Нито капка вода

19

— Това е лудост — възмути се Илай на другата сутрин, докато пиеха кафе със Стебс. — Не мога да повярвам, че би я пуснал.

— Аз не съм й шеф — отвърна Стебс. — Ако Лин иска да отиде, ще отиде, и никой от нас не може да я спре.

— Можеш поне да й кажеш, че не си съгласен.

Стебс отпи дълга глътка, преди да отговори.

— Не съм сигурен и в това.

— Благодаря — обади се Лин.

— Шегуваш се — не вярваше на ушите си Илай.

— Тихо — сгълча ги Вера, приседнала до леглото на Луси, където неспокойно спеше изтощената й пациентка. — Страшното отмина, но тя далеч не е оздравяла. Бихте ли излезли навън?

— Извинявайте, госпожо — отвърна Стебс и се изправи на крака.

— Спри да ме наричаш така, господине — сряза го Вера и му хвърли една мръсна възглавница. — Чувствай се свободен да изпереш това, като си изпиеш кафето. А щом тя заспи, сваляш панталоните.

Илай и Лин замръзнаха намясто и се спогледаха слисани.

— Мисля, че иска да прегледа крака ми — намигна им Стебс.

— Може да успея да го счупя отново и да го наместя правилно — обясни Вера, опитвайки се да прикрие руменината, която плъзна по бузите й.

— Е, това е много хубаво — каза смутено Лин и бързо се качи по стълбите, следвана от Илай.

Стебс не обърна внимание на насмешливите им погледи.

— Виж, Илай, знам, че не би искал Лин дори да се доближава до техния лагер, но тя е права. Силата им ще расте. Ако искаме да направим нещо, трябва да го направим веднага.

— И какво е то?

— Не мога да кажа със сигурност, докато не ида да погледна — отговори му Лин. — Ако се окаже, че са прекалено силни, няма да можем да сторим нищо. Освен да си тръгнем.

В сивите очи на Илай проблесна надежда.

— Би ли заминала?

— В най-лошия случай — може би.

— Чуйте и двамата — погледна ги Илай. — В Ентарго открай време се носеше слух, че Калифорния е още… нормална. Имали толкова много станции за обезсоляване на брега на океана, че водата им стигала и даже оставала. Ако това е вярно, трябва да отидем там.

— Слух? — прекъсна го Стебс, натъртвайки на думата. — Откъде го чу?

— Много хора го повтаряха. Брадли го беше дочул от военни източници, но каза, че го пазят в тайна, за да държат хората в града и ги принуждават да си плащат за водата.

— Или от милост, за да спрат глупаците, преди да са хукнали на запад в търсене на нещо несъществуващо — добави Стебс. — Би ли помъкнал Лин и Луси на хиляди километри пеша без вода, излагайки ги на бог знае какви опасности по пътя?

— Все пак е идея — защити се Илай.

— Съжалявам, Илай — каза Лин, — но предпочитам да стрелям по хора в Охайо, отколкото да ходя пеш до Калифорния.

Илай изсумтя, забол поглед в земята.

— Виж — поде Стебс, надявайки се да намали напрежението помежду им. — Знам, че не си свикнал с начина на живот тук. Много неща научи, но следващият урок е гаден. Трябва да пазим своето, иначе загиваме. Лин винаги го е знаела и го прилага до крайност, до която аз не стигам, но това не е лишено от здрав смисъл. Аз се чувствах твърде спокоен, твърде самодоволен, за да разбера каква опасност представляват тези мъже. Щом димът на юг изчезна, спрях да мисля за него.

— А аз не разбрах, че това, което виждам в небето, е зарево от електричество — горчиво добави Лин.

— Не можеш да се упрекваш за това, дечко. Вера каза, че използват генератори. Имат и електричество, и отопление. Решихме, че са измрели, а те са набирали сили. И как да знаеш какво е, след като никога в живота си не си виждала светеща крушка?

— А откъде вземат гориво за генераторите? — попита Илай.

— От разменна търговия — обясни Стебс. — Имат няколко жени в лагера. Вера каза, че с един галон гориво изкарват половин час. Лагерът им е в Саут Блумфилд. Познаваш ли това място, Лин?

Тя кимна. Саут Блумфилд беше малко селце на юг до реката. Представляваше един мост, няколко къщи и кметство, разположено на кръстовището. Беше ги обиколила преди години в търсене на ножица.

— Отивам — каза упорито тя. — Колкото може по-скоро.

— Нека поне да дойда с теб — помоли Илай. — Не искам да ходиш сама.

— Съжалявам, Илай, но все едно да мина през селото с надут клаксон. Тих си колкото слон в гората. А Стебс, без да се обижда, ще ме забави.

— Ще ми счупят наново крака. Един ден ще съжаляваш за тези думи, госпожичке.

— Дотогава обаче мога да те надбягам — отвърна тя, без да обръща внимание на мрачните погледи на Илай. — Отивам да нагледам Луси.

Вера преглеждаше лекарствата, които бяха донесли.

— Как сме се справили?

— Доста добре. — Възрастната жена й показа едно шишенце. — Това е аугментин. По принцип не е предназначен за толкова малко дете, но тъй като срокът му на годност е минал, силата му е намаляла. Ще започна да й го давам и ще видим как ще реагира. — После й подаде друго шишенце, в което бяха останали само няколко хапчета. — Това е амоксицилин — широкоспектърен антибиотик, който бих предпочела в случая, но не е толкова силен и няма да стигне, за да убие всички бактерии. Запази го и ако някоя рана се инфектира, пий го, докато свърши.

Лин погледна Луси, която спеше спокойно, свита на кълбо под чистото одеяло, гушнала току-що изварения Червен куч под брадичката си.

— Тази бактериална инфекция… как я е получила? От водата ли? Или нещо, което съм й дала за ядене?

— Не знам, Лин. Но мога да ти кажа, че ако не я беше хранила през тези месеци, със сигурност щеше да е мъртва.

— Аха.

— Нямаш вина. Просто се е случило.

— Каквото-такова, казваше майка ми.

— Умна жена. — Вера се усмихна на Лин и я докосна по рамото. — Не искам да те разстройвам, но ще преместя Луси в къщата до реката. Влагата тук може да способства нова инфекция.

— Може да я преместиш горе — предложи Лин. — Там е доста сухо.

— Да, но нощем става студено, а съдейки по комина, който виждам тук, горе няма огнище, нали?

— Не — призна Лин, — няма.

— Илай каза, че бараката, която са построили със Стебс, е малка, задържа топлината и няма течение. Съжалявам, но в състоянието на Луси това е по-добро от стара фермерска къща.

— Разбира се — отвърна Лин, — искам да бъде здрава. Няма проблем. Кога тръгвате?

— Бих искала първо да пренеса лекарствата и да й подготвя подходящо легло. Ако свършим всичко до мръкване, ще бъда доволна.

— Вземете леглото, на което спи тук.

— Сигурна ли си?

— Не ми е нужно. Оставам само аз.

Те тръгнаха, а Лин се качи на покрива. Вера газеше в калта, гушнала спящата Луси на рамото си. Илай я следваше с леглото и раницата на Вера. Стебс вървеше до него, натоварен с лекарствата, одеяла и пушката на майка й, която после трябваше да остави на Илай. Лин знаеше, че ако се опита сама да му я даде, той ще откаже, и разчиташе на убедителността на Стебс.

Илай стигна само до купчината дърва, остави леглото и тръгна обратно. Лин въздъхна и долепи око в мерника, за да се разсее. Вера и Стебс се бяха спрели да го изчакат и тя забеляза как Вера се приближава до него, докато й говори нещо. Повече от необходимото. Лин прехапа устни, за да не се усмихне.

— Хитър задник — рече тя под носа си.

— Здрасти — каза Илай зад гърба й. — Знам, че си ми ядосана, но чак толкова не заслужавам.

— Не беше за теб — отвърна Лин и кимна към по-възрастната двойка в далечината. — Не ги карай да те чакат дълго. Луси трябва да си легне.

Илай седна на керемидите до нея, без да се смущава, че вниманието й е фокусирано върху пушката, а не върху него.

— Не искам да си тръгвам.

Лин се постара да овладее гласа си, преди да се обърне към него.

— Вера и Луси имат нужда от теб.

— А ти — не.

Горчивите му думи паднаха като ледени висулки между тях. Лин наведе глава толкова близо до пушката, че миглите й докоснаха студения метал на мерника.

— Не исках да кажа това.

— Но е вярно. — Илай погледна на юг. — Тревожа се какво ще направиш, когато си тръгнем.

— В смисъл?

— Обещай ми, че няма да правиш нищо глупаво.

— Дадено.

Илай въздъхна и сложи ръка на рамото й. Тя се поколеба за секунда, после го стисна.

— Върни се. — Разтрепераният глас я издаде. — Когато можеш. Когато са в безопасност.

— При първа възможност — отвърна той дрезгаво.

А после си тръгна. Излезе на двора с присвити от студа рамене и приведена срещу вятъра глава. Лин ги прикриваше с пушката си, без да позволи на сълзите да замъглят зрението й, чак докато се скриха от погледа й.

Щом се стъмни, тя облече ловния си камуфлаж, преметна пушката си през рамо и напълни една манерка.

— Това не е глупаво, Илай — каза момичето, като затвори вратата и се отправи на юг през полето.

От майка си беше чувала, че някога Саут Блумфилд е бил приятно място за живеене. Скрита в дървото на билото, Лин гледаше къщите под лъчите на изгряващото слънце. Повечето бяха двуетажни със стари провиснали веранди. Някои имаха басейни, които в момента бяха празни, с изключение на труповете на животните, имали лошия късмет да паднат в тях. Селцето се намираше нагоре по течението от мястото на Илай и Луси, на едно уширение на реката. Мостът беше ремонтиран точно преди Недостига и укрепен със стоманени релси, които лъщяха на слънцето. Над селото се възправяше реликва от миналото — кула на мобилна мрежа, където, както видя Лин по изгрев-слънце, стоеше стрелец.

Завиждаше му за позицията. От тази височина единственото, което му пречеше да вижда безкрайно далеч, беше извивката на земята. Голите клони не бяха кой знае какво прикритие. Лин знаеше, че щом я забележи, е мъртва и се долепи до дървото, докато отново падне мрак. Мъжът беше освободен от дневната работа в селото, което означаваше, че е отличен стрелец. Лин го набеляза като първата си мишена.

Селцето се раздвижи късно сутринта. Мъжът, когото мислено беше нарекла Синьото яке, изведе три жени от една жълта къща близо до центъра. Беше въоръжен. Жените бяха полуголи и трепереха на студа, но не се опитваха да се прикрият. Мъжете, които ги подминаваха, почти не ги поглеждаха; вече бяха видели всичко.

Колкото и да й се искаше да го убие, Синьото яке не беше първият й приоритет. Той, изглежда, отговаряше за жените и въпреки че носеше оръжие, Лин се съмняваше в способностите му под обстрел. Когато вземаха Нева, той дрънкаше прекалено много, а погледът му шареше навсякъде. Нямаше хладнокръвните очи на човек, който стреля добре, нито умееше да си държи езика зад зъбите, за да не издава нервите си. Заслужаваше си куршума, но след по-способните от него.

Синьото яке заведе жените до реката и те се скриха зад близкия бряг. Лин видя през бинокъла си как няколко минути по-късно излязоха оттам, мокри и притиснали ръце в тялото си, за да се сгреят. Зелената шапка се приближи до най-младото момиче и пъхна нещо в ръката й, преди да влязат отново в къщата. Момичето стисна здраво подаръка, но Лин се досети, че е храна.

Лин проследи Зелената шапка и жените с бинокъла си, докато влизаха в жълтата къща. Действията му предизвикаха малка вълна от съмнение по студената равна повърхност на яростта й. Беше казал, че съжалява за Луси, и по очите му личеше, че го мисли. Болното дете го беше смутило, а после беше помогнал на Нева да стане от замръзналата земя, когато се спъна, устремена към смъртта си.

Някога ясно знаеше кои са враговете: всички, освен майка й. Но въпреки че този явно беше част от бруталната банда, Лин не можеше да се насили да го гледа през мерника с пръст на спусъка. Даването на допълнителна храна на изгладнялото полуголо момиче не беше постъпка, която я предизвикваше да го убие. Отбеляза го с въпросителна. Щеше да реши какво да прави с него в зависимост от реакцията му, когато започнеха да летят куршуми.

Мъжът от покрива й следеше всичко, застанал пред някогашното кметство — единствената охранявана сграда в селото. Той седеше на пластмасов стол на паркинга с пушка върху коленете си. Зелената шапка се отдалечи от жълтата къща и го заговори за няколко минути, но не успя да привлече цялото му внимание. Онзи зорко следеше движението по улиците, другите мъже, хората, дошли да търгуват. Зелената шапка не можеше да го разсее, а когато се появиха външни хора, той се премести, за да ги държи на мушка. Лин го набеляза като втората си цел.

Наближаваше пладне и в селото се стичаха множество търговци. Слънцето блестеше върху мекия сняг и главата я болеше от заслепяващите отражения. По улиците сновяха повече хора, отколкото подозираше, че има в този край на света. Не виждаше ясно какво носи всеки от тях за размяна, но червените туби за бензин си личаха отдалече, както и кръглите бутилки с пропан.

По пътя се зададоха мъж и жена, които вървяха колебливо насам. Жената притискаше вързопче към гърдите си. Лин се вгледа внимателно с бинокъла и различи малко юмруче над одеялцето, вплело пръстчета в косата й. Щом наближиха центъра, от най-голямата къща излезе един мъж и ги повика от верандата. Лин насочи пушката си към него.

Виждаше го за първи път. Висок и широкоплещест, с рижа коса и самоувереност, която показваше, че той е шефът тук. Мъжът поздрави фамилиарно двойката, но изражението на жената ясно показваше, че го познава достатъчно, за да се бои от него. Съпругът й посочи детето. Рижият кимна и се усмихна, като че ли разбра, но отклони следващите им въпроси, като само посочи църквата до кметството.

Жената разплете малкото юмруче от косата си и подаде вързопчето на мъжа си, след което тръгна с наведена глава към църквата. Лин чуваше пронизителния плач на бебето, въпреки че баща му го люлееше в ръце. Жената почука на вратата на църквата и Щърбият — Роджър, както бе казала Вера — й отвори.

Вътре се мерна нещо черно-бяло и от изненада Лин едва не падна от дървото. В църквата имаше крава, дойна крава. Мъжът разхождаше бебето напред-назад по верандата на тухлената къща, а на едната му ръка висеше ведро. Майката влезе в църквата при Роджър. Лин се надяваше вратите да са достатъчно дебели, за да не чува виковете на детето си, докато прави, каквото се налага, за да го нахрани.

Дойдоха и други хора. На верандата на Рижия започна да се образува опашка. Той седеше на една маса с молив и лист хартия и отбелязваше какво искат и какво носят в замяна, за да прецени дали сделката е приемлива. Един мъж домъкна двайсетлитрова туба с бензин и си тръгна с цял елен, преметнат през рамо.

Онези, които нямаха тази възможност, търгуваха със собствените си тела или телата на жените си. Рижият никога не ги водеше лично в къщата си, но Синьото яке, Роджър и един мъж с черна брада приемаха плащанията по различно време през деня. Дойде една жена, молеща за вода, с кофи в ръце и деца, вкопчени в краката й. Зелената шапка се заигра с малките, за да отвлече вниманието им, а Черната брада отведе жената на реката и се забавиха доста повече, отколкото беше нужно, за да си налее вода.

Лин реши да не застрелва Зелената шапка.

Рижият се пазари надълго и нашироко с един мъж, който беше докарал пикап, пълен с одеяла, палети със зеленчукови консерви и един матрак. Клатеше глава недоволно, но мъжът се качи в автомобила си и след малко се появи със стек цигари, което обърна нещата в негова полза. Рижият надраска нещо на листче хартия и му го подаде, като му посочи кметството. Караулът там погледна листчето, изплю се и го пъхна в задния си джоб. Роджър и Черната брада разтовариха пикапа, а мъжът последва пазача някъде на изток извън селото. Няколко минути по-късно се появиха, влачейки една машина за цепене на дърва.

Лин подскочи, стресната от силния рев на двигател. В селото пристигна голям камион, толкова натоварен, че беше клекнал на задните си оси. От каросерията изскочиха двама мъже и започнаха да го разтоварват и да пренасят плячката в кметството, където пазачът водеше отчет. От кабината слязоха още двама мъже. Лин преброи на пръсти. Пристигането на мародерите наклоняваше везните в тяхна полза. И то значително.

Слънцето вече се спускаше към хоризонта, когато един от мъжете занесе пакет храна на стрелеца на кулата. Онзи спусна кофа, за да я вземе, а после мързеливо се изпика отстрани. Роджър изведе кравата от църквата и я върза в един обрасъл двор, за да пасе. Мародерите се събраха на верандата при Рижия, вдигнаха крака на парапета и се отпуснаха в небрежен разговор. Потокът от хора намаля и постепенно съвсем замря, докато дългите сенки рисуваха тъмни силуети върху стария сняг.

Мръкна се и стрелецът слезе от кулата; вече нямаше смисъл да стои там. Пазачът на кметството се беше сменил с един не толкова бдителен мъж от групата на мародерите, а къщите засветиха с непозната електрическа светлина. Кравата замуча и Роджър я прибра в църквата. Лекият ветрец утихна и Лин чуваше скърцането на пружините на леглата и бръмченето на генераторите. Рижият все така седеше на покритата си веранда и наблюдаваше всичко.

Някои прозорци още светеха, когато Лин се спусна от дървото. Краката й се бяха схванали от дългото обездвижване. Тя раздвижи шията и ръцете си и продължи да оглежда селото. Пред кметството още стоеше пазач; даже под лампата на паркинга с просто око се виждаше тъмният му неясен силует. На верандите на всички къщи в западната и източната част на селото бдяха часовои. По-нататък не се виждаше нищо; можеше да имаше други стражи, можеше да няма и никого.

Лин се запромъква на изток през гората. Мъжът, който беше взел дъскорезницата, бе дошъл с цял пикап стоки. Но след като тези в селото бяха готови на такава размяна, вероятно имаха и още, както и пазач, който да ги охранява. Вече беше преброила единайсет мъже и не искаше да бъдат изненадани от дванайсети, ако двамата със Стебс вземат решение да атакуват.

Тя пресече пътя на изток и си проправи път през шубраците към реката. Луната изгря и освети безспорната истина, че нямат друг избор.

Лин влетя в бараката на Стебс, без дори да почука, и той без малко да замахне срещу нея с тигана, който беше вдигнал високо над главата си.

— Мили боже, Лин! Какви ги вършиш?

— Те строят язовир.