21

Нощта беше безмилостно студена. Двамата вървяха, сгушени един в друг, за да се топлят, и дори не си направиха труда да подкачат Стебс, когато го видяха да идва откъм реката, а не откъм собствената си къща. Той подаде една раница на Илай, от която се носеха силни бензинови изпарения.

— Внимателно, това е последният бензин, който имах — предупреди Стебс. — Ето и запалка. Не искам да рискуваме с кибрит, ако излезе вятър.

— Откога имаш запалка? — попита Лин.

Той сви рамене.

— Винаги съм имал.

— Задник.

Отправиха се на юг. Вървяха мълчаливо; чуваше се само подрънкването на бутилките в раницата на Илай. Когато стигнаха до билото, Стебс подложи крак, за да помогне на Лин да се качи, и тя седна на един дебел клон. Двамата мъже продължиха на изток, докато Стебс намери подходяща позиция и за себе си, по-близо до селото. Илай щеше да чака с него. Сбогуването беше бързо и безмълвно — бяла ръка, която помаха в мрака и изчезна. Лин свали пушката си от гърба и втъкна пистолета в колана си отзад. Докато чакаше да се съмне, заваля лек сняг.

Зората връхлетя отведнъж. Предутринната мъгла изгоря за миг и слънцето надникна над хоризонта. Лин виждаше мъжете, които се движеха анонимни зад завесите на прозорците си. Стрелецът още не беше излязъл от дома си. Тя се помести и избърса влажните си ръце в джинсите. Появи се пазачът на кметството, изпика се и се отправи към поста си. Роджър изведе кравата да пасе. Баща й излезе на верандата с кафе в ръка. Погледът й нервно се отклони от него.

Бяха се разбрали, че макар той да е шефът, по-важно е първо да убият стрелеца и пазача на кметството. Баща й беше спечелил третото място в лотарията. Първата мишена на Лин беше стрелецът на кулата, а на Стебс — пазачът. След това всеки щеше да избира целите си. Лин не беше възразила, но се надяваше нейният куршум да свали баща й.

Наблюдаваше го през мерника и се чудеше как ли би се почувствала майка й, ако разбереше, че онзи дим от юг е идвал от огън от собственото й минало. Баща й беше разговор, който никога не се бе състоял; призрак, който не беше живял. Лин го мислеше за мъртъв, вероятно майка й — също. Но той беше жив и не се беше върнал при тях. Беше ги зарязал и дъщеря му щеше да се отплати с уменията, които майка й държеше да усъвършенства. Намираше утеха в мисълта, че куршумът, който изстреля твърде късно срещу койота, може да бъде изкупен. Лицето му в мерника я предизвикваше да натисне спусъка, за да намери най-сетне единствения покой, който можеше да й даде майка й от гроба.

Баща й изплю първата глътка кафе и пресече улицата, за да отиде при пазача, седнал с пушката си през коленете. Двамата си размениха няколко думи. Баща й поклати глава и тръгна към жълтата къща, където държаха жените. Заблъска по вратата, докато Синьото яке отвори. Влезе вътре и след малко оттам се показа стрелецът от кулата, който обличаше якето си в движение.

Лин го проследи, като търпеливо изчака да стигне до мястото си, преди да щракне предпазителя. Разчиташе, че Стебс също го наблюдава и че Илай е готов за първия изстрел. Прилегна върху клона, пое си въздух и задържа дъха си.

Стреля. От това разстояние чертите на мъжа трудно се различаваха, но дупката от куршума се видя съвсем ясно. От кулата пръсна кръв и пушката на стрелеца полетя надолу, последвана от трупа му. Мъжете в селото реагираха на пукота още преди тялото да падне на земята. Излетяха от къщите като пчели от кошер; бледи лица се долепиха до прозорците на горния етаж на жълтата къща.

Лин видя Илай да тича по отсамния бряг на реката. Пазачът на кметството се надигна от стола си, вирнал въпросително глава нагоре. Преметна пушката си през рамо и тръгна през паркинга, за да огледа по-добре кулата. Баща й се затича към другите, крещейки заповеди. Лин се прицели в него точно в момента, в който Илай се появи в полезрението им със запаления „Молотов“ в ръка. Той описа красива дъга пред очите на всички и избухна в огнена река върху керемидите.

Реакцията на баща й беше мигновена. Той изкрещя нещо на пазача и онзи се обърна намясто. Стебс и Лин стреляха едновременно. Нейният мерник сочеше баща й. Той падна, стиснал раздробеното си рамо. Китката му се залюля безжизнено от мъртвата ръка и непотребният пистолет падна на земята. Пазачът на кметството падна на колене и стреля срещу Илай, преди куршумът на Стебс да го застигне. Мозъкът му експлодира през тила, но преди това куршумът му успя да уцели раницата на Илай.

Илай се превърна в жива факла.

Лин изпищя, виждайки как ръцете, които само преди няколко часа я бяха прегръщали, се мятаха в бясна агония. От пръстите им капеше течен огън. Тя знаеше точно колко куршума има; знаеше, че не може да си позволи да похаби нито един. Знаеше, че с един изстрел може да го избави от собствената му напоена с гориво кожа.

Късчето олово сякаш летеше преднамерено бавно, за да удължи всяка секунда от мъчението. Лин се взираше в мерника, неспособна да откъсне поглед от траекторията на единствения куршум в живота си, който бе изстреляла с любов.

* * *

Лин скочи на земята и се спусна надолу по хълма към селото. Въздухът миришеше силно на пушек. От покрива на кметството се вдигаха черни кълба дим. Стебс стреляше, но оттук нямаше видимост и не знаеше дали куршумите му достигат мишените. Тя летеше по склона, разперила ръце, за да не падне.

Роджър тичаше насреща й с разкривени от ярост черти. В гнева си Лин връхлетя право върху него, без да обръща внимание на оръжието в ръката му. Противната миризма на стара мъжка пот я блъсна в лицето. Телата им се сблъскаха и се затъркаляха надолу по хълма; ръцете на всеки отчаяно се мъчеха да докопат другия. Тя първа успя да стъпи на крака, но той я удари с приклада на пушката си отзад през коленете. Лин падна ничком, останала без дъх. Мъжът я прекрачи и дръпна главата й за косата, като още повече изкара въздуха от гърдите й.

— Какво си мислиш, че правиш, малката? Играеш си на войници?

Той блъсна главата й в земята. Лин се съпротивляваше и опитваше да си поеме въздух, но устата й се пълнеше с пръст. Мъжът я дръпна пак за косата.

— Знаеш ли, мъжете винаги носят по две оръжия — каза той и допря дулото на пистолета си в носа й. — Едно за сега и едно за после.

Посегна към ципа си със свободната си ръка, но Лин се извъртя под него, удари го с коляно в слабините и извади ножа от обувката си.

— Майка ме научи винаги да нося нож.

Остави го да зяпа невярващо собствените си вътрешности и продължи да тича надолу, прибрала и неговия пистолет на сигурно място в колана си.

Спря на една поляна и легна по корем, за да огледа селото. Синьото яке се скри в жълтата къща и след малко се появи на един от прозорците на долния етаж с пушката си. Скоро беше издърпан оттам от множество бели ръце, стиснали кухненски ножове. Единственият, който се опитваше да спре пожара, беше Зелената шапка, но беше въоръжен само с една кофа и видимо губеше битката. Черната брада тичаше на изток, но не беше ясно дали се опитва да избяга или да открие Стебс. Първият куршум го повали на земята, вторият го довърши. Баща й се беше довлякъл до една синя къща по средата на селото. За миг Лин мерна кървава ръка, която дръпна завесите на първия етаж. Зелената шапка се беше отказал и пуснал кофата в краката си, гледаше как пламъците поглъщат кметството.

Лин огледа дърветата и видя Стебс, който куцаше надолу от поста си в източна посока. Пусна един предупредителен изстрел в кофата на Зелената шапка и тя литна на три метра във въздуха. Той отстъпи с вдигнати ръце. Лин излезе от храстите в подножието на хълма, насочила пушката си към него.

— Аз нямам нищо против теб — каза той с треперещ глас, — макар да подозирам, че ти имаш много против мен.

Лин излезе на пътя и неспокойно огледа къщите от двете страни. Изплю пръстта от устата си, без да обръща внимание на тънката струйка кръв, която се стичаше от раната на врата й, причинена от Роджър. Зелената шапка я гледаше тревожно, а вдигнатите му ръце се тресяха.

— Въоръжен ли си? — попита тя.

— Не. — Той разгърна якето си за доказателство. — Никога не съм харесвал оръжията.

Стебс се приближи иззад църквата, също насочил пушката си към Зелената шапка.

— Проблеми?

— Не мисля — отвърна Лин и Стебс свали оръжието.

— Джаспър е ей там. — Зелената шапка посочи малката синя къща, в която се беше скрил баща й. — Добре го нареди, но още се движеше. Изтърва оръжието си, когато го простреля, но това не значи, че не е дяволски опасен. Освен това имаме един камион извън селото. Четирима души са в него, макар че се съмнявам да се върнат тук, ако разберат какво става.

— Знаем — отвърна сухо Лин и подаде пушката си на Стебс. — Горе на хълма има един човек, който би сметнал куршума за услуга.

Стебс погледна изцапаното й с кръв лице.

— Днес не съм в настроение да правя услуги.

Лин кимна и се отдалечи заднешком, мъчейки се да не гледа към димящите останки на Илай. Вратата на жълтата къща се отвори и отвътре излезе най-младото момиче, стиснало краищата на едно одеяло в окървавените си ръце.

— Ема! — извика Зелената шапка и се спусна към нея, забравил за Стебс и Лин. — Ранена ли си?

Момичето поклати глава и се облегна на него. На прага се появиха още две жени, които гледаха уплашено непознатите.

— Какво ще правиш? — попита Стебс.

Лин провери пистолета си и му подаде другия, който беше взела от Роджър.

— Ще си поговоря с баща си.

— Внимавай.

— Непременно.

— Адски съжалявам за Илай — каза Стебс, без да я поглежда в очите. — Стрелях в първия момент, в който можех.

— Каквото — такова. В момента имам други проблеми — каза тя и се отдалечи. Сърцето й биеше лудо и крещеше в непоносими мъки от тази лъжа.

— Внимавайте, госпожите — извика една от жените. — Гадно копеле е този. И коварно — добави тя, като докосна моравото петно на лицето си.

Лин стисна здраво пистолета си и отвори вратата.


Кървавите стъпки я отведоха до кухнята. Баща й седеше на масата, блед и отпуснат. С дясната си ръка стискаше останките от лявото си рамо; между пръстите му стърчаха парчета от кости. Когато я чу да влиза, събра енергия, за да вдигне очи, но главата му веднага клюмна отново. На лицето му бавно се изписа усмивка.

— Момчетата казаха, че си станала хубавица — каза той със затворени очи.

Тя направи няколко предпазливи крачки към масата, сложила пръст върху спусъка.

— Значи знаеш коя съм?

Той я измери с дълъг изпитателен поглед и отново затвори очи.

— Да не съм слепец. Изглеждаш досущ като нея. Нищо не си взела от мен.

Дори целият в кръв и обезобразен, той пак изглеждаше внушително. Масивното му тяло излъчваше сила, а в лъскавите му очи се криеше неизлята злоба.

— Може и да съм — отвърна тя, като го заобиколи и претърси.

— Нямам оръжие. Странна работа — като ти гръмнат рамото, изтърваш всичко, каквото държиш. Някога да са те прострелвали?

— Не, засега.

— Може да седнеш и да си починеш — каза той спокойно, затворил очи. — Няма да нараня собствената си плът и кръв.

— Защото не можеш или защото не искаш? — попита Лин, като седна срещу него, насочила пистолета си към гърдите му.

— Има ли значение? И в двата случая можеш да си отдъхнеш.

— Ако това е отговорът ти, ще гледам да стоя далеч и да те държа на мушка.

Единият му клепач леко се повдигна и той внимателно я изгледа. После сви здравото си рамо.

— Както искаш, малката? — рече той и облиза устни. По езика му имаше кръв.

— Куршумът ми още ли е в теб?

— Мисля, че заседна в белия ми дроб. Предполагам, че малката Ема от другата страна на улицата може да го зашие, ако й позволиш.

Лин не отговори. Той се покашля.

— Сигурно се питаш защо съм ви оставил?

— По-скоро се чудя защо си се върнал.

— Не е ли логично бащата да се върне при единственото си дете?

Устните на Лин потрепнаха и тя размърда пръста си на спусъка.

— Сигурно е така. Но ти не се върна при мен.

— Ето, тук съм, нали?

— Мисля, че си се върнал при водата и мястото, което познаваш добре.

На крайчеца на устните му потрепна усмивка.

— Хубаво място е, не мислиш ли?

— Това е нашето място.

— На кого? На теб и майка ти? А тя какво ти е разказвала за мен?

— Нищо хубаво.

Баща й изсумтя и изплю кървава храчка на пода.

— Каза ли ти, че ти купих онова кученце още докато беше в корема й, за да ви защитава? Каза ли ти това? Чистокръвна немска овчарка, кафява, с черни уши. Обучих го да пази и го оставих на майка ти, преди да замина.

— Аха. — Лин следеше движенията му с пистолета си; потната й длан се хлъзгаше по дръжката му. — Наложи се да го убием заради бяс. Когато някой освирепее така, не ти остава друго, освен да му пуснеш куршума.

Той отвори и двете си очи и внимателно я изгледа, втренчен в нетрепващото дуло.

— Трябва да знаеш, че идвах един-два пъти. Момчетата мислеха, че майка ти се е споминала, но аз не бях сигурен. Не исках да се приближавам твърде много и да попадна в мерника й, защото знаех, че не таи особена любов към мен. Две нощи стоях до езерото и се чудех дали си там, дали си ранена или страдаш, дали би приела утеха от мен, ако дойда.

— Така ли? — Очите на Лин го гледаха студено зад дулото. — Това ли си мислеше, докато наобикаляше езерото ми? Или чакаше да подушиш лешта ми, преди да се приближиш?

Той се престори, че не я е чул.

— Държах момчетата далеч от тебе. Роджър искаше да направи нещо съвсем различно от предупредителен изстрел, когато се мотаеше до онова паднало дърво.

— В момента Роджър си има по-сериозни грижи.

— Уби ли го?

— Отчасти.

Клепачите му отново се затвориха и той се опита да сподави смеха си, от който избиваше кървава пяна на устните му.

— Мътните го взели, хладнокръвна кучка си ти. Презираш собствената си плът и кръв, а пускаш сакати старци и момчета с жълто покрай устата да нощуват в къщата, която направих за теб.

— Къщата е моя. Не се заблуждавай.

— Тук нищо не е на никого, малката. Който може, взема. Няма съд и власт, на които да се оплачеш.

— Досега — каза меко тя.

Той отвори очи и в тях припламна малкото му останала кръв.

— Майка ти — какво, да не би да сложи щанд за лимонада, след като си заминах? — попита той с разкривена уста, заваляйки думите от гняв. — Така ли направи? Започна да раздава утеха и вода на бедните души наоколо?

— Не, но и нищо от никого не сме взели и никого не сме наранили за удоволствие.

Веждите му потрепнаха, но нямаше какво да отвърне на това. За миг отново притвори очи. Между пръстите му бликна свежа кръв, която капеше от лакътя му на пода и образуваше малка локвичка между краката му.

— Доста подлости си извършил, татко.

— В любовта и войната всичко е разрешено, моето момиче. Същото беше с двама ни с майка ти. Сега сме двамата с теб. Е, кое ще бъде?

— Ти заварди водата, когато хората умираха от жажда. Крадеше неща, които не ти бяха нужни, за да видиш как погиват.

Той отвори очи с тих хриптящ смях в гърдите.

— Не мисля, че майка ти би одобрила такава жалост.

— Може би — призна Лин, — но със сигурност би одобрила това.

Тя натисна спусъка. Черната дупка в челото му още димеше, когато затвори вратата след себе си.


Замръзналата земя на малкото гробище не поддаваше лесно, но адреналинът на Лин й помагаше. Копаеше неумолимо, без да гледа слънцето, което се изкачваше и спускаше над хоризонта. По ръцете й се надигаха и пукаха мазоли, по пръстите й се стичаха гной и кръв. Тя копаеше, без да мисли за болката.

Стебс беше увил Илай в одеяло, докато тя говореше с баща си в къщата, и й беше спестил гледката на овъгленото му тяло. Лин го свали от багажника на пикапа, отвратена от непоносимата му лекота. Положи го нежно в дупката и отново се зае за работа. Хвърляше лопата след лопата замръзнала пръст, а миризмата на изгоряло продължаваше да пари в ноздрите й дълго, след като го зарови. Разтовари камъните, които беше откраднала от строежа на язовира, и ги дотъркаля до гроба, като нежно докосна последния.

— Съжалявам, че изкопах този сама — каза тя. — Съжалявам, че е твоят.

После се свлече върху дънера на Нева, загледана в малкото гробище. На юг се вдигаха облаци от дим и пепелта на вещите и хората се смесваше с леките снежинки, които покриваха раменете й, докато плачеше.

Загрузка...