Нито капка вода

2

Бурята, която се разрази следобеда, беше едновременно благословия и проклятие. Водата по ламарините нямаше да получи осемте си часа слънце, но от небето се сипеше животворна благодат. Наредиха на двора всички съдове, с които разполагаха — от пластмасови мерителни чаши до двайсетлитрови кофи и стари стъклени шишета. Лин и майка й през цялото време тичаха напред-назад, изливаха пълните съдове в резервоарите за вода и връщаха празните на двора, за да уловят всяка капка живот.

— Хубав дъжд — каза Лин, докато двете се опитваха да си поемат дъх в хамбара. — Този резервоар е почти пълен. Остана само един празен.

— Водата никога не е достатъчно — отвърна майка й. — Не го забравяй.

След дъжда животните наизлязоха като по часовник. Червеите и къртиците изпълзяха от наводнените си тунели. Червеите привлякоха птиците, къртиците — котките, а птиците и котките бяха стръв за последното звено в хранителната верига — койотите. Майка й каза, че като била тийнейджърка, рядко се случвало да зърне койот, и то само за миг на фаровете на колата посред нощ. Сега хищниците ловуваха посред бял ден, а любопитството ги водеше досами къщата.

— Ето го — промърмори майка й под носа си, докато събираха последната дъждовна вода на двора. — Едро копеле е. Ето, виж.

Тя подаде бинокъла на Лин. Момичето го настрои и го вдигна на очите си.

— Двайсет и пет-трийсет килограма… Как мислиш?

— Може и повече.

Лин наблюдаваше животното през бинокъла. Подире си водеше малка глутница — две проскубани същества, които се ръфаха игриво по пътя. Носът на водача беше долепен до земята, походката му — уверена и съсредоточена. Нещо проблесна на хоризонта и привлече вниманието й.

— Стебс го държи на мушка — каза Лин, като погледна на югозапад.

— Какво?

Майка й присви очи и се взря в далечината. Лин настрои отново бинокъла и погледна по-продължително.

— Извадил е онзи с оптическия мерник.

— Вероятно само гледа. Съмнявам се, че ще стреля по койот, колкото и голям да е.

Погледът на Лин отново се насочи към глутницата. Водачът се обърна, подразнен от нехайството на другарите си, и като настъпи единия с лапа по врата, го притисна към земята. После бавно го пусна и двата по-малки койота легнаха по гръб, показвайки подчинените си шкембета.

— Мислиш ли, че трябва?

— По принцип не. Няма смисъл да се прахосва куршум за койот, особено трийсет-трийсет. Месото му е много жилаво. Ще изгориш повече енергия, докато го сдъвчеш. — Тя протегна ръка за бинокъла и Лин й го подаде. — Но е голямо копеле… трябва да бъде застреляно.

Лин видя отблясъка на слънцето от пушката, когато Стебс я остави.

— Задник — процеди майка й. — Толкова рядко стреля с тази пушка, че сигурно няма нужда да я чисти. Което ми напомня да донесеш нещата за почистване, като се качваш насам.

Лин изля последната дъждовна вода в резервоара, като старателно изтръска до капка всички шишета, чаши и купички. Докато вървеше към антената, джинсите й подгизнаха от мократа трева и я накараха да потръпне от студ, който щеше да й държи цяла вечер.

— Мислех си за лов — подхвърли майка й, докато чистеха пушките.

Тонът й беше небрежен, но от думите й ръцете на Лин замръзнаха.

— Толкова рано? Още дори не е паднала слана. Месото ще се развали.

— Хрумна ми, че тази година можем да го опушим, вместо да го замразяваме. Една пушилня няма да привлече повече внимание, отколкото сега. Месото ще стане по-вкусно, ще се съхранява по-добре и е работа, която можем да свършим сега, за да не ни се струпа после.

— Ами дърва? Колко ще отидат за опушването?

— Няма да е проблем — отвърна майка й, докато почистваше цевта с тел. — За опушването ти трябват пресни дърва, а тези за горене са…

— Сухи — прекъсна я Лин. — Колко ще трябват?

— Като за четири-пет дни. Зависи какъв елен отстрелям.

Лин натика с ненужна злост телта в цевта на собствената си пушка.

— Май не си доволна — отбеляза майка й.

— Не, не съм. Глупаво е да хабим дърва за пушено месо, което няма да доживеем да изядем, ако измръзнем до смърт.

— Глупаво е да се запасяваме с дърва, за да умрем на топло от глад.

Лин довърши почистването в мълчание, после зареди пушката, щракна предпазителя и я остави на покрива.

— Просто не разбирам защо не можем да продължим да вършим нещата както досега. Изчакваме зимата, убиваме елен, замразяваме месото?

— Защото, ако се наложи да бягаме, замразеното месо няма да става за ядене, а пушеното ще става. Нещата се променят — отвърна майка й, вперила поглед в южния хоризонт. — И ние се променяме с тях.

Лин седеше до листовете ламарина, запленена от отблясъците на слънцето по стотината пластмасови шишета. Тази партида не беше изкарала осем часа на ултравиолетовите лъчи предния ден заради дъжда, но днес слънцето прежуряше и момичето имаше чувството, че усеща как жегата се надига от ламарините и се блъска в шишетата. На покрива проблясваше мерникът на майка й, която зорко следеше всичко наоколо.

Почивните следобеди бяха рядкост. Обикновено, докато водата се грееше, Лин режеше дърва, но сега майка й не искаше да я изпуска от поглед, защото заплахата от юг още бе прясна в съзнанието й. Вместо това момичето седеше върху една обърната кофа и си потропваше с телената дръжка отстрани, за да не задреме.

Веднъж, още преди да се научи да плува, загуби една кофа. Не беше много по-висока от нея и тежестта на водата я дръпна напред. От страх да не изтърве кофата, тя я стискаше до последно дори когато остана без дъх, а телената дръжка режеше малките й пръстчета. Пред очите й вече плуваха червени петна, когато майка й успя да слезе от покрива и да се хвърли във водата, за да отскубне пръстите й от дръжката. Двете седнаха подгизнали до кости на брега, а майка й беше толкова разтърсена, че дори не я нахока за изгубената кофа или пропиляната вода, която се стичаше от дрехите им.

Сега онази кофа почиваше на дъното, недалеч от брега на езерото, и служеше за знак в сухите лета, че не е валяло достатъчно. Предната година, когато нивото на водата падна, бялата пластмасовата дръжка се виждаше само на педя под повърхността. Всеки ден силуетът й изпъкваше все по-ясно и сърцето на Лин се смразяваше от страх, че този път няма да оцелеят. Това щеше да бъде фаталната година. Тогава можеше да извади кофата и да заличи срама от изгубването й преди години, но пък щеше да знае, че бавната смърт от жажда е съвсем наблизо.

Нещо изшумоля в тревата и върна Лин в настоящето, въпреки че тя не помръдна. Чу се животинско сумтене. Тя бавно посегна към пушката, която лежеше в краката й. Тревата от другата страна на ламарината се раздели и се показа дълга, тъмна муцуна.

Отблизо Голямото копеле изглеждаше още по-голямо. Домашните кучета се бяха кръстосали с койотите и бяха придали на дивите си събратя по-едра осанка. Двамата се взряха един в друг. Очите му за миг се стрелнаха към ръката й, която стисна пушката. Животното изсумтя още веднъж и побягна назад през високата трева.

Лин бавно изпусна стаения си дъх. Въпреки че не я заплаши открито, тя забеляза интелигентния му поглед. Койотът я бе наблюдавал; даже бе изсумтял, за да извести присъствието си. Едното посягане към пушката бе достатъчно, за да го подплаши. Той знаеше как изглежда оръжието и на какво е способно. Освен това знаеше, че момичето не представлява заплаха без него.

Веднага щом койотът избяга, Лин хукна през тревата, без дори да се опитва да потисне примитивния си импулс да изтича при антената.

— Видя ли това? — каза тя в мига, в който стъпи с два крака на покрива. — Видя ли Голямото копеле в двора?

— Преди време го видях да обикаля отзад — отвърна майка й. Градинските й ножици щракнаха върху един клон на дървото, който се бе приближил твърде много до покрива. Тя изчака трясъка на земята, преди да продължи. — Но реших, че иска да си улови някой и друг мармот около хамбара.

— Искаше да улови мен.

Майка й я погледна през рамо.

— Не се ли уплаши от теб?

— Не и докато не посегнах към пушката. Тогава се отдръпна.

Майка й се обърна към клена и огледа работата си, сложила ръце на хълбоците.

— Точно в момента си имаме по-големи грижи от койотите.

— Освен ако няма никого — каза Лин, изричайки на глас надеждата, изплувала през последните дни, в които нищо не се бе случило. — Освен ако не са си тръгнали, а ти си просто…

Момичето рязко замлъкна, давайки си сметка какво е напът да каже.

Майка й повдигна вежди.

— Параноясала? Няма да си първата, която ще го каже.

Лин отмести очи, а майка й отново обърна поглед на юг.

— Най-добре си почини — каза тя. — Ще те събудя след малко. Тази вечер ще останем на покрива и ще спим на смени.

— Защо тази вечер?

— Един елен и двете му кошути цяло лято пасат ей там, но днес следобеда той ги отведе. Побягнаха в галоп, а опашките им крещяха „опасност" за всеки, който има достатъчно акъл да види. Някой ни дебне и чака да сгрешим.

До залез-слънце двете се редуваха да подремват и си правеха мълчаливо компания, сложили пушките върху коленете си и заслушани в песента на щурците.

— Щурците са много разговорливи тази вечер — каза Лин разсеяно.

Майка й изсумтя:

— Винаги са така преди първата слана. Като че ли знаят, че трябва да си кажат, каквото имат да казват, защото после няма да могат.

Откъм полята допълзя ниска мъгла, която скри всичко в радиус над шейсет метра във всички посоки.

— Какво ще правим, ако е тъмно? — попита шепнешком Лин. — Когато дойдат?

— Ще стреляме по каквото чуем. Подрязах дърветата, за да засипя земята около къщата с клони. Няма как да се промъкнат безшумно. Няколко изстрела може би ще бъдат достатъчни, за да ги подплашат.

— А ако не ги подплашат?

— Тогава не се плаши, когато насоча пушката си към теб.

— Какво?

Връхлетя я паника при мисълта да се озове от другата страна на дулото.

— Има някои неща, които не съм ти казала — отвърна тихо майка й, без да поглежда към нея. — Сега не му е времето; не искам да се разсейваш. Просто имай предвид, че на света има лоши мъже и е по-добре да умреш бързо от пушката на майка си, отколкото да попаднеш в ръцете им.

Лин преглътна тежко, борейки се с буцата, заседнала в гърлото й.

— Да, майко.

Стъмни се, а двете седяха все така тихо една до друга, обърнати на юг.