Нито капка вода

18

Иглата прободе парещата кожа на Луси и остави малка гънка след себе си.

— Обезводнена е — каза Вера. — Успя ли да задържи нещо?

Илай поклати глава.

— Стрих няколко аспирина и ги разтворих във вода, но тя ги повърна почти веднага.

— Давай й течности. Температурата й спада, но пак ще се вдигне дори антибиотиците да проработят. Лекарството трябва да достигне определена концентрация, за да започне да се бори с инфекцията. Мога да й поставя още две инжекции, но и те няма да стигнат. Бактериите ще се размножат и след една-две седмици ще се върнем в изходно положение.

— Значи ни трябват още антибиотици — заключи Стебс.

Вера кимна и прибра една от къдриците на Луси зад ушенцето й.

— Чувала съм ужасяващи истории за хора, загинали от най-елементарни неща. Не исках да избягам от града, за да умра от някоя недогледана драскотина. В лабораторията си имах инжекции и успях да прибера няколко, без да си проличи. Но ако бях опитала да взема повече или да открадна хапчета от някоя друга лаборатория, това щеше да бъде равно на самоубийство.

Последната й дума предизвика тягостно мълчание. Тя вдигна ръка към устата си, сякаш да я върне обратно.

Стебс се покашля и двамата с Лин се спогледаха.

— Трябва да претърсиш къщите наоколо за хапчета.

Лин се зае да връзва обувките си, въпреки че току-що бе седнала.

— Отивам веднага.

— Ще дойда с теб — каза Илай и извади обувките си изпод леглото на Луси.

— Често ли правите такива неща? — попита Вера, възвърнала самообладанието си.

— От време на време. Ако ни потрябва нещо, което не ни се намира под ръка. Но отдавна не съм обикаляла, нямам представа как изглеждат в момента.

— Онези мъже, които ме отвлякоха… те правеха точно това. Обираха къщи. Влизаха в тях и отмъкваха всичко, което им се видеше полезно — лекарства, одеяла, инструменти. И складираха всичко в лагера си.

— За какво са им толкова много неща? — не разбра Лин.

— Не са им нужни. Вземат ги, така че другите, на които им трябват, да ги потърсят от тях.

— За търговия — довърши Стебс вместо нея. — Кучи синове.

Лин си спомни непознатия мъж на пътя. Неговите обувки също бяха струпани някъде.

— Няма да търгувам с тях — дори за лекарства.

— Все едно — отвърна Вера, — ти нямаш нищо, което да им предложиш. Те живеят на реката. Тя е пълна от стопения сняг, така че вода не им е нужна. Лошото е, че ще трябва да отидеш доста далеч, докато намериш къща, която още не са обрали.

Лин втъкна пистолета в колана си и преметна пушката си през рамо.

— Значи ще се позабавим. Със сигурност има място, до което не са стигнали.

Беше студена вечер и тя се сгуши в Илай, докато вървяха към пикапа.

— Стебс каза ли ти? — попита тихо Лин.

— За Нева ли? Да.

Лин отпусна глава на волана, преди да запали.

— Не мога да повярвам, че го направи. Кълна се, Илай, през ум не ми е минавало, че може да го използва за това.

Той я докосна по бузата.

— Знам. Всичко е наред.

— Не ме виниш?

— Не. Ако това е искала, щеше да намери начин да го направи.

Лин стисна ръката му и запали двигателя. Камък падна от сърцето й, че Нева няма да тежи на съвестта й.

— Не знам докъде да карам. Според Вера повечето къщи наоколо са обрани. Онези мъже са я взели от пътя на запад, а лагерът им е някъде на юг. Ще караме половин час на изток и ще започнем да претърсваме.

Илай гледаше прелитащите покрай тях поля и гори.

— Няма да направиш някоя глупост, нали?

— Не и докато шофирам.

— Знаеш какво имам предвид. Бях там, когато ги заплаши.

— Аз ще ги убия, Илай. Сега не е моментът, но ще го направя.

— Това няма да върне Нева.

— Аз не се опитвам да я върна. Те нахлуха в моята територия и ми взеха нещо, а аз им позволих. Ще го правят отново и отново, докато имам нещо, което искат. Ако ги оставя така, ще подпиша смъртната си присъда.

— Вера каза, че нямаш нищо, което искат.

— Днес пожелаха Нева. Нея вече я няма. Могат да се върнат за мен или да решат, че отново си искат Вера. А ако знаеха, че Стебс и Луси могат да…

— Но не знаят.

— Опитвали са се да превземат къщата ми и преди още когато майка ми беше жива. Искат и нея; просто сега искаха Нева повече. Реката няма да е винаги пълноводна и ако единственото им занимание е да събират неща, от които другите се нуждаят, рано или късно ще поискат и езерото ми.

— И какво ще направиш с цял лагер, пълен с мъже? Та ти дори не знаеш колко са и какви са.

— Вера знае.

Илай замълча, загледан в мрака навън.

— Стебс няма да одобри.

— Стебс не ми казва какво да правя. Освен това май ти си този, който не одобрява.

— По дяволите, Лин, какво искаш да кажа? Да, моля те, нападни банда диви мъже с неизвестен брой, които даже няма да те убият бързо?

— Говори си каквото си щеш — каза Лин, — но аз ще пробвам тази.

Тя натисна спирачките и сви по алеята вляво, въпреки че от трийсет минути вече не се движеха. Не искаше да се кара с Илай, но и нямаше да се подчини.

Лин извика, преди да влезе в къщата.

— Не искам да ме застрелят като крадец, след като съм доживяла толкова години — обясни тя на Илай.

Никой не им отговори и двамата влязоха вътре. Веднага им стана ясно, че мъжете са ги изпреварили. Възглавниците на диваните лежаха разхвърляни по пода, мебелите бяха изкормени.

— Защо са го направили?

— Сигурно са търсили скрити ценности — отговори Илай.

— Ценните неща са в кухнята.

— Е, тя също е празна — прокънтя гласът му в съседното помещение.

Лин отиде при него и видя зейнали шкафове с увиснали вратички и изсипани на пода чекмеджета. Приборите ги нямаше. Между краката й се въргаляха няколко пластмасови сламки.

— Банята — сети се Лин, но тя също беше изпразнена, ако се изключи една мухлясала четка за зъби в мивката.

— Мамка му — изруга Илай, като погледна в шкафчето до душа, — всичко са взели. И една кърпа не са оставили.

Същото беше и в следващата къща, и в по-следващата. Решителността на Лин само се затвърждаваше, а разговорите им съвсем замряха с напредването на нощта. Вече бяха на близо два часа път от нейната къща, когато намериха малка, все още необрана къщичка в Кейп Код, скътана зад група дървета.

— Е — каза Илай, щом влезе в безупречната дневна. — Кофти ще прозвучи, като гледам колко чисто са поддържали, но се надявам да са имали инфекциозни заболявания и добре заредена аптечка.

Пропуснаха кухнята и отидоха направо в банята.

— Джакпот.

Илай отвори чекмеджето под мивката и Лин се наведе да разгледа множеството оранжеви шишенца с медикаменти по лекарско предписание, внимателно подредени и надписани едните от седмицата.

— Някакви антибиотици?

— Знам имената само на някои — каза той и вдигна шепа шишенца на светлината на фенерчето й. — Ето това например, амоксицилин. За другите мога само да гадая.

Лин пусна празната си раница на пода.

— Ще вземем всичките, Вера ще знае кое какво е.

Те изпразниха чекмеджето и претърсиха останалата част от банята. Намериха лейкопласт, марли, бинтове и комплект за първа помощ с мостри на обезболяващи.

Кухнята ги посрещна с изобилие от консерви. Освен тях, Лин прибра една нова тенджера, тиган, две чинии и малко прибори.

— Обикновено не вземам толкова много неща — каза тя малко смутено, — но ми трябва нов тиган, а и очаквам всеки момент Луси да счупи някоя чиния.

— По-добре ти, отколкото те — отвърна Илай и й помогна да отнесат плячката до пикапа.

— Как мислиш? — попита тя, когато прибраха всичко в багажника. — Да пробваме ли още една или да се прибираме вкъщи?

— Вкъщи.

Лин кимна и посегна да отвори шофьорската врата, но Илай я спря.

— Нека аз да карам, ти си като пребита.

Тя не възрази и много скоро главата й клюмна на една страна, приспана от парното. Когато пикапът спря, Лин се сепна, объркана от розовата ивица на небосклона. Илай изключи двигателя и отпусна глава на волана.

— Будна ли си? — чу се гласът му в таблото.

— Да.

— Добре. Оставих лекарствата у вас. Но сега трябва да ми помогнеш.

— Да ти помогна?

Илай кимна и слезе от пикапа, като й даде знак да го последва. Нева лежеше на земята, а замръзналата й ръка стискаше пистолета. Въпреки старанието на Зелената шапка да я покрие, през нощта бе паднала слана, която бе покрила раната в слепоочието й и посипала със скреж отворените й очи. Илай безмълвно вдигна тялото й от земята.

Сложиха го внимателно в багажника на пикапа. Лин откопчи пистолета от пръстите й и го прибра в джоба си, след което пъхна ръката на Нева под палтото й. Седя до нея в багажника, докъдето успя да стигне пикапът, а после с Илай се редуваха да влачат вкочаненото й тяло до ясеновата гора. Часове наред копаха замръзналата земя, за да положат Нева до безименното й момченце.

— Май ни стана навик да копаем гробове заедно — каза Илай и избърса студената пот от челото си.

— Не мисля, че ще понеса повече.

— Тя ще издържи. — Той прегърна изтощената Лин. — Силно хлапе е.

Отдалечиха се, хванати за ръка, покрай онзи дънер, на който някога седеше Нева и отказваше да се отдели от бебето си. Сега той беше единственият страж, който бдеше и над двамата.

Температурата на Луси спадна с река от пот и повръщане точно както беше предрекла Вера. Стебс постоянно пренасяше миризливите чаршафи към казана, който вреше в огнището. Лин държеше Луси в прегръдките си, докато сменяха завивките, и нежно я полюляваше. По залез-слънце умората я надви и тя се свлече в собственото си легло.

Събуди се посред нощ от малките пръстчета, които ровеха в косата й.

— Лин? — едва чуто прошепна пресипналото гласче.

— Какво правиш, миличка, защо не спиш?

— Жадна съм.

— Добре, легни си.

Тя я вдигна на леглото си и стана. Илай и Стебс спяха облегнати на каменната стена, а Вера — до леглото на Луси, положила глава на рамката. Лин ги заобиколи на пръсти, за да вземе чашата на Луси. Знаеше, че трябва да ги събуди, за да им съобщи радостната новина, но й се искаше да запази това малко чудо за себе си. Напълни чашата й с чиста вода от килера и повдигна главичката й, за да пие.

— Готово — каза момиченцето и се отпусна уморено на възглавницата. — Може ли да спя при теб?

— Разбира се.

Лин се мушна под завивките и Луси се сгуши в нея. Топлината на малкото й телце вече не стряскаше с треската си.

— Каза, че мама ще дойде. Къде е тя?

Лин я погали по гръбчето.

— Какво си спомняш?

— Само как каза, че мама ще дойде, а после ми стана зле. Стори ми се, че видях мама, но сега се събудих и видях баба, така че сигурно съм се объркала.

— Не, миличка, майка ти наистина дойде да те види.

— Отиде ли си вече?

— Да, съкровище, отиде си.

Лин продължаваше да гали в кръг гръбчето й, надявайки се да я приспи.

— Значи баба ни намери?

— Да, и те спаси от треската. Ти си болна, моето момиченце. Ще трябва да пиеш лекарства.

Луси изплези език.

— С Илай дълго обикаляхме, докато ги намерим, така че е много важно, ясно? Искам да ги пиеш, без да чувам възражения.

— Добре — отвърна унилото й гласче, последвано от тихо похъркване. Лин я обви с дългите си ръце, стегнала мускули в безплоден опит да защити детето от всички опасности.

— Ще се погрижа повече нищо лошо да не ти се случва.