стените, особено откровено порнографните. Чудеше се дали някой нарочно ги е избрал, или влизаха в обзавеждането на кабинета. При всички положения хората имаха различни вкусове.

Освен от картините Лу беше впечатлен и от чакалнята. Стените бяха с махагонова ламперия. На пода имаше красив персийски килим. Лу вече знаеше, че докторът си живее като цар.

Разгледа лицата на пациентите, които плащаха за този разкош, а също за лимузината и розите. В чакалнята имаше около десетина души, някои с превръзки на очите, други изглеждаха напълно здрави, включително една жена на средна възраст, натруфена с бижута. Идеше му да я попита какво прави тук, но не посмя.

Времето минаваше бавно, пациентите един по един изчезваха вътре в кабинета. Лу се опита да сдържи нетърпението си, но след четиридесет и пет минути се изнерви. Помисли си, че Джордан Шефилд го пренебрегва нарочно. Въпреки че Лу нямаше час, той бе очаквал да го приемат относително бързо, може би да му посочат друго време. Не всеки ден лейтенант от отдел „Убийства“ се отбиваше в кабинета на лекар. Освен това не смяташе да пилее времето на доктора.

Бе дошъл по две причини. За да научи нещо повече за Марша Шулман, но и за да поговорят за Пол Серино. Бе дошъл за улики: докторът би могъл да му каже някои подробности, които той още не знаеше. Отпъждаше досадната мисъл, която го глождеше: всъщност бе дошъл да провери мъжа, с когото доктор Лори Монтгомъри се срещаше всяка вечер.

— Господин Солдано — каза най-после секретарката. — Доктор Шефилд ще ви приеме.

— Време беше — промърмори Лу, докато ставаше, и метна списанието.

Тръгна към вратата, която секретарката държеше отворена. Не беше същата, през която влизаха пациентите.

В дъното на къс коридор бе въведен в личния кабинет на Джордан. Застана в средата на помещението. Чу как вратата се затвори зад него.

Погледна наведената руса глава на Джордан. Докторът пишеше в някакъв картон.

— Седнете! — каза Джордан, без да вдига поглед.

Лу се замисли какво да прави. Реши да не се подчинява на думите му, които приличаха повече на заповед, отколкото на покана, и той остана прав. Огледа кабинета. Беше впечатлен и неволно го сравни със своята нищо и никаква дупка с метално бюро и олющени стени. Кой е казал, че животът бил справедлив? Лу се замисли.

Пренасочи вниманието си към доктора, но не откри нищо повече от това, че е доста спретнат. Беше облечен в обичайната лекарска престилка, по-бяла от сняг и силно колосана. На пръста си носеше голям златен пръстен с герб, вероятно на някое тежкарско училище.

Джордан приключи с картона и внимателно подреди страниците, преди да го затвори. След това вдигна поглед. Изглеждаше наистина изненадам, че Лу продължава да стои в средата на кабинета с фуражката в ръка.

— Заповядайте! — рече Джордан. Стана и посочи единия от двата стола срещу бюрото си. — Седнете. Извинявайте, че ви накарах да чакате, но тия дни съм страшно зает. Много операции. Какво мога да направя за вас? Предполагам, сте тук във връзка с моята секретарка, Марша Шулман. Каква трагедия! Дано се заемете да проучите дали евентуално съпругът не е замесен.

Лу вдигна поглед към лицето на Джордан. Чувстваше се мъниче пред него, а уж бе висок почти метър и осемдесет.

— Какво знаете за господин Шулман? — попита Лу.

След по-сърдечната покана на Джордан той седна. Лекарят също седна. Лу го изслуша, докато той му разказа всичко, което знаеше за съпруга на Марша. Тъй като полицаят вече знаеше доста повече от него, използва времето да разгледа „добрия“ доктор и долови лекия, може би нарочно изработен английски акцент. Още преди да е свършил, Лу реши, че Джордан е надут, превзет безочлив мръсник. Не разбираше какво намира в него едно толкова естествено момиче като Лори.

Реши, че е време да смени темата.

— Какво ще ми кажете за Пол Серино? — попита той.

Джордан се поколеба за миг. Беше изненадан от името.

— Извинете, че ви питам — каза той, — но какво общо има господин Серино?

Лу бе доволен от смущението на Джордан.

— Ще ви бъда благодарен, ако ми кажете всичко, каквото знаете за господин Серино.

— Господин Серино ми е пациент — рече сухо Джордан.

— Това вече го знам — каза Лу. — А как върви лечението му?

— Не говоря за пациентите си — студено отвърна Джордан.

— Така ли? — каза Лу и вдигна вежди. — Пък аз чух друго. Всъщност знам от сигурен източник, че сте обсъждали в подробности случая на господин Серино.

Устните на Джордан се свиха.

— Но да не говорим за това — каза Лу. — Исках да ви попитам дали вие или някой от вашите служители сте били изнудвани.

— Няма такова нещо — рече Джордан и се изсмя нервно. — Защо му е на някой да ме изнудва?

— Свържете ли се с хора като Серино, неща като изнудването са просто неизбежни. Възможно ли е вашата секретарка да е била заплашвана?

— С каква цел?

— Не зная — рече Лу. — Вие ще ми кажете.

— Защо Серино ще изнудва мен или някой от служителите ми? Аз го лекувам. Помагам му.

— Хората от организираната престъпност разсъждават различно от нормалните хора — каза Лу. — Те се смятат за богоизбрани, които стоят над закона, всъщност над всичко. Не получат ли каквото искат, просто ви убиват. Ако го получат, но решат, че не сте им симпатичен или че ви дължат прекалено много пари, пак ви убиват.

— Е, аз определено им давам каквото искат.

— Както кажете, докторе. Просто се опитвам да погледна нещата от всички страни. Секретарката ви е мъртва и някой доста грубичко я е осакатил. И който го е направил, е държал да не се разбере скоро коя е тя. Искам да знам защо.

— Е, мога да ви кажа със сигурност, че изчезването на Марша или смъртта й нямат нищо общо със Серино. Извинете, но трябва да прегледам пациентите. Ако имате допълнителни въпроси, защо не се свържете с мен чрез адвоката ми?

— Разбира се, докторе, разбира се — каза Лу. — Тръгвам си. Но от мен да го знаете — щях да си отварям очите на четири, ако си имах вземане-даване с Пол Серино. Мафията изглежда много лъскава, когато четете за нея или я гледате на кино, но щяхте да сте на друго мнение, ако видите как изглежда сега госпожа Шулман. И един последен съвет. На ваше място щях да внимавам, когато му изпращам сметката. Благодаря за времето, което ми отделихте, докторе.

Лу излезе от сградата, ядосваше се, че изобщо е идвал. Срещата не донесе нищо, само му изопна нервите. Не понасяше надути глупаци, които като Джордан Шефилд се смятат за любимци на съдбата. Ако си навлечеше неприятности с Пол Серино, сам щеше да си е виновен. Беше толкова самовлюбен, че не забелязваше опасността.

След половин час Лу беше в кабинета си в Главното управление на полицията. За момент застана на прага и огледа бъркотията вътре. Неговата бърлога бе съвсем различна от изисканите помещения при Джордан Шефилд. Мебелите бяха от обичайния сив метал — служебен инвентар, обгорен и лекьосан от разлятото кафе. Подът бе покрит с нагънат и напукан линолеум. Стените бяха боядисани преди много години в бледозелено и бяха олющени от спуканата тръба на горния етаж. По всички хоризонтални повърхности бяха натрупани книжа и рапорти, тъй като шкафовете за архива бяха претъпкани.

Лу никога не беше мислил толкова за кабинета си, но днес той му се видя направо окаян. Знаеше, че е смешно, но все пак се ядоса на самодоволния доктор.

Точно в този момент Харви Лосън, негов колега, лейтенант, прекъсна мислите му.

— Ей, Лу — извика Харви, — помниш ли оная мацка, с която говореше вчера? От Службата по съдебна медицина?

— Е?

— Току-що чух, че се обаждала в отдел „Кадри“. Вдигнала врява, задето двама униформени били крали от жилището на някакъв умрял от свръхдоза. Какво ще кажеш, а?

Тони и Анджело бяха отново в лимузината на Анджело. Бяха паркирали срещу „Грийнблат“ в Манхатънската болница, крилото на богаташите, където разглезени пациенти паралии си поръчваха по-специални неща, например вино, при условие че лекарите разрешаваха.

Беше три без дванадесет следобед и Тони и Анджело бяха капнали. Надяваха се, че ще си отспят след работата през нощта, но Пол Серино беше намислил друго.

— В колко часа каза доктор Травино, че трябва да свършим работата? — попита Тони.

— В три — отвърна Анджело. — Явно по това време суматохата в болницата е най-голяма. Сестрите от дневната смяна се готвят да си вървят, а тези от вечерната тъкмо застъпват.

— Щом докторът го казва, мен ме устройва.

— А мен не — рече Анджело. — Твърде рисковано е.

Той се огледа неспокойно. Имаше много движение и полицаи. През десетте минути, откакто бяха паркирали, забеляза да минават три патрулни коли.

— Приеми го като предизвикателство — предложи Тони. — И си помисли за парите, които ще вземем.

— Предпочитам да работя нощем — рече Анджело. — И на този етап от живота не са ми нужни предизвикателства. Освен това сега би трябвало да спя. Не е редно да работя, когато съм толкова уморен. Мога да сбъркам.

— Няма страшно — каза Тони. — Сигурно ще е забавно.

Но Анджело си знаеше своето.

— Имам някакво лошо предчувствие — каза той. — Може би просто трябва да си отидем вкъщи и да се наспим. Предстои ни още една дълга нощ.

— Защо не останеш тук, а аз ще вляза сам. Пак ще си разделим парите.

Анджело прехапа устна. Изкушаваше се да прати хлапака сам в болницата, но знаеше, че ако нещо се обърка, Серино ще побеснее. И при най-доброто стечение на обстоятелствата, ако Тони влезеше сам, имаше голяма вероятност нещата да се провалят. Ще не ще, стигна до заключението, че всъщност няма избор.

— Благодаря за предложението — каза той и се огледа още веднъж, — но трябва да го направим заедно.

Анджело се обърна към Тони и за свой ужас видя, че хлапакът е извадил пистолета. Проверяваше пълнителя.

— За бога! — извика Анджело. — Прибери тоя проклет патлак. Ами ако някой мине край колата и те види как си играеш с него? Гъмжи от полицаи.

— Вече е готово — възкликна Тони. Щракна пълнителя обратно в пистолета и го пъхна в кобура. — В страшно гадно настроение си. Огледах се, преди да го извадя. За малоумен ли ме имаш? Няма никой до колата.

Анджело затвори очи и се опита да се успокои. Главоболието му се усилваше. Нервите му бяха изопнати. Не обичаше да е толкова уморен.

— Наближава три — рече Тони.

— Добре — отвърна Анджело. — Помниш ли какво ще правим, щом влезем в болницата?

— Помня какво се предполага, че ще правим — повтори Тони. — Няма проблеми.

— Добре — рече отново Анджело. — Да тръгваме.

Слязоха от колата. Анджело хвърли още един поглед. Доволен, поведе Тони през улицата и влязоха във фоайето на Манхатънската болница.

Най-напред спряха при магазинчето за подаръци, където Анджело купи два букета. Подаде единия на Тони, а той понесе другия. С цветята в ръка се върнаха при входа и изчакаха пред гишето за информация.

— Мери О’Конър — рече учтиво Анджело, когато му дойде редът.

— Петстотин и седма — отвърна служителката зад бюрото, след като провери на компютъра.

Щом се сляха с тълпата пред асансьорите, Тони се наведе към Анджело и прошепна:

— Дотук добре.

Анджело отново погледна ядосано Тони, но не каза нищо. Обградиха ги сестри, които току-що застъпваха дежурство. Не беше време за упреци. На петия етаж Анджело и Тони слязоха заедно с три медицински сестри.

Анджело изчака да види накъде ще тръгнат, след това избра противоположната посока. Веднага забеляза, че стая 507 е в другата посока, но продължи да върви, докато сестрите стигнаха до оживената сестринска стая, и после забави крачка.

Държеше се така, като че знаеше точно къде отива. Мина небрежно покрай сестринската стая, без дори да погледне натам.

След като я подминаха, вече беше лесно да открият стая 507. Анджело забави ход и надникна вътре. Доволен, че няма никой от персонала, прекрачи прага и погледна жената на леглото. Тя гледаше телевизия, апаратът бе монтиран на механична конзола, свързана с леглото.

Беше с превръзка върху едното око. Незакритото й око се насочи от телевизора към Анджело. В погледа й се четеше въпрос.

— Добър ден, госпожо О’Конър — каза приветливо Анджело. — Имате посетител.

Анджело махна с ръка на Тони да дойде в стаята.

— Кои сте вие? — попита Мери О’Конър.

Тони влезе усмихнат с букета цветя пред себе си. Погледът на Мери О’Конър се прехвърли от Анджело към Тони. Тя се усмихна.

— Май сте сбъркали стаята — каза жената. — Може би има друга О’Конър.

— О? — възкликна Анджело. — Нали вие сте О’Конър, по-късно днес ви предстои операция.

— Да — каза госпожа О’Конър, — но не ви познавам.

— Едва ли ни познавате — рече Анджело.

Отстъпи назад при вратата и погледна коридора. Сестринската стая бе все така оживена. От другата страна не идваше никой.

— Мисля, че е време да полекуваме госпожа О’Конър.

Тони се усмихна още по-широко. Остави цветята на нощното шкафче.

— Как така ще ме лекувате? — запита госпожа О’Конър.

— Терапия за отпускане — каза Тони. — Позволете да взема възглавницата.

— Доктор Шефилд ли нареди?

Въпреки че се усъмни, госпожа О’Конър не се възпротиви, когато Тони издърпа възглавницата под главата й. Не беше свикнала да се съмнява в лекарите.

— Не съвсем — рече Тони.

Признанието даде кураж на госпожа О’Конър.

— Искам да говоря със сестра Ланг — започна тя.

Но не успя да довърши. Тони натисна възглавницата върху лицето й и седна на гърдите й.

Последваха няколко приглушени звуци, ала госпожа О’Конър не се съпротивлява дълго. Ритна веднъж-дваж, но не толкова, за да се защити, а по-скоро защото не й достигаше въздух.

През цялото време Анджело действаше като охрана. Не отделяше поглед от сестринската стая. Там нямаше никакви проблеми. Сестрите си бъбреха. Погледна в другата посока. За миг сърцето му спря — видя, че към стая 507 се приближава жена на средна възраст с количка с кани за вода. Беше на пет метра.

Анджело се дръпна в стаята и затвори вратата. Тони не беше свършил с „лечението“. Още седеше върху госпожа О’Конър.

— Някой идва! — предупреди го Анджело.

Извади пистолета от джоба си и се зае да слага заглушителя. Тони продължаваше да натиска възглавницата. На вратата се почука. Анджело махна към банята.

— Насам — подкани той шепнешком Тони, който не тръгна след него.

Подир десет секунди се почука пак. Тони без желание вдигна възглавницата. Мери О’Конър беше посиняла, не помръдваше. Незакритото й с превръзка око се взираше невиждащо в тавана.

Анджело трескаво махна на Тони да дойде при него в банята, когато се почука за трети път. После вратата към коридора се отвори, Тони скочи от леглото и се пъхна в банята, принуждавайки Анджело да яхне тоалетната чиния. Притвори вратата на банята; в стаята влезе жената с количката.

Анджело беше приготвил пистолета. Заглушителят беше поставен. Не му се щеше да го използва, но май нямаше избор. През леко открехнатата врата на банята видя как жената сменя каната с вода на О’Конър. Затаи дъх. Жената бе само на няколко метра. Анджело щеше първо да изчака тя да забележи госпожа О’Конър и чак тогава да предприеме нещо. За негова изненада жената изчезна, без дори да погледне към пациентката.

След като изчака цяла минута, Анджело каза на Тони да надникне внимателно. Младокът отвори вратата на банята колкото да надзърне.

— Отишла си е — каза Тони.

— Да се махаме — рече Анджело.

Щом излезе от банята, Тони се спря край леглото.

— Дали е мъртва? — попита той.

— Не може да си толкова посинял и още да си жив — отвърна Анджело. — Хайде! Грабвай си цветята. Искам да офейкаме много преди да са я открили.

Стигнаха при колата без произшествия. Анджело си мислеше, че е направил добре, като е влязъл в болницата. Тони изгаряше от нетърпение да стреля и щеше да остави пътека от трупове след себе си.

Тъкмо подкара колата, когато младокът реши да му се изповяда.

— Не е лошо да душиш някого. Ама аз пък предпочитам да им тегля куршума. По-сигурно си е, по-бързо и определено ти носи повече кеф.

Лу извади цигара и я запали. Не че му се пушеше особено. Просто искаше да убие времето. Заседанието трябваше да започне преди половин час, а служителите продължаваха да пристигат. Щяха да обсъждат трите екзекуции в гангстерски стил, извършени в Куинс предната нощ. Лу си мислеше, че те ще предизвикат известно раздвижване в отдела, но трима детективи още ги нямаше.

— Майната им — каза накрая той.

Направи знак на сержант Норман Карвър да започва. Фактически за разследването отговаряше той, въпреки че трите екипа, заели се със случаите, действаха самостоятелно.

— Боя се, че нямаме какво да си съобщим — рече Норман. — Единственото общо между тримата убити е, че и тримата по един или друг начин са свързани с ресторантьорството — първият има ресторант, вторият е съдружник, а третият — доставчик.

— Това не ни навежда на нищо — отбеляза Лу. — Нека разгледаме всеки случай поотделно.

— Първият е семейство Голдбърг от Кю Гардънс — продължи Норман. — И Хари, и Марта Голдбърг са били застреляни, както са спели. Според предварителното следствие са използвани два пистолета.

— С какво се е занимавал Хари? — попита Лу.

— Държи много посещаван ресторант тук, в Манхатън — поясни Норман. — „Долче Вита“. В богаташкия квартал. Петдесет и четвърта улица. Съдружник е на Антъни де Бартоло. Досега не сме открили никакви проблеми, финансови или лични, между съдружниците или в ресторанта.

— Следващият? — рече Лу.

— Стив Вивонето от Форест Хилс — каза Норман. — Притежава верига от заведения за бързо хранене в окръг Насау — „Паста Пронто“. И тук не открихме никакви финансови проблеми, но още сме в началото на следствието.

— Последният случай?

— Джанис Сингълтън, също от Форест Хилс — каза Норман. — Жена е на Честър Сингълтън. Зарежда ресторанти, наскоро е бил предпочетен за доставчик на веригата на Вивонето. Пак никакви финансови проблеми. Всъщност му е потръгнало още повече, откакто се е заел и с „Паста Пронто“.

— Кой е снабдявал „Паста Пронто“ преди Сингълтън? — попита Лу.

— Още не знаем — отвърна Норман.

— Трябва да разберем — рече Лу. — Семействата на Сингълтън и Вивонето познавали ли са се?

— Още не сме установили — отговори Норман. — Но ще проучим.

— Свързани ли са с организираната престъпност? — попита Лу. — Начинът, по който са били убити, ме навежда на тази мисъл.

— И ние в началото бяхме на такова мнение — рече Норман и погледна другите петима мъже в стаята. Те кимнаха. — Но не открихме почти нищо. Два от ресторантите, които е снабдявал Сингълтън, имат някаква връзка, но не бих казал, че е сериозна.

Лу въздъхна.

— Трябва да има някаква връзка между трите случая.

— Съгласен съм — каза Норман. — От куршумите, които получихме от съдебните лекари, се вижда, че Хари Голдбърг, Стивън Вивонето и Джанис Сингълтън са били застреляни с един и същ пистолет, Марта Голдбърг — с друг. Но това не е заключение от балистичната експертиза. Само предположение. Все пак всички са с еднакъв калибър. Затова имаме силното подозрение, че и зад трите убийства стоят едни и същи хора.

— Задигнато ли е нещо? — попита Лу.

— Роднините на Голдбърг твърдят, че Хари е имал масивен златен „Ролекс“. Не го намерихме. Не открихме и портфейла му. Но на другите места като че ли не липсва нищо.

— Изглежда, отговорът се крие в ресторантите — каза Лу. — Поискайте подробен счетоводен баланс и на трите фирми. Опитайте се и да откриете дали някой е бил подложен на изнудване или заплаха. И го направете възможно по-бързо. Шефът ни дава зор.

— Хората се скъсват от работа — рече Норман.

Лу кимна. Норман му подаде лист, изписан на машина.

— Ето резюмето на това, което току-що ти казах. Извинявай за печатните грешки.

Лу прочете бързо листа. Дръпна замислено от цигарата. В Куинс ставаше нещо голямо и лошо, нямаше никакво съмнение. Чудеше се дали тези убийства имат нещо общо с Пол Серино. Изглеждаше малко вероятно. Но след това се сети за Марта Шулман. Интересно дали някой от покойниците е бил свързан със съпруга й, Дани. Беше малко вероятно, но не бе изключено той да е обединяващата брънка.