Нито капка вода

10

Стебс дойде няколко часа по-късно, след залез-слънце. Луси се размърда в леглото от кънтенето на тромавите му стъпки в сутерена, но не отвори очи. Лин повдигна края на чаршафа, който съхнеше, закачен на гредите.

— Шшт — предупреди го тя и посочи малката издутина под одеялата. — Да не я събудиш.

— Извинявай — прошепна Стебс и й даде знак да го последва.

Лин взе пушката си и втъкна един пистолет в колана си. Навън гаснеше последната розовееща следа в небето. Стебс погледна нагоре към нея.

— Мислиш ли, че ще спи дълго?

— Не знам. Не съм имала много вземане-даване с деца.

Той изсумтя.

— Заспа веднага след банята — добави Лин. — А и не смятам да се бавим много-много при реката.

Завоалираният въпрос не получи отговор и тя погледна Стебс с крайчеца на окото си.

— Извинявай за снощи — промърмори тя накрая. — Увлякох се.

— Аз също — отвърна той.

Беше неин ред да изсумти. Двамата се загледаха за няколко минути в хоризонта на юг.

— Хубаво — рече тя накрая и преметна пушката си през рамо. — Да приключваме с тази работа.

Те тръгнаха към рекичката, като внимателно се вслушваха в нощните звуци около себе си. На пътеката имаше заспал енот. Като ги усети, той се изправи на задните си крака и се втренчи в тях, бърчейки нос, за да определи миризмата им.

— Пссст! — прогони го Стебс и енотът се отдалечи, несмутен от нашествието им. — Преди ги застрелвахме, ако се държат така. Означаваше, че са болни от гана.

— А този не е, така ли?

Стебс поклати глава.

— Съмнявам се. Просто не познава хората. Вече не се срещаме толкова често, както преди.

Двамата повървяха още няколко минути в мълчание.

— Почти стигнахме — каза Лин, като забеляза собствените си следи върху мокрия бряг. Очертанията им се виждаха, черни и кухи, дори в отмиращата светлина на сумрака. — Тук видях момиченцето.

— По-добре ти го повикай — предложи Стебс, — сигурно ще познае гласа ти.

— Не сме си говорили кой знае колко — отвърна Лин, — но вдигна ръце като фуния пред устата си. — Ехо, лагерът!

Отговори й само шумоленето на падащи листа и бързо припкане в храсталака наблизо.

— Опитай пак — каза Стебс.

Тя извика отново и този път дори подсвирна, но отговор не последва.

— Колко са зле? — попита Стебс.

Лин свъси тревожно вежди.

— Не чак толкова. Освен ако някой…

Пронизителен писък разкъса нощта. Двамата веднага се проснаха на земята и посегнаха към пистолетите в коланите си. Писъкът беше последван от дрезгав вик и вой от болка, преливащ в мъчителни хлипове.

— Жената — каза сериозно Стебс. — Ражда.

Лин стисна здраво пистолета, макар и да не знаеше с какво ще й помогне в тази ситуация.

— Какво ще правим?

Стебс се изправи тромаво на крака и изтръска сухите листа от бархетната си риза.

— Все нещо знам по въпроса — рече той. — Ако онова момче е толкова зелено, колкото казваш, съмнявам се, че ще помогне.

Лин продължаваше да лежи на земята и да се взира през листака, като че ли очакваше появата на враг.

— А аз какво да правя?

— Като начало стани — нареди й той и я дръпна да се изправи.

Когато се приближиха достатъчно, за да различат едва доловимите струйки дим от огъня, които се вдигаха към небето, Лин отново извика. Илай изскочи навън и се огледа във всички посоки.

— Момиче? Ти ли си?

Той вдигна един клон над главата си, в случай че не беше тя, но не успя да си придаде кой знае колко заплашителен вид. Оръжието му беше по-дебело от ръката.

— Боже, колко е хилав — промърмори Стебс.

— Идвам с един приятел — извика Лин, като едва доловимо се поколеба, преди да опише Стебс с тази дума.

Двамата прегазиха реката, за да стигнат до Илай. Момчето свали клона и се взря в мрака.

— Здравей, синко. Казвам се Стебс.

Младежът стисна протегнатата му ръка.

— Илай — каза кратко той.

— Това е Лин. Съмнявам се, че се е представила по име, когато сте се запознали.

Лин кимна на Илай от другата страна на огъня.

— Как е Луси?

— Много е добре. Майка й ли пищи така?

Илай кимна и посочи към подслона, но не каза нищо.

— Опитва се да стане отново майка ли? — попита внимателно Стебс.

— Цял ден е така. Не знам какво да правя. Бебето не излиза, а Нева е изтощена.

Откакто бяха дошли, в подслона бе настъпила предпазлива тишина. Веднъж Лин беше дебнала рис в гората. Майка й я беше изпратила за пуйка, но непознатата окраска привлече вниманието й и тя прие предизвикателството. Рисовете не се срещаха често и Лин разбра, че не са в нейната категория, когато излезе на една поляна, където трябваше да бъде животното, но от него нямаше и следа. Същото чувство изпитваше и сега: струваше й се, че я наблюдават неприятелски очи, прикачени на тяло, което бе готово всеки миг да я нападне.

— Не искаме да ви безпокоим — каза тя силно с надеждата гласът й да стигне до онези наострени уши. — Само да ви кажем, че Луси е добре.

Лицето на Илай посърна.

— Нали няма да си тръгнете?

— Задръж малко — Стебс се обърна към Лин. — Ако се нуждаят от помощта ни, трябва да им я дадем. — Очите на Лин се насочиха неспокойно към подслона, сътворен от Илай, но устата й остана затворена. — Първо, защо сте тук? Има достатъчно празни къщи, в които можете да се настаните, за да роди.

— Нева не иска. Наслушала се е на много истории как хората почерняват без вода, телата им се съсухрят и бавно умират.

— Случва се.

— Не ще да се отдели от водата. Вдигнах само временен подслон, но тя не иска да помръдне оттук.

— Не е толкова зле — успокои го Стебс, — въпреки че сигурно тече ужасно.

— Да, не е устойчив на дъждовете — призна Илай.

— Предполагам, че не задържа и топлина.

На светлината на огъня Лин забеляза руменината, която пропълзя по острите скули на Илай.

— Не, никак даже.

— Значи живееш с бременна жена и дете под наръч сухи клони до реката, въпреки че идва зима?

— Не знаех какво друго да направя — отвърна сподавено Илай, едва изричайки думите от отчаяние.

— Например да не оставяш най-параноичния човек в групата да взема решения? — предложи Лин, но самата тя се изчерви, когато Илай впери гневния си поглед в нея.

Стебс се покашля.

— Водата се носи. Уреждаш истински подслон с отопление и носиш вода. Няма лошо човек да стои край реката през лятото и есента. Но през пролетта ще ви удави, въпреки че през лятото може съвсем да изчезне. А ако останете през зимата, някоя сутрин, преди да излезеш при скъпоценната си вода, ще откриеш, че си замръзнал до смърт.

Илай стисна зъби. Лин достатъчно дълго бе живяла с човек с характер, за да усети, че фитилът му е на свършване.

— Боя се, че предложението идва малко късно — процеди момчето, когато от подслона се разнесе нов мъчителен стон.

Жената се опитваше да го потисне. По приглушения звук си личеше, че не иска новодошлите да разберат за болката й. Стебс светна фенерчето си и се приближи до входа.

— Искам да ви помогна. Не съм лекар, но съм видял раждането на доста ярета и неведнъж съм им помагал.

Той направи крачка напред, но политна назад и падна по гръб в калта, последван от пронизителен писък, наситен със страх и болка:

— Разкарай се от мен, шибан извратеняк! Илай! Илай, къде си?

Лин помогна на Стебс да се изправи и се заслуша в гласа на момчето, което се опитваше да успокои жената вътре. Понечи да се приближи, но и тя получи буца студена кал в лицето.

— Аз се махам — каза тя, но Стебс я хвана за ръката.

— Тя ражда. Не знаеш какво е.

— И не искам да знам — отвърна Лин, като потри окаляната си брадичка, но все пак спря.

Илай излезе навън.

— Каза, че ти можеш да влезеш. — Той посочи Лин. — Но не и Стебс.

— Глупаво решение — каза момичето. — Аз не знам нищо. А той поне е виждал как става.

— При козите — напомни Илай.

— Пак е повече от мен — възрази тя, но все пак се наведе и влезе в заслона.

Жената лежеше под купчина дрехи и се гърчеше от болка. Като разбра, че Лин е вътре, съзнателно се опита да я овладее, но ръцете й се впиха в земята от двете й страни. Вече беше изкопала дупки, които стигаха до китките й.

— Няма нужда да се срамувате от болката — каза Лин.

Черните очи я изгледаха презрително.

— Болка не е точната дума — процеди жената, а съвършените й бели зъби отхапваха всяка сричка. В този момент получи нова контракция и тя стисна юмруци в земята. Жилите на врата й изпъкнаха, устните й се разтвориха в мъчителна гримаса. Лин нямаше какво да стори, освен да чака да отмине.

— Направи нещо! — изсъска жената. По лицето й се стичаше пот въпреки студа; черната й коса се беше оплела на топки от мятането.

— Не мога — отвърна спокойно Лин. — Аз не знам нищо. По-добре пуснете Стебс да влезе.

— Няма да дам да ме докосне.

Лин не разбираше тази незаслужена омраза, но тихо изчака следващата контракция да отмине.

— Губя си времето с вас — осведоми тя задъханата жена и се надигна да си върви. — Трябва да се прибирам.

— Чакай! Ще го пусна — изпъшка Нева, сякаш им оказваше благоволение. — Само да го махне от мен.

Лин излезе навън и подаде фенерчето на Стебс.

— Твой ред е.

Той влезе вътре. От подслона се чу приглушен разговор, който секваше при всяка болезнена контракция.

— Какво мислиш? — попита Илай, когато очите им неволно се срещнаха над трепкащия огън.

Тя седна, преди да отговори.

— Не знам. Само че е изтощена, а това не е хубаво, докато бебето още не е излязло.

Илай кимна. Двамата замълчаха. След малко отекна нов вик, този път по-силен и отчаян, и момчето потрепна. Лин гледаше безстрастно огъня, в който Стебс бе сложил сухо дърво.

— Така трябва — каза тя.

— Какво значи това? — сепна се Илай.

— Да използваш сухи дърва — обясни момичето, като посочи огнището. — Ти слагаш зелени, а те вдигат повече пушек, отколкото да греят.

— Добре.

Отново настъпи мълчание, но сега беше неловко, след като вече веднъж се бе опитала да го наруши.

— И одеялата ли ви взеха? Онези мъже?

— Да. — Гласът на Илай беше дрезгав от рядката употреба. — Да — повтори той вече по-ясно. — Одеялата и храната. Отидох да потърся нови в една къща, но всичко беше обрано. Повечето дрехи също липсваха, освен едни страшно големи. Взех ги за завивки за Нева и Луси.

— Лин, ела тук — извика Стебс.

Тя се приближи предпазливо до входа.

— Вземи това — каза той и й подаде един вързоп. — Зарови го.

Лин плахо пое мръсната риза, смутена от топлината, която лъхаше от нея, и погледна въпросително Стебс.

— Мъртвородено. — Той я прегърна през раменете и я приближи до себе си. — Отнеси го някъде и го погреби. Майката не е много добре.

— Ще оживее ли?

— Не е много добре тук. — Той посочи слепоочието си, после сърцето си. — И тук.

Лин взе вързопчето под мишница. Илай я последва надолу по реката, замаян и мълчалив. Тя нямаше представа как ще изкопаят гроб в замръзналата земя без лопата, но Стебс беше зает с майката. На едно място брегът се издигаше до височината на рамото, а горе се откриваше малка полянка, оградена от планински ясени. Тя се изкачи до нея.

— Това място се намира лесно, ако поиска да дойде — обясни Лин. Илай само кимна, стиснал здраво фенерчето. — Освен това брегът е достатъчно висок, за да не го отмие водата напролет.

Момчето не отговори. Лин положи вързопчето на земята, без да обръща внимание на влагата, която бе пропила в собствените й дрехи.

— Намери ми голяма, заострена пръчка.

Благодарен за възложената задача, Илай изчезна в мрака.

Лин изчака очите й да свикнат с лунната светлина и слезе отново на брега да потърси камъни. Двамата се срещнаха пак на полянката. Илай започна да удря земята с пръчката, отваряйки малки рани в пръстта. Щом успя да прокопае бразда, Лин се зае да я разшири с един плосък камък.

— Няма да можем да изровим дълбока дупка каза тя, — но ще го покрием с големи камъни, за да е на сигурно място.

— То?

— В смисъл?

— Момченце ли е?

— О! — Лин се замисли. — Всъщност не знам. Стебс не каза.

Илай се поколеба, после разви неподвижния вързоп. Лин отмести поглед, съсредоточена върху собствената си задача.

— Права беше — каза той след секунда. — Момченце е.

Тя изсумтя, не знаейки какво да каже. Илай отново уви телцето.

— Вече е изстинал.

Ръцете му се спряха за миг над малкото пашкулче, което доскоро бе пазило топлината на телцето, преди нощният вятър да я изтръгне от него.

— Брат ми винаги е искал да има син.

— Ще си има друг. Ела да ми помогнеш.

Час по-късно Илай положи племенника си в малкото гробче, което бяха успели да изкопаят, и двамата с Лин го затрупаха с камъни.

— Няма — каза момчето изневиделица.

— Какво няма?

— Брат ми. Да има друг син. Той умря.

— О! Съжалявам.

Двамата погледаха мълчаливо каменната могила.

— Май трябва да кажем молитва на Господ или нещо такова — продума Илай след малко.

— Какво на кого да кажем?

— Все едно. Просто ми се струва, че трябва да кажа нещо над гроба.

Лин стоеше до него в тъмнината и усещаше топлината от тялото му, която рязко контрастираше със студа наоколо.

— Може аз да кажа. Ако искаш.

Той кимна. Лин си пое студен въздух и заговори.

Въпреки нощната тъма тя усети втренчения му поглед върху себе си.

— Това е Уилям Бътлър Йейтс — каза Илай. — Откъде, по дяволите, знаеш Йейтс?

— Мога да чета и имам книги — отвърна тя сухо.

Когато се върнаха в лагера, намериха Стебс да седи до огъня и да притопля супата, която беше донесъл.

— Тя е добре — обясни той на Илай. — Но трябва да й намериш свестен подслон. Тук ще сте мъртви до месец.

— Какво предлагаш? — отвърна младежът. — Няма да иска да си тръгне оттук, особено сега.

Образът на малкия самотен гроб под лунната светлина остана неизказан.

— Е, мястото не е толкова лошо. Имате си прясна вода, а брегът е достатъчно висок, за да не ви залее напролет. Вероятно не знаеш, но през лятото се случва потокът да пресъхне, така че може да се окажете на сухо. От друга страна, тук има доста дивеч, за да се изхранвате, когато се научиш да ловуваш, а вече знаеш и какви дърва да събирате.

Лин се почуди кой ще научи Илай да ловува. Тя категорично нямаше време, още повече сега с Луси. Отвори уста да го напомни, но като видя изтощеното, неразбиращо изражение на Илай, се спря.

— Приоритетът ви е подслонът — продължи Стебс, — поне засега. Тя няма да иска да се премести, а ти няма да я принудиш, значи трябва да направиш подслон тук. Ще нахвърляме нещо набързо за няколко дни, а после, ако още не се е вразумила, ще помислим за нещо по-трайно.

Лин се размърда неспокойно от множественото число и широкия жест на ръката му, който явно включваше и нея.

— Вече съм ви голям длъжник. — Илай погледна сериозно Лин от другата страна на огъня. — Това, което правите за мен… аз не мога, няма как да върна услугата.

— Не мисли за това сега — отвърна Стебс, ловко изпреварвайки реакцията на Лин. — Ще се разберем в крачка. Сега приоритетът ни е двамата с жена ти да оцелеете.

— Тя не ми е жена.

Нещо се скърши у Лин. Неспособността му да се погрижи за себе си и близките си трябваше да събуди презрение, но наместо това тя почувства желание да му помогне. А жената в подслона имаше толкова остър език, че Лин неволно си представи момчето накълцано на парчета в краката й. По някаква причина не й се искаше да го види така.

Стебс погледна Илай за момент.

— Твоя или не, тя е хубава жена и сега е твой дълг да я пазиш.

— Това ми е работата, откакто брат ми, Брадли, почина.

— Бебето негово ли беше?

— Да, това беше синът му. Нева е съпругата му. Той загина, докато напускахме Ентарго. Един от войниците блъсна Нева. Тя обикновено се държи на краката си, но вече беше наедряла и изгуби равновесие заради корема. Брадли се спусна да й помогне и войникът го застреля. Каза, че брат ми щял да извади оръжие.

— Просто така? — не повярва Стебс.

— Просто така. Кръвта му изтече на площада пред очите на детето и жена му. Луси се беше сгушила в мен и плачеше някой да помогне на татко й, а Нева беше коленичила и държеше главата му до бебето. Събра се цяла тълпа и даже няколко души, за които знаех, че са лекари, но никой нищо не можеше да направи.

— Защо? — попита Лин.

— Такава е наредбата — обясни Илай, като се обърна към нея. — Всяка двойка има право само на едно дете, а те вече имаха Луси.

Стебс въздъхна и хвърли една пръчка в огъня.

— Мислех, че вече са вдигнали забраната. Значи още е така? Престъпваш ограничението и цялото семейство изхвърча от града?

— Не искат да хабят вода за нарушители. Понякога задържат по-големите деца, предимно момчетата, за да помагат в отбраната на града. Луси е момиче и това й помогна.

— Само че няма да й помогне тук — каза Стебс лаконично и го изгледа сериозно.

— Да, знам. Имахме късмет, че когато онези дойдоха за храната ни, Нева беше бременна, а Луси… нито една не им се стори подходяща.

Лин местеше поглед от единия към другия, напълно объркана.

— Да, само че жената вече не е бременна — напомни му Стебс. — И както казах, сега ти отговаряш за нея.

— Като гледам, красотата не намалява шансовете за оцеляване. — Илай стрелна Лин с очи, но тя все още се опитваше да разбере предишните реплики.

— Красотата в комбинация с точен мерник — усмихна се многозначително Стебс.

Думата „мерник“ накара Лин да скочи на крака.

— Трябва да се прибирам. Много се заседях.

— Напълно си права — отвърна Стебс и се помъчи да се изправи. — Ще ви покрием, синко. Няма смисъл да умирате тук, ако има как да ви помогнем.

Лин вървеше до Стебс и хапеше устни. Последните му думи към Илай целяха да успокоят момчето, но също така да й покажат неговата позиция по този въпрос. Тя не пожела да предложи помощта си, а той обеща дори повече, без да я пита. Не че искаше Илай и Нева да умрат от студ, но и не възразяваше сами да открият основните правила на оцеляването.

Стебс като че ли усещаше настроението й и си траеше. Високата трева, покрита с ранна утринна роса, мокреше панталоните им и двамата зъзнеха.

Когато небето на хоризонта започна да сивее, Лин изключи фенера, за да пести батериите. По средата на пътя до нейната къща Стебс се препъна и падна тежко на земята.

Лин му помогна да се изправи и той изпробва здравия си крак, но потръпна от болка.

— Ако искаш, продължавай без мен — каза той. — Знам, че бързаш да се върнеш при…

— Луси — довърши Лин, като го подхвана под ръка. — Така е.

Стебс се облегна на нея.

— Щях да кажа „при езерото“.

— Да, това също. — Тя направи крачка назад, за да му освободи повече място за движение, без да обръща внимание на учудения му поглед. — Ще се оправиш ли?

— Трябва само да го раздвижа.

Лин вече тичаше към дома си.

— Ще те проверя! — извика тя през рамо и хукна през тревата, внезапно изпълнена с тревога.

Беше на седем, когато една нощ майка й я остави сама, за да иде на лов. Беше прекалено малка, за да носи големите парчета месо. Майка й обеща, че ще се прибере на другия ден. Появи се привечер, теглейки подире си импровизирана шейна, натоварена с месо. Лин надяна смела физиономия и заяви, че всичко е наред. Не искаше да признае пред коравата си като скала майка, че тази нощ бе научила какво означава страх.

Сутеренът бе единственият дом, който познаваше, но дори той не й вдъхваше сигурност, когато се събудеше, без да чуе ритмичното дишане на майка си. Всяко тъмно кьоше криеше непознати звуци, всяко шумолене вещаеше неизвестна заплаха. Как ли щеше да се почувства Луси, за която всичко това бе ново и непознато, ако се събудеше в тъмното и откриеше, че е сама?

Лин открехна вратата на сутерена и притаи дъх, за да се ослуша. Чу тихото, ритмично дишане на Луси; детето спеше спокойно. Лин взе пушката си и се качи на покрива, за да провери какво става със Стебс.

Видя го да куца през полето с тояжка в ръка и я загриза чувство на вина. Трябваше да му помогне да се прибере в колибата си. Когато Стебс стигна до камъка, тя свали пушката. Той си почина за малко, а после продължи към дома си през полето, осеяно със скелетите и съхнещите жили на койотите.

Имаше време да дремне няколко часа. Промъкна се тихичко до леглото си, за да не събуди Луси, и легна с лице към стената. Кошмарите не бяха новост за нея, въпреки че будният живот й предлагаше достатъчно отвратителни образи и не беше честно да се промъкват и в сънищата й. Смъртта на майка й обаче се връщаше всяка нощ и се разиграваше с такива детайли, че можеше да преброи зъбите на Голямото копеле, впити в шията й.

Лин затвори очи, готова отново да види кръвта по тревата или малката самотна могила от камъни край реката. Вместо това обаче зад клепачите й изплува лицето на Илай, потрепващо на светлината на зле стъкнатия огън. Докато се унасяше в сън, тя се взираше в него така, както никога не би си позволила наяве.

Разбра какво е имала предвид майка й за мъртвото момче, чиито обувки беше взела. Белязан от дългото гладуване, Илай излъчваше младост, макар и да нямаше бузите на младежа, когото беше застреляла. Лин си представяше лицата и на двамата и се опитваше да разбере какво ги прави толкова различни. Накрая реши, че просто й е по-лесно да гледа Илай.

За първи път от смъртта на майка си насам Лин сънува друго лице, освен нейното.

Чувството на отговорност я събуди от дрямката и тя се зае с утринните си задачи. Липсата на сън в съчетание с непознатите емоции бяха размътили главата й и притъпили всяка мисъл в съзнанието й. Което беше добър начин да се затриеш. Празните кофи се блъскаха в коленете й, докато уморено се влачеше към езерото, твърдо решена да изтрие хлъзгавите чувства и да се фокусира върху действителността.

Лин познаваше чувството на вина отпреди — изпитвала го бе, когато не успееше да изпълни някоя проста задача, възложена от майка й, или пийнеше една глътка повече от пречистената вода. Смазващата тежест на ролята, която бе изиграла в смъртта на майка си, не я напускаше, като тъмен облак, който следваше мислите й през деня и тътнеше буреносно в кошмарите й през нощта.

А ето че започваха да я бодат и по-малки игли от вина. Пред очите й мина образът на Стебс, подпрян на камъка в полето, и тя се опита да се отърси от него. Честната сделка с обработка на еленското месо срещу претърсване на лагера на Речниците беше прераснала в каша, която й донесе повече работа, отколкото имаше преди. Но по някаква причина, вместо да се ядосва, че се е насадила на пачи яйца, тя се чувстваше виновна, че не му помогна и го остави да се прибира сам вкъщи.

Трябваше да му бъде ядосана, задето самоволно предложи помощ на Илай и Нева от името и на двамата, мислеше си горчиво тя, докато потапяше първата кофа в ледената вода. Стебс като че ли беше решил, че Речниците са тяхна отговорност, а Лин всъщност не беше сигурна, че и тя не мисли така. Оставени сами на себе си, те щяха да са мъртви още преди зимата. Двамата със Стебс имаха шанса да предотвратят тази участ.

Коремът й се сви от първите нотки на съмнение. Тъмните, свещени стени на хамбара я успокоиха и тя вдиша въздуха им — застоял и влажен, дъхтящ на разлято масло и призрака на бензин. Над всичко това усещаше уханието на водата; носът й долавяше миризмата на оцеляването. Знаеше какво би направила майка й: нищо. А до малкия гроб под ясените щяха да се появят още два големи.

Лин бързо изля втората кофа в резервоара, за да пропъди тази мисъл. После дълго стоя неподвижна, загледана във вълнистото си отражение във водата, чак докато повърхността й се успокои.

Луси се събуди и видя новата си закрилница да седи на отсрещното легло със скръстени ръце и зареян поглед. Протегна се лениво, наслаждавайки се на миризмата на чистата си коса и меките одеяла на гърба си. Топлината я унесе отново, но ръцете й напипаха нещо непознато: червено плюшено кученце, протрито от дългогодишни игри.

— Какво е това?

— Нищо особено. Намерих го на тавана и ти го донесох — отвърна Лин.

Луси погали меката червена козина и твърдата пластмаса на черното носле и очичките.

— Твое ли е било? Как се казва?

— Наричах го просто Куч.

— Куч — повтори Луси, като вдигна големите му уши и ги пусна върху лицето си. — Не те бива много с имената.

— Някога имах истинско куче. И на него му казвах Куч. Нямаше нищо против.

Луси подхвърли играчката във въздуха.

— Какво стана с него?

— Не искаш да чуеш — рече Лин, като ловко се пресегна и улови животинчето.

Момиченцето протегна ръце, размахвайки пръсти да хване подаръка си.

— Може ли да го кръстя Червения куч?

— Можеш да го кръстиш, както си искаш — отвърна Лин и пусна кученцето върху гърдите на детето. Луси го прегърна с всичка сила. — Вече е твой.

Тя се сгуши отново под завивките, стиснала новия си прекръстен любимец в ръце, и се унесе в сън, докато галеше с пръсти ухото му.

— Може ли да те питам нещо?

Луси се сепна.

— Аха?

— Аз хубава ли съм?

Детето кимна енергично със златните си къдрици.

— Много даже — измърмори то в отговор.

Настъпи тишина, нарушавана единствено от равномерното дишане на Луси.

— Ха — рече накрая Лин сама на себе си. — Кой да предположи?