Непрогледност

Пролог

Умът на Дънкан Андрюс препускаше като влак, излязъл от контрол. Само преди миг той беше замаян и отмалял от наркотика. За секунди унесът и апатията му се бяха изпарили като капка вода, паднала върху нагорещен тиган. Обзе го прилив на възбуда и енергия, от който Дънкан внезапно се почувства могъщ. Струваше му се, че би могъл да направи всичко. Озари го непозната дотогава яснота и той разбра, че е безкрайно по-силен и по-умен, отколкото някога е съзнавал. Но тъкмо когато започна да се наслаждава на този водопад от оптимистични мисли и на ясното съзнаване на своите възможности, почувства, че го заливат силни вълни на удоволствие, които можеше да определи единствено като върховен екстаз. Идеше му да закрещи от радост, стига устата му да можеше да изрече подходящите слова. Но той не бе в състояние да говори. Мислите и чувствата отекваха в съзнанието прекалено бързо, за да бъдат изразени с думи. Всички страхове и опасения, които бе изпитвал само допреди минути, се разтопиха в този новооткрит възторг и блаженство.

Но подобно на апатията удоволствието не трая дълго. Блажената усмивка, която се бе появила върху лицето на Дънкан, се изкриви в гримаса на ужас. Някакъв глас извика, че хората, от които се страхува, се връщат. Стъписан, той огледа стаята. Не видя никого, но гласът пак се чу. Дънкан погледна бързо през рамо към кухнята. Беше празна. Той обърна глава и погледна през хола към спалнята. И там нямаше никой, ала гласът не си отиваше. Сега му нашепваше по-зловещо предсказание: че всеки момент ще умре.

— Кой си ти? — изкрещя Дънкан. Сложи ръце на ушите си, сякаш за да не чува гласа. — Къде си? Как влезе тук?

Очите му отново заоглеждаха трескаво стаята.

Гласът не отговори. Дънкан не знаеше, че той идва от главата му.

Изправи се на крака. Беше изненадан, когато си даде сметка, че е лежал на пода на всекидневната. Докато ставаше, си удари рамото в масичката. Спринцовката, която преди малко беше в ръката му, се търкулна на пода. Дънкан се загледа в нея с омраза и съжаление, после посегна да я вземе и да я смачка между пръстите си.

Ръката му се спря съвсем близо до спринцовката. Той зяпна от смущение, примесено с нов страх. Изведнъж почувства безпогрешния сърбеж, сякаш стотици насекоми пъплеха по кожата на ръцете му. Забравил спринцовката, ги протегна с дланите нагоре. Усещаше как буболечките пълзят по китките му, но колкото и да се напрягаше, не можеше да ги види. По кожата му нямаше нищо. После го засърбяха и краката.

— Аааа! — изкрещя Дънкан.

Направи опит да изтрие ръцете си, решил, че насекомите са прекалено малки, за да ги види, но сърбежът само се усили. Разтърси го дълбок страх, хрумна му, че животинките навярно са под кожата му. Кой знае как бяха проникнали в тялото му. Сигурно са били в спринцовката.

Дънкан зачеса ръцете си в трескав опит да прогони насекомите. Те го ядяха отвътре. Отчаяно се дръгнеше все по-силно, забивайки нокти в кожата, докато не потече кръв. Болката беше силна, но сърбежът от насекомите бе още по-нетърпим.

Въпреки ужаса Дънкан спря да се чеше, тъй като забеляза един симптом. Вдигна разкървавената си ръка и видя, че цялото му тяло се тресе, направо се гърчи. В миг му мина през ума да позвъни на „Бърза помощ“. Но междувременно усети нещо друго. Беше му топло. Не, беше му горещо!

— Господи! — успя да каже Дънкан, когато осъзна, че лицето му е плувнало в пот.

С трепереща ръка се пипна по челото: целият гореше! Опита се да си разкопчае ризата, но не успя — дланите му се тресяха. Изнервен и отчаян, я разкъса и свали. Копчетата се разхвърчаха във всички посоки. Направи същото и с панталоните. Запокити ги на пода. Остана само по долни гащи, но пак се задушаваше от горещина. После съвсем неочаквано се закашля, задави се и повърна на силен фонтан, като опръска стената под оригиналната литография на Дали.

Дънкан се отправи, залитайки, към банята. Със свръхусилие на волята напъха треперещото си тяло под душа и пусна студения кран до края. Застана под плискащата се вода, едвам си поемаше дъх.

Облекчението трая кратко. Неволно от устните му се откъсна жалостив вик и дишането му стана трудно: нажежена до бяло болка го прободе отляво в гърдите и проряза отвътре лявата му ръка. Дънкан интуитивно разбра, че получава сърдечен пристъп.

Стисна гърди с дясната си ръка. Кръвта от издраните му ръце се сля с водата от душа и се застича към канала. Като се олюляваше и се препъваше, Дънкан излезе от банята и се насочи към входната врата на апартамента. Нищо че беше почти гол, имаше нужда от въздух. Разбуненият му мозък беше на път да се взриви. Със сетни сили Дънкан сграбчи дръжката на вратата и я отвори.

— Дънкан! — извика Сара Уедърби. Не би могла да бъде по-изненадана. Ръката й беше на сантиметри от вратата на Дънкан. Тъкмо се канеше да почука, когато Дънкан отвори и се изправи пред нея. Беше гол-голеничък, ако не се броят подгизналите му долни гащи. — Господи! — ахна Сара. — Какво ти се е случило?

Дънкан не позна жената, с която ходеше от две години и половина. Това, от което имаше нужда, беше въздух. Смазващата болка в гърдите се бе разпростряла и в белите му дробове. Болеше го така, сякаш някой непрекъснато го пробождаше. Той залитна слепешката напред, протегнал ръце да отмести Сара от пътя си.

— Дънкан — извика отново Сара, вперила очи в почти голото му тяло, в кървящите драскотини по ръцете му, в подивелите му, разширени очи и болезнената гримаса на лицето му. Вместо да се отмести, тя го сграбчи за раменете и го спря. — Какво е станало? Къде отиваш?

Дънкан се поколеба. Гласът на Сара проникна за момент в замъгленото му съзнание. Устата му се отвори, сякаш той се канеше да каже нещо. Но от нея не излезе нито дума. Вместо това Дънкан отрони жалостив стон, който завърши с пристъп на задух, тялото му вече не трепереше, а се гърчеше на спазми, очите му хлътнаха в орбитите. За късмет той загуби съзнание и се свлече в ръцете на Сара.

Отначало тя напразно се мъчеше да го задържи прав. Но не успя — гърчовете ставаха все по-силни. Възможно най-внимателно Сара го остави да падне на прага, до половината в коридора. Почти в мига, в който докосна пода, гърбът на Дънкан се изви нагоре като дъга и той се замята ритмично, като от апоплектичен пристъп.

— Помощ! — изкрещя Сара и огледа площадката.

Както и можеше да очаква, не се появи никой. Освен шума, който вдигаше Дънкан, единственото, което тя чуваше, бе пронизителното думкане на някаква стереоуредба.

Търсейки отчаяно помощ, Сара успя да прекрачи разтърсваното от гърчове безжизнено тяло на Дънкан. Стрелна с очи окървавената му, покрита с пяна уста и се отврати и изплаши. Чудеше се как да му помогне, не знаеше какво друго да направи, освен да повика линейка. С треперещ пръст набра номера на „Бърза помощ“ по телефона във всекидневната на Дънкан. Докато чакаше нетърпеливо да я свържат, чуваше как главата му час по час се удря о дървения под. Единственото, което можеше да направи, бе да потръпва при поредния отвратителен звук и да се моли помощта да дойде по-скоро.

Сара махна ръце от лицето си и погледна часовника. Наближаваше три след полунощ. Бе прекарала повече от три часа, без да помръдне, на пластмасовата седалка в чакалнята на Манхатънската болница.

За стотен път огледа претъпканото помещение, което миришеше на цигарен дим, пот, алкохол и мокра вълна. Точно срещу нея имаше голяма табела „Пушенето забранено!“, но никой не го спазваше.

Пострадалите бяха тук заедно с придружаващите ги. Имаше хленчещи деца и току-що проходили бебета, пребити пияници, други, стискащи с кърпа я порязан пръст, я разбита брадичка. Повечето гледаха невиждащо пред себе си, примирени с безкрайното чакане. Някои бяха очевидно зле, други направо страдаха, един доста добре облечен мъж придържаше с ръка жената, която придружаваше — и тя бе облечена изискано. Само преди минути се бе изпокарал със застрашително едра сестра, която ни най-малко не се трогна от заплахите му, че ще повика адвоката си, ако приятелката му не бъде прегледана веднага. Примирил се накрая, той също гледаше с празен поглед някъде в пространството.

Сара отново затвори очи. Още усещаше пулсът й да тупти в слепоочията й. Все така я преследваше гледката как Дънкан се гърчи на прага на апартамента си. Тя знаеше, че каквото и да се случи тази нощ, никога няма да прогони тази картина от съзнанието си.

След като повика линейката и даде адреса на Дънкан, се върна при него. Спомни си смътно, че на човек, обхванат от гърчове, трябва да му се сложи нещо в устата, за да не си прехапе езика. Но колкото и да се опитваше, не можа да разтвори стиснатите зъби на Дънкан.

Точно преди да пристигне линейката, Дънкан най-после се успокои. Отначало Сара изпита облекчение, но после забеляза с подновена тревога, че той не диша. Избърса пяната и част от кръвта по устата му и се опита да му направи изкуствено дишане, ала усети, че й се повдига. Бяха се появили някои от съседите на Дънкан. За нейно облекчение някакъв човек каза, че бил санитар във флотата, и заедно с един друг мъж се заеха с изкуственото дишане, докато пристигне екипът на „Бърза помощ“.

Сара нямаше представа какво се е случило с Дънкан. Само час преди това той й се беше обадил и я бе помолил да дойде при него. Беше й се сторило, че гласът му звучи малко напрегнато и странно, но въпреки това тя беше напълно неподготвена за състоянието, в което го завари. Потрепери отново, като си го представи застанал пред нея в рамката на вратата с разкървавени ръце и разширени, подивели очи. Сякаш бе полудял.

За последен път Сара видя Дънкан, след като пристигнаха в Манхатънската болница. Хората от „Бърза помощ“ й разрешиха да се качи в линейката. По време на това ужасяващо пътуване продължиха да поддържат изкуственото дишане. За последен път Сара го зърна, когато го откараха с количката през двукрилата бяла врата към отделението за неотложна помощ. Пред очите й все още беше санитарят, който, коленичил върху количката, продължаваше да натиска гърдите на Дънкан, докато вратата се затвори след тях.

— Сара Уедърби? — попита някой, изтръгвайки Сара от мислите й.

— Да — каза тя и вдигна поглед.

Пред нея бе изникнал млад лекар, чиято бяла престилка бе изпръскана тук-таме с кръв.

— Аз съм доктор Мъри — представи се той. — Бихте ли дошли с мен? Трябва да поговорим.

— Разбира се — отвърна нервно Сара.

Стана и намести дръжката на чантата си върху рамото. После забърза след доктор Мъри, който пое нанякъде още преди тя да е успяла да попита нещо. Същата бяла врата, която преди три часа бе погълнала Дънкан, сега се затвори след Сара. Доктор Мъри спря и се обърна с лице към нея. Тя се взря с тревога в очите му. Лекарят бе капнал от умора. Сара безуспешно затърси някакъв проблясък на надежда.

— Както разбрах, вие сте приятелката на господин Андрюс — каза доктор Мъри.

Дори гласът му звучеше уморено. Сара кимна.

— Обикновено разговаряме най-напред със семейството — рече доктор Мъри. — Но знам, че сте дошли с пациента и чакате. Извинявайте, че се наложи да стоите тук толкова дълго, но не успях да дойда по-рано, веднага след господин Андрюс постъпиха няколко души с рани от огнестрелно оръжие.

— Разбирам — каза Сара. — Как е Дънкан? — Бе длъжна да попита, макар да не бе сигурна дали иска да знае.

— Не особено добре — отвърна доктор Мъри. — Можете да бъдете сигурна, че екипът опита всичко. За беда е починал още преди да го докарат. Моите съболезнования.

Сара се взря в очите на доктор Мъри. Искаше да види искрица от същата мъка, която се надигаше в нея. Но единственото, което забеляза, беше умора. Привидното му равнодушие й помогна да запази самообладание.

— Каква е причината? — попита тя почти шепнешком.

— Деветдесет на сто сме сигурни, че непосредствената причина за смъртта е тежък инфаркт на миокарда, или сърдечен пристъп — обясни доктор Мъри, видимо по-спокоен със своята медицинска терминология. — Но същинската причина, изглежда, е наркотично отравяне, или свръхдоза. Още нямаме резултатите от кръвните проби. Иска се малко повече време.

— Наркотици ли? — каза невярващо Сара. — Какви наркотици?

— Кокаин — отвърна доктор Мъри. — Санитарите са донесли дори спринцовката, която е използвал.

— Никога не съм знаела, че Дънкан взема наркотици — рече Сара. — Твърдеше, че не употребява наркотици.

— Хората винаги лъжат, когато става дума за секс и за наркотици — каза доктор Мъри. — А при кокаина стига и една-единствена доза. Хората не разбират колко смъртоносен може да бъде. Мнозина посягат на него и това създава погрешно чувство за сигурност. Но както и да е, трябва на всяка цена да се свържем със семейството. Знаете ли телефонния номер?

Потресена от смъртта на Дънкан и от разкритието, че явно е вземал кокаин, Сара издекламира с вцепенена монотонност телефона на семейство Андрюс. Мисълта за наркотиците й помагаше да избегне мисълта за смъртта. Зачуди се откога ли Дънкан е започнал да взема кокаин. Всичко беше толкова трудно за разбиране. А мислеше, че го познава добре.