Непрогледност

10

6:45 ч сутринта, петък

Манхатън

Обикновено Лори беше доволна, ако успееше да спи цялата нощ. Въпреки че никой от Службата по съдебна медицина не й се беше обадил, за да съобщи за нови случаи на богаташи, починали от свръхдоза, тя се чудеше дали наистина не е имало такива случаи, или, както й подсказваше интуицията, просто не са я потърсили. Облече се колкото може по-бързо и дори не си направи кафе, толкова нетърпелива беше да отиде на работа и да разбере.

В мига, в който влезе в Службата по съдебна медицина, разбра, че се е случило нещо необичайно. При регистратурата пак се беше скупчила група репортери. Лори усети как буцата в стомаха й се стегна. Тя се чудеше какво ли означава оживеното им присъствие.

Отиде право в регистратурата и си взе чаша кафе, преди да предприеме каквото и да било. Както обикновено, Вини беше забил нос в спортната страница. Очевидно никой друг от колегите съдебни лекари още не беше дошъл. Лори взе графика, за да провери случаите за деня.

Докато го преглеждаше, видя четири случая на смърт от свръхдоза наркотици. Два бяха възложени по график на Рива и два на Джордж Фонтуърт, колега, който от години работеше в Службата. Лори прелисти папките, оставени за Рива, и погледна доклада на следователя. Съдейки по адресите в Харлем, реши, че са обикновени смъртни случаи на наркомани. Успокоена, остави папката. След това взе двете папки за Джордж. Докато четеше първия доклад на следователя, пулсът й се ускори. Починалият се казваше Уендъл Морисън, тридесет и шест годишен, лекар!

С трепереща ръка разтвори последната папка: Джулия Майърхолц, двадесет и девет годишна, изкуствоведка.

Изпъшка. Не беше усетила, че е затаила дъх. Интуицията й не я бе подвела: имаше още два случая на смърт от свръхдоза, покойниците бяха от същата прослойка като останалите. Обзеха я различни чувства, включително яд, че не са я повикали, както бе настояла — ето че опасенията й се оправдаха. Същевременно съжаляваше, че е имало още два смъртни случая, които са могли да бъдат предотвратени.

Отиде право в кабинета на съдебния следовател и завари там Барт Арнолд. Почука силно на вратата му и влезе, преди да я е поканил.

— Защо не са ме повикали? Изрично те помолих. Казах ти, че искам да бъда извикана за случаите с кокаинови свръхдози от определена социална прослойка. Нощес е имало два. Не ми се обадиха. Защо?

— Казаха ми, че не бива да ти се обаждам — отвърна Барт.

— Защо? — попита Лори.

— Не ми обясниха причината — рече Барт. — Но предадох на лекарите, застъпващи дежурство.

— Кой ти каза да не ми се обаждаш? — настоя Лори.

— Д-р Уошингтън — рече Барт. — Извинявай, Лори. Щях да ти кажа, но вече си беше отишла.

Лори рязко се обърна и излезе от кабинета. Беше повече ядосана, отколкото обидена. Най-лошите й опасения се бяха потвърдили: не беше пренебрегната случайно, целенасочено се мъчеха да я държат настрана. Пред кабинета на полицаите видя Лу Солдано.

— Мога ли да говоря с теб за минутка? — попита Лу.

Лори се вгледа в него. Този човек никога ли не спи? Пак изглеждаше, като че не е мигвал цяла нощ. Не беше обръснат и очите му бяха зачервени. Късо подстриганата му коса се беше сплескала на челото.

— Много съм заета, лейтенант — каза Лори.

— Ще ти отнема само минутка — настоя Лу. — Моля те!

— Добре — отстъпи Лори. — Какво има?

— Снощи имах малко време да помисля — каза Лу. — Искам да се извиня, че се държах толкова глупаво вчера следобед. Бях по-упорит, отколкото трябваше. Извинявай.

Извинението беше последното нещо, което бе очаквала от Лу. Сега, когато й го поднасяше, му беше благодарна.

— Ако това ме оправдава — продължи Лу, — съм подложен на голям натиск от страна на комисаря за тези убийства в гангстерски стил. Той смята, че след като съм се занимавал с организираната престъпност, аз трябва да ги разкрия. За съжаление е нетърпелив.

— Предполагам, че и двамата сме доста напрегнати — рече Лори. — Но приемам извинението ти.

— Благодаря — каза Лу. — Поне едно от препятствията е премахнато.

— Какво те води насам тази сутрин?

— Не си ли чула за убийствата?

— Какви убийства? — запита Лори. — Тук всеки ден има убийства.

— Не като тези — каза Лу. — Още бандитски истории. Професионални нападения. Две семейства тук, в Манхатън.

— Плаващи в реката? — попита Лори.

— Не — каза Лу. — Застреляни са у дома си. И двете семейства са заможни, особено едното. То има и политически връзки.

— О-хо — рече Лори. — Още натиск.

— Повярвай ми — рече Лу. — Кметът е бесен. Вече направи на нищо комисаря, а ти се сетѝ кого е взел той на мушка: моя милост.

— Имаш ли някаква идея кой е убиецът? — запита Лори.

— Де да имах — каза Лу. — Става нещо голямо, но, бога ми, нямам представа какво. По-предната нощ имаше три подобни убийства в Куинс. Сега тези две в Манхатън. И като че ли няма никаква връзка с организираната престъпност. Поне в случаите от нощес. Но определено са действали в гангстерски стил.

— Значи си тук за аутопсиите? — попита Лори.

— Да — потвърди Лу. — Може би ще си намеря работа при вас, след като ме уволнят от полицията. Стоя тук толкова, колкото в кабинета си.

— Кой се е заел със случаите? — поинтересува се Лори.

— Д-р Саутгейт и д-р Бесърман — отговори Лу. — Добри ли са?

— Нямат грешка. И двамата са много опитни.

— Надявах се, че ще ги възложат на теб — каза Лу. — Мислех си, че сме се сработили добре.

— Е, със Саутгейт и Бесърман няма да имаш проблеми — увери го тя.

— Ще ти съобщя какво се открили — каза Лу и замачка фуражката си.

— Да, моля те — отвърна Лори.

Изведнъж я обзе същото чувство, както предишните дни. Лу се затвори в себе си, сякаш искаше да сподели нещо, но не намираше сили.

— Ами… радвам се, че се видяхме — рече лейтенантът, отбягвайки погледа на Лори. — Е… до скоро!

Обърна се и тръгна към кабинета на полицията.

Известно време Лори го гледа и отново я връхлетя мисълта колко самотен е този човек. Чудеше се дали е искал пак да й определи среща.

След като той се скри от погледа й, Лори за миг се запита накъде ли е тръгнала. Но пак се вбеси, щом си спомни как Калвин се е опитал да я отстрани от случаите на смърт от свръхдоза. Упъти се още по-решително към кабинета му и почука на отворената врата. Преди той да е казал и дума, тя влезе и се изправи пред него.

Завари го да седи зад планина от документи. Калвин погледна над очилата с телени рамки, които изглеждаха някак малки върху широкото му лице. Май не бе доволен, че я вижда.

— Какво има, Монтгомъри?

— Нощес е имало още два случая на смърт от свръхдози като тези, от които се интересувам — започна Лори.

— Не ми казваш нищо ново — рече Калвин.

— Знам, че по график днес трябва да оформям документацията, но ще ти бъда благодарна, ако разрешиш аз да направя аутопсиите. Нещо ми подсказва, че между случаите има някаква връзка. Ако направя всички аутопсии, може би ще открия каква.

— Вече говорихме за това по телефона — отсече Калвин. — Казах ти, че според мен се увличаш. Не си обективна.

— Разреши ми, д-р Уошингтън — помоли го Лори. Мразеше да проси.

— Не! По дяволите — избухна Калвин. Удари с длан по бюрото си и някои от документите се разлетяха. Изправи се. — С аутопсиите се е заел Джордж Фонтуърт, а ти си гледай твоята работа. И без това се бавиш със заключението по някои от случаите. Излишно е да ти го казвам. Виж, не ми навличай главоболия. И така Службата е подложена на натиск.

Лори кимна и излезе от кабинета. Ако не беше толкова разгневена, сигурно щеше да заплаче. Веднага отиде при Бингам.

Този път изчака да я повикат. Бингам говореше по телефона, но й махна с ръка да влезе.

Лори остана с впечатлението, че той разговаря с някой от градската управа, приказваше както тя — с майка си по телефона. Повтаряше като курдисан „да“, „естествено“ и „разбира се“.

Когато най-после затвори и я погледна, тя разбра, че вече е ядосан. Не бе дошла в подходящ момент. Но вече беше тук, а и нямаше към кого другиго да се обърне, затова прояви упоритост.

— Преднамерено съм отстранена от случаите на смърт от свръхдоза при хора от горните социални слоеве — каза тя. Опита се да говори твърдо, но гласът й беше развълнуван. — Д-р Уошингтън не ми разрешава да направя аутопсиите на днешните случаи. Разпоредил се е да не ме викат, ако открият починали от наркотик. Отстраняването ми от тези случаи едва ли е в интерес на Службата.

Бингам сложи ръце върху лицето си и го разтри, най-вече очите. Когато отново погледна Лори, очите му бяха зачервени.

— Вестниците ни правят на нищо, не сме си били свършили работата при убийството в Сентръл Парк; извършени са няколко брутални професионални убийства, които увеличават напрежението в тази лудница — нощен Ню Йорк; за капак си дошла да ми вдигаш скандал. Умът ми не го побира, Лори.

— Разрешете да продължа работата по тези случаи — каза Лори спокойно. — Те вече са четиринадесет. Някой трябва да има поглед върху тях, мисля, че най-подходяща съм аз. Убедена съм, че е надвиснало голямо нещастие. Ако има замърсител в наркотиците, а аз съм сигурна, че има, сме длъжни да предупредим обществеността!

Бингам се видя в чудо. Загледан в тавана, той вдигна ръце и промърмори на себе си:

— Работи тук от някакви си пет месеца, пък седнала да ме учи как да ръководя Службата. — Той поклати глава. После отново насочи вниманието си към Лори. Този път заговори много по-ожесточено: — Калвин е способен администратор. Всъщност е повече от способен. Няма грешка. Каквото каже, става. Чу ли ме?! Въпросът е приключен, и толкоз.

И извърна поглед към купчината писма на писалището.

Лори се отправи към лабораторията. На всяка цена трябваше да върши нещо. Ако седнеше да умува над последните два разговора, щеше да направи нещо прибързано, за което по-късно да съжалява.

Търсеше Питър Летърман, но налетя на Джон де Врийс.

— Благодаря, че си казал добри думи за мен пред шефа — каза тя саркастично. Беше ядосана и не можа да се сдържи.

— Не обичам да ми дават зор — рече Джон. — Предупредих те.

— Не съм ти давала зор — сопна се Лори. — Просто те помолих да си свършиш работата. Откри ли замърсител?

— Не — каза Джон.

Подмина я най-безцеремонно. Лори поклати глава — зачуди се дали дните й в Службата по съдебна медицина в Ню Йорк не са преброени.

Намери Питър в ъгъла на лабораторията, работеше с най-големия и най-нов газов хроматограф.

— Мен ако питаш, гледай да си нямаш вземане-даване с тях. Без да искам, ви чух.

— Повярвай ми, не търсех него — отвърна Лори.

— И аз не открих никакъв замърсител — каза Питър. — Но пуснах няколко образци на газовия хроматограф. Той има „капан“, както му викат. Ако открием нещо, ще бъде с него.

— Продължавай — рече Лори. — Случаите са вече четиринадесет.

— Научих нещо — каза Питър. — Както знаеш, кокаинът хидролизира по естествен път до бензоилегонин, егонин-метил-естер и егонин.

— Да — рече Лори. — Карай нататък.

— Всяка партида кокаин има свое процентно съдържание на тези хидролизати — обясни Питър. — Така че, като анализираш концентратите, можеш да познаеш произхода на образците.

— И? — запита Лори.

— Всички образци от спринцовките са с едно и също процентно съдържание — отвърна Питър. — Това означава, че кокаинът е от една и съща партида.

— Тоест от един и същ източник — добави Лори.

— Точно така — потвърди Питър.

— Подозирах го — рече Лори. — Хубаво е, че го има документирано.

— Ще ти съобщя, ако открия някакъв замърсител с този апарат.

— Да, моля те — каза Лори. — Ако имам доказателство за наличието на замърсител, сигурно ще направя изявление.

Но докато се връщаше в кабинета си, тя се запита дали е сигурна в нещо.

— Не ми дръж ръката! — изкрещя Серино. Анджело се опитваше да го насочи към кабинета на Джордан Шефилд. — Не съм чак толкова сляп, колкото си мислиш.

Беше с бастуна с червена дръжка, но не го използваше. Тони влезе последен и затвори вратата.

Една от медицинските сестри на Джордан ги поведе по коридора и се погрижи Серино да се настани на стола за прегледи.

Идваше ли в кабинета на Джордан, Серино не използваше обичайния вход и подминаваше чакалнята. Така правеха всички особено важни пациенти на Джордан.

— Божичко! — възкликна сестрата, забелязала лицето на Тони. От лявото ухо чак до ъгъла на устата имаше дълбока драскотина. — Бузата ви е срязана много лошо. Как стана?

— Одраска ме котка — каза Тони и стеснително прикри лицето си с ръка.

— Дано са ви направили инжекция против тетанус — рече сестрата. — Искате ли да я промием?

— Не — каза Тони, бе смутен от вниманието, оказано му пред Серино.

— Обадете ми се, ако промените решението си — допълни сестрата и се отправи към вратата.

— Дай ми огънче — каза Пол, щом сестрата излезе.

Анджело припряно му запали цигарата и извади една за себе си.

Тони намери един стол встрани и седна. Анджело остана прав малко вляво зад Серино. И двамата с Тони бяха изтощени, бяха ги вдигнали от леглото за неочакваното посещение на Серино при лекаря. Освен това още страдаха от преживяванията при последните две убийства, особено Анджело.

— Ето ни отново в Дисниленд — каза Пол.

Стаята се завъртя и стената се вдигна. Джордан стоеше в края на кабинета си с картона на Серино в ръка. Пристъпи и веднага надуши цигарите.

— Извинете — каза той. — Тук не се пуши.

Анджело затърси нервно къде да остави димящата цигара. Серино го сграбчи за ръката и с жест му показа да не мърда.

— Ако ни се пуши, ще пушим — рече той. — Както ти казах, когато ми се обади по телефона, докторе, малко съм разочарован от теб и нямам нищо против да го подчертая още веднъж.

— Ами апаратурата! — възкликна Джордан и посочи към лампата с визьора. — Димът я поврежда.

— Зарежи апаратурата, докторе! — отсече Серино. — Я ми кажи сега защо разтръби из целия град в какво състояние съм.

— За какво говорите? — попита Джордан.

Още от разговора по телефона разбра, че Серино е ядосан. Предполагаше, че е, защото чакаха подходяща роговица за трансплантация. Но това, което му каза Серино, съвсем го изненада.

— Говоря за един детектив на име Лу Солдано — рече Пол. — И една мацка, д-р Лори Монтгомъри. Говорил си с мацката, тя е говорила с детектива, а детективът довтаса при мен. И ще ти кажа нещо, докторе. Това ме вбесява. Исках да не се разчува за моята малка злополука. Заради работата, нали разбираш.

— Ние, лекарите, понякога обсъждаме случаите — каза Джордан. Изведнъж му стана много топло.

— Я не ме баламосвай, докторе — изсмя се Серино. — Чух, че тази твоя колежка е съдебна лекарка. В случай че не си забелязал, аз още не съм умрял. И ако вие двамата сте го обсъждали чисто професионално, тя нямаше да се раздрънка пред детектив, който разследва убийства. Измисли по-убедително обяснение.

Джордан беше объркан. Не знаеше какво да каже.

— Като теглим чертата, докторе, просто не си спазил професионалната тайна. Нали така се изразявате вие, лекарите? Доколкото разбирам от тия неща, като нищо ще се посъветвам с някой адвокат и ще те съдя за това.

— Не съм сигурен… — Джордан не можа дори да довърши фразата. Моментално осъзна колко е уязвим от правна гледна точка.

— Стига си увъртал — каза Пол Серино. — Вероятно няма да ходя при адвокат. Знаеш ли защо? Имам куп приятели, които вземат по-евтино от адвокатите и пипат по-ефикасно. Знаеш ли, докторе, моите приятели са донякъде като теб: специалисти по коляновите капачки, костите на краката и пръстите на ръцете. Представям си какъв хирург ще си, ако случайно ръката ти бъде премазана от вратата на някоя кола.

— Господин Серино… — каза Джордан с примирителен тон, но другият го прекъсна.

— Нали бях ясен, докторе? Разчитам да не дрънкаш повече. Прав ли съм?

Джордан кимна. Ръцете му трепереха.

— Виж сега, докторе, нямам намерение да ти играя по нервите. Искам да си във форма. Защото трябва да направиш така, че и аз да съм в добра форма. Зарадвах се, когато сутринта сестрата се обади да ми каже, че мога да постъпя за операция.

— Аз също се радвам — каза Джордан, опитвайки се да си възвърне част от професионализма и присъствието на духа. — Късметлия сте. Обикновено се чака дълго.

— И без това чаках твърде дълго — каза Пол. — В моя занаят човек трябва да пращи от здраве. Има много акули, които дават мило и драго да ме извадят от играта. Така че да приключваме.

— Готово — изрече припряно Джордан.

Сложи медицинския картон на Серино на полицата за лещи. Яхна табуретката на колелца и се изтласка до офталмоложкия стол на Серино. Завъртя лампата с визьора и подкани с жест пациента да намести брадата си.

Протегна надолу трепереща ръка и включи лампата. От Серино го лъхна на чесън.

— Доколкото чух, напоследък оперираш повече от обикновеното — каза Пол Серино.

— Вярно е — отвърна Джордан.

— Като бизнесмен се досещам, че искаш да оперираш възможно най-много — допълни Серино. — Така се правят пари.

— Това също е вярно — рече Джордан и придвижи лъча на лампата така, че да освети грубите белези по роговицата на Серино.

— Имам някои идеи как да не оставаш без операции — рече Серино. — Интересува ли те?

— Разбира се — отвърна Джордан.

— Първо ме оправи, докторе — каза Серино. — Ако го сториш, ще си останем приятели. После кой знае? Защо да не станем и съдружници.

Джордан не беше сигурен дали иска да е приятел с този човек, но определено не искаше да му бъде враг. Имаше чувството, че враговете на Серино не живеят дълго. Смяташе да постигне максималното покрай него, и вече беше решил: няма да му иска пари.

Лори остави писалката и се облегна на стола. Беше се опитала да се съсредоточи върху документацията, но безуспешно. Мислите й я връщаха към случаите на смърт от свръхдози наркотик. Не можеше да повярва, че не е долу в залата да аутопсира двата случая, пристигнали през нощта.

Беше устояла на изкушението да се промъкне и да погледне Фонтуърт. Калвин щеше да се вбеси, ако я забележеше.

Лори погледна часовника си. Беше минало доста време. Можеше да се промъкне долу и да види дали Фонтуърт е открил нещо. Тъкмо бе станала, когато дойде Лу.

— Излизаш ли? — попита той.

Лори седна отново.

— Май е по-добре да не излизам.

— Така ли? — рече Лу; личеше, че не разбира за какво става въпрос.

— Дълга история — каза Лори. — Как си? Изглеждаш капнал.

— Наистина съм капнал — призна Лу, — на крак съм от три часа, а на аутопсиите с другите, а не с теб, си е пълна скука.

— Свършиха ли? — попита Лори.

— Не, по дяволите — отвърна Лу. — Но аз свърших. Вече не издържам. Ала тия двамата сигурно ще аутопсират чак до довечера, за да приключат с четирите трупа плюс кучето.

— Кучето ли?

— Гонче — каза Лу, — в една от къщите убиецът е очистил, освен мъжа и жената, и кучето. Но само се шегувам. Не правят аутопсия на кучето.

— Намери ли нещо? — поинтересува се Лори.

— Не зная. Куршумите май са със същия калибър както при убийствата в Куинс, но нека първо видим резултатите от балистичната експертиза, за да сме сигурни, че са от същото оръжие. А балистичната експертиза се бави, разбира се, със седмици.

— Хрумна ли ти нещо? — запита Лори.

Лу поклати глава.

— Ами, хрумнало! Убийствата в Куинс като че бяха свързани помежду си с ресторантите, но двамата убити долу нямат нищо общо със заведения за обществено хранене. Единият е бил важен банкер, помогнал много в предизборната кампания на кмета. Другият е от ръководството на голяма аукционна къща.

— Все още никаква връзка с организираната престъпност? — попита Лори.

— Не — потвърди Лу. — Но продължаваме да търсим в тази насока. Няма съмнение, че са пипали професионалисти. Изпратил съм още два екипа следователи да разследват убийствата. С трите екипа в Куинс и новите два хората ми свършват. Единственото положително засега е, че икономката в една от къщите е още жива. Ако оживее, ще разполагаме с първия свидетел.

— Жалко, че не мога да направя нищо с тези случаи от смърт от свръхдоза — каза Лори. — Поне един да не беше умрял! Де да имах и аз неколцина следователи, щях да се опитам да открия кой доставя кокаина, погубващ всички тези хора.

— Смяташ, че източникът е един?

— Сигурна съм — рече Лори.

Обясни как Питър го е установил научно. Точно в този момент радиовръзката на Лу изписука. Лейтенантът провери номера.

— Понеже стана дума за хора — каза той, — търси ме едно от моите момчета. Мога ли да използвам телефона ти?

Лори кимна.

— Какво има, Норман? — попита Лу, след като се свърза.

Лори бе поласкана, че той говори по уредбата, така че да чува и тя.

— Вероятно нищо — отвърна Норман, — но все пак реших да ти кажа. Открих нещо общо в трите случая: всички са ходили при един и същ лекар.

— Виж ти! — възкликна Лу и извърна очи към Лори. Тази новина не беше ударът, който искаше да направи. — Това едва ли ще ни помогне при такова убийство, Норман.

— Зная — рече Норман, — но не открих нищо друго. Помниш ли, каза, че Стивън Вивонето и Джанис Сингълтън били смъртно болни?

— Да — потвърди Лу. — И в семейство Кауфман ли е имало смъртно болен?

— Не, но Хенриет Кауфман е имала заболяване, което е лекувала. При лекаря на Стивън Вивонето и Джанис Сингълтън. Разбира се, Стивън и Джанис са ходили при десетина лекари. Но един е лекувал и тримата.

— Какъв лекар? — запита Лу.

— Очен — поясни Норман. — Казва се Джордан Шефилд.

Лу примигна. Не можеше да повярва на ушите си. Погледна Лори. В очите й се четеше същата изненада.

— Как откри? — запита Лу.

— Съвсем случайно — отговори Норман. — След като ми каза, че Стивън и Джанис са били смъртно болни, се поинтересувах от здравословното състояние на всички. Долових връзката чак когато се върнах в кабинета и се заех да преглеждам материалите, които постъпваха. Мислиш ли, че е важно?

— Не зная — каза Лу. — Най-малкото е странно.

— Искаш ли да поразуча за всеки случай?

— Дори не зная как да го сториш. Нека помисля, ще се свържа пак с теб. Продължавайте разследването.

Лу затвори телефона.

— Е, светът наистина е малък или пък този твой приятел наистина е забъркан.

— Той не ми е приятел — сопна се Лори.

— Извинявай — каза Лу. — Забравих. Твоят познат, който ти е и приятел.

— Знаеш ли, нощта, когато изчезна Марта Шулман, Джордан ми каза, че някой е влязъл с взлом в кабинета му. Преглеждал е архива.

— Било ли е откраднато нещо? — запита Лу.

— Не — отвърна Лори. — Очевидно някои картони са били преснимани. Накарах го да провери картона на Серино: бяха пипали и него.

— Без майтап! — каза Лу.

Няколко минути той бе погълнат от мислите си. Лори също мълчеше.

— Не виждам логика — обади се най-после Лу. — Дали кланът Лучия има пръст в цялата тази история, защото Серино се е лекувал при Шефилд? Опитвам се да вместя в картинката съперника на Серино, Вини Доминик, но не разбирам нищо.

— Сега-засега можем да проверим убитите, докарани днес. Да видим дали някой от тях е бил пациент на Джордан.

Лицето на Лу светна.

— Знаеш ли, това е добра идея. Добре че се сетих!

По усмивката му Лори разбра, че той се шегува. Привидно ядосана, го замери с един кламер.

След пет минути влязоха, облечени с хирургически престилки, в залата за аутопсия. За щастие Калвин не се виждаше.

И Саутгейт, и Бесърман правеха втората си аутопсия. Саутгейт бе почти приключил. Кауфманови бяха лесни, бяха простреляни в главата. Случаите на Бесърман бяха по-трудни. Първо аутопсира Дуайт Соренсън, при когото трябваше да проследи пътя на три куршума. Беше трудоемко и отне много време, така че когато дойдоха Лу и Лори, Бесърман тъкмо започваше аутопсията на Ейми Соренсън.

С разрешение на лекарите те прегледаха папките с документите по случаите. За съжаление амнестичните данни бяха оскъдни.

— Хрумна ми нещо — каза Лори. Отиде при телефона и се обади на Черил Майърс. — Черил, искам да те помоля за една услуга.

— Каква? — попита бодро Черил.

— Нали знаеш за четиримата убити в Манхатън, докарани днес? — запита Лори. — Заради които всички са на крак? Я провери дали някой от убитите е ходил при офталмолог на име Джордан Шефилд.

— Дадено — отвърна Черил. — Ще ти се обадя след няколко минути. Къде си?

— Долу в трапа — рече Лори.

Предаде на Лу, че скоро ще им се обадят. После отиде при Джордж Фонтуърт. Той тъкмо привършваше с аутопсията на втория от двата случая на смърт от свръхдоза: Джулия Майърхолц.

— Калвин каза, че не бива да говоря с теб днес — предупреди я Джордж. — Не искам да му правя напук.

— Отговори ми само едно. Венозно ли е бил приет кокаинът?

— Да — потвърди Джордж.

Той заоглежда трескаво залата, сякаш очакваше Калвин да влезе с гръм и трясък.

— Установи ли нещо при аутопсиите, освен признаците на свръхдози и отравяне? — запита Лори.

— Не — отвърна Джордж. — Хайде, Лори, не ме злепоставяй.

— Последен въпрос — рече Лори. — Имаше ли някакви изненади?

— Само една — каза Джордж. — Но ти знаеш. Просто не бях чувал, че е обикновена практика при такива случаи. Трябваше да го обсъдим на заседанието в четвъртък.

— За какво говориш? — настоя Лори.

— О, господи! — ахна Джордж. — Ето го и Калвин. Чао, Лори.

Тя се обърна и видя Калвин, който влизаше тромаво през летящата врата. Дори с хирургичната престилка и ръкавици, човек не можеше да го сбърка, толкова бе едър. Лори бързо се дръпна от масата на Джордж и се запъти право към графика на аутопсиите за деня. Искаше да има оправдание, в случай че Калвин попита защо е там. Бързо потърси името на Мери О’Конър. Когато го намери, забеляза, че аутопсията е възложена на Пол Плоджет. Той работеше на масата в дъното, до стената. Лори отиде при него.

— Намерих много неща — отговори Пол, когато Лори го попита как върви аутопсията.

Тя погледна през рамо. Калвин беше отишъл право при масата на Бесърман.

— От какво според теб е починала? — запита Лори.

Изпита облекчение, че Калвин не я е видял, а дори и да я бе забелязал, май не се интересуваше от присъствието й.

— Несъмнено от сърце — каза Пол, взирайки се в трупа на Мери О’Конър.

Жената беше доста пълна. Лицето и главата й бяха наситеносини, почти морави.

— Много болна ли е била? — попита Лори.

— Достатъчно — каза Пол. — Най-напред умерена коронарна болест. Двукрилата клапа е била доста зле. Самото сърце изглеждаше ужасно отпуснато. Така че смъртта може да е настъпила по различни причини.

Лори си помисли, че Джордан ще се зарадва на тези новини.

— Ужасно морава е — отбеляза тя.

— Вярно — каза Пол. — Хиперемия в главата и дробовете. Сигурно се е мъчила, преди да умре. Борила се е, горката жена. Очевидно дори си е прехапала устната.

— Наистина ли? — запита Лори. — Мислиш ли, че е имала някакъв пристъп?

— Възможно е — каза Пол. — Но повече прилича на охлузване.

— Я да видим!

Пол се пресегна и изтегли назад горната устна на Мери О’Конър.

— Прав си — каза Лори. — А езикът?

— Нормален — отвърна Пол. — Затова се съмнявам да е имало пристъп. Може би е агонизирала дълго. Е, вероятно микроскопските изследвания на сърцето ще покажат нещо патогномонично, но се хващам на бас, че случаят ще бъде вписан в графата „смърт, настъпила по неизвестна причина“. Най-малкото причината е неясна. Но като цяло съм сигурен, че е починала от сърце.

Лори кимна, ала погледна Мери О’Конър. Имаше нещо гнило в този случай. Напомняше й нещо, но какво, тя не се сещаше.

— Ами тези малки кръвоизливи по лицето? — запита Лори.

— Характерни са за смърт, причинена от сърдечно заболяване — отговори Пол.

— Толкова много?

— Както казах, агонията сигурно е била тежка.

— Имаш ли нещо против да ми съобщиш резултатите от микроскопската находка? Жената е пациентка на един приятел. Зная, че ще му е интересно какво си открил.

— Става — каза Пол.

Лори видя, че Калвин се е преместил от Бесърман при Фонтуърт. Лу се беше върнал при масата на Саутгейт. Тя се насочи към него.

— Извинявай — каза Лори, когато се приближи.

— Няма проблеми — отвърна Лу. — Тук започвам да се чувствам като у дома си.

— Ей, Лори, на телефона — изкрещя някой, надвиквайки шума в оживената зала за аутопсии.

Тя отиде при апарата, изтръпнала от страх, че присъствието й е било разгласено толкова грубо. Не смееше да погледне към Калвин. Вдигна слушалката: беше Черил.

— Защо всичките ти поръчки не са толкова лесни! — каза тя. — Обадих се в кабинета на д-р Шефилд, секретарката му беше много услужлива. Хенриет Кауфман и Дуайт Соренсън са били негови пациенти. Това ще ти помогне ли?

— Не съм сигурна — рече Лори. — Но наистина е интересно. Благодаря.

Върна се при Лу и му каза какво е научила.

— Не думай! — възкликна той. — Ей на това му се вика съвпадения.

— Цели пет — рече Лори. — Не виждам как може да е случайно!

— Ама че работа! — ахна пак Лу. — Доста странен начин да се докопа човек до Серино, ако това е целта. Пълна безсмислица.

— Да.

— Така или иначе — продължи Лу, — трябва незабавно да проуча това. Ще те държа в течение.

Тръгна си, преди Лори да му е казала довиждане.

Тя хвърли последен поглед към Калвин, който продължаваше да говори с Джордж и не изглеждаше никак обезпокоен от присъствието й.

Когато се върна в кабинета си, звънна на Джордан. Както обикновено, той бе в операция. Тя предаде да й се обади.

Опита се да продължи с документацията, но все тъй безуспешно. Бе объркана от несигурното си положение в Службата, от това, че е отблъснала толкова хора, от поредицата случаи на смърт от свръхдоза, от странното съвпадение, че Джордан е лекувал петима души, убити от гангстери.

Мислите й се върнаха към Мери О’Конър. Изведнъж си даде сметка какво се е опитвала да се сети. Охлузванията по устните, ярките малки кръвоизливи, тъмноморавият цвят бяха все симптоми на удушаване чрез притискане на гърдите и на устата.

Лори позвъни в залата за аутопсии и каза да извикат Пол.

— Хрумна ми нещо — рече тя.

— Слушам.

— Какво мислиш, дали О’Конър не е удушена?

Предположението й беше посрещнато с мълчание.

— Е? — настоя Лори.

— Била е в Манхатънската болница — каза Пол. — В самостоятелна стая в крилото за богаташи.

— Опитай се да забравиш къде е била — рече Лори. — Просто погледни фактите.

— Но като съдебни лекари сме длъжни да отчитаме и къде е настъпила смъртта. Ако не го правехме, щяхме да объркаме смъртните актове на безброй починали.

— Разбирам — каза Лори. — Но понякога мястото на смъртта може да те подведе. Ами убийствата, които изглеждат като самоубийства?

— Там е друго — рече Пол.

— Ами, друго! — възрази Лори. — Както и да е, исках само да си помислиш дали не е удушена. Устната е охлузена, има кръвоизливи по лицето и главата.

Веднага щом Лори остави слушалката, телефонът иззвъня. Беше Джордан.

— Радвам се, че си се обадила — каза той. — Канех се да ти позвъня. Имам операции и разполагам само със секунда. Освен другите ще оперирам и Пол Серино. Сигурно си доволна.

— Доволна съм — рече Лори.

— И искам да те помоля за нещо — прекъсна я Джордан. — За да включа Серино в графика, трябваше да жонглирам. Ще се задържа до късно. Дали да не отложим вечерята? Какво ще кажеш за утре?

— Нямам нищо против — рече Лори. — Но се налага да поговоря с теб веднага за някои неща.

— Казвай бързо — отвърна Джордан. — Следващият ми пациент е вече в операционната.

— Първо, за Мери О’Конър — каза Лори. — Имала е сърдечно заболяване.

— Това е успокояващо — рече Джордан.

— Знаеш ли нещо за личния й живот?

— Не много.

— Как ще реагираш, ако ти кажа, че е била убита?

— Убита ли! — изломоти Джордан. — Сериозно ли говориш?

— Не зная — призна Лори. — Но ако ми кажеш, че е имала двадесет милиона долара и е смятала да не включи в своето завещание лошия си внук, вероятно ще се замисля и за убийство.

— Беше заможна, но не и богата — каза Джордан. — И да ти напомням ли, че се канеше да ме успокоиш за смъртта й, а не да ме разтревожиш още повече?

— Лекарят, който направи аутопсията й, е убеден, че е умряла от сърце — отвърна Лори.

— Това вече е по-добре — каза Джордан. — Как ти хрумна за убийството?

— Нали ме знаеш, обичам да си фантазирам — рече тя. — Пък и има още стряскащи новини. Седни, да не паднеш.

— Моля те, Лори, без шегички. Трябваше да бъда в операционната още преди десет минути.

— Имената Хенриет Кауфман и Дуайт Соренсън говорят ли ти нещо? — запита го тя.

— Това са двама от пациентите ми. Защо?

— Били са двама от пациентите ти — каза Лори. — И двамата са убити нощес заедно със съпрузите им. Сега им правят аутопсия.

— Господи! — рече Джордан.

— И това не е всичко — допълни Лори. — Завчера са били убити още трима от пациентите ти. Всичките са били застреляни по начин, който издава някаква връзка с организираната престъпност. Поне така ми казаха.

— О, божичко — повтори Джордан. — А тази сутрин Пол Серино беше в кабинета ми и ме заплашваше. Какъв кошмар!

— Как те е заплашвал? — запита Лори.

— Не искам дори да си спомням — каза Джордан. — Но ми е доста сърдит и май трябва да съм благодарен на теб за това.

— На мен ли?

— Не смятах да го обсъждаме по телефона — каза Джордан, — но след като сме започнали…

— Какво?

— Защо си казала на някой си детектив Солдано, че лекувам Серино?

— Не мислех, че е тайна — рече Лори. — В края на краищата ми го каза на вечерята у нашите.

— Сигурно си права — съгласи се Джордан. — Но как се случи така, че си го казала точно на детектив, който разследва убийства?

— Дойде да гледа аутопсиите — обясни Лори. — Стана дума за Серино покрай няколко убити, очистили са ги гангстери и труповете им бяха извадени от Ийст Ривър.

— О, божичко — рече Джордан.

— Съжалявам, нося ти само лоши новини.

— Не си виновна — каза Джордан. — Пък и не е лошо да знам. Слава богу, довечера ще оперирам Серино. При това положение, колкото по-бързо се отърва от него, толкова по-добре.

— Само внимавай — каза Лори. — Разиграва се нещо странно. Но не съм сигурна какво.

Джордан нямаше нужда Лори да му напомня да внимава, нали Серино вече се бе заканил да му счупи ръцете. Сега и тези новини, че петима от пациентите му са били убити, а още една е мъртва, вероятно също убита! Ставаше прекалено.

Замислен за тези странни ужасяващи факти, Джордан стана от стола в преддверието на операционната в Манхатънската болница и влезе вяло в операционната. Питаше се дали да не иде в полицията и да каже за заплахите на Серино. И какво щяха да направят те? Вероятно нищо. Какво ще направи Серино? Вероятно това, с което го е заплашил. Джордан потръпна от страх и съжали, че Серино е прекрачил прага му.

Докато си миеше ръцете, се опита да помисли защо петима, а може би и шестима от пациентите му са били убити. Ами Марша? Но колкото и да се мъчеше, не откриваше причина. Държейки ръцете си нагоре, той бутна вратата и влезе в операционната.

За него операциите бяха пречистващо преживяване. Изпитваше облекчение, че ще се съсредоточи в присаждането на роговицата, което изискваше голяма точност. През следващите няколко часа забрави заплахите, мафиотските убийства, Марша Шулман и неразкритите убийства.

— Какъв майстор сте! — изкоментира стажант-лекарят, когато Джордан свърши.

— Благодаря — отвърна той. Сияеше. Каза на сестрите: — Ще бъда в преддверието. Подгответе залата възможно най-бързо. Следващият пациент е особено важен.

— Слушам, ваше височество — подразни го сестрата.

Докато се връщаше в преддверието, Джордан се радваше, че следващият пациент е Серино. Искаше всичко да е приключило. И при Джордан, макар и рядко, имаше усложнения. Той потръпна от мисълта за последиците от евентуална следоперативна инфекция: последиците не за Серино, а за себе си.

Бе толкова притеснен, че не забелязваше нищо наоколо. Потъна в едно от креслата в преддверието и затвори очи, без изобщо да усети, че точно срещу него седи мъж.

— Добър ден, докторе!

Джордан отвори очи. Беше Лу Солдано.

— Секретарката ме осведоми, че сте тук. Казах й, че трябва на всяка цена да разговарям с вас. Надявам се, нямате нищо против.

Джордан се изправи в креслото и огледа нервно стаята. Знаеше, че Серино е някъде наблизо, може би в чакалнята. Значи и онзи неприятен дългуч е тук. Серино бе настоял и администрацията бе разрешила. На Джордан не му се искаше човекът на Серино да го вижда с Лу Солдано. Само това оставаше да дава обяснения на Серино.

— Установихме някои факти — подхвана Лу. — Дано сте в състояние да ги обясните.

— Остава ми още една операция — каза Джордан и понечи да стане.

— Седнете, докторе — рече. Лу. — Ще ви отнема само минутка. Поне засега. Разследваме пет извършени наскоро убийства, според нас убиецът или убийците са едни и същи, дотук установихме само едно общо: жертвите са били ваши пациенти. Естествено ни интересува имате ли представа защо са били убити.

— Узнах за това преди един час — отвърна нервно Джордан. — Нямам никаква представа. Но мога да ви кажа, че изобщо не съм замесен.

— Значи убитите не са ви дължали пари? — запита Лу.

— При дадените обстоятелства, лейтенанте — сопна се Джордан, — забележката ви едва ли е много смешна.

— Извинете за черния хумор — каза Лу, — но се досещам колко струва кабинетът ви, пък и имате лимузина.

— Мога и да не разговарям с вас — каза Джордан, прекъсвайки Лу, и отново понечи да стане.

— Сега не сте длъжен да говорите с мен — отвърна Лу. — Така е. Но все някога ще се наложи да разговаряме, така че ви препоръчвам да ми съдействате. В края на краищата положението е доста сериозно.

Джордан седна отново.

— Какво искате от мен? Нямам какво да добавя към това, което вече знаете. А съм сигурен, че знаете повече от мен.

— Разкажете ми за Марта Голдбърг, Стивън Вивонето, Джанис Сингълтън, Хенриет Кауфман и Дуайт Соренсън.

— Бяха мои пациенти — рече Джордан.

— Какви бяха диагнозите им? — попита Лу и извади бележник и молив.

— Не мога да ви кажа — сопна се Джордан. — Това е професионална тайна. И не цитирайте като прецедент, че съм споменал за случая на Серино пред д-р Монтгомъри. Не биваше да го правя.

— Ще получа информацията от близките им — рече Лу. — Защо не ме улесните?

— Тяхна работа, ако решат да ви кажат — отговори Джордан. — Аз нямам право да разпространявам тази информация.

— Добре — рече Лу. — Тогава нека поговорим в общи линии. Еднаква ли беше диагнозата им?

— Не — отвърна Джордан.

— Виж ти! — учуди се Лу и явно посърна. — Сигурен ли сте?

— Разбира се, че съм сигурен — каза Джордан.

Лейтенантът погледна към празния лист на бележника и се замисли. Вдигна очи и попита:

— Има ли нещо необичайно, което да ги свързва? Например в един и същи ден ли ги преглеждахте?

— Не — отрече Джордан.

— Възможно ли е по някаква причина картоните им да са били държани отделно?

— Не, при мен картоните са подредени по азбучен ред.

— А дали някой от тях е бил преглеждан в един и същи ден със Серино?

— Не мога да ви кажа — призна Джордан. — Но ще ви кажа следното. Когато идваше при мене, господин Серино никога не е виждал други пациенти, нито пък те него.

— Сигурен ли сте? — запита Лу.

— Абсолютно — отвърна Джордан.

Уредбата, която свързваше преддверието с операционната, изпращя. Една от сестрите каза на Джордан, че пациентът е в залата и го чака.

Лекарят се изправи. Лу го последва.

— Имам операция — каза Джордан.

— Добре — рече лейтенантът. — Сто на сто ще се видим скоро.

Сложи си фуражката и излезе от преддверието.

Джордан също отиде до вратата и го загледа как върви по дългия коридор към централните асансьори на болницата. Видя го как натиска бутона, изчаква, след това се качва и изчезва.

Огледа коридора — търсеше човека на Серино. Пристъпи навън и надникна в чакалнята на операционната. Поуспокои се — оня тип го нямаше никъде.

Върна се в преддверието и почувства облекчение, че Лу си е тръгнал. Срещата с него го бе извадила от равновесие повече от всякога, и то не само защото го беше страх, че човекът на Серино ще ги види да разговарят. Джордан усещаше, че детективът не го харесва много, а това можеше да означава неприятности. Боеше се, че в бъдеще ще трябва да свикне с досадното му присъствие.

Влезе в мъжката съблекалня и си наплиска лицето със студена вода. Трябваше да се стегне, да се опита да се отпусне за миг, преди да оперира Серино. Но не беше лесно. Ставаха толкова много неща. Беше объркан.

Особено го тревожеше едно: бе разбрал какво обединява петте убийства с това на Мери О’Конър. Проумя го, докато говореше с Лу, но реши да не му го споменава. Това също го смущаваше. Не знаеше защо не е отворил дума за откритието си: дали защото не бе сигурен в значението му, или защото то го плашеше. Хич не му се искаше и той да става жертва.

Докато вървеше към операционната, където го чакаше Пол Серино, Джордан реши, че най-безопасно е да не прави нищо. В края на краищата бе по средата.

Изведнъж спря. Проумя още нещо. Въпреки всички тези проблеми правеше повече операции от когато и да било. А това си имаше плюсовете. Когато тръгна отново, всичко придоби някакъв гротесков, уродлив смисъл. Ускори крачка. Явно трябваше да се прави, че не разбира нищо — така беше най-сигурно. А той обичаше да оперира.

Влезе в операционната и отиде при Серино — упойката вече го бе хванала.

— Ще ви оправим за нула време — каза Джордан. — Само се отпуснете.

Потупа го по рамото, обърна се и се запъти към дезинфекционната. Докато минаваше край един от санитарите в хирургическа престилка, го позна, че не е от персонала. Позна го по очите. Беше онзи, мрачният тип.