Нито капка вода

12

Мрачният призрак на непознатия пътник следваше Лин дни наред. Ако наоколо наистина имаше хора, които грабеха и крадяха, нейната къща щеше да бъде примамлива цел. Образът му обаче беше избледнял в съзнанието на Луси, чиито препускащи щастливи мисли бързо заличаваха всеки намек за отчаяние в света. Дългите дежурства на Лин на покрива бяха безинтересни, а игрите с Червения куч бяха изгубили първоначалното си очарование.

— Лииииин… — Пронизителното й гласче се донесе с лекота до покрива в студения есенен въздух. — Скуууучно ми еееее…

Лин откъсна око от мерника.

— Почети си книжка или нещо такова.

— Не мога да чета сама, забрави ли? А и ти имаш само големи вмирисани книги с поезия. Без картинки.

— Имам и поредица от енциклопедии. В тях има картинки — възрази Лин, но в отговор чу само специфичен звук, напомнящ на пръцкане, и последван от кикот.

— Може ли да ида при Стебс?

— Не, няма да минаваш сама през полето.

— Тогава и ти ела с мен.

Лин въздъхна и остави пушката. Луси беше излязла толкова далеч на двора, че я виждаше от покрива. Тя се взря в негодуващото й личице.

— Казвала съм ти — не мога да оставя езерото, особено като знам какво каза онзи човек завчера. Наоколо бродят хора, които търсят и вземат.

Луси се зае да кърши сухите треви. След няколко минути въздъхна дълбоко и продължи, все едно разговорът не беше спирал.

— Но Стебс ми липсва. Мнооого отдавна не съм го виждала.

Преувеличаваше, но Лин се навъси. Беше прекарала по-голямата част от последните дни на покрива, откъдето наблюдаваше Луси, докато си играеше, гледаше дима, който се вдигаше от новия дом на Речниците, дебнеше за признаци на заплаха от юг. Не се беше оглеждала специално за Стебс, но и не беше забелязала движение около неговата барака. Замисли се дали червената му кърпа е станала нещо толкова обичайно, че е спряла да й обръща внимание, или наистина не я е мяркала от няколко дни насам.

Тя фокусира мерника върху малката колиба на Стебс в гората. Тя се виждаше по-лесно сега сред оголените дървета и опасаните от животните храсталаци. Нямаше дим. Лин остави пушката и грабна бинокъла, въпреки че й беше неудобно да шпионира дома му. Приближи фокуса и забеляза странно движение. Вятърът блъскаше отворената врата. Коремът й се сви. Стебс живееше далеч от пътя и не й беше хрумнало да му предаде предупреждението на непознатия мъж.

— Луси, обута ли си?

— Да.

Лин преметна пушката си на гръб.

— Отиваме на разходка.

Трудно се вървеше през полето. Луси се препъваше в замръзналите буци пръст и зяпаше избелелите скелети на койотите. Както можеше да се очаква, несекващото й любопитство раждаше порой от въпроси, но Лин не й каза нищо за купчините от кости. С едната си ръка държеше Луси, а с другата стискаше дръжката на пистолета, втъкнат в колана й. Не й се нравеше мисълта, че се отдалечава от езерото, но не можеше да си затвори очите за факта, че Стебс никога не би оставил вратата си отворена през зимата. Нещо не беше наред и новооткритата й съвест не й позволяваше да го подмине.

— Добре — каза тя на Луси, когато стигнаха до началото на гората. — Искам да ме чакаш тук, докато те повикам.

— Защо?

— Защото не знам какво е станало. Там може да има лоши хора или… или нещо, което не бива да виждаш.

В страха си малката ръчичка я стисна още по-силно.

— Лоши хора като ония, които са взели обувките на непознатия мъж?

— Точно такива.

— Не ме оставяй сама тук.

Лин измъкна ръката си от нейната въпреки чувството за вина, което я прободе при вида на разтрепераната устничка.

— Тук си в безопасност. Стой намясто. През цялото време ще ме виждаш и аз теб — също. Щом се уверя, че всичко е наред, може да дойдеш.

— Добре — отвърна Луси скептично, но все пак седна на земята.

Лин предпазливо се приближи към колибата на Стебс. Никога не беше идвала тук. Единствените къщи, където беше влизала, бяха онези, в които знаеше, че вече няма никого. Заслонът на Стебс представляваше пригодена барака, която беше устояла, след като старата тухлена къща до нея се бе срутила. Лин заобиколи купчината от тухли, стиснала оръжието в ръка.

Протегна крак, за да подпре вратата, и надникна вътре. Нямаше никого. В ъгъла стоеше малка печка — студена и празна. Над прозореца, който гледаше на изток, имаше малка полица с една чиния, една вилица, една лъжица и една чаша. Това беше всичко. Единственият лукс, с който разполагаше Стебс, беше истинското легло до западната стена. Беше малко, но имаше хубав матрак. До вратата бяха наредени три чифта обувки, всичките с протрита дясна подметка. Якето му висеше безжизнено на един пирон до вратата.

Но самият Стебс го нямаше.

Лин подаде глава навън и повика Луси, която веднага дотича през шубраците.

— Къде е той? Къде е магьосникът?

Лин седна на леглото, наслаждавайки се на удобния матрак въпреки тревогата, която изпълваше съзнанието й.

— Не знам — каза тя.

— Сигурно е отишъл да види мама и Илай.

— Сигурно — съгласи се Лин само за да я успокои. Подът беше посипан със сухи листа, довеяни от вятъра. Вратата бе стояла отворена поне няколко дни.

Луси се изправи на пръсти, за да види полицата над прозореца.

— А къде е храната му? Къде е водата му?

— За какво са ти?

— Ние държим храната и водата си така, че да можем да си вземаме от тях. А къде са неговите?

Лин скочи и я целуна по главата.

— Благодаря! Ти си гений!

Луси сбърчи носле.

— А?

Лин повдигна плетеното килимче до леглото и отдолу се показа старателно изрязан капак в пода, който се отвори безшумно на добре смазаните си панти. От мрака долу се чу немощен глас:

— Поласкан съм, че си дошла на гости.

Стълбата към подземния килер на Стебс се счупила под тежестта му, когато слязъл да си вземе вечеря два дни по-рано. Навехнал си глезена и не можел да ходи, но не бил в реална опасност. В малкия си бункер имал консерви, зеленчуци и даже походна тоалетна. Планът му бил да изчака, докато здравият му глезен се възстанови достатъчно, за да се измъкне навън, но пристигането на Лин и Луси беше добре дошло. Той подаде парчетата от счупената стълба на Лин, но тя ги изхвърли.

— В хамбара имам колкото щеш стълби — извика тя в тъмното мазе. — Ще отида да донеса една и лесно ще те измъкнем. Колко дълга трябва да е?

Стебс включи фенерчето, което бе взел със себе си, преди да падне, така че Лин сама да прецени.

— Три метра? — предположи тя.

— Трябва да стане.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Да, просто паднах.

— Ей сега се връщам със стълбата! — увери го Лин.

Луси я дръпна за ръкава.

— Аз може ли да остана тук?

Лин се замисли. Нослето на момиченцето беше зачервено от мразовития въздух, устните й се бяха напукали.

— Да, защо не. — Погледът й се плъзна към студената печка. — Излез и събери съчки от гората, също като у дома. Когато се върна, ще запалим огън, за да стоплим къщата. Не се отдалечавай и не прави глупости като например да пееш.

Луси прие сериозно наставленията; Лин я чуваше как снове в мъртвите шубраци, но шумът беше едва доловим. Тя сподави внезапния прилив на гордост. „Да не би да е твоя“, напомни си тя на глас, докато вървеше през полето към дома.

Взе една от по-късите дървени стълби и като я сложи на раменете си, се отправи отново през полето. Чувстваше се притеснена и уязвима, преметнала ръце през стъпалата на стълбата. Ако я връхлетеше животно или друга заплаха, нямаше начин да освободи навреме ръцете си, за да се защити. Тя хвърли поглед назад към къщата и езерото. Беше ги оставила без надзор по-дълго, отколкото намираше за редно.

Когато приближи до къщата, повика Луси и момиченцето й отвори вратата. Двете заедно спуснаха стълбата в дупката и Стебс светна фенерчето, за да слязат при него. Луси настоя да се спусне с Лин, за да разгледа скривалището на Стебс. Той седеше на пръстения под, с един подгънат под тялото крак и един изпънат напред, подпрял стъпалото си върху кофа вода.

— Удобно изглежда — отбеляза Лин, като се изтупа от праха.

Стебс направи гримаса.

— Не е идеално, но поне отокът намалява.

— Хубаво местенце — продължи тя, докато оглеждаше помещението.

Виждаше само това, което фенерчето осветяваше, но дори в това малко пространство имаше консерви за две зими. Отнякъде се чу шумолене.

— Луси? Ти ли си там?

— Виж това! — отвърна познатото гласче, последвано от щракване на метал, звук от течаща вода и радостен вик.

— Луси! Спри!

Стебс вдигна помирително ръка.

— Няма проблем — каза той. — Завърти дръжката надолу, Луси.

Лин отново чу металното щракване и водата спря. Фенерчето на Стебс освети ъгъла, в който Луси стоеше смутена до една канелка. Лин грабна светлинната и се приближи към нея. Подложи шепа, за да улови последните капки, и я поднесе към устата си. Прясна вода. Студена и бистра.

— Как, по дяволите, извади този късмет? Да намериш кладенец?

Стебс замълча за секунда и Лин насочи фенерчето към него.

— Измагьосах го — каза той накрая.

— Глупости.

Гласът й прозвуча силно и уверено, но лъчът на фенерчето потрепери.

— Как така? — ахна Луси. — Той наистина ли е магьосник?

Лин и Стебс се спогледаха.

— Може и да е — каза Лин.

После качиха Стебс по стълбата и го сложиха на леглото, като подпряха крака му върху навитото на руло яке. Луси беше жадна, така че той й даде фенерчето и чашата си от полицата и й показа как да затвори капака в пода от долната страна, като придърпа и килимчето с помощта на връвчица. Двамата слушаха доволното й трополене под краката си и се гледаха мълчаливо.

— Винаги съм се чудила откъде вземаш вода — каза Лин накрая. — Никога не съм те виждала да носиш отнякъде.

— Не ми се е налагало. Тя си е тук, прясна и готова за пиене.

— Колко е дълбок кладенецът?

— Изкопах само четири-пет метра. Укрепих стените, преди да спусна тръбата, но общо-взето нищо сериозно.

— Някога пресъхва ли?

Стебс поклати глава.

— Не се е случвало. Но знаеш как са тези жили — дяволски непостоянни. За един човек е идеално. Същите източници обаче захранват и други места — като например реката. И двамата знаем колко ненадеждна е тя.

И все пак това беше чудесно. Водата винаги беше на една ръка разстояние и идваше от достатъчно дълбоко, за да не се налага да я пречиства от човешки замърсявания. Никой, който видеше схлупената му барака отстрани, не би помислил, че вътре има нещо, което си струва да вземе, камо ли, че отдолу се крие златна мина. А голямата къща на Лин, помощните постройки и езерото бяха постоянна мишена.

Капакът на пода се отвори и отдолу се показа главата на Луси. Лицето й беше мърляво, а косата — покрита с паяжини.

— Това е най-якото място на света!

— И абсолютно тайно, нали разбираш? — каза Лин. Луси кимна сериозно. — Ако лошите хора разберат за него, ще дойдат и ще му го вземат.

— Те са гадни.

— Много са гадни — потвърди Стебс. — Много важно е да не казваш на никого. Особено за водата.

— Имаш предвид, че си магьосник?

— Да, това е много голяма тайна — отвърна Стебс и Луси уплашено погледна към Лин.

— Той не е такъв магьосник, Луси — успокои я тя. — Просто умее да намира вода под земята.

— Под земята има вода?

— Да. Ела насам. — Стебс й даде знак да се приближи и й показа напуканата си ръка, в която ясно изпъкваха тъмносините му вени. — Виждаш ли вените ми? Под земята също има такива, само че са пълни не с кръв, а с вода. Пръстта е като кожата, която ги покрива. Аз обаче мога да намеря водата, без да я виждам, и да изкопая кладенец на вярното място.

— Как го правиш?

— Лин, ще ми отрежеш един чатал от хамамелиса отвън?

— Шегуваш се. Демонстрация ли ще правиш?

— Най-малкото, което мога да сторя, е да позабавлявам спасителките си.

Лин преглътна възражението си и излезе, за да отреже пръчка с джобното си ножче. Когато се върна, Луси беше струпала три купчини одеяла на пода до леглото, а Стебс беше приседнал на него. Тя му връчи чатала.

— Добре, сега затвори очи — нареди му Луси. — И без да надничаш!

Стебс се подчини и Луси пъхна чашата вода под средната купчина завивки.

— Готово! — каза тя и изтича при Лин, за да гледа.

Стебс се примъкна до ръба на леглото, хвана свободно в ръце двата раздвоени края на чатала и бавно поднесе другия край над одеялата, като започна от най-дясното. Щом стигна до средното, пръчката се завъртя в ръцете му и посочи надолу към водата, скрита под него.

— Познах ли? — попита той Луси, но по погледа му личеше, че добре знае отговора.

Момиченцето скочи на крака.

— Колко якоооо! — извика то и извади чашата изпод завивката. — Още ли може да се пие? — попита детето подозрително.

— Разбира се — засмя се Стебс.

— Как го правиш? Това магия ли е?

— Не, никак даже. Просто го умея. Понякога се предава по наследство, дядо ми също го можеше. Някои хора просто усещат водата.

— Луси, събери това — каза Лин, като посочи одеялата. После взе пръчката от Стебс, накара го да си легне и отново подпря крака му нависоко. — Глупаво беше. Тя бездруго беше превъзбудена, сега няма да спре да приказва за това.

— И на кого ще приказва? На теб? На Илай? На майка си? Нямам нищо против да знаят.

— Ами другите? Ако някой ни следи? Ако чуят какво говори на нас? Ако някой път се изтърве пред непознат?

— Исках само да я зарадвам. Достатъчно малко поводи за усмивка има.

— Не си струва! Знаеш ли какво ще стане, ако някой, който не трябва, разбере за това? Ще…

— Ей, вижте ме!

Двамата се обърнаха, сепнати от радостния вик на Луси, който отекна в тясната барачка. Тя държеше сръчно импровизираните багети и дългият край на пръчката уверено сочеше към купчина одеяла.

Лин скочи и дръпна завивките. Чашата с вода, скрита отдолу, се разля по пода. Двамата със Стебс се спогледаха.

— Мамка му — изруга той.

— Значи и аз съм магьосница? — попита Луси, докато вървяха през полето под светлината на изгрялата луна.

— Дръж си устата затворена! — Лин се обърна и размаха пръст пред лицето на Луси. — Помниш ли онзи човек на пътя и лошите хора, които му бяха взели обувките?

Луси погледна ядосаното й изражение и долната й устничка затрепери.

— Лошите хора?

— Да, лошите хора. Взели са му всичко ценно. Дървата, храната, оръжието, даже чорапите — всичко, което би могло да им бъде от полза. А това, което имаш ти, не може да ти бъде взето, но струва много повече от обувки. Ти можеш да намираш вода, Луси. Ако някой разбере, ще вземе…

— Направо мен — довърши момиченцето. — Защото все едно има вода вътре в мен, а не могат да я извадят.

— Точно така — каза меко Лин, опитвайки се да потисне страха, който пробождаше гърдите й. — Ще вземат теб. Или Стебс. Вие струвате повече от злато, но животът, който ще имате тогава, няма да струва и пукната пара. Хайде — продължи дрезгаво тя, като се огледа и намести пушката на гърба си. — Твърде много се забавихме. И спри да говориш.

Луси мълча по целия път до дома и Лин съжали, че е била толкова рязка. Тонът й беше продиктуван от страх, но нямаше как да й обясни, че я връхлиташе паника и посред бял ден, когато я повикаше, а отговорът на Луси се забавеше няколко секунди. А в тъмнината й се струваше, че полето е пълно с хищници, за които Луси бе не само най-лесната плячка, но и най-голямата слабост на Лин. Надяваше се момиченцето да усеща обичта в желязната хватка на пръстите й, които стискаха мъничката му китка.

Луси събра смелост отново да каже нещо чак когато се сгушиха в топлите си сигурни легла.

— Колко зле е глезенът му?

— Моля?

— Кракът на Стебс? Ще се оправи ли?

— Да, просто го беше навехнал лошо. Не можеше да излезе сам от бункера си, защото и другият му крак е куц.

— Ще се оправи ли? Достатъчно, за да дойде да ни види някой ден?

Лин неволно се усмихна в мрака; не беше единствената, която се чувстваше добре в присъствието на Стебс.

— Съмнявам се, че можем да го спрем.

Луси помълча за малко, но това беше тежко мълчание.

— Обзалагам се, че баба щеше да може да излекува крака му.

Лин се обърна в леглото и погледна към Луси. В тъмнината на сутерена едва се белееше бледата луна на личицето й.

— Баба ти ли?

— Тя е доктор в града. Каза, че щом успее да се измъкне, ще дойде да ни намери. Мислех си, че тя може да оправи крака на Стебс и да излекува мама.

— Баба ти е лекар?

— Да, тя е много важна в града. Има голям кабинет в болницата и прочее. Веднъж отидох там. Исках да видя бебетата, но те не я пускат в тази част на болницата.

— Значи не е бебешки доктор?

— Не, тя е доктор за болни хора.

— Хубаво би било да си имаме лекар наблизо.

— Тя каза, че ще дойде — повтори Луси, като че ли думите можеха да извикат баба й. — Каза, че щом успее да се измъкне, ще ни намери. Каза, че Нева е нейното малко момиченце и няма да я изостави, каквото ще да става.

— Как ще ви намери, Луси? Дори вие не сте знаели къде отивате.

Настъпи дълго мълчание. Когато Луси отново продума, гласчето й трепереше.

— Татко те видя на картата на водата.

— Какво? — Лин седна в леглото, обзета от тревога — Каква карта на водата? Как така ме е видял?

— Не бива да говоря за това. — Луси се сви на кълбо в леглото си. — То е по-голяма тайна даже от магьосничеството на Стебс.

— Не, Луси — възрази Лин, колкото можеше по-спокойно. — Мисля, че трябва да ми кажеш. Важно е.

— Знам, че е важно. Всички тайни са важни.

— За бога, момиченце, ти колко имаш?

— Много! — извика сподавено Луси и заплака. — Имам много тайни.

Лин стана от леглото, отиде при нея и гушна малката й главица в скута си, обзета от непреодолим, животински инстинкт да я предпази.

— Всичко е наред, мъниче. Няма нужда да ми казваш всичко. Искам само да знам за тази карта на водата.

— Ами… — Луси избърса сълзите си, чудейки се как да обясни. — Знаеш ли какво е компютър?

— Намирала съм стари компютри в някои от къщите, в които съм влизала, но никога не съм виждала работещ.

— В града всички работят, а в небето има едни неща, наречени сталактити. Те снимат наоколо и пращат снимките в компютрите, така че хората могат да разгледат всичко и да намерят вода.

— Като моето езеро — каза Лин и усети как я побиват студени тръпки.

— Да — потвърди Луси все още със сподавен от сълзи глас. — Те не позволяват на всички да виждат картите, даже и в града. Само най-специалните войници ги гледат. Онези, които управляват града, не искат хората сами да си намират вода.

— Защо?

— Защото тогава няма да си плащат за нея — обясни простичко детето. — Тате обаче каза, че даже и всички да знаят къде има вода, пак няма да излязат сами да я търсят заради разбойниците наоколо. Каза, че по-добре човек да си плаща, отколкото да го застрелят.

Лин потисна гнева си.

— А баща ти как е видял картите? И той ли е бил от тези войници?

— Да. По едно време двамата с мама бяха много притеснени, точно преди да й порасне коремът. Говореха си вечер, когато трябваше да съм заспала, но аз ги чувах през вратата. Татко започна да разглежда тайно картите на водата, за да намери място да избягаме. После се прибираше и ги начертаваше, колкото можеше по-точно, а чичо Илай гледаше. Запомняха ги и ги изгаряха.

— Каза, че баща ти ме е видял?

Луси замълча. Лин стана и отвори вратата на печката, за да хвърли малко дърва върху червените въглени. Мокрото личице на Луси блестеше на светлината на пламъците.

— Трябваше да вземем твоята къща.

— Моля?

— Татко каза, че е хубаво място.

— Хубаво е — отвърна сухо Лин. — Освен това е мое.

— Той не знаеше, че ти си тук. — Лицето на Луси се изкриви от плач. — Татко не знаеше, че тук има хора.

— Добре, добре, съжалявам. — Лин се върна в леглото при нея и отново гушна главичката й. — А защо не го направихте?

— Хванаха ни. Убиха татко и изгониха трима ни с мама и Илай. Чичо Илай помнеше картата, но когато видя, че в къщата живее някой, каза, че е твърде слаб, за да я превземе със сала…

— Със сила.

— Да, със сила. А мама просто седна и каза, че не може повече.

Лин я погали по косата и се замисли.

— Баба ти виждала ли е картите, които са запомнили баща ти и Илай?

— Да, тя също ги запомни.

— Значи може да ни намери.

— Мислиш ли?

— Не се надявай твърде много, но е възможно.

Очите на Луси вече се затваряха, но Лин зададе още един въпрос.

— Каза, че баба ти може да оправи крака на Стебс и да излекува майка ти. Какво имаше предвид? Какво й има на Нева?

— Не знам — отговори бавно Луси. — Докато лежахме с мама и татко в затвора, няколко войници дойдоха и я отведоха. Когато я върнаха, изглеждаше добре, но ходеше странно, сякаш нещо я болеше. После се сви на леглото като мен сега и не искаше да говори нито с мен, нито с татко.

Луси гледаше огъня и пресните сълзи блестяха на пламъците.

— Но мама имаше такива дни и преди затвора. Понякога просто казваше, че е „лош ден" и си лягаше. Изобщо не искаше да стане от леглото. Татко се опитваше да направи деня хубав, но обикновено само баба успяваше да й помогне. След затвора обаче стана по-зле. Мисля си, че онези мъже й направиха нещо, от което още я боли. Дали баба ще успее да я излекува?

Лин прегърна силно крехкото й телце.

— Не знам, миличка. Може и да успее.