Нито капка вода

7

Войната с койотите доведе до усложнение. Елените не смееха да припарят в обсега на пушката й. След като остави отговора си на Стебс, тя се опита да игнорира набъбващия глад в стомаха си. Чакаха я дълги месеци, в които щеше да закусва, обядва и вечеря зеленчуци. И все пак още имаше шанс да улови нещо, да застреля някой малък елен, който да й стигне за зимата. Ако искаше да яде месо, трябваше да слезе от покрива.

Лин лежеше по корем и мълчаливо наблюдаваше всичко наоколо. Стебс още не бе отишъл да вземе бележката. Прехапала устни, тя гледаше червената му кърпа, която се мяркаше из гората, а рутинните й движения й бяха познати като нейните собствени. На изток и на юг се вдигаха стълбове дим, които следеше подозрително.

Мислено наричаше хората от изток Речници, което беше доста по-мило от това, което майка й бе използвала, когато горяха свежи дърва. Самотната следа от обувки по края на езерото продължаваше да гризе ума й. Може да е била на Речник, но за какво му бе притрябвала нейната вода, след като си имаше река? А ако беше от лагера на юг, надали щеше да пропусне шанса да нахлуе в къщата, докато не се охранява. Стебс беше извън подозрение; откакто се помнеше, той не се бе приближавал до езерото.

Белият дим на Речниците се разтваряше във вечерното небе и покриваше полята със сивкава пелена. Нямаше никакъв повей; пушекът висеше във въздуха. От запад придойде вечерна мъгла и се сля с дима, очертавайки ярко камъка насред нивата. До него се приближи човек; беше Стебс. Лин вдигна бинокъла към очите си.

Стори й се, че вижда как раменете му се разтърсват от смях, докато чете бележката, а после надраска отговор на същия лист. Лин не посмя да излезе до сутринта. Мъглата се сгъстяваше и можеше да се изгуби в тъмнината. Тя придърпа завивката над раменете си. Въздухът беше хладен — достатъчно, за да вземе пушката си и да слезе долу.

Една спокойна нощ, в която нищо не нарушава съня й, щеше да й дойде добре. Щом тя не виждаше нищо, значи и другите не виждаха. Лин се отпусна в леглото, без да обръща внимание на непрогледния мрак. Докато майка й беше жива, нощем палеха газените лампи и стояха будни, за да си говорят и да планират работата си за следващия ден. Не й трябваше светлина, за да си лежи сама и да се чуди какво ли ще пише в бележката на камъка утре.

Лин можеше да живее сама. Ежедневните ангажименти по оцеляването бяха напълно във възможностите й, но не можеше да се отбранява сама до безкрайност. Езерото заемаше първо място в съзнанието й, но нямаше как да го наблюдава, докато сечеше дърва в шубрака до къщата. За ходене до гората и събиране на по-големи дърва за горене и дума не можеше да става, нито пък за тършуване в съседните къщи за дребните неща, които неизбежно щяха да й потрябват.

Стебс имаше обратния проблем; всекидневните задачи го измъчваха заради хромия крак. Двамата щяха да си бъдат полезни: той можеше да наблюдава езерото, докато тя реже дърва, а тя да му дава половината в замяна. Водата нямаше да дели, но пък и Стебс като че ли нямаше нужда от нея, въпреки че никога не го бе виждала да пренася вода от някакъв таен източник в бараката си.

Глезенът й вече издържаше по-лесно тежестта й, въпреки че тя продължаваше да носи импровизираната шина. Можеше да ходи, но смрадта на койотите я задушаваше, докато вървеше към камъка. Беше вдигнала ризата на носа си и стискаше ноздрите си с пръсти.

Бележката гласеше:

Лин зяпна. Очакваше предложение за помощ или въпроси за майка й и за изгорялата барака. Вместо това намери напомняне, толкова очевидно, че й се стори почти обидно. Тя задъвка края на химикалката, която бе взела със себе си. Докато се мъчеше да измисли сносен отговор, иззад камъка излезе самият Стебс.

Инстинктите на Лин бяха твърде добре шлифовани, за да изпищи. Пушката, преметната на гърба й, се озова отпред толкова бързо, че цяла вечер щеше да усеща паренето от ремъка между раменете си.

Стебс изглеждаше много по-различно, отколкото го помнеше. Години наред го бе наблюдавала през бинокъла си, но не познаваше истинския човек, фините бръчки покрай устата му, блясъка в очите му, прошарената му коса, която се подаваше от шапката. Тя отстъпи назад, въпреки че той беше вдигнал ръце във въздуха и не беше въоръжен. Близостта на друг човек, освен майка й, беше толкова чужда, че Лин едва потисна желанието си да побегне.

— Лин — каза той спокойно, — всичко е наред.

Тя никога не бе чувала името си, изречено от мъж. Дори когато се лекуваше у тях, майка й не допускаше Лин да се навърта около него. Въпреки това тонът му извика отдавна погребани спомени: приятният звук на гласа му, който се процеждаше през дъските на тавана над главата й, тихите разговори, които не бяха предназначени за него. Тембърът му не се беше променил, но сега в него се долавяше успокоителна нотка, която затормозеното й съзнание не успяваше да определи.

Веднъж, когато беше малка, Лин се разболя от треска и поведението на майка й изцяло се промени. Почти не се качваше на покрива, а когато температурата на дъщеря й се покачи още повече, спря да ходи и за вода. Бръчките покрай очите й, които се бяха врязали дълбоко от дългогодишното примижаване срещу слънцето, омекнаха в онези няколко дни, прекарани в сутерена. Гласът й също се промени. Практичният, суховат тон изчезна, заменен от по-мек и утешителен тембър.

Същите елементи откриваше в гласа на Стебс. Мускулите й се поотпуснаха и тя сведе дулото на пушката, въпреки че беше готова всеки миг да го вдигне отново. Гърлото й, задавено от миризмата на разложена плът, се сви още повече, докато се чудеше какво да каже. Не помнеше да е разговаряла с друг човек, освен с майка си.

— Защо ме стресна така? — попита тя.

— Извинявай. — Той заобиколи камъка и като седна на него, свали шапката си и прекара ръце през косата си. — Предположих, че ако ме видиш, няма да дойдеш, а не исках да изгубим дни наред, докато си пишем, вместо да поговорим.

— Аха?

Той посегна към вътрешния джоб на якето си и Лин мигом вдигна пушката.

— Брей… Исках само да извадя кърпичката си — рече той със същия успокояващ глас.

Тя кимна и той продължи бавно, без да сваля очи от пръста й, долепен до спусъка. Извади червената си кърпа и Лин едва устоя на импулса да протегне ръка и да я докосне.

Това беше единственият елемент от външния свят, който криеше някаква надежда: червен проблясък в гората, който я уверяваше, че двете с майка й не са последните хора на света. Стебс беше доказателството, че не всеки би ги нападнал заради водата, докато спят. В продължение на шестнайсет години това цветно петно беше единственото свидетелство за почтеност в света.

Отблизо личаха разни детайли. Кърпата не беше чисто червена, а изрисувана с черно-бели източни мотиви. Единият й край се беше разнищил и се виждаха неумелите шевове в крехката тъкан, с които Стебс се бе опитал да я закърпи.

Беше виждала много такива кърпи в къщите, които бе обирала наоколо. В една даже бе намерила цяло чекмедже с червени и сини кърпи. Без съмнение и той се беше натъкнал на тях, но упорито си държеше на своята със закърпените дупки и висящите нишки. Тази кърпа — чужда и същевременно позната — предизвика тъй силен пристъп на емоции в сърцето й, че краката й се огънаха и тя се свлече на земята.

— Аз я застрелях. — Думите се откъснаха от устата й в признание, което не бе изричала на глас дори в самотата на сутерена. — Аз убих майка.

В следващия миг той се озова до нея, сложил силните си ръце на раменете й. Докосването му не я шокира, както очакваше. Кожата й не настръхна въпреки дълбоко запечатаните дългогодишни предупреждения за опасността, която представляваха всички мъже. Вместо това тя се наведе напред и отпусна глава на рамото му. Якето му, в което бе долепила лице, й вдъхваше утеха.

— Чух изстрели. — Ръката му я потупа неловко, но успокояващо по гърба. — Какво стана?

— Тя е мъртва. — Лин се отдръпна от него, внезапно смутена от тази близост. — Имаше койоти и… аз не уцелих.

Той кимна в знак, че разбира, и отново я потупа по рамото. В очите му премина дълбока емоция, но щом премигна, тя изчезна. Преглътна тежко и се изправи. Лин бързо избърса очите си, Стебс — също. Той се покашля и погледна на изток.

— Има хора на реката — каза мъжът.

— Знам. — Лин с мъка се изправи; глезенът й пулсираше в стегнатата обувка. — Майка смяташе, че Речниците няма да изкарат зимата. Палят мокри дърва.

Стебс изсумтя в знак на съгласие.

— Не се чуват изстрели откъм тях. Нямат оръжие. Стоят близо до водата, въпреки че е студено. Подозирам, че имат болен, който не може да се движи.

— Или няма как да си носят вода. — Харесваше й да играе тази игра отново, пък било то и с нов партньор. — Значи не им е стигнал акълът да се сдобият с кофа.

Двамата поклатиха глави едновременно.

— Градски чеда — казаха те в хор и Лин усети как се усмихва. Лицето й неусетно се изкриви по познатия начин.

Тя кимна с глава на юг.

— Онези там са кофти.

Майка й използваше тази дума, за да опише най-лошите неща в живота: маранята в гореща лятна утрин, която предвещаваше буреносни облаци без дъжд, черните мъхнати гъсеници, които предупреждаваха, че ги чака особено сурова зима, малките миши дарадонки в импровизирания килер в сутерена.

— И още как — съгласи се Стебс, като премести тежестта върху здравия си крак. — Чух, че са се опитали да ви превземат.

— Не им се получи — отвърна сухо Лин.

— Да…

Гласът му секна с вълна от нюанси, която Лин не бе подготвена да разбере. Звучеше непознато в нейните уши; за нея преводими бяха само дребните жестове, мимики и усъвършенствани форми на комуникация на майка й.

Двамата постояха в неловко мълчание няколко секунди, споделяйки страха от черния димен стълб на юг.

— Не знам какво да правя с тях — каза Стебс и Лин кимна в знак на съгласие.

— Хич не са малко — добави тя. — Ама майка очисти бая онази нощ.

— Така ли? — По лицето на Стебс пробяга усмивка, но той не отмести поглед от юг. Бавно приседна на камъка и подпря изкривения си крак под странен ъгъл. — А какво ще правиш, ако дойдат сега?

— Ще стрелям, докато мога.

Стебс кимна. Очите на Лин се плъзнаха по крака му. Планът й — работа в замяна на охрана на езерото — сега й се струваше обиден. Този човек не изглеждаше да се нуждае от каквото и да било. Имаше загоряла кожа, здрав цвят на лицето, яки мускули на ръцете. С такова предложение само щеше да изглежда слаба, като че ли иска да сключат сделка в нейна полза.

След малко Стебс се подпря на здравия си крак и изметна другия, за да стане.

— Ще се оправиш ли, дечко?

Лин продължи да гледа в далечината.

— Аха — каза тя нехайно, — много съм си добре. Майка не е отгледала идиотка.

— Друго не съм и очаквал. — Стебс махна към жалкия огън на Речниците. — Като угасне, ще изчакам няколко дни и ще ида да проверя дали са оставили нещо полезно.

— Добре — каза Лин, изненадана от нагласата му за свободно придвижване. После хвърли косо поглед на ранения му крак. — Бая ходене си е.

— Няма спор.

— Може аз да отида — предложи колебливо тя. — Ако ти останеш да наглеждаш езерото.

Стебс завъртя кривия си крак, докато обмисляше идеята.

— Имаш ли ми вяра за такова нещо?

— Можеше да ни убиеш хиляди пъти. — Независимо дали майка й го харесваше или не, Стебс беше постоянното присъствие, което никога не ги бе застрашавало дори когато защитите им бяха отслабени. — Нашата вода не ти е нужна.

— Не — съгласи се той, — не ми е нужна.

Лин кимна; по-добре беше да остави нещата така. Да разпитва откъде си набавя вода, би било висша форма на предателство в техния свят.

— Два дни, какво ще кажеш?

— Два дни без дим откъм реката и идвам.

— Добре.

Двамата си кимнаха сковано и се разделиха, за да поемат всеки към дома си, като заобикаляха издутите разложени трупове на койотите.