Непрогледност

5

6:45 ч сутринта, сряда

Манхатън

Оттам, където стоеше, Лори виждаше как брат й се насочва към езерото. Вървеше бързо и тя се уплаши, че може да хукне. Помисли си, че той знае за тинята и колко опасно дълбока е тя. И все пак брат й продължаваше, сякаш му е все едно.

— Шели! — извика Лори.

Той или не й обърна внимание, или не я чу. Лори изкрещя още веднъж с всички сили, но брат й пак не се обади. Тя хукна след него. Той бе само на крачка от ужасната тиня.

— Спри! — изкрещя Лори. — Не отивай до водата! Дръпни се!

Но Шели не спираше. Когато Лори стигна езерото, той вече беше затънал до кръста в черната тиня. Бе се обърнал към брега.

— Помогни ми! — извика брат й.

Лори спря на края. Протегна му ръка, ала не достигна неговата. Обърна се и изкрещя за помощ, но наоколо нямаше никой. Погледна пак Шели и видя, че е затънал до шия. В очите му имаше истински ужас. Затъваше все по-дълбоко; отвори уста и изкрещя.

Писъкът на Шели се сля с механичния звън, който изтръгна Лори от съня й. Все още протегнала отчаяно ръка, за да спаси брат си, тя замахна и бутна будилника от перваза. Със същото движение събори и полупразна чаша с вода и книгата, която бе чела предната вечер. Часовникът, чашата и книгата паднаха на пода.

Внезапното движение на Лори и трясъкът на вещите на пода така изненадаха котарака Том, че той първо скочи на бюрото, където събори повечето козметични принадлежности на Лори, а после на пердето. Не можа да стигне догоре, заби нокти в плата и го смъкна с тежестта си.

Суматохата и шумът изкараха Лори от леглото, преди тя да се усети. Чак след няколко секунди звънът на будилника я разбуди грубо. Тя протегна ръка надолу и успя да го изключи.

Постоя малко сред хаоса в стаята, за да си поеме дъх. Не бе сънувала този кошмар от години, може би от колежа, и въздействието му я разтревожи повече, отколкото разхвърляната стая. По челото й изби пот, тя усещаше как сърцето й бие в гърдите.

След като се съвзе, отиде в кухнята за лопатата — да събере строшените стъкла. После събра козметичните принадлежности и ги струпа на бюрото си. Пердето щеше да й отвори повече работа и реши да го оправи по-късно.

Намери Том скрит под канапето в хола. Примами го, сложи го в скута си и го гали, докато той замърка.

След десетина минути, тъкмо да влезе под душа, чу звънеца на вратата. „Какво има сега?“, помисли си тя, отиде с кърпа в ръка до вътрешния телефон и попита кой е.

— Томас — отвърна й някакъв глас.

— Кой Томас? — кресна му Лори.

— Шофьорът на доктор Шефилд — каза гласът. — Нося ви нещо по молба на доктора. Той не може да дойде, защото вече е в хирургията.

— Веднага слизам — рече Лори.

Тя навлече бързо дънки и тениска.

— Подранила си тази сутрин. — Дебра Енглър стоеше както обикновено до вратата й.

Лори видя с облекчение, че асансьорът най-сетне пристига.

Щом я забеляза, Томас допря с ръка шапката си за поздрав и каза, че се надява да не я е събудил. Носеше й дълга бяла кутия, вързана с плътна червена панделка. Лори му благодари за пакета и се върна горе.

Сложи кутията на масата в кухнята, развърза червената панделка и разтвори меката опаковъчна хартия вътре. Скътани върху нея, лежаха няколко десетки червени рози с дълги дръжки. Върху цветята имаше картичка с надпис: „До довечера, Джордан“.

Дъхът й спря. Никога никой не бе правил за нея такъв щедър жест и тя дори не знаеше как да реагира. Не бе сигурна дали е уместно да ги приеме. Но какво да стори? Не можеше да ги върне.

Лори протегна ръка, взе един от стръковете, вдъхна пролетната му свежест и погледна тъмнорубинения му цвят. Макар че розите я объркаха и смутиха, все пак трябваше да признае, че това е романтично и ласкателно.

Взе най-голямата ваза, която имаше, натопи половината рози във вода и ги отнесе в хола. Сложи вазата на масичката за кафе. Мина й през ума, че не е лошо да свикне да слага цветя в апартамента си. Ефектът от тях бе поразителен.

Като се върна в кухнята, Лори сложи капака на кутията и завърза панделката. Щом един букет рози могат да преобразят така апартамента й, какво остава за кабинета?

„О, боже!“, помисли си тя, като видя колко е часът. Притеснена, се съблече бързо и се пъхна под душа.

Беше почти осем и половина, когато пристигна в Службата по съдебна медицина, около половин час по-късно от обичайното. Понеже се чувстваше виновна, отиде направо в отделението за идентификация, макар че предпочиташе да занесе първо розите в кабинета си.

— Доктор Бингам иска да говори с теб — каза й Калвин веднага щом я видя. — Но бързо се връщай тук. Имаме много работа.

Лори остави куфарчето и кутията с рози на празното бюро. Розите я притесняваха, но Калвин с нищо не показа, че ги е видял. Тя се върна бързо в приемната и се представи на госпожа Санфорд. Лори бе най-малкото нащрек, помнеше какво стана, когато бе за последен път в кабинета на шефа си. Опита се да се сети какво ще иска той този път, но не можа.

— Сега говори по телефона — каза госпожа Санфорд. — Седнете, моля. Само за момент.

Лори отиде до кушетката, но още преди да седне, госпожа Санфорд вече казваше по вътрешния телефон: доктор Бингам е готов да я приеме.

Лори си пое дълбоко дъх и влезе в кабинета на шефа. Докато приближаваше бюрото му, той бе навел глава и пишеше нещо. Трябваше да почака, докато свърши. После доктор Бингам вдигна глава.

Известно време я изучаваше със стоманеносивите си очи. Сетне поклати глава и въздъхна.

— След месеци безукорна работа си търсите белята. Нима не си харесвате професията, докторе?

— Разбира се, че я харесвам, доктор Бингам — каза Лори обезпокоена.

— Седнете — покани я Бингам, скръсти ръце и ги сложи решително на бележника си.

Лори седна срещу него на ръба на стола.

— Тогава може би не ви харесва да работите точно тук — продължи той. Беше полувъпрос, полузаявление.

— Напротив — отвърна Лори. — Много ми харесва тук. Защо мислите така?

— Само по този начин мога да си обясня поведението ви.

Лори отвърна смело на погледа му.

— Нямам представа за какво поведение говорите — каза тя.

— Говоря за посещението ви вчера следобед в апартамента на покойния Дънкан Андрюс, където явно сте успели да влезете със служебната си карта. Бяхте ли наистина там, или са ме заблудили?

— Да, бях — потвърди Лори.

— А Калвин не ви ли обясни, че от кметството ни оказват известен натиск във връзка с този случай?

— Спомена нещо в този смисъл — отвърна Лори. — Но официалната причина за смъртта бе единственото по случая, което обсъди с мен.

— А това не ви ли наведе на мисълта, че този случай е особен и може би трябва да бъдете възможно най-предпазлива?

Лори се опита да се сети кой се е оплакал от посещението й. И защо. В никакъв случай не беше Сара Уедърби. Усети, че доктор Бингам чака отговор.

— Не мислех, че посещението ми ще обезпокои някого — отвърна тя най-сетне.

— Вярно, че не сте мислили — додаде доктор Бингам. — За съжаление си личи. Можете ли да ми кажете защо отидохте в апартамента? В края на краищата трупът е изнесен. Боже мой, вие вече дори сте свършили с аутопсията. А на всичко отгоре имаме и следователи медици, които вършат тази работа. Следователи, които сме предупредили да не се месят точно в този случай. И отново се връщам на въпроса: защо го направихте?

Лори се опита да измисли обяснение, без да издава чувствата си. Не искаше да обсъжда смъртта на брат си с доктор Бингам, поне не сега.

— Попитах ви нещо, доктор Монтгомъри — каза Бингам, след като Лори не му отвърна.

— При аутопсията не намерих нищо — отговори тя накрая. — Нямаше патологични признаци. Сигурно съм отишла там от отчаяние — да видя дали в апартамента няма нещо, което да подскаже, че освен явно взетите от този човек наркотици има и друго.

— Не само това. Поискали сте от Черил Майърс да види анамнезата му.

— Да — каза Лори.

— В друг случай подобна инициатива щеше да е похвална — продължи Бингам. — Но при тези обстоятелства само увеличава проблемите на службата ни. Бащата, който има връзки във висшите политически кръгове, е разбрал, че сте ходили в апартамента, и е вдигнал врява до бога, сякаш сме решили да му съсипем предизборната кампания за сенатор. И всичко това като капак след случая в Сентръл Парк, който вече ни донесе достатъчно неприятности с кметството. Повече не ни трябват. Разбирате ли ме?

— Да, сър — потвърди Лори.

— Дано — каза Бингам и сведе поглед към книжата на бюрото си. — Друго няма, доктор Монтгомъри.

Лори излезе от кабинета на шефа и си пое дълбоко дъх. Никога досега не бе така застрашавана от уволнение. Два неприятни разговора в кабинета на шефа за два дни. Знаеше, че ако има още един, ще я изхвърлят.

— Оправихте ли се с шефа? — попита Калвин, когато тя се върна.

— Надявам се — каза Лори.

— Аз също — рече той. — Защото ми трябваш в най-добрата си форма. — Даде й няколко папки. — За днес имаш четири случая. Два на смърт от свръхдоза, както при Дънкан Андрюс, и още два трупа, извадени от водата. Бих добавил, пресни-пресни. Реших, че след като вчера се занимава с подобни случаи, днес ще ги оправиш най-бързо. Затрупани сме с работа. На някои хора съм дал по пет случая, така че ти имаш късмет.

Лори прелисти папките, за да види дали съдържат всичко. После ги отнесе заедно с куфарчето си и кутията с розите в кабинета. Преди да се заеме с работа, отиде в лабораторията и помоли за най-голямата колба, която имат. Извади розите от кутията, подреди ги и напълни колбата с вода. Сложи цветята на масата в лабораторията и се дръпна назад да види как изглеждат. Усмихна се против волята си — бяха така очебийно неуместни тук.

Седна на бюрото си и отвори първата папка. Но не можа да свърши нищо. Още щом я отгърна, на вратата се почука.

— Да — каза тя.

Вратата се отвори бавно и надникна Лу Солдано.

— Дано не преча — каза той. — Сигурен съм, че не си ме очаквала.

Изглеждаше така, сякаш нощес изобщо не си бе лягал. Беше с панталони, които висяха като торба, и неизгладено сако. Не бе успял да се избръсне.

— Не ми пречиш — каза Лори. — Влизай.

— Как си днес? — попита той, след като влезе и седна с шапката на коленете.

— Горе-долу добре, само дето шефът ми се поскара.

— Нали не защото бях тук вчера? — попита Лу.

— Не — отвърна Лори. — Защото вчера сторих нещо, което явно не е трябвало да правя. Но винаги е по-лесно да го разбереш след това.

— Дано нямаш нищо против, че днес идвам пак, но научих, че са ти възложили още случаи като бедния Франки. Били са намерени почти на същото място от същия нощен пазач. Затова още в пет часа сутринта бях на Саут стрийт до пристанището. Я! — ахна той, изведнъж съгледал колбата. — Изискани цветя! Вчера ги нямаше.

— Харесват ли ти? — попита тя.

— Възхитителни са — рече Лу. — От някой обожател ли са?

Лори не знаеше как да отговори.

— Може и така да се каже.

— Е, много мило — допълни Лу, а после сведе поглед и заоправя периферията на шапката си. — Както и да е, доктор Уошингтън ми предаде, че ти е възложил тези случаи, затова дойдох. Имаш ли нещо против пак да погледам?

— Не, нямам — каза Лори. — Ако смяташ, че можеш да изтърпиш още няколко аутопсии, ще се радвам да дойдеш с мен.

— Почти сигурен съм, че поне един от случаите е свързан с Франки — рече Лу, като се наведе напред. — Казва се Бруно Марчезе. На години е бил колкото Франки. Заемал е горе-долу същото положение в мафията. А научихме толкова много за него така бързо, защото намерихме портфейла му в джоба също както при Франки. Явно, който го е убил, е искал веднага да се разбере за смъртта му, все едно е дал обява. При Франки решихме, че е щастлива случайност. Но стане ли два пъти, вече знаем, че е нарочно. Затова се обезпокоихме — сигурно се готви нещо голямо, например безжалостна война между двата клана. Ако е така, трябва да я предотвратим. Във всяка война загиват много невинни хора.

— По същия начин ли е убит? — попита Лори, като ровеше в папките, за да намери тази на Бруно.

— По същия — потвърди Лу. — Екзекуция в гангстерски стил. Застрелян в тила от близко разстояние.

— И с малокалибрен куршум — добави Лори, след като свърши с папката на Бруно, и вдигна слушалката.

Набра номера на моргата. Когато вдигнаха, поиска да говори с Вини.

— Днес пак ли сме заедно? — попита тя.

— Сложили са ни заедно до края на седмицата — отговори Вини.

— Имаме двама „плувци“ — съобщи му Лори. — Бруно Марчезе и… — Тя погледна към Лу. — Как се казва другият?

— Не знаем — отвърна Лу. — Нямаме идентификация.

— Без портфейл ли е? — попита Лори.

— По-лошо — отговори лейтенантът. — Без глава и без ръце. Този изобщо не са искали да го идентифицираме.

— Прекрасно! — каза Лори саркастично. — Стъблото не е така ценно без главата. — После продължи по телефона: — Искам непременно да направите рентгенови снимки на Бруно Марчезе и на обезглавения.

— Вече действаме — отвърна Вини. — Но ще сме готови след малко. Чакат на опашка. Тук е напечено. Снощи в Харлем е имало някаква гангстерска война, затова сме затрупани със смъртни случаи от огнестрелни рани. А, между другото, обезглавеният труп е жена, а не мъж. Ти кога ще слезеш?

— След малко — рече Лори. — Трябва да видя дали жената е била изнасилена. — Тя затвори телефона и погледна детектива. — Не си ми казал, че единият от „плувците“ е жена.

— Не ме остави да ти кажа — отвърна Лу.

— Карай — махна тя. — За съжаление случаите, които те интересуват, няма да са първи.

— Нищо — рече Лу. — Харесва ми да гледам как работиш.

Лори хвърли досието на обезглавената жена. После се зае с папката на един от случаите на смърт от свръхдоза. Стигна само до рапорта на следователя и се пресегна за последната папка. Прегледа и материалите в нея.

— Много интересно — каза тя и погледна Лу. — Доктор Уошингтън твърди, че тези случаи са същите като Дънкан Андрюс. И през ум не ми мина, че го казва буквално. Какво съвпадение!

— Свръхдози кокаин ли? — попита детективът.

— Да — отговори Лори. — Но не в това е съвпадението. Единият е банкер, а другата — редакторка.

— Какво толкова му е чудното? — поинтересува се Лу.

— Демографията — рече Лори. — И тримата са преуспели хора, професионалисти с добра работа, млади, неженени. Тук ни докарват умрели от свръхдози, които са от съвсем друга социална прослойка.

— Пак те питам: какво толкова му е чудното? Нали точно тази прослойка, преуспелите млади хора, направиха кокаина толкова моден? Какво те изненадва?

— Не това, че са вземали кокаин — започна бавно Лори. — Не съм толкова наивна. Зад лустрото на материалния успех може да се крие доста сериозно пристрастяване. Но хората, починали от свръхдоза, чиито трупове пристигат тук, са обикновено от дъното на обществото. Ужасяващият крек употребяват все бедняци от нисшите класи. От време на време наистина има и преуспели, но докато наркотикът ги убие, вече са загубили всичко: работа, семейство, пари. А тези, последните случаи, не са типични. Затова си мисля дали няма и някаква отрова в наркотика. Къде сложих статията от „Американ Джърнъл ъв Медисин“? — Тя сякаш говореше повече на себе си. — А, ето я! — Лори измъкна копие от статията и го даде на Лу. — Уличният кокаин винаги се примесва с нещо, обикновено със захар или стимуланти. Но понякога му слагат и разни страхотии. Статията е за няколко отравяния с килограм кокаин, примесен със стрихнин.

— Гледай ти! — ахна детективът, като прелистваше статията. — Е, това вече е „пътуване“1!

— Да, бързо пътуване до моргата — съгласи се Лори. — Тези три доста нетипични случая на смърт от свръхдоза с поразително подобна демография през последните два дни ме карат да си мисля дали убитите не са си купили кокаина от един и същ „замърсен“ източник.

— Увличаш се — рече Лу. — Само от три случая… А и честно казано, дори да си права, много важно!

— Как така много важно? — Лори не можеше да повярва на ушите си.

— Нашият град гъмжи от толкова проблеми, по улиците му има толкова насилие и престъпления, затова ми е трудно да съчувствам на тези трима фукльовци, които си прекарват свободното време в наркотично опиянение. Честно казано, повече ме е грижа за такива нещастници като обезглавената жена, която ни чака на долния етаж.

Лори бе смаяна, ала преди да почне да го укорява, телефонът звънна. Тя вдигна слушалката и чу изненадана гласа на Джордан Шефилд.

— Свърших първия си случай — каза той. — Мина по ноти. Сигурен съм, че баронът ще остане доволен.

— Радвам се да го чуя — отвърна Лори и погледна смутено Лу.

— Получи ли цветята? — попита Джордан.

— Да — потвърди тя. — В момента ги гледам. Благодаря ти. Точно такива ми бе предписал докторът.

— Много умно — засмя се Джордан. — Стори ми се подходящ начин да ти кажа с какво нетърпение очаквам да се видим довечера.

— Цветята може би спадат към същата категория като твоята лимузина — добави Лори. — Разточителство. Но е хубаво, че си се сетил за мен.

— Е, просто исках да те чуя. Сега трябва да се връщам в операционната — рече Джордан. — Ще се видим в осем.

— Извинявай — поде Лу, след като Лори затвори. — Трябваше да ми кажеш, че разговорът е личен. Щях да изляза.

— Обикновено не ми се обаждат тук по лични въпроси, затова се изненадах — отвърна Лори.

— Букет рози. Лимузина. Сигурно е интересен човек.

— Да, интересен е — потвърди тя. — Всъщност снощи ми каза нещо, което и на теб ще ти се стори интересно.

— Не ми се вярва — отговори Лу. — И все пак съм целият слух.

— Човекът, който ми се обади, е лекар — продължи Лори. — Името му е Джордан Шефилд. Може да си го чувал. Известен е. Все едно, снощи той ми каза, че лекувал един, от когото ти толкова се интересуваш: Пол Серино.

— Без майтап! — ахна Лу. Беше изненадан. И заинтригуван.

— Джордан Шефилд е офталмолог — обясни Лори.

— Момент — спря я той, като вдигна ръка, а с другата бръкна в джоба на сакото си и извади изтъркан бележник и химикалка. — Чакай да го запиша.

Прехапал език, детективът си отбеляза името на Джордан. После попита Лори как се пише „офталмолог“.

— Не е ли същото като „оптометрик“? — попита Лу.

— Не — отвърна Лори. — Офталмологът е лекар, който се занимава с очна хирургия и изобщо с окото. Оптометрикът пък по-скоро коригира зрителни проблеми с очила и контактни лещи.

— А оптикът? — поинтересува се лейтенантът. — Винаги съм ги бъркал. Никой не ми ги е обяснявал.

— Оптиците изпълняват рецепти за очила — уточни Лори. — Написани от офталмолог или оптометрик.

— Вече ми е ясно — заяви Лу. — Сега ми кажи за доктор Шефилд и Пол Серино.

— Тъкмо това е най-интересното — каза Лори. — Джордан ми спомена, че лекувал Серино от изгаряния на очите с киселина. Някой е хвърлил киселина в очите му, за да го ослепи.

— Не думай! — ахна Лу. — Това обяснява много неща. Като например тези две гангстерски екзекуции на хора от клана на Лучия. Ами очите на Франки? Може ли да е било киселина?

— Да — потвърди Лори. — Възможно е. Трудно е да се установи, защото Франки е бил в Ийст Ривър, но, общо взето, уврежданията на очите му могат да са и от киселина.

— Можеш ли да получиш документ от вашата лаборатория, че е било киселина? Така ще стигна до големия пробив, за който мечтая.

— Разбира се, ще опитаме — рече Лори. — Но ще е трудно, нали ти казах, че е изваден от реката. Ще видим и куршума от днешния случай. Току-виж, е същият като при Франки.

— От месеци не съм се вълнувал така — сподели лейтенантът.

— Хайде! — подкани го Лори. — Да видим какво можем да направим.

Двамата слязоха заедно в лабораторията. Лори намери завеждащия, доктор Джон де Врийс, токсиколог, висок, слаб мъж с хлътнали страни и академична бледност. Беше облечен с изцапана лабораторна престилка, с няколко размера по-тясна, отколкото бе нужно.

Лори ги запозна и попита дали вече има резултати от случаите от предишния ден.

— Някои може би са готови — каза й Джон. — Имате ли номерата им?

— Разбира се — отговори Лори.

— Елате в кабинета ми — покани ги Джон и ги заведе в тясна стаичка, задръстена с книги и купища научни списания.

Наведе се над бюрото и натисна няколко клавиша на компютъра.

— Кои са номерата? — попита той.

Лори му каза номера на Дънкан Андрюс и той го вкара в компютъра.

— Имало е кокаин в кръвта и урината — обясни Джон, четейки от екрана. — И то във високи концентрации. Но сме правили хроматография само на тънкия слой.

— Някакви замърсители или други наркотици? — попита Лори.

— Дотук не — отвърна Джон и се изправи. — Но щом намерим време, ще приложим газова хроматография и спектрометрия. Имаме много работа.

— Това е случай на смърт от свръхдоза кокаин, ала е малко нетипичен, защото покойният не е бил пристрастен. Ако е употребявал наркотици — а семейството му се кълне, че не е — това не му е пречило в живота. Бил е преуспял, стабилен гражданин, човек, който никога няма да вземе свръхдоза. Така че смъртта му е може би малко необичайна, но случаят не е изключителен. Кокаинът често е наркотикът на висшето общество. Ала ето че днес, ден по-късно, пристигат още двама починали от свръхдоза. Опасявам се, че някоя пратка кокаин е смесена с отрова. Сигурно тя е убила тези хора, които, изглежда, случайно са посегнали към опиата. Ще ви бъда много благодарна, ако направите изследванията възможно най-бързо. Може и да спасим живота на някого.

— Ще направя каквото мога — рече Джон. — Но вече ви казах, много сме заети. Нали искахте да ме питате и за още един случай?

Лори му даде номера на Франк де Паскуале и той погледна екрана.

— Само незначителни количества канабиноид в урината. При скрининга няма нищо друго.

— Имаше малко тъкан от окото — каза Лори. — В нея намерихте ли нещо?

— Още не сме я обработили — отвърна Джон.

— Окото ми се стори изгорено — добави Лори. — Сега подозираме, че е от киселина. Бихте ли проверили за киселина? Може би ще се наложи да получим документ.

— Ще направя каквото мога.

Лори благодари на Джон и даде знак на Лу да дойде с нея до асансьора. Докато вървяха, тя клатеше глава.

— Да получиш информация от него е все едно да изстискаш вода от камък — оплака се Лори.

— Изглеждаше капнал от умора — рече детективът. — Или никак не си обича работата. Едно от двете.

— Ще ти кажа в негова защита, че е много зает — отвърна Лори. — За лабораторията му са отпуснати много малко средства, както и за всичко тук, затова е назначил възможно най-малък щат. Но се надявам, че ще намери време да потърси замърсител в случаите с наркотиците. Колкото повече си мисля за това, толкова повече се убеждавам, че съм права.

Когато стигнаха до асансьорите, Лори си погледна часовника.

— Трябва да побързам! — Тя вдигна поглед към Лу. — Не мога да си позволя да ядосвам нито доктор Уошингтън, нито доктор Бингам. Ще ме изхвърлят на улицата и ще има да си търся нова работа.

Лейтенантът я погледна в очите.

— Тези случаи на смърт от свръхдоза, изглежда, наистина те тревожат.

— Да — призна Лори.

Тя отвърна очи и погледна към таблото за етажите. Думите на Лу й припомниха кошмара от сутринта. Надяваше се той да не спомене брат й. Слава богу, че вратата на асансьора се отвори и те влязоха вътре.

Сложиха си престилки и влязоха в централната зала за аутопсии. Там бръмчеше като в кошер. На всяка маса имаше труп. Лори забеляза, че дори Калвин работи на първата. Явно нещо налагаше да е там, защото той нямаше навика да се занимава с обикновени случаи.

Първият случай на Лори беше на масата. Вини си бе позволил да извади всички инструменти, които според него щяха да й трябват. Покойният се казваше Робърт Евънс, двадесет и девет годишен.

Лори остави папките и превърнала се в строг професионалист, започна с внимателен външен оглед. Вече го беше преполовила, когато усети, че Лу не стои насреща й. Вдигна глава и го видя до себе си.

— Извинявай, не те включвах — каза тя.

— Разбирам — отвърна детективът. — Прави каквото знаеш, не ми обръщай внимание. Виждам, че си имате много работа. Не искам да ви преча.

— Няма да ми пречиш — рече Лори. — Ако искаш да гледаш, ела насам.

Лу обиколи масата, като внимаваше къде стъпва. Бе скръстил ръце зад гърба си. Погледна Робърт Евънс.

— Нещо интересно ли намери? — попита той.

— Този нещастник се е гърчил като Дънкан Андрюс — отговори Лори. — Доказват го раните и охлузванията, а също прехапаният език. Има и нещо друго. Погледни костта на ръката. Виждаш ли обезцветената дупчица? Помниш ли, че и Дънкан Андрюс имаше такава?

— Да — каза Лу. — Тук си е бил наркотика венозно.

— Точно така — съгласи се Лори. — С други думи, Евънс е приел наркотика по същия начин, както и Андрюс.

— Е, и какво?

— Вчера ти казах, че кокаинът може да се приема по много начини. Но обикновено го смъркат или, както е медицинският термин, инсуфлират го.

— А може ли с пушене? — попита Лу.

— Ти ми говориш за крека. Кокаиновият хидрохлорид прилича на сол, не е летлив и не може да се пуши. За да се пуши, трябва да се превърне в свободна основа: крек. Там е работата, че макар обичайната форма на кокаина да може да се инжектира, това обикновено не се прави. Любопитното е, че и в двата случая е бил вкаран венозно, макар че не знаем какво следва от това.

— Не беше ли обичайно през шестдесетте години човек да си инжектира кокаин? — попита Лу.

— Само когато е смесен с хероин в така наречената „бърза топка“. — Лори затвори за миг очи, пое си дълбоко дъх и въздъхна.

— Добре ли си? — попита я лейтенантът.

— Да — отвърна тя.

— Може пък да сме свидетели на началото на нова мода — предположи Лу.

— Дано не е така — каза Лори. — Но ако сме, тя е твърде смъртоносна, за да се задържи дълго.

Петнадесет минути по-късно, когато Лори заби скалпела в гръдния кош на Робърт Евънс, Лу трепна. Въпреки че Евънс бе мъртъв и кръв нямаше, лейтенантът не можеше да се отърве от мисълта, че острият като бръснач нож се забива в човешка плът като неговата.

Лори не откри никакви патологични данни и приключи бързо вътрешния оглед. Докато Вини отнасяше трупа и внасяше Бруно Марчезе, Лори и Лу отидоха в рентгеновата стаичка, за да видят снимките на Бруно и на обезглавената жена.

— Куршумът е влязъл на същото място — каза Лори, посочила светлата точка в очертанията на черепа на Бруно.

— Изглежда с малко по-голям калибър — забеляза Лу. — Може и да греша, но според мен не е от същия пистолет.

— Ако се окажеш прав, печелиш по точки — каза Лори.

Тя намести върху екрана снимката с цялото тяло на Бруно и я огледа с опитно око. Не видя никакви отклонения и я смени с рентгеновата снимка на нещастната жена.

— Добре че направихме тази снимка — каза Лори.

— Защо? — попита детективът, като гледаше втренчено мъглявите сенки.

— Как, нищо необичайно ли не виждаш? — учуди се тя.

— Не — отговори Лу. — И не разбирам какво вие, докторите, забелязвате на тези снимки. Куршумът да, той ти се набива в очите, но всичко останало ми изглежда като размазани петна.

— Не мога да повярвам, че не го виждаш — усъмни се Лори.

— Добре, аз съм сляп — съгласи се лейтенантът. — Затова ми кажи ти.

— Главата и ръцете! — рече Лори. — Липсват.

— Невъзможна си! — прошепна през смях Лу, за да не чуят от съседната маса.

— Е, това не е ли необичайно? — подразни го Лори.

След като свършиха с рентгеновите снимки, двамата се върнаха тъкмо навреме, за да помогнат на Вини да премести Бруно от количката на масата. Лу посегна да помогне, но Лори го спря, защото нямаше ръкавици. За да пести време, тя веднага се зае с проснатото по очи тяло.

Входната рана приличаше много на тази на Франки, макар че диаметърът бе малко по-голям, което означаваше, че пистолетът е бил по-далеч. Двамата с Вини направиха всички необходими снимки и взеха пробите, после обърнаха трупа по гръб.

Най-напред Лори прегледа очите. Нямаше нищо необичайно.

— След онова, което каза горе, се надявах, че очите ще ни подскажат нещо — обади се Лу.

— И аз — призна Лори. — Искаше ми се да направиш своя пробив.

— Все пак може да е важно — каза Лу. — Ако и на Пол Серино, и на Франк де Паскуале са им хвърлили киселина в очите, връзка определено съществува. Според мен си струва да отида до Куинс и да си поприказвам с Пол.

След като свърши външния оглед, Лори пое скалпела от Вини и започна вътрешния. И в този случай нямаше отклонения и работата вървеше много бързо.

Щом приключи аутопсията на Бруно, Вини го откара и докара втория „плувец“. Докато Лори му помагаше да прехвърли тялото на масата, някой от съседната маса извика:

— Откъде е този труп, Лори? От Сънната дупка ли?

След като смехът затихна, детективът се наведе към ухото на Лори.

— Колко грубо — закачи я той. — Да ида ли да му забия един?

Тя се засмя.

— Черен хумор. Винаги е играл роля в патологията. — Огледа шията и откъснатите крайници. — Отрязани са след смъртта — определи тя.

— Колко утешително — обади се Лу. Усещаше как с всеки следващ случай му се повдига все повече. Едвам издържаше на този разчленен труп.

— Главата и ръцете са отрязани грубо — каза Лори. — Погледни какви следи е оставил трионът върху откритите кости. Разбира се, част от тъканта е била изядена от риби или раци.

Лу се насили да погледне. Вече му се гадеше.

— Останалата част от трупа не е в такъв окаян вид — отбеляза Лори. — Няма следи от човешки ухапвания.

Лу преглътна отново.

— Ти очакваше да има ли?

— При изнасилване — да. Понякога. Трябва да ги търсиш, иначе може да не ги забележиш.

— Ще гледам да го запомня — каза Лу.

Лори огледа внимателно гръдния кош и коремната кухина. Забеляза само едно — белег горе вдясно, по линията на ребрата.

— Може да се окаже важен при идентифицирането — поясни тя, като посочи белега. — Сигурно е от операция на жлъчката.

— Ами ако трупът не бъде идентифициран? — попита Лу.

— Тогава ще остане в хладилника няколко седмици — каза Лори. — Ако и дотогава още не сме разбрали коя е, ще свърши в един от чамовите ковчези в залата.

Лори извади комплекта за изследване за изнасилване и го подреди на масата.

— Почти няма смисъл да го правя, след като трупът е бил във водата, но все пак си струва да опитам.

Докато вземаше пробите, тя попита Лу дали според него случаят е свързан с този на Франк или Бруно.

— Не мога да бъда сигурен, но имам известни подозрения. Изпратил съм хора, между тях и водолази от полицията, които търсят главата и ръцете. Ще ти кажа едно — който е хвърлил тази жена в реката, не е искал тя да бъде идентифицирана. Като знаем подводните течения и приливите и отливите към Ийст Ривър, тя вероятно е била хвърлена горе-долу на същото място като Франки и Бруно, щом е била намерена в близост. Така че мен ако питаш, има връзка.

— Каква според теб е вероятността да намерят ръцете или главата? — попита Лори.

— Немного голяма — отговори Лу. — Може да са потънали, където е хвърлен трупът, а може изобщо да не са в реката.

Лори вече се бе заела с аутопсията. Забеляза, че жертвата е имала две операции — на жлъчката, както вече бе предположила, и на матката.

След като приключи с три от четирите си случая преди обяд, реши, че може да си позволи да пийнат набързо с Лу по едно кафе. Лейтенантът радостно се съгласи и каза, че след сутрешното изпитание ще му дойде добре да се подкрепи. Освен това трябваше да се връща в службата. След като видя аутопсията на двамата „плувци“, мозъкът му вече не работеше. Затова се пошегува, че Лори ще трябва да поеме втората „свръхдоза“ без негова помощ.

Тя си свали очилата, престилката и халата и заведе Лу при кафемашината до залата за идентифициране. Беше на горния етаж, затова се качиха по стълбището. Лори седна на стола до писалището, а Лу се настани на ъгъла на бюрото. Както и предишния ден, когато си тръгваше, лейтенантът се промени. Стана непохватен и силно се смущаваше. Дори разплиска малко от кафето по престилката, която бе облякъл за аутопсиите.

— Извинявай — каза той, както бършеше петната с носна кърпа. — Дано не остане леке.

— Я не се занасяй, Лу — отвърна Лори. — По тези престилки е имало и по-ужасни петна.

— Да, сигурно — рече той.

— Имаш ли да ми казваш нещо? — попита Лори.

— Да — отговори Лу и заби поглед в кафето. — Да те поканя да вечеряме днес заедно. Знам едно чудесно заведение в Малката Италия, на Мълбъри стрийт.

— Я чакай — каза Лори. — Вчера ме попита дали съм омъжена. А не ми каза дали си женен.

— Не съм — отговори той.

— Никога ли не си бил? — поинтересува се тя.

— А, женил съм се — каза Лу. — От няколко години съм разведен. Имам две деца, момиче на седем години и момче на пет.

— Виждаш ли се с тях?

— Разбира се — отвърна Лу. — Ти как мислиш? Че няма да си виждам децата? Вземам ги всеки уикенд.

— Не се засягай — каза Лори. — Просто ми беше интересно. Вчера, като си тръгна, се сетих, че ме попита дали съм омъжена, без да споменеш дали си женен.

— Пропуснах — рече Лу. — Та какво ще кажеш за вечерята?

— Довечера съм заета — отвърна Лори.

— Е, нищо! — въздъхна той. — Разпитваш ме дали съм женен и дали имам деца, а после ме разкарваш. Сигурно имаш среща с онзи баровец — доктора с розите и лъскавата кола. Едва ли мога да се меря с него. — Лу стана внезапно. — Е, да си вървя.

— Не се дръж като госпожица — укори го Лори. — Казах само, че довечера съм заета.

— Като госпожица ли? Ще го имам предвид. И тази сутрин научих нещо за себе си. Много ти благодаря. Ако намериш нещо интересно при „плувците“, моля те, обади ми се.

С тези думи Лу хвърли пластмасовата си чашка в кошчето и излезе от стаята.

Лори продължи да седи и да си пие кафето. Знаеше, че е обидила Лу, и не й беше приятно. Но смяташе, че той се държи като хлапе. Част от „пролетарския“ му чар, който бе доловила предишния ден, вече се изпаряваше.

Изпи кафето и се върна в залата за аутопсии при четвъртия случай за деня: Марион Оувърстрийт, двадесет и осем годишна, редакторка в голямо нюйоркско издателство.

— Има ли нещо по-особено при този случай? — попита Вини.

Бързаше да започват. Лори поклати глава и погледна младата жена на масата. Жалко за нея! Запита се дали е щяла да посегне към наркотиците, ако е знаела колко ужасна е цената.

Аутопсията мина бързо. Лори и Вини се бяха сработили и почти не разговаряха. Случаят приличаше като две капки вода на тези на Дънкан Андрюс и Робърт Евънс, и Оувърстрийт си беше инжектирала наркотика, а не го бе смъркала. Имаше само няколко дребни изненади, които Лори щеше да провери чрез Черил Майърс или някой друг от лабораторията. Към един без нещо си тръгна от централната зала за аутопсии.

Преоблече се и реши сама да занесе пробите от днешните случаи в токсикологията. Искаше пак да поговори с токсиколога. Намери Де Врийс в кабинета му. Обядваше. На бюрото му бе отворена старомодна кутия за сандвичи с термос, вграден в извития капак.

— Свърших с двата случая на свръхдоза — поде Лори. — Донесох токсикологичните проби.

— Оставете ги на гишето в лабораторията — каза й той.

Държеше по един сандвич и в двете си ръце.

— Случайно да сте намерили замърсител в случая на Андрюс? — попита тя с надежда.

— Бяхте тук само преди няколко часа. Ако открия нещо, ще ви се обадя.

— Възможно най-бързо — подкани го Лори. — Не искам да ви досаждам, но съм повече от сигурна, че е имало замърсител. Ако е така, искам да го знам.

— Ще го открием, ако има. Само не ни давайте зор.

— Благодаря — каза Лори. — Ще се опитам да бъда търпелива. Просто…

— Знам, знам — прекъсна я Джон. — Вече съм наясно. Моля ви!

— Тръгвам си — рече тя и вдигна ръце, все едно че се предава.

Върна се в кабинета, хапна малко, издиктува резултатите от сутрешните аутопсии и се опита да поработи върху документацията. Но се усети, че пак мисли за случаите с наркотиците.

Най-много се страхуваше да няма още като тях. Ако някой в града пласираше замърсен кокаин, сто на сто щеше да има още покойници. Сега топката беше у Джон. Лори вече не можеше да направи нищо.

Или можеше? Как да предотврати да не починат и други? Ключът беше в едно — да предупреди обществеността. Нали Бингам току-що й бе дръпнал лекция, че носят обществена и политическа отговорност?

С тази мисъл Лори вдигна слушалката и се обади на секретарката на шефа. Попита госпожа Санфорд дали той може да й отдели малко време.

— Ще успея да ви вместя — обеща Санфорд, — но елате веднага. Доктор Бингам е на обяд в кметството.

Когато влезе в кабинета, тя видя, че главният лекар няма намерение да й отделя повече от минута. Попита я защо е дошла и Лори изложи трите случая на смърт от свръхдоза възможно най-сбито. Наблегна на доброто обществено положение на жертвите, на това, че никой от тях не е бил съвсем пристрастен и че и тримата са си инжектирали наркотика венозно.

— Ясно — каза Бингам. — Какво е заключението ви?

— Боя се, че това е началото на цяла серия — отговори Лори. — Според мен в някоя пратка кокаин има токсичен замърсител.

— Но случаите са само три, не отивате ли твърде далеч?

— Предпочитам да останат само три — каза Лори.

— Достойно за възхищение — рече Бингам. — Ала сигурна ли сте, че пратката е замърсена? Джон какво казва?

— Още изследва пробите — отговори Лори.

— И нищо ли не е намерил?

— Още не — призна Лори. — Но дотук е приложил само тънкослойна хроматография.

— Е, явно трябва да изчакаме заключението му — каза Бингам и стана.

Лори продължи да седи. След като бе стигнала дотук, нямаше намерение да се отказва.

— Дали да не направим изявление за печата — поде пак тя — и да предупредим хората.

— Изключено — отсече Бингам. — Нямам намерение да рискувам доброто име на Службата заради предположение, което се основава на три случая. Не идвате ли малко прибързано при мен? Защо не изчакате резултатите? Освен това в такова изявление трябва да споменем имена и тогава организацията на Андрюс веднага ще прати кмета да ме хване за гушата.

— Да, само предположение е — съгласи се Лори.

— Благодаря ви, докторе — каза Бингам. — А сега извинявайте, но вече закъснявам.

Лори бе огорчена, че Бингам не й е обърнал внимание, но без доказателства не можеше да настоява. Просто й се искаше да предотврати на масата й да се появят още няколко такива случая на смърт от свръхдози.

Тъкмо тогава й хрумна нещо. Обучението й по съдебна медицина в Маями включваше и разследване на място. Може би ако обиколеше местата на бъдещите трагедии, щеше да забележи важни улики.

Отиде в отделението по съдебна медицина и завари шефа му Барт Арнолд да седи зад бюрото. Той я изслуша между два от безбройните си телефонни разговори. Лори му каза да й съобщи, ако има още случаи на смърт от свръхдоза като тези, на които е правила аутопсия. Бе пределно ясна. Барт я увери, че ще предаде на всички, включително и на лекарите от нощното дежурство.

Лори тъкмо се канеше да се върне в кабинета си, когато се сети да поиска аутопсиите на подобни „свръхдози“ да бъдат възложени на нея. Значи трябваше да се види с Калвин.

— Винаги се тревожа, когато някой от екипа иска да ме види — каза й Калвин, когато тя надникна в кабинета му. — Какво има, доктор Монтгомъри? Дано да не е за отпуск. Толкова сме претрупани с работа, че решихме тази година да не даваме отпуски.

— Искам отпуск! — засмя се Лори. Калвин може да беше и грубиян, но тя го харесваше и уважаваше. — Благодаря, че сутринта ми възложи двата случая на свръхдоза.

Калвин вдигна вежди.

— Виж ти! Никой досега не ми е благодарил, че съм му възложил случай. Но защо ми се струва, че не си дошла само за това?

— Защото по природа си мнителен — подразни го Лори. — Наистина случаите са интересни, възлагай ми ги всичките.

— И таз добра, някой да се натиска за работа! — ахна Калвин. — Това стопля сърцето на всеки клет администратор. Дадено бе! Ще получиш всичко, което искаш. Но за да не стават грешки, какво имаш предвид под „всички“? Ако поемеш всичките „свръхдози“, ще се наложи да висиш тук денонощно.

— Свръхдози, от които са починали хора с добро обществено положение или в които е имало токсини — отговори Лори. — Като двата, които ми възложи сутринта. Хора на двадесет-тридесет години, образовани, в добро физическо състояние.

— Лично ще се погрижа да ги получиш всичките — каза Калвин весело. — Но съм длъжен да те предупредя: ако работиш извънредно, не чакай пари.

— Дано не се наложи — рече Лори.

Сбогува се с Калвин, върна се в кабинета и запретна ръкави. Добрите резултати от срещата с Калвин компенсираха неуспеха с Бингам, затова поуспокоена, тя успя да се съсредоточи. Отхвърли повече работа, отколкото бе очаквала, описа доста случаи, включително почти всички аутопсии от края на седмицата. Дори й остана време да утеши родители, чието бебе бе умряло внезапно в креватчето си. Обясни им, че нямат никаква вина.

В ранния следобед възникна само един проблем — обади й се Черил Майърс, която й каза, че не е открила Дънкан Андрюс да е боледувал от нещо. Бил стъпвал в болница само веднъж преди петнадесетина години, когато по време на футболен мач в гимназията си счупил ръката.

— Да търся ли още? — попита Черил след кратка пауза.

— Да — каза Лори. — Няма да навреди. Виж дали е боледувал като малък.

Знаеше, че може да разчита само на чудо, и пак искаше всичко да е изпипано. Тогава вече можеше да се обърне към Калвин Уошингтън. Лу беше прав: ако властниците искаха да изопачат резултатите, трябваше да го направят сами.

Надвечер Лори отново се сети за случаите с наркотиците. Хрумна й да види къде са живели Евънс и Оувърстрийт. Хвана такси на Първо авеню и каза на шофьора да я закара в южния край на Сентръл Парк. Адресът на Евънс бе близо до Кълъмбъс Съркъл.

Когато таксито спря, Лори помоли шофьора да я изчака. Слезе, за да огледа хубаво сградата. Опита се да си спомни кой друг живее в района. Сигурно някоя кинозвезда, а може би и десетина кинозвезди. С гледка към парка и в близост до Пето авеню, кварталът бе може би най-хубавият в Манхатън.

Както стоеше на улицата, тя се опита да си представи Робърт Евънс, който крачи уверено и влиза в сградата с куфарче в ръце, предвкусвайки поредната светска сбирка. Този образ трудно се връзваше с една толкова ненавременна и безсмислена кончина.

Лори се върна в таксито и даде на шофьора адреса на Марион Оувърстрийт: хубава богатска сграда на една пресечка от Сентръл Парк. Този път тя дори не слезе от колата. Само погледа красивата кооперация и отново се опита да си представи младата редакторка. Доволна, каза на учудения шофьор да я върне в службата.

След сблъсъка с Бингам от сутринта заради посещението й в апартамента на Дънкан Андрюс нямаше намерение да влиза в сградите, където бяха живели двете жертви. Просто искаше да ги види отвън. Не знаеше защо й е хрумнало и когато се върна в службата, си помисли дали е било необходимо. Беше се натъжила — жертвите и техните трагедии бяха станали по-реални.

В кабинета завари Рива, която й направи комплимент за розите — били много красиви. Лори й благодари и погледна цветята. В сегашното настроение й се стори, че те са променили всичко наоколо. Сутринта правеха кабинета празничен, сега й приличаха повече на символ на тъгата, в тях имаше нещо погребално.

Лу Солдано пресичаше с колата моста Куинсбъро от Манхатън към Куинс. Беше все така ядосан. Чувстваше се кръгъл глупак — да се остави така да му откажат! Но какво си въобразяваше! Лори беше лекарка, израсла в богаташката част на Манхатън — Ийст Сайд. За какво щяха да си говорят? За „Метрополитън“? Къде ти! Лу сам си признаваше, че не е от най-начетените в града и че няма представа, кажи-речи, от нищо, освен от закононарушения и спорт.

„Виждаш ли се с децата си?“, повтори на глас, като имитираше с подигравка много по-тънкия глас на Лори. Дори извика, удари с юмрук кормилото и натисна, без да иска, клаксона на шевролета. Шофьорът пред него се обърна и му посочи среден пръст.

„Аха, и аз на тебе“, каза си Лу. Идеше му да натисне копчето за буркана, та онзи да му направи път, но се отказа. Не обичаше такива демонстрации. Не злоупотребяваше с властта си, макар че във въображението си го вършеше най-редовно.

„Трябваше да мина по моста Трибъро“, промърмори той, защото по Куинсбъро имаше задръстване. От последната трета на моста чак до пресечката със Северния булевард непрекъснато спираше, но така пък можеше да си мисли за последния път, когато се видя с Пол Серино.

Беше преди три години, току-що бе произведен в чин сержант. Тогава още бе в отдел „Организирана престъпност“ и вече четири години бе по петите на Серино. Доста се изненада, когато от телефонната централа на полицейския участък му казаха, че го търси господин Пол Серино. Озадачен, че му се обажда човекът, когото преследва, Лу вдигна слушалката, обзет от огромно любопитство.

— Ало, как си — каза му Пол, сякаш бяха първи приятели. — Имам една молба. Намини към къщи следобед, щом си тръгнеш от работа.

Не се случваше всеки ден да те поканят в дома на гангстер и на Лу не му се искаше да казва на никого. Но накрая го сподели с колегата си, Брайън О’Шей, който отсъди, че е лудост да приеме.

— Ами ако е решил да те пречука? — попита Брайън.

— И таз добра! — отговори му Лу. — Нямаше да се обажда в участъка, ако смяташе да ми свети маслото. Освен това, дори и да е така, не печели нищо. Явно е друго. Вероятно иска да се спазарим. Или да натопи някого. Все едно, отивам. Може да излезе нещо голямо.

Затова тръгна с надеждата за страхотен удар, за който да го похвали дори шефът. Разбира се, Брайън беше против и настоя да отиде с него и да чака в колата. Уговориха се, че ако Лу не излезе до половин час, Брайън ще извика група за бързо реагиране.

Безкрайно притеснен, Лу изкачи стъпалата на скромната къща на Серино на Клинтънвил стрийт в Уайтстоун. Дори видът й го притесняваше. Имаше нещо гнило. Този човек печелеше луди пари от незаконните си гешефти, а също и от законната си фирма „Американ Фреш Фрут“, пък живееше в такава скромна къщурка.

Лу хвърли последен поглед към Брайън, който със загрижеността си само го уплаши още повече. Провери дали служебният му смит и уесън е в кобура и позвъни на входната врата. Отвори му госпожа Серино. Той си пое дълбоко дъх и влезе.

Сега прихна от все сърце, дори се просълзи. След цели три години този спомен още го развеселяваше. Засмян, Лу погледна колата вляво. Шофьорът го наблюдаваше, сякаш бе малоумен — кой друг ще се смее в това ужасно задръстване.

Но Лу продължи да се смее при спомена колко стъписан е бил, когато, очаквайки най-лошото, е влязъл у Серино. Какво се оказа — вътре имаше празненство по повод повишението му в чин сержант.

Току-що се бе развел с жена си и за повишението знаеха само колегите. Серино бе надушил отнякъде и бе решил да му устрои празненство. Присъстваха той, жена му и двамата им синове, Грегъри и Стивън. Поднесоха му торта и газирана вода. Лу дори отиде да повика Брайън.

Смешното бе, че Лу и Пол бяха врагове тъй дълго, та вече почти се бяха сприятелили. В края на краищата знаеха един за друг толкова много.

Стигна къщата на Пол след близо цял час, така че се качи по стълбището горе-долу по същото време на деня, както за неочакваното празненство. Помнеше го добре, сякаш бе вчера.

Погледна през предните прозорци и видя, че в хола свети. Вече се стъмваше, макар че бе само пет и половина. Идеше зима.

Лу натисна звънеца на предната врата и чу приглушената му мелодия. Отвори му Грегъри, по-голямото момче. Беше на около десет години. Позна Лу, поздрави го приятелски и го покани да влезе. Бе добре възпитано.

— Баща ти вкъщи ли е? — попита Лу.

Още щом го изрече, и Пол се появи от хола по чорапи, с бастун с червена дръжка. Някъде из стаите свиреше радио.

— Кой е? — попита той Грегъри.

— Детектив Солдано — каза Грегъри.

— Лу! — ахна Пол и тръгна право към него с протегната ръка.

Лу се здрависа с Пол и се опита да види очите му зад огледалните стъкла на очилата. Пол бе доста пълен мъж, така че чертите му се губеха върху месестото лице. Тъмната му коса бе подстригана късо. Имаше големи уши с месеста долна част, на двете му бузи личаха червени петна от наскоро зарасла кожа. Лу предположи, че е от киселината.

— Ще пиеш ли кафе? — попита Пол. — Или малко вино?

Без да чака отговор, извика Глория. Грегъри отново се появи със Стивън, по-малкия син на Серино. Беше осемгодишен.

— Влизай! — каза Пол. — Седни! Кажи сега какво става. Ожени ли се вече?

Лу последва Пол в хола. Виждаше се, че Пол може и да е с увредено зрение, но се справя добре, поне в собствения си дом. Отиде без бастуна при радиото и го изключи. Намери и стола, на който се отпусна с въздишка.

— Съчувствам ти за очите — каза Лу, като седна срещу него.

— Стават такива неща — философски отвърна Пол.

Глория се появи и поздрави детектива. И тя като мъжа си беше закръглена жена с мило добро лице. Дори да знаеше с какво си изкарва прехраната мъжът й, не се издаваше. Държеше се като типична дребнобуржоазна съпруга от предградията, която брои всеки цент. Лу се почуди какво ли прави Пол с всичките пари, които сигурно е натрупал.

Щом чу, че детективът иска кафе, Глория изчезна в кухнята.

— Едва днес научих какво те е сполетяло — подхвана Лу.

— Не съм го разтръбявал — отвърна му Пол с усмивка.

— Имат ли пръст хората на Лучия? — попита полицаят. — Кой беше, Вини Доминик ли?

— О, не! — отговори Пол. — Стана случайно. Опитвах се да запаля двигателя на колата и акумулаторът гръмна. Киселината ме изпръска по лицето.

— Я не ме баламосвай, Пол — каза Лу. — Дошъл съм чак дотук, за да ти изкажа съчувствието си. Поне не крий истината от мен. Вече знам, че някой ти е плиснал киселина в лицето. Въпросът е кой го е направил.

— Откъде знаеш? — попита Серино.

— От човек, който е в течение — изрече Лу. — Всъщност от съвсем сигурен източник. От теб!

— От мен ли? — изненада се Пол.

Глория се върна с кафето. Той си сложи захар. Жената излезе, момчетата също.

— Събуди любопитството ми — допълни Пол. — Я ми обясни как така от мен идва слухът за очите ми.

— Казал си на лекаря си, Джордан Шефилд — отговори Лу. — Той пък казал на една съдебна лекарка, Лори Монтгомъри, а тя — на мен. А говорих с нея, защото отидох да наблюдавам няколко аутопсии. Имената на покойниците може да са ти познати — Франк де Паскуале и Бруно Марчезе.

— Никога не съм ги чувал — рече Пол.

— Те са хора на Лучия — заяви Лу. — А единият от тях, кой знае защо, има изгаряния от киселина в едното си око.

— Ужасно — каза Серино. — Какви акумулатори правеха едно време! Сегашните не струват.

— Значи все пак продължаваш да твърдиш, че киселината е от акумулатора? — попита детективът.

— Разбира се — отговори Пол. — Защото си е така.

— Как са очите ти? — поинтересува се Лу.

— Сравнително добре — каза Пол. — Можеше да е и по-зле. Ала докторът твърди, че ще се оправя чак след операциите. Първо трябва да поизчакам, но ти сигурно вече знаеш.

— Ами, знам! — възрази Лу. — Нищо не разбирам от очи, знам само, че имаме по две.

— И аз не знаех много — каза Пол, — докато не се случи това. Но оттогава научих доста. Мислех си, че присаждат цялото око. Все едно ти сменят лампата на старо радио. Свързват разните му там жички и готово, но не било така. Присаждали само роговицата.

— Не знаех — каза Лу.

— Искаш ли да ми видиш очите? — попита Пол.

— Не съм сигурен — рече полицаят.

Пол си свали огледалните очила.

— А… — изпъшка Лу. — Сложи си ги пак. Жал ми е за теб, Пол. Изглежда ужасно. Сякаш имаш две бели топчета в очите.

Пол се засмя и си сложи очилата.

— Мислех, че закоравяло ченге като теб ще е доволно да види стария си враг сразен.

— Не, за бога! — каза Лу. — Не искам да ставаш инвалид. Искам само да те тикна в затвора.

Пол се засмя.

— Не се отказваш, а?

— Да те прибера на топло е една от основните цели в живота ми — рече любезно полицаят. — А това, че очите на Франки де Паскуале са изгорени с киселина, ми дава някаква надежда. Имам сериозни съмнения, че си замесен в убийството на хлапето.