Нито капка вода

13

Седмица по-късно заваля сняг. И дълго не спря. Когато видимостта съвсем намаля, Лин прати Луси вътре — детето можеше лесно да се изгуби и да бъде застигнато от самотна смърт в снега. После се качи на покрива. Нищо не се виждаше. Ако някой имаше глупостта да излезе в тази виелица, можеше лесно да го застреля, докато слиза по стълбите към сутерена. Даже по-лесно.

Прекараха два дни вътре, през които Луси се мусеше на книгите, които й се предлагаха, а Лин я притискаше за още сведения за Ентарго. Разговорът обаче се отклони към майката на Нева и Лин поизгуби ентусиазъм. Сама жена нямаше да стигне далеч в тази буря особено ако бе свикнала с града. Тя запази мрачните мисли за себе си и се опита да разсее Луси с кутията какао, която майка й пазеше за Коледа.

На третия ден Лин се качи отново на покрива и видя криволичещата черна линия, която Стебс оставяше подире си, докато вървеше към къщата им. Помаха му за поздрав, а Луси изтича да го посрещне, въпреки че снегът стигаше до бедрата й. Падна два пъти по лице, но всеки път решително се изправяше и продължаваше да гази през преспите. Когато стигна до него, той я вдигна във въздуха и я качи на раменете си, макар Лин да знаеше какво му струваше това.

Той се сгря край огъня и подари на Луси дървена свирка, която беше издялал специално за нея. Детето веднага я наду и започна да тропа из сутерена в хаотична пародия на парад.

— Много ти благодаря — каза саркастично Лин.

— Сега поне няма да се налага да излизаме навън, за да поговорим — надвика той данданията.

Лин присви очи.

— Какво става?

— Искам да отидеш да провериш Илай и Нева. Краката ми няма да издържат, но мога да остана тук вместо теб.

Лин се опита да игнорира сърцебиенето си.

— Нещо не е наред ли?

— Не, не мисля, но това е първата им снежна буря и по-добре да ги нагледаме.

Суровата зима можеше да бъде изпитание и за най-опитния жител на дивата пустош. Майка й беше разказвала за едно семейство, което оцеляло при вълната от насилие, последвала Недостига, а през следващата зима жената погнала мъжа си с брадвата. Животът между четири стени действа странно на хората, казваше тя.

— Мога да го направя — каза предпазливо Лин, убедена, че това не е всичко.

Стебс свали раницата от гърба си.

— Занеси им това. Тук има достатъчно зеленчуци, за да изкарат известно време. Върни ми раницата, по-нататък ще им занесем още.

— А те какво ти дават в замяна?

— Няма какво да ми дадат.

Лин неохотно взе раницата.

— Не ми харесва просто така да им даваш. Кога ще свърши всичко това?

— Когато започнат да се грижат сами за себе си.

— А кога ще стане това, ако се отнасяш с тях като с малки деца?

Стебс я изгледа сурово.

— Казваш това, което си мислиш, че майка ти би искала да чуе. Струва ми се, че долавям наченки на твое собствено сърце, но от време на време се сещаш за нея и това го попарва както сланата прави с фиданка. Никой не те е научил, но едно време хората си помагаха един на друг.

— Едно време много неща са били различни.

— Но хората са същите — възрази Стебс с необичайна нотка в гласа си. — Всички просто се мъчат да оцелеят.

— И аз това правя.

— Ти не си в толкова лошо положение, дечко. Ами нещастните копелета, които майка ти отстреля през годините? Те само искаха да пийнат вода, да изкарат още един ден. Мамка му, вдовицата на един от тях дойде при мен обезумяла, защото видяла как куршумът отнася черепа на мъжа й. Умря още на другия ден и не съм сигурен, че не беше от шока.

Лин въртеше ремъка на раницата между пръстите си.

— Кога беше това?

— Преди седем години някъде.

— Може да не е била майка ми. Може да съм била аз.

— Господи! — Стебс хвана главата си с ръце и не я пусна. — Та ти си била дете.

Лин погледна към Луси, която продължаваше да надува свирката и доволно запушваше различни дупки, за да сменя тоновете.

— Лесно беше да убивам хора, когато единственото лице, което виждах, беше на майка ми. Тогава всеки друг беше враг, а да стреляш по силуета в мерника бе все едно, независимо дали е на елен или човек.

— А сега?

— Сега видях и други лица — отвърна Лин, мислейки си за непознатия на пътя, когото Луси я помоли да не застрелва. — И без да искам, се чудя как са изглеждали хората, които съм убила досега.

Стебс я потупа по коляното.

— Нека си остане в миналото.

— Онзи ден по пътя мина един човек. Мислех да ти кажа, но ти беше паднал и… — Тя замлъкна; не можеше да спомене за дарбата му дори в собствения си сутерен. — Покрай цялото вълнение, забравих.

— Мина покрай вас ли? — попита Стебс, като внимателно я наблюдаваше.

— Да, но Луси ме разубеди да не го убивам.

— Добре ти влияе.

Лин го бутна по рамото.

— Той каза…

— Той каза? — Стебс повдигна изненадано вежди. — Ти си говорила с него?

— Да, но ако продължаваш да ме прекъсваш, ще спра да говоря с теб — рече тя, като го посочи с пръст. Стебс вдигна примирено ръце и Лин продължи. — Каза, че е бил прогонен от дома си; че някакви мъже го нападнали и му взели всичко, даже и обувките.

Стебс гледаше Луси и невинната й игра, докато се опитваше да смели информацията.

— Каза ли къде е станало това?

— На изток, но мъжете били с камион. Може да са дошли откъде ли не.

— Значи крадат провизии, а имат достатъчно бензин, за да обикалят? Нещо не ми се връзва.

Лин сви рамене.

— Прав си, но не ме интересува. Ако дойдат насам, просто ще ги застрелям.

— Гледай да стреляш отдалеч — измърмори Стебс мрачно, без да сваля поглед от Луси.

Лин погледна малкото момиченце, което щастливо надуваше новата си свирка, без да съзнава заплахите, с които бяха заобиколени. Коремът й се свиваше едновременно от ужас и свирепа готовност да брани, която обикновено изпитваше само към езерото. С усилие потисна чувствата си и отвори раницата, която Стебс й беше връчил. Вътре имаше две консерви със зелен фасул, един буркан сушена царевица и компот от праскови.

— Праскови — каза тя неловко. — Бас ловя, че на Нева ще й харесат.

— Добре се справя тя. Говори как напролет ще засади градина. Дадох на Илай един от лъковете си и той се оказа по-добър стрелец, отколкото можеш да предположиш. Няма дълго да ги носим на плещите си.

— Луси каза, че майката на Нева ще ги намери.

— Илай спомена същото последния път, когато го видях.

— А каза ли ти как ще ги намери?

— Имаш предвид сателитните снимки ли? — вдигна рамене Стебс. — Предполагах, че още се използват.

— Имаш предвид сталактитни — поправи го Лин с думата, която бе чула от Луси.

— Хм… — Стебс с усилие запази сериозното си изражение. — Не, Лин. Наричат се сателити, не сталактити. Можеш да ми вярваш. Малката се е объркала.

Лин се изчерви и раздразнението й пролича в гласа й.

— И не ти хрумна да ми кажеш, че нещо ни наблюдава от небето?

— Е, вече знаеш. И какво ще направиш?

— Нищо.

— Именно. Не можеш да направиш нищо, освен да се тревожиш и самонавиваш.

— Все пак предпочитам да знам — каза тя намусено. — Не ми харесва, че хората в града виждат езерото ми, а аз тях — не.

Стебс завъртя очи.

— Ползвай главата си и за други неща, освен да се взираш в мерника, Лин. Знам, че ти е трудно да си представиш колко хора живеят в Ентарго, но те са хиляди. Твоето езеро може да помогне на стотина от тях, и то само за седмица; после ще свърши. Ти си сама — е, сега сте две — затова за теб то значи живот. За тях е само една глътка. Същото важи и за моя кладенец. Ние сме дребни риби, дечко, и това много ме радва.

— Защо тогава въобще ги гледат?

— Илай каза, че брат му, Брадли, участвал в специален екип, който покрай другото вършел услуги на определени хора. Малцина знаят, че сателитите още работят или какво виждат на изображенията. Обзалагам се, че тези хора са били достатъчно важни, за да разполагат с пари и резервен план, в случай че нещата в града тръгнат на зле. Само че Брадли използвал за лични цели това, което му е било платено да проучи, след като с Нева са разбрали, че тя носи незаконно бебе.

— Илай каза ли ти, че майка й е лекар?

— Да. Няма да е зле да се запозная с нея. — Свъсил чело от болка, той вдигна подутия си глезен и го подпря на леглото на Лин. — По-добре е, но май не трябваше да го натоварвам толкова.

— Мисля… — Лин не можеше да намери подходящите думи. — Мисля, че донякъде знам какво й има на Нева. За нейните болки, както ти спомена.

Стебс сплете пръсти зад главата си и се облегна назад, като внимателно я гледаше.

— Да?

— Луси ми разказа, че след като ги арестували, няколко войници извели Нева от килията, а когато я върнали, тя не искала да говори.

— Да?

— Мисля, че те са й направили нещо.

— Сигурен съм в това — каза Стебс, без да сваля очи от нея.

— И… какво са й направили?

— Майка ти май не ти е разказвала много за мъжете, а?

— Поне не хубави неща.

Стебс се наведе напред и подпря главата си с ръце.

— О, боже, аз ли трябва да водя този разговор… Много ти благодаря, Лорън.

Няколко минути по-късно Лин с пламнало лице газеше в снега към реката. „Много ти благодаря, мамо — мърмореше тя под носа си. — Хич не беше неловко."

Гневът й даваше енергия и тя стигна до малката къщичка край потока, преди да се е окопитила от откровенията на Стебс. Илай беше отвън и непохватно се мъчеше да увеси един елен. Чу я, че приближава, и се обърна да й помаха, все още нарамил елена.

Беше облечен с един стар гащеризон на Стебс, който щеше да му бъде доста голям при първата им среща преди седмици. Сега го изпълваше, а лицето му беше зачервено от студа и физическото натоварване. Лин почувства как кръвта нахлува във вените й и това не се дължеше на усилието от ходенето, но тя бързо стъпка усещането. Споменът от думите на Стебс беше толкова пресен в съзнанието й, че даже не можеше да погледне момчето в очите.

— Не се прави така — каза тя вместо поздрав.

— Здрасти и на теб.

Тя го заобиколи и се приближи до дървото, за да огледа въжето, преметнато през един от по-ниските клони.

— Не е достатъчно високо, еленът няма да се вдигне над земята. Можеш да го изкормиш на земята и после да го увесиш.

— Да го изкормя?

— Остави го долу.

Илай признателно пусна животното на земята. Двамата коленичиха заедно до тялото. Лин внимателно извади стрелата, без да счупи върха.

— Добър изстрел — похвали го тя.

— Благодаря — отвърна Илай, приемайки първите й доброжелателни думи като насърчение. — Стебс работи с мен. Това е първият ми елен.

— Едричка е. Ще стигне на двама ви за цялата зима. — Лин обърна кошутата на една страна. — Имаш ли хубав нож?

— Да, Стебс ми даде.

— Ами донеси го.

Когато Илай се върна с ножа, тя му посочи раницата.

— Това също е от Стебс, праща ви зеленчуци.

— Благодари му от мое име.

— Непременно.

Двамата се спогледаха неловко над корема на мъртвата кошута. Лин протегна ръка към ножа.

— Дай да ти покажа.

— Кажи ми как, а аз ще опитам.

Лин поклати глава.

— Първият разрез не е лесна работа. Трябва да срежеш кожата и мускулите, но ако засегнеш червата, ще стане голямо мазало и смрад. Можеш да ми вярваш. Нека аз да започна, а ти ще продължиш.

Щом взе ножа в ръка, Лин се поуспокои. Методичната работа възвърна духа й, а когато предаде ножа на Илай, цялото й внимание се ангажира с даването на наставления. Неумелите му движения щяха да му костват един пръст, ако не беше тя, а изражението на лицето му, когато му каза да бръкне в гръдния кош и да извади сърцето, й стигаше.

Тя свали ръкавиците си.

— Ще ти покажа — каза тя и пъхна ръка дълбоко във вътрешностите на кошутата, за да извади кървящия орган.

— Ти се шегуваш — отвърна той. Цветът на бузите му, който бе забелязала по-рано, изведнъж изчезна.

— По-добре от скакалци — не му остана длъжна и Илай избухна в смях. Това я изненада и Лин неволно се усмихна. — Какво?

— Нищо, гледам те как стоиш окървавена до мишниците и стиснала сърце в ръка, по-щастлива от всякога. — Илай преглътна следващия пристъп на смях. — А майка ми ми беше избрала музикантка.

— Голяма работа щеше да свърши тук — отвърна Лин и насочи вниманието си към трупа, за да прикрие приятната руменина, която се бе разляла по бузите й. — Помогни ми да се кача на дървото и ми хвърли въжето.

Двамата се справиха за няколко минути.

— Достатъчно студено е, можеш да го оставиш да повиси така — обясни Лин. — После някой от нас ще те научи как да го разфасоваш.

Илай избърса потта, която беше избила на челото му въпреки студа.

— Благодаря ти — каза той, като я погледна в очите. — За всичко.

Лин срита малко сняг върху лилавата купчина с карантии и изсумтя.

— Няма защо. А какво ще кажеш в замяна да ми разкажеш за картите на водата?

— Стебс ли ти каза или Луси?

— И двамата. Но Луси се изпусна първа.

Илай въздъхна и погледна трупа.

— Нева си е наумила, че ако се отнася с нея като с възрастна, тя ще се държи като такава. Ама аз си знаех, че не може да си държи устата затворена.

— Трябва да се научи. Предполагам, не си знаел, че може да работи с багети?

— Какво е това?

— Може да открива вода също като онези сателити. Даже по-добре, защото я намира под земята.

Илай преглътна. Лин със задоволство отбеляза, че макар да идваше от града, той беше достатъчно умен, за да съобрази в каква опасност е малката му племенница.

— Наследствено е — обясни тя. — Някой друг в рода също го умее, макар че според Стебс може да пропусне няколко поколения. Предполагам, че който и да е бил, дори не е знаел, ако е живял в Ентарго като вас.

— Аз вече не живея там — поправи я момчето. — Ще ти кажа за картите, каквото искаш да знаеш, но трябва да влезем вътре. Мога да се правя на корав още две минути, но всъщност умирам от студ, а и подозирам, че ще си говорим цял следобед.

Лин погледна към слънцето.

— Мога да остана малко — каза тя колебливо. — Но не знам дали съм добре дошла.

— Нева я няма. Отиде на гроба.

— Сама?

— Не можах да я върна. Щом снегът спря, тя веднага отиде и почна да разчиства. Аз дебнех елените нагоре по реката и знаех, че всяка сутрин идват на същото място, така че трябваше да бъда там в точния момент. Нева не склони и аз я оставих.

— Значи е там целия ден?

— Почти. Застрелях елена веднага след съмване, домъкнах го тук и отидох да я нагледам. Занесох й нещо за хапване, но тя не помръдна.

— Добре ли е облечена?

— Да.

Лин забеляза как потрепери. Сигурна бе, че Нева е облечена по-добре от него и че той й е дал по-дебелото яке. Бузите й пламнаха при мисълта, че ще остане сама с Илай в малката къщурка, но тя пропъди странното усещане; трябваше да научи повече за сателитите.

Вътре беше топло. Лин остави раницата на Стебс до печката и сложи мокрото си от снега и кръвта яке да съхне на облегалката на един стол.

— Стебс добре ви е наредил — каза тя, като седна на масичката в ъгъла, забола очи в нея. Не смееше да погледне към нишата, в която спяха Нева и Илай. Не и след всичко, което й беше разказал Стебс.

— Тези ги донесох сам — отвърна Илай и седна срещу нея. — Един следобед излязох навън и намерих масичката и столовете. Естествено, от различни къщи са и не си подхождат.

Лин усети как на устните й трепва неволна усмивка.

— Свикнал си мебелите да си подхождат?

— О, да. — Пръстите му погладиха покривката, а в думите му се промъкна тъга. — Подредената трапезария ми липсва повече от течащата вода.

— Стига бе! — Лин искрено се усмихна. — Разкажи ми за сателитите, преди да съм счупила някой стол в главата ти. Луси каза, че сте били тръгнали към моята къща?

— Да — кимна Илай и шеговитото му изражение се стопи. — Брадли каза, че е достатъчно голяма, за да оцелеем, и достатъчно малка, за да не привлича вниманието на хората от града.

— Освен ако нещата в града не се сговнясат.

— Какво значи това?

— Да тръгнат на зле.

— Да, именно — съгласи се Илай. — В общи линии, хората, които наеха брат ми и още неколцина войници, имаха достатъчно пари, за да си купят информация, и достатъчно предвидливост да знаят, че водата в града няма да стигне задълго. Брадли взе парите, а когато разбра, че Нева е бременна, се възползва от плановете им.

— Щяха да бъдат по-добри планове, ако знаехте как се оцелява сред природата.

— Разчитахме на Брадли — каза Илай, без да я поглежда в очите. — Той можеше всякакви неща. Знаеше кои горски плодове стават за ядене, даже кои корени. И буболечки, ако се наложи.

Лин си спомни как Луси гонеше скакалци в тревата и отчаяно махаше с ръчички, за да ги хване.

— И те научи на всичко?

— Опита се, още в града. Но аз не внимавах достатъчно. Нали той щеше да бъде с нас? През цялото време. Бива ме с ръцете, но винаги съм схващал по-добре, докато правя нещо. Реших, че ще бъде много по-лесно да науча всичко в крачка, отколкото да се мъча да го запомня наизуст. Не биваше да записваме нищо. Постарах се да запомня картите; за всичко останало мислех, че ще има време по-късно…

Гласът му секна. Лин си представи как е гледал брат си, кървящ до смърт, сред толкова хора, които са можели да помогнат, но не са го сторили. Спомни си собственото си отчаяние до мъртвото тяло на майка си и изпита неочакван гняв към тълпата, която бе допуснала братът на Илай да загине пред очите им. Тя се покашля.

— В такъв случай напомни ми да ти покажа как изглежда отровният бръшлян през пролетта.

Илай я погледна и по устните му пробяга усмивка.

— Това си е чиста среща.

Лин се намръщи.

— Това е сезон.

— Не, имах предвид… — Илай въздъхна и вдигна очи към тавана. — Ще трябва да си уеднаквим речника, ако искам да флиртувам.

— Да флиртуваш?

— Да. Така момчетата показват на момичетата, че ги харесват. Както и обратното — натърти той.

— Звучи ми като загуба на време — отвърна Лин, като много внимаваше ускореният пулс да не проличи в гласа й. — Много по-лесно е просто да им кажат.

— Може да е по-лесно, но не е толкова забавно — възрази Илай и на лицето му отново се разля онази усмивка, която сякаш му идваше отвътре.

— Забавно — изсумтя Лин.

— Да, значи…

— Знам какво значи!

Илай вдигна ръце.

— Само се закачам.

— И това ли е част от флиртуването?

— Много важна част — отвърна той с престорено сериозно изражение. — Май и аз мога да те науча на едно-друго.

Лин завъртя очи.

— Да бе, да флиртувам. Много важна част от оцеляването.

— Всъщност, ако се замислиш…

— Млъквай — сряза го тя и Илай затвори уста. — Това ли правите в града по цял ден? Мотаете се и си показвате един на друг колко се забавлявате?

— Понякога. Освен това ходим на училище, някои спортуват, други вземат уроци по музика. В свободното си време четем. Нормален живот, знаеш. — Той поклати глава. — Не, сигурно не знаеш. Вероятно ти изглежда глупаво.

— Не — отвърна Лин, премисляйки всяка дума. — Изглежда ми хубаво да не се налага всяка минута да се бориш със смъртта.

Илай я изгледа за миг в тишината, която настъпи.

— Когато намерихме къщата ти и видяхме, че с майка ти живеете там, през ум не ми мина да ви я вземем. Аз бях изгубил всичко. Нямах сърце да го причиня на някой друг.

— Освен това щях да ти отстрелям задника.

— И това е вярно.

— Радвам се, че не съм го направила — призна Лин.

— Ще приема това за флирт, дивачке.

Лин го срита под масата и стана.

— Стига толкова за днес, трябва да се върна по светло.

Илай бързо се изправи.

— Може ли първо да поговориш с Нева?

Лин стисна устни също като майка си някога.

— Ще поговоря, но нищо не обещавам.

Малкият гроб се намираше след един завой на реката, който го криеше от къщата, въпреки че не беше далеч от нея. Лин видя прегърбения силует на Нева, която бдеше над него, приседнала върху един пън. Лин нарочно стъпи върху една суха клонка, която изпращя като изстрел, но жената не помръдна.

— Ей — извика Лин, внезапно притеснена, — добре ли си?

Купчината одеяла, с които я беше увил Илай, леко се раздвижи, но Нева не се обърна. Лин прегази снега и отиде при нея. Земята около малката могила беше почистена от снега, а клоните и шумата — грижливо пометени.

— След два дни пак ще е затрупано.

— Тогава пак ще го почистя.

Лин въздъхна и седна, макар и неканена. Нева също се бе променила от последната им среща, но към по-лошо. Въпреки дебелите завивки и дрехи, личеше си, че е останала кожа и кости. Между ръкавите и ръкавиците й се подаваше бледата кожа на китките й, които бяха тънки като на Луси. Тъмните й очи бяха хлътнали, а кръговете под тях навеждаха на мисълта, че може изцяло да се скрият в черепа. Въпреки всичко това тя продължаваше да бъде смущаващо красива.

— Сега какво? Ще стоим тук и ще ловим снежинките?

— Ти нямаш деца, нали? — попита Нева, без да отмества поглед от гроба.

— Не.

— Онзи мъж, дето идва тук — сакатият. Той роднина ли ти е?

— Не, просто приятел.

— Имаш ли си семейство?

— Не. Майка ми загина тази есен — отвърна Лин с равен тон, вярвайки, че гласът няма да й изневери. — Тя беше всичко, което имах. Бях ранена и не можах да я погреба сама. Наложи се да я изгоря.

Нева помълча, вперила очи в земята пред себе си.

— Съжалявам — каза тя накрая. — Не ти благодарих, че си помогнала да погребете сина ми.

Лин нямаше какво да отговори. Двете гледаха купчината камъни в мълчание.

— Ти все още имаш семейство — осмели се да каже Лин след малко. — Твоята Луси те обича. И Илай иска да се грижи за вас.

— Моята Луси — повтори Нева със сподавен от емоцията глас. — Милата ми малка Луси. Не трябваше да се опитваме да бягаме.

— Много си е добре тя тук. Наистина се справя чудесно. Наддава, играе в снега, крачетата й оздравяха.

— Крачетата й?

— Беше много зле, когато я… когато Илай ме помоли да я взема за малко у нас. Обувките й бяха твърде малки.

На сухите й устни трепна горчива усмивка.

— Виждаш ли що за майка съм? Дъщеричката ми куца и гладува.

— Вече е добре.

— Защото е при теб.

— Правя каквото мога, но не съм майка й.

Нева не отговори. На Лин й се искаше да я хване и разтърси, но се страхуваше да не повреди крехкото й тяло.

— Тя се притеснява за теб.

Лицето на Нева се изкриви.

— Ние сме насред нищото, а тя се притеснява за мен. Тя е всичко, което имам, а не мога да се погрижа за нея.

Беше ред на Лин да замълчи, свела поглед в земята.

— Много по-добре й е при теб — продължи Нева.

— Още малко. Ще я задържа още малко при себе си, но искам да опиташ. Тя е твоя дъщеря, а не моя.

Лин стана.

— Хайде, стига вече. Илай е полудял от тревога, че ще замръзнеш тук.

— Сигурна съм в това. Той винаги е бил кавалер.

— Не знам какво значи това, но да те помъкна ли насила или сама ще тръгнеш?

Нева за първи път обърна глава и я погледна.

— Благодаря, сама ще тръгна.

Коленете й почти се огънаха, когато се изправи, но тя махна с ръка, че сама ще се справи. Двете се отправиха заедно към къщичката. Лин се стараеше да върви бавно, така че Нева да не изостава.

— Знам какво са ти сторили онези мъже — колебливо каза Лин. — Било е отвратително.

— Да, така беше.

Лин бръкна в якето си и извади малък пистолет, побиращ се в дланта й, който бе взела от сандъка.

— Еднозаряден е, но ще свърши работа от по-близко разстояние. Помпата ще те събори, а карабината иска умение да стреляш. Дори повечето ми пистолети си имат особености. С този обаче лесно ще убиеш човек отблизо или поне ще го изплашиш.

Нева погледна лъскавото оръжие и го взе.

— Благодаря ти.

— Ще ти покажа как да стреляш с него.

— Благодаря ти — повтори жената.

— Майка ми го наричаше „оръжието на бордеите“.

— Очарователно.

Когато Нева влезе в къщата и затвори вратата след себе си, Илай погледна Лин с благодарност.

— Как успя?

— Всъщност не знам — призна момичето. — Пробвах да й говоря разни неща, които мислех, че ще й подействат, но те само я ядосваха още повече.

Илай се засмя и сви рамене.

— Добре дошла в живота с Нева.

— Но накрая, когато нарочно й казах нещо, което трябваше да я ядоса, тя направи точно каквото исках. Ето, вече знаеш.

— Ще трябва да опитам.

Илай не носеше яке и инстинктивно свиваше рамене, за да се предпази от студения вятър, пъхнал дълбоко ръце в джобовете на джинсите си.

— По-добре да тръгвам вече — каза Лин. — А ти да влезеш вътре.

— Не, няма проблем — възрази Илай, въпреки че зъбите му тракаха.

— Ще ми дадеш ли раницата на Стебс? Трябва да му я върна.

— Да, естествено, почакай. — Илай влезе в къщата и след малко излезе с яке и шапка и с празната раница на Стебс. — Ще те поизпратя малко.

— Нева съгласна ли е?

— Тя няма нищо против да стои сама. Даже ми се струва, че й е по-приятно. Само да не е далеч от водата. Свикнала е да тече от чешмата.

— Лин каза, че сте плащали за нея?

— Да, скъпичка е. Ние сме — ние бяхме — достатъчно добре, за да си позволим чиста вода и апартамент в сравнително хубава сграда. Хората, които имат по-малко пари, не получават толкова пречистена вода. Това значи, че е по-мръсна.

— Не думай!

— Извинявай. Би трябвало да знам, че двамата със Стебс не сте глупави. А и момиче, което цитира Йейтс, сигурно знае какво значи „пречистен“.

Двамата продължиха да вървят в мълчание. Лин критично го наблюдаваше, разкъсвана между желанието си да го държи по-далеч от уютната обща спалня с Нева и страха си да не бъде застреляна в мрака.

— Можеш ли да вдигаш повече шум?

— Извинявай — каза отново той, — просто се опитвам да ти проправя пътечка.

— Отдавна ходиш в тъмното, гражданче. Най-добре се прибирай, преди да се е мръкнало съвсем. Никой няма да има полза, ако се изгубиш тук.

Трудно се насили да изрече думите. Не предполагаше, че ще бъде толкова трудно да го отпрати при Нева.

— Да, добре. — Илай издуха въздуха от бузите си и се обърна назад. — Ще се постарая да открия единствената постройка наоколо.

— Успех! — извика тя подире му.

Стъпките му спряха за малко, но тя не успяваше да различи фигурата му в сгъстяващата се тъмнина.

— Това закачка ли беше?

— Мислех, че се нарича флирт.

— Бързо схващаш.

Лин чуваше усмивката на лицето му, макар да не я виждаше.

— Махай се оттук! — провикна се тя. — Омръзна ми да крещя в тъмното!

Отговори й само смях. Тя се почуди какво толкова смешно е направила. А Илай вдигаше такъв шум, че можеше да го уцели от сто метра в безлунна нощ.

На път към дома си даде сметка, че къщата не й е липсвала. За първи път в живота си не бързаше да се върне при езерото. Докато си говореше с Илай, бе забравила за тревогите си, а водата не бе изпълвала всяка една от мислите й.

И не съжаляваше за това.