Нито капка вода

14

Стебс я чакаше на покрива. На влизане в двора видя тъмната му фигура, която слизаше по антената на фона на тънката бледа луна.

— Здрасти, дечко — провикна се той. — Как мина?

— Доста добре. Нося ти раницата.

— Всичко наред ли е там?

— Нева има проблеми, за които никой от нас не може да й помогне.

— Това е вярно. — Двамата заобиколиха заедно къщата. — Ами Илай? Той как е?

— Добре — отвърна Лин небрежно. — Днес е застрелял елен.

— Сериозно? Браво на него.

— Защо не влезеш? — покани го тя, като видя, че Стебс се запътва към полето. — Няма смисъл да мръзнеш по целия път, ако първо можеш да се стоплиш у нас.

Стебс потри ръце.

— Не искам да ти преча.

— Нищо няма да ми стане, ако глътнеш малко топлина.

В сутерена двамата снишиха гласове: Луси спеше, сгушена под одеялото в леглото си до печката. Лин подви завивката около малкото й телце.

— Лесно ли заспа?

— Без никакви възражения. Казах й, че е време за лягане, и тя си легна. Добро момиченце.

— Знам. — Лин отвори вратичката на печката, за да се виждат на светлината на трепкащите пламъци, и сложи една тенджера с вода на нея. — Аз ще си направя кафе. Ти също може да пийнеш едно.

— Не знам на какво дължа този внезапен изблик на любезност, но ще пийна чаша кафе и покорно благодаря.

Лин го стрелна с поглед през рамо.

— Щях да те изритам, ако не куцаше и с двата крака.

— Старата Лин щеше и така да ме изрита.

— Старата Лин още се навърта наоколо, така че не я изкушавай.

Стебс се засмя, вдигна крака си върху ръба на леглото на Луси и се облегна назад.

— Знаеш ли, това място никак не е зле. Майка ти се е справила много добре.

Лин седна срещу него и се зае да разглобява пушката си.

— Ще използвам да почистя тази гнусотия, докато си тук — каза тя. — Не ми е приятно да стоя с разкостено оръжие, когато всеки миг може да се появи някой на стълбите.

Стебс наведе стола си назад и подпря глава на стената.

— Давай. Никъде няма да ходя, докато на печката се вари кафе.

— Нева не искаше да се отдели от гроба на бебето.

— Така ли?

— Каза също, че вече не може да се грижи за Луси и че на нея й е по-добре при мен.

— В момента е точно така.

— Май имаше предвид завинаги.

— А ти какво мислиш?

Лин сложи памучен тампон на шомпола, преди да отговори.

— Не е най-добрата идея. Не искам да се отказвам от нея, но не е моя, че да я задържа завинаги.

— Права си.

— Мисля, че едно момиче би трябвало да бъде с майка си.

— И аз така мисля — съгласи се Стебс. — Но точно тази майка засега не е в състояние да се грижи за дъщеря си.

— Знам — отвърна Лин и вкара шомпола в цевта. — Затова ли се грижиш за тях? Защото си нямаш семейство?

Стебс премигна, изненадан от директния въпрос.

— Съжалявам — побърза да се извини Лин. — Не е важно.

— Няма проблем. Просто не го очаквах. Откъде се взе всичко това?

— От разговора ми с Нева. Тя ме попита дали с теб сме роднини.

— И ти какво й каза?

— Че не сме. — Лин критично огледа памучето, преди да продължи. — Но вече не ме дразниш толкова.

— Благодаря за добрите думи. И ти си готина.

Лин наля кафе за двамата и продължи да чисти пушката си, без да отговори. Стебс я гледаше, докато топлеше ръцете си на чашата.

— Помагам им по много причини. И да, едната е, че си нямам никого другиго. Но невинаги съм постъпвал, както трябва, и това ми се струва добър начин да изкупя греховете си.

— Не мога да си представя ти да направиш нещо кой знае колко лошо — отбеляза Лин, без да вдига очи от работата си.

— Има различни начини да не постъпваш правилно, Лин, и те невинаги се заключават в това да сториш някому зло. Понякога се разкайваш най-много за нещата, които не си направил.

— Добре, какво не си направил?

— Какво знаеш за баща си?

Лин спря и го погледна.

— Почти нищо. Майка ми не обичаше да го споменава. Знам само, че когато съм се появила, него вече го е нямало.

— Думата „милиция“ говори ли ти нещо?

— Ще ми разказваш или ще ме разпитваш?

Стебс отпи от кафето си и пак се облегна на стола си.

— Ако искаш, ще ти разкажа.

Лин смени тампона на шомпола и продължи да чисти цевта.

— Седя и те слушам.

— Баща ти беше член на милицията. Това е нещо различно от редовната армия на правителството. Имахме йерархия на командването, оръжия и тренировки също като редовната армия, но всичко се правеше от местни доброволци. Понякога привличахме хора, които армията по някаква причина не желаеше да приеме — например болни от астма или без диплома от гимназия. Идваха обаче и такива, които не бяха издържали психологическия тест. Тоест не бяха много добре тук. — Той се почукна по слепоочието. — Баща ти беше именно от тях.

Лин се замисли за майка си. Дали се беше питала каква част от нестабилността на този мъж е прихванала самата тя? И каква част бе преминала в Лин — и с кръвта, и с майчините наставления? Замисли се за хората, които бе убивала на полето — жадни мъже и жени, които бе застрелвала без ни най-малко колебание. Дали причината бе в приоритетите на баща й, с които беше закърмена? Или тя просто беше една по-малка женска негова версия, готова да отнеме живот без всякакво угризение?

Стебс я наблюдаваше. Тя усети как неволно стисва устни.

— Много хора съм срещал в живота си, Лин. Лошото семе често дава добри плодове.

Тя се покашля и смени темата.

— И ти ли си бил в милицията?

Стебс кимна и продължи.

— Някога бях в армията, но конвоят ми беше ударен от експлозив по време на Втората война за нефт и ме уволниха, защото вече не можех да си служа с ръката. — Той вдигна лявата си ръка и Лин видя, че дланта му не се свива докрай. — Показалецът и средният ми пръст не стават за нищо.

— И така постъпи в милицията?

— Попаднеш ли веднъж в такава ситуация, не излизаш същият оттам. А единственият начин да продължа беше милицията.

— Така ли се запозна с майка ми?

— Познавах майка ти от по-рано. Преди Недостига тук не живееха много хора. На теб може да ти се струват много, но в очите на останалия свят бяхме дълбока провинция. Семейството на майка ти живееше тук отдавна — в тази къща. Моето също.

— Роднини ли сте били?

Стебс я погледна косо.

— Не знаеш много за нея, нали?

— Тя не говореше за себе си.

— Не е чудно, като се има предвид ситуацията.

— Каква ситуация?

— Майка ти, по-точно семейството й, се оправяше добре. Не бяха богати, но имаха достатъчно, за да преживяват и дори да им остава, което не беше малко по тия места, особено след Втората война за нефт. Хората нямаха пари, нямаше и работа. Милицията започна да набира сили.

— В какъв смисъл?

— Много хора бяха недоволни. Бяха гневни на правителството заради войната, заради бедността, заради безработицата. Разбираш ли, хората винаги имат нужда да хвърлят вината върху някого. Онези, които бяха останали без работа, имаха чувството, че не правят нищо за семейството си. Някои решиха, че единственото, което биха могли да сторят за близките си, е да се научат да ги пазят и защитават. Престъпността избуяваше, хората бяха отчаяни. Разбиваха чужди къщи и коли за пари или даже за храна. Семейството на майка ти обаче не се притесняваше за пари дори в тези трудни времена. Те бяха добри хора, достатъчно великодушни, за да дават и на другите, и може би това им качество донякъде ги спасяваше от набези. Но Лорън — майка ти се казваше така — още тогава се отнасяше подозрително към хората и дойде при мен да я науча да стреля.

— На колко години е била?

— Малко по-голяма от теб. Беше завършила колеж и прочее.

— Била е по-голяма от мен, а не е знаела как се стреля?

— Времената бяха други, дечко. И мястото изглеждаше друго. — Стебс отпи отново от кафето си и погледът му за миг се зарея. — Както и да е, започна да се мотае около нас, макар да внимаваше семейството й да не разбере. Нямаше да останат никак доволни. Така се запозна с баща ти. Както вече ти казах, той не беше съвсем с всичкия си. Някои от момчетата предпочитаха да заобиколят отдалеч само и само да не го доближат. Вечно търсеше кавги и знаеше как да ги започне дори да нямаше повод. Но пък беше обаятелен и по-красив от това, което жените тук бяха свикнали да виждат. Добре се котираше, бих казал.

Лин се изчерви и отново хвана цевта, която беше свалила от пушката.

— Във всеки случай двамата с майка ти си паснаха като искра и барут. Тя се отнасяше с него като с негодник, какъвто си беше, въпреки че на другите не им стискаше да му го покажат, а той се държеше още по-гадно пред нея само и само да спечели вниманието й. Мисля, че по някакъв начин се харесваха, но нито единият не искаше да го признае. Даже след като се събраха, се държаха така, сякаш не са, все едно изборът им беше унижение и за двамата. А може и така да е било. Семейството й също не остана във възторг от решението й, защото го знаеха що за птица е. Тя още живееше с тях и те се опитаха да й забранят да го вижда, но скоро след това баба ти и дядо ти загинаха в автомобилна катастрофа. Леля ти вече се беше омъжила и изнесла при съпруга си, така че къщата остана за Лорън. Не след дълго той се пренесе при нея, което не се понрави на много хора. Майка ти беше културен човек, завършила беше колеж. Но баща ти… не беше.

— Какво по-точно му имаше? — попита Лин, макар да не беше сигурна, че иска да разбере отговора.

— Нищо конкретно. Беше от онези луди, на които не им личи, освен по очите. Там обаче винаги се вижда, ако знаеш как да гледаш.

— А какво правеше?

— Ето това е интересното. Беше гледал някакъв документален филм за това как питейната вода свършва и властите се опитват да го скрият, за да избегнат паниката. Хората по целия свят ще останат без вода, твърдеше той, но по новините все извъртат нещата, за да не знаем какво се случва. Всички конфликти в Третия свят били заради вода, но политиците говорели за племенни войни и религия, за да отвлекат вниманието ни, а бедните страни нямали възможност да кажат нещо различно. Много скоро, убеждаваше ни той, Изтокът ще се срине. Там имало прекалено много хора и недостатъчно вода. Ние сме щели да бъдем следващите. На екологичните организации въобще не им пукало за планетата; единствената им цел била да вземат парите на хората, за да строят станции за обезсоляване на вода за богатите. Толкова се беше вманиачил по темата, че хората почнаха да го избягват не само от страх, но и от досада. Никой не го вземаше на сериозно, докато не взривиха Асуанския язовир.

— Майка ми е разказвала за това.

— Голямо събитие беше. Язовирът открай време беше политически проблем за Египет, но целият свят си мислеше, че става въпрос за надмощие във властта, а не за водата. Е, когато партизанската групировка го взриви, много хора тук наостриха уши. Татко ти най-после си намери публика. Заведе ни даже при езерото — езерото Ери, сещаш ли се?

Лин кимна.

— Искаше да ни покаже чисто новата пречиствателна станция на канадския бряг. Взехме си лодка и се престорихме, че ловим риба. Той ни показа въоръжената охрана и ни попита: „За какво й е частна армия с автомати на една пречиствателна станция?" Помислих си, че има логика в този въпрос, и когато се върнахме, започнахме да го вземаме сериозно. Той вече беше надул корема на майка ти… искам да кажа, Лорън беше бременна с теб, но двамата не се погаждаха. Тя имаше нужда от помощ у дома, а той беше замаян от идеята да бъде предводител. Все повтаряше, че редовната армия е твърде заета зад граница и когато моментът настъпи, милицията ще трябва да защитава интересите ни. Или в случая с езерото, да спаси това, което според него принадлежеше на Охайо, от канадците.

Оказа се, че колкото по-смахнато звучеше, толкова повече се доближаваше до истината. Една сутрин чешмите пресъхнаха и ни казаха, че ако искаме вода, трябва да отидем в града да си купим. Плащането не беше нещо ново — водата винаги е струвала пари освен ако нямаш кладенец. Но сега компаниите заявяваха, че вече не могат да поддържат водоснабдителната мрежа, и че който иска вода, трябва сам да отиде да си я вземе. Така започна Недостигът. Отначало трябваше да ходим до най-близкия град с представителство. После закриха тези офиси и трябваше да ходим до големите градове. Накрая казаха, че вода ще има само за жителите на градовете. Хората започнаха да се товарят по колите и да се трупат в покрайнините им. Тези, които имахме кладенци или достъп до вода, останахме тук, а от градовете се чуваха достатъчно страшни истории, за да се радваме, че сме взели такова решение.

— Какви например?

— Например холерата. Когато толкова много хора се струпат на едно място, епидемиите стават неизбежни. Чух, че гонели болните, но пламне ли заразата, нищо не може да я спре. А и не беше само холерата. От време на време оттук минаваха хора, които майка ти не успяваше да застреля, и научавах по нещо от тях. Изглеждаше, че Черната смърт може да се върне. Но наоколо живееха малко хора и болестите не бяха най-страшното. Тук успявахме сами да се превърнем в заплаха един за друг.

Скоро след прогонването на болните от градовете с баща ти се скарахме. Той искаше да превземем пречиствателната станция със сила, а аз се опитах да го спра. Каза, че това щяла да бъде праведна война, водена от милицията, като първата в тази страна. Доста от хората ни го подкрепиха и аз реших просто да се оттегля. По това време вече всички ядяха от ръката му, а аз въобще не бях сигурен, че не ми е скроил шапката, като знаех как винаги се оглежда на четири и дебне кой всява смут в малкото му царство. Така се установих на едно малко парче земя с подземни води, което притежавах.

— От другата страна на полето.

— Точно там.

— Откъдето случайно можеше да държиш майка ми под око?

Стебс се помести.

— Е, стигаме до момента, с който не се гордея особено, дечко. Баща ти се сбогува с майка ти, въпреки грамадния й корем, и поведе група мъже, въоръжени до зъби, на север към езерото. Никой от тях не се върна. Скоро след това майка ти прекоси това поле. В едната си ръка стискаше пушката, с другата — малкото ти телце. Каза, че не вижда смисъл да живея в колиба, след като тя има цяла къща, а и две пушки са по-добре от една. Виждах, че много е мислила какво да ми каже и как да прозвучи така, сякаш това е най-добрият вариант и за двама ни, а не като молба за помощ. Аз погледнах огромните ти очи, които заемаха почти цялото ти личице, и мъничките крачета, които можеха да пропаднат в напуканата земя, и й казах, че си имам достатъчно работа и не мога да нося отговорност за другиго, освен за самия себе си.

Майка ти си тръгна, без да попита втори път, и двамата не си проговорихме до онзи ден, когато кракът ми се хвана в капана.

Стебс разбърка изстиналото си кафе и плисна утайката в огъня. Тя изцвърча и се изпари.

— Обърнах й гръб също като семейството й; също като баща ти, щом се появиха и задължения покрай забавленията. Майка ти те възпита добре, но сурово и неволно си мисля, че ако бях покрай теб, можеше малко да смекча нещата. Може би щеше да живееш по-нормално, а не само да оцеляваш. Но ето те вече голяма и като гледам, май нямаш нужда от помощ.

Лин сложи приклада на пушката.

— Не, нямам.

— Затова я предлагам на други. Опитвам се да изкупя грешката си.

— Помня, когато беше тук — каза Лин. — След крака. Мисля си, че щеше да ми хареса, ако беше останал.

— И аз мисля, че щеше да ми хареса — отвърна тихо Стебс. — Опитах се, Лин. Кълна ти се, че опитах. Така копнеех да се вразуми…

Гласът му секна, изгубен в спомените, създадени в същата тази стая, в която седеше сега.

— Защо тогава? — едва чуто попита Лин. — Защо не се получи?

— Тя не ме искаше. Беше й струвало повече, отколкото мога да си представя, да ме попита първия път и когато я отрязах, убих всичко в нея, освен гордостта и любовта й към теб. Преди не беше толкова сурова. Стана такава. Веднъж ме помоли да не говоря повече за нея, освен ако не ме попиташ…

— Питам те.

— Е, тогава ще ти кажа — не прави същите грешки като нея. Или като мен, по дяволите. Не се страхувай да обичаш това момиченце и не крий от гордост чувствата си към онова момче. Иначе може да изгубиш и двамата.

Лин подпря пушката си в ъгъла и също изля кафето си върху въглените.

— Като гледам колко късно стана, май по-добре да останеш да спиш тук.

— Само това ли имаш да кажеш?

Лин бавно избърса за последно пушката си с парцала, като обмисляше отговора си.

— Не знаех, че има нещо за казване. Не мога да променя начина, по който майка ми ме е отгледала.

— Не те и моля. Моля те да бъдеш нещо повече от нея. Да бъдеш силна и добра. Да бъдеш обичана и да бъдеш признателна за това. За да не съжаляваш за нищо.

Лин помълча, загледана в танцуващите отражения на пламъците върху смазаната цев.

Стебс я наблюдаваше внимателно.

— Това не са твои думи, нали?

— Не, на Байрон са. Мама казваше, че зимите са дълги, но антологиите с поезия са по-дълги.

Стебс погледна към лавицата с книги, някои от които бяха по-дебели от ръката му.

— Тъй си е, спор няма. И друго нещо казваше майка ти: „Каквото — такова.".

Думите извикаха усмивка на лицето на Лин, която разпръсна тъгата.

— Познато ми е.

— Тогава знаеш какво означава?

— Казваше го, когато нещо не можеше да бъде поправено — например, когато изгубих онази кофа в езерото или счупих един буркан. Значи, че не можеш да промениш станалото.

— Като миналото. Не можеш да промениш нещата, които си правила досега. Но от теб зависи какво ще правиш оттук насетне.

Лин стана и изпука гърба си.

— Уморих се, старче. Оставаш или ще си ходиш?

Стебс също се изправи и се протегна.

— Оставам и покорно благодаря.

Лин кимна и се мушна в леглото при Луси, обгръщайки тялото й със своето, сякаш да го предпази.

— Добре, лека нощ — пожела му тя, като го остави сам да се ориентира към другото легло до стълбите.

Чувстваше се напрегната от новото присъствие в стаята. Стебс бързо потъна в сън, а тя се улови, че го гледа на гаснещата светлина на печката. Очите й се плъзгаха по фините бръчици на лицето му и острата му коса — нещо, което никога не би си позволила, ако беше буден. Привързаността и благодарността й бяха толкова крехки, че дневната светлина лесно ги изгаряше. Но в познатия мрак на сутерена неизказаните чувства се лееха свободни като вода и тя се надяваше някак си да го достигнат в съня му, за да ги узнае, без тя да ги изрича на глас. Скоро сутеренът се изпълни с бавното спокойно дишане на тримата в рязък контраст с бурния вятър, който виеше навън.