Нито капка вода

6

Вече се здрачаваше, когато Лин превърза глезена си с ризата на майка си. Чувстваше се като лешояд, но знаеше, че трябва да вземе от нея всичко, което би могло да й влезе в работа — ножа, кибрита, дори ластика за коса. Нищо не биваше да се губи. Обирането на мъртъвци не беше нещо ново за нея, но когато трябваше да свали дрехата от тялото на майка си под студената суграшица, тя се свлече на колене от безсилие. Дълго плака и тялото й се разтърсваше в накъсани ридания. Коленете й се хлъзнаха и момичето падна по лице в пропитата с кръв кал.

Видя пушката си и запълзя към нея. Избърса я, колкото можеше, в ризата си. Духаше силен вятър, който плюеше леденостудени пръски дъжд в лицето й. Лин се подпря на приклада и се изправи. В мига, в който се опита да стъпи и пренесе тежестта на глезена си, я прониза нетърпима болка. Отокът преливаше над превръзката.

Чу приглушени звуци в тревата между поривите на вятъра и погледна парчетата еленско, които още лежаха разхвърляни наоколо. Щяха да привлекат хищниците. Тя хвана майка си за мишниците, за да я отдалечи от кръвта и месото. Краката не я слушаха, затова пълзеше и влачеше трупа след себе си. Отне й час да стигне до алеята. Чакълът застърга кожата й под тежестта на двете тела.

Замъкна майка си до ствола на един бор и спря да си поеме дъх. Клоните малко от малко ги заслоняваха от суграшицата, а и се надяваше боровата миризма да прикрие човешката. Цялата беше в кръв, а за животинското обоняние майка й вече излъчваше смърт. През нощта надойдоха много животни, които се биеха за парчетата еленско. По едно време се чу схватка между два енота, а писъците им бяха последвани от звука на строшено стъкло. Лин отчаяно блъсна глава в дървото. Цялото им месо беше отишло по дяволите.

Адреналинът намаля, заменен от шок, и тя се унесе. По едно време нещо се опита да отмъкне майка й за крака; тя се сепна и стреля напосоки. Продължи да се взира напразно в нощта и щом куршумите й свършиха, започна да замеря всеки нов шум с шишарки и проклятия. А когато небето порозовя, видя, че очите на майка й са замръзнали отворени.

Минаха два дни, докато си признае, че не може да изкопае гроб. Всичките й сакати усилия едва бяха произвели една трийсетсантиметрова дупка. Никога нямаше да успее да зарови майка си достатъчно дълбоко, за да не я измъкнат койотите. Кожата около глезена й беше позеленяла от натъртвания и пулсираше кухо в ушите й, докато час след час пълзеше наоколо, за да нагледа мъртвото тяло и да изрови още малко пръст.

Да остави майка си на койотите, бе немислимо, да я погребе — невъзможно. След дълъг размисъл тя завлече тялото й в останките от пушилнята. Прозорецът отляво беше счупен, вратата висеше на пантите си. Бучки засъхнала кал маркираха пътя, по който бяха минавали животните, за да разграбят плячката. По някои от куките още висяха парчета месо, разкъсани от зъбите на хищниците. По-близо до гредите ясно личеше нахапаното от мишки.

Лин положи майка си на пода и вдига очи към дупката, която тя бе изрязала предния ден. Благодарение на мъртвата жена знаеше какво значи поетична символика и с тъжна усмивка драсна клечката кибрит, взета от мъжа, когото майка й бе застреляла. Старите дъски на бараката с готовност пламнаха и димът се изви към небето. Лин знаеше, че ще се види от юг, но докато седеше във високата трева, подгънала ранения глезен под себе си и подпряла пушката на коленете си, почти се надяваше някой да дойде.

Огънят пламна жарко и бързо погълна бараката с дъжд от искри, а подире си остави само купчина въглени без следа от кости между тях. Когато и последното червено въгленче намигна за сбогом, Лин се спусна по стълбите и се хвърли на леглото си. Сви се на кълбо с лице към стената, подпряла пулсиращия глезен върху здравия. Отокът, който се издуваше над нескопосаната превръзка, се бореше за свобода да се подуе още повече. Нямаше да намери покой в съня, но поне захлупи лицето си с възглавницата, за да заглуши риданията си.

Десет дни не ходи за вода.

Страхът я принуди най-после да излезе от гробницата си в сутерена. От кладенеца на болката и скръбта я измъкна един кошмар, пълен с образи на мъже, които сновяха в полето и топяха кофите си в нейното езеро. Глезенът й не беше счупен и вече можеше да се подпира на него. Направи си шина, като прекърши един дървен метър на две и го върза от двете страни на крака си. Не беше идеалното решение, но поне можеше да куца достатъчно, за да се грижи за себе си.

Трябваше да внесе дърва; малката купчина до печката, с която живя, докато оплакваше майка си, беше свършила, а нивото на пречистената вода беше спаднало повече, отколкото й се искаше. Списъкът от задачи, който се оформи в главата й, я накара да се почувства малко по-добре. Тежестта на отговорностите заличаваше спомена за замръзналата ръка на майка й, която сякаш я погали по косата, докато я влачеше към пушилнята.

„Без Надежда труд — нектар в решето, Надеждата без цел погива клета", Самюел Тейлър Колридж“, каза си Лин наум, докато стягаше връзките на обувките си около импровизираната шина.

Когато видя отъпканата земя около езерото, тя вдигна пушката и свали предпазителя. Големите лапи на койотите се кръстосваха смели и уверени, без всякакво притеснение. По ниския бряг се виждаха по-малките стъпки на енотите. Но сред всички тях ярко изпъкваха две следи от обувки. Лин ги гледаше с нарастваща уплаха. Съдейки по дълбочината им, непознатият бе постоял известно време тук.

Страхът й се примеси с гняв, когато си представи как е оглеждал имота, как са шарили очите му по къщата, докато тя е лежала ранена и съкрушена в сутерена. Чу някакъв звук зад себе си и се извърна рязко, но само стресна зайчето, което бе дошло да пийне вода. Дивите животни бяха набрали смелост, откакто дни наред спокойната повърхност на езерото не бе смущавана от изстрели.

Лин се върна в хамбара и взе кофите. Силна болка прониза крака й, когато го натовари с четиресет литра вода, но тя се изкачи по брега, стиснала зъби. Нямаше кой да я пази от покрива, така че беше преметнала пушката на гърба си и се надяваше да реагира достатъчно бързо, ако онзи мъж се завърне.

След като се погрижи за водата, тя слезе отново в сутерена, отвори прозореца и започна да хвърля вътре дърва, докато ръцете й отказаха да я слушат. Когато бяха две, тази работа не им тежеше. Но сега тя беше сама и ранена.

После събра няколко одеяла, допълнителни амуниции и една възглавница. Докато още беше топло, щеше да стои на покрива. Нямаше как да бди денонощно, но поне щеше да се знае, че е там. Мъжът беше сам, това бе сигурно. Не знаеше обаче дали е случаен пътник, наминал за вода, или разузнавач, изпратен от групата, която се бе опитала да превземе дома им по-рано. Който и да беше той, тя трябваше да бъде готова, ако се върне.

Вместо мъже видя кучета и пръсна главата на първия койот, който се доближи до езерото, за да пие. От дългото чакане на загадъчния непознат я наваляше скука, но убитият койот, който още тръпнеше в конвулсии, я изпълни с удовлетворение. Вторият койот, който се върна след няколко часа, за да проучи обстановката, бе уцелен в задния крак. Успя да мине над километър, преди да се свлече на земята и другите да му се нахвърлят. Лин стреля два пъти един след друг и повали най-бавните, докато глутницата си плюеше на петите.

Това се превърна във фикс идея: изкривена жажда да отмъсти за безсмислената смърт на майка си. Издърпа трупа на звяра, който беше убила близо до езерото. Други не посмяха да припарят. Миризмата на изненада и смърт, която бе разпръснал в предсмъртната си агония, беше достатъчно силна, за да отблъсне останалите животни. Щом се научиха да заобикалят западната нива, тя ги подхвана откъм източната, за пиршество на лешоядите.

От неотложна задача, която я изпълваше с напрежение, наливането на вода се превърна в привична функция. Хранеше се бързо и не усещаше вкуса на нищо, но истинската жертва не се показваше. Лин изби петдесет койота за няколко дни, но така и не видя Голямото копеле. Куршумите й летяха без мисъл и вина, че похабява боеприпасите, за които майка й все я предупреждаваше колко са ценни. Към петия ден смрадта се разнесе навсякъде и единственото, което я разсейваше, беше мирисът на барут, когато отстрелваше поредния звяр.

Клепачите й натежаваха, бузата й лежеше опряна на топлия приклад. Изведнъж от полето се вдигна ято птици, които ядно грачеха, че са прекъснали обяда им. От югозапад се приближаваше мъж, закрил лицето си с кърпичка, за да се спаси от вонята на леш. Лин се взря в мерника. Мъжът заобикаляше труповете, с които беше осеян пътят му; левият му крак се влачеше, а ходилото му беше странно обърнато навътре.

Лин изненадано го позна. Загубата на майка й я бе разтърсила толкова дълбоко, че беше забравила единствения друг човек на този свят, когото знаеше по име: Стебс. Куцащият мъж забави крачка, а когато се добра до един голям камък по средата, се подпря на него и избърса врата си от напрежението да стигне дотук.

Лин го наблюдаваше внимателно през мерника. Изкривеният крак, който познаваше от години; ден след ден го бе гледала как куца напред-назад из гората. Червената кърпа, вързана на главата му, за да спре потта, която май нямаше свършване.

Стебс извади нещо от джоба си и го вдигна във въздуха. Беше лист хартия, който проблесна на вятъра. Лин завъртя леко цевта към залязващото слънце, за да се отразят лъчите му в нея. Мъжът видя сигнала й и остави листа, като го затисна с един по-малък камък. После се обърна и бавно се отдалечи към горската си колиба.

Лин се колебаеше. Излизането щеше да бъде трудно. Без майка й дори ходенето до езерото беше изпитание за нервите. Когато нямаше кой да я прикрива, всяка стъпка й се струваше изтръгната от смъртта, всяка секунда, отминала тихо без свистенето на куршум — неочаквано чудо. Ходенето също нямаше да е лесно. Глезенът й вече се чувстваше много по-добре, но камъкът все пак беше на повече от половин километър. Тя стегна връзките на обувките, докато премисляше вариантите. Ако някой наблюдаваше къщата, щеше да я превземе сега, докато нея я няма. В това си състояние нямаше никакъв шанс да се втурне обратно, за да я отбранява.

Тя седна внимателно зад волана на пикапа, като пазеше глезена си от стъпенката. Старият двигател забоботи и тя излезе на заден ход от хамбара, въпреки че й призляваше от мисълта да напусне къщата дори за секунда. Подкара направо през полето, без да си прави труда да заобикаля мършите. Телата на койотите хрущяха под гумите й. Щом стигна до камъка, слезе бързо, без да гаси двигателя, за да грабне бележката и да се прибере колкото може по-бързо у дома.

Отвори листчето чак когато се качи отново на покрива. Прочете я и я напуши неочакван смях.

После се замисли за секунда и добави: