Нито капка вода

5

От бараката се носеше неспирното стържене на триона на майка й, а Лин сечеше клони от шубрака. Трябваха свежи дърва за опушване на месото. Ръцете й скоро се изжулиха в живото дърво. Коравият пистолет, втъкнат в колана й, я ръгаше в ребрата, докато работеше.

Следващата й задача беше да приготви саламура за месото, за което се налагаше да извърши нечуван грях: да сипе сол във вода. Идеята й се стори възмутителна, дори след като майка й, й обясни, че солта ще убие бактериите в месото. Въпреки всичко тя настръхна от ужас, докато гледаше как майка й налива близо осемдесет литра вода в кофи, пълни със сол.

— Трябва да държим саламурата хладна — каза майка й небрежно, докато я бъркаше. — Ще оставим месото в сутерена, докато стане. Би трябвало да отнеме около седмица.

Лин измърмори нещо в отговор. Толкова много пречистена вода, която бе мъкнала в мазето бутилка по бутилка, отиваше нахалост. Осолена. Безполезна като водата в океана.

Майка й я погледна.

— Знам, че не ти допада, но така е най-добре. Преди ни стигаше да замразим месото от някой малък елен, но сега мога да отстрелям нещо по-голямо. Ще го осолим и опушим. Ще можем да го носим със себе си, без да се притесняваме, че ще се развали.

— Къде ще го носим? — попита мрачно Лин.

Майка й продължи да бърка саламурата, въпреки че солта се беше разтворила.

— Онази вечер имахме късмет, Лин. Голям късмет. Бяха ни взели за лесна мишена. Ние обаче се опънахме, а това не им се хареса.

— Но нали каза, че са се установили в малкото селце, през което минава реката? Защо им е езерото?

— Защото реката е ненадеждна. Хората от изток ще го научат скоро, а и тези от юг го подозират. Но освен това ще се върнат, защото ги надвихме. Защото са мъже.

Лин протътри голия палец на крака си по каменния под, без да обръща внимание на болката от огъването му. Мъже. Майка й винаги изричаше тази дума с такава злост, че тя не можеше да си представи що за хора са това. Опасността, която представляваха за оцеляването им, й беше ясна. Другите заплахи, за които майка й само намекваше, си оставаха загадка.

— Какво ще правим тогава?

— Ще тръгнем на юг с достатъчно месо и консерви, за да стигнем, докъдето е нужно.

— Прави колкото щеш саламура — каза Лин и натисна толкова силно пръста си, че счупи нокътя си. — Осоли цяла мечка, ако щеш, и после я пакетирай. Аз никъде няма да ходя.

Майка й я погледна и на устните й потрепна усмивка.

— Е, тогава ще трябва да избием тези задници.

Транжирането не беше лека работа. Майка й беше застреляла много по-голям елен от обичайното и отделянето на мускулите от костите беше изтощително. След като натъпкаха месото в саламурата, двете се спогледаха критично. В сутерена имаше канал, но повечето кръв беше останала по тях, вместо да се оттече. Дори по лицето на Лин имаше размазана от ръката й, с която бе отмятала косата си. Кръвта беше оплескала целите й ръце и се процеждаше между пръстите на босите й крака.

— Ще донеса малко непречистена вода — предложи тя. — Може да се измием във ваната.

Обикновено не използваха горния етаж на къщата. В топло време се къпеха в езерото, а за студените месеци имаха подвижна вана в сутерена, която можеше да се използва за къпане. Трябваше обаче да я изнесат от задната стая, а нямаха сили за това. Майка й кимна и Лин се зае да събира кофите.

— Ти отивай — каза майка й, когато момичето се върна с водата. — Аз ще стоя на пост.

— Сигурна ли си?

Майка й кимна. По лицето й се стичаха струйки пот, които оставяха солени следи в петната от еленска кръв.

— Малко почивка ще ми дойде добре. Ще бъда на покрива.

Лин влезе вътре, но вместо към сутерена, зави надясно на площадката. След пет крачки стигна до вратата на кухнята, през която бе минавала само няколко пъти в живота си.

Беше се научила да вика на влизане в коя да е къща и този навик й бе спасявал живота един-два пъти, когато бе търсила храна.

— Ехо? Има ли някого?

Нищо не отговори. Гласът й закънтя в празните дървени шкафове. Въпреки всичко тя почувства странно успокоение, докато прекосяваше кухнята, за да отиде в трапезарията. Това все пак си беше нейната къща, макар да живееше под нея. В някой друг живот щеше да познава скърцането на дъските така добре, както белезите от брадвата по гредите, които ги подпираха отдолу.

Стъпките й оставяха следи по прашния под. В нейните очи банята беше малко чудо: някога тук бе текла вода от чешмата само с едно движение на дръжката на смесителя. Майка й дори разказваше, че можело да си пуснеш топла или студена вода, като завъртиш смесителя по определен начин, независимо от сезона навън.

Тя уви пръст около дръжката, представяйки си какво вълшебство би било да я завърти и да чуе плисъка на водата в порцелановата мивка. Майка й беше виждала такива неща; тя бе живяла по време, когато горещата вана е служела за отмора и разпускане, а не е изисквала мъкнене и загряване на вода. Майка й бе използвала тази вана, когато е била на възрастта на Лин; беше се наслаждавала на топлата вода, без да се притеснява, че някой може да я убие същата вечер.

Лин влезе в хладната вана. Докато кръвта се свличаше от кожата й и обагряше водата в розово, тя се чудеше какво ли е било усещането тогава.

Четири дни по-късно майка й заяви, че е време да опушат месото и почти цялата сутрин отиде, за да окачат големите парчета еленско на куки по гредите. Лин ги поля с последната кофа розовееща саламура и по раменете й покапа студена солена вода. Докато отмиваше петната от кръв с прясна вода, майка й започна да откача част от месото.

— Ще занеса няколко парчета в пушилнята — обясни тя. — Не виждам никого наоколо, но ела да ме прикриваш с пушката, когато запаля огъня.

Лин кимна и се наведе под една капеща плешка; бързаше да приключи почистването на пода. Когато излезе навън, студът я преряза през мократа риза. Дните вече не бяха приятно хладни, а откровено мразовити и тя съжаляваше, че не се е сетила да си вземе палтото. Изкачи се по антената, преди майка й да излезе за втори път, и й даде знак, че наоколо е чисто. Час по-късно остави пушката и се опита да отлепи ризата от тялото си.

Майка й даде знак, че излиза за последно, и Лин махна в отговор, че е разбрала. Момичето размърда пръсти, за да ги стопли. Майка й скоро щеше да запали огъня и димът можеше да привлече внимание. Тъкмо посягаше към пушката, когато тревата се раздвижи по особен начин, не като от вятъра. Оформиха се три прави линии, които бързо се насочиха към майка й.

— Майко! — изпищя Лин и мигом скочи на крака, насочила пушката си към най-големия койот.

Изстрелът проехтя едновременно с писъка. Майка й се обърна по посока на звука и куршумът я прониза в бедрото. Шурналата кръв подлуди койотите. Те се нахвърлиха отгоре й и я събориха по гръб, а парчетата еленско се разпиляха навсякъде около тях. Соленото месо не беше интересно: бяха докопали прясно.

Лин изтича по покрива и се спусна по антената, прелитайки последните четири стъпала. Приземи се с огънат крак, а хрущенето на глезена й сподави вика й. Тя се изправи на крака, подпряна на пушката си. Пронизителната победоносна песен на койотите отекваше в ушите й, докато тичаше натам.

Голямото копеле беше захапало майка й за шията, а другите разкъсваха раната от куршума. Лин стреля отново от хълбок и уцели един от по-дребните зверове в плешката. Той отхвърча от ударната сила, а партньорът му отстъпи назад с приведена глава, вперил поглед в Лин. Кръвта от раната на майка й вече не пръскаше на струя, а течеше кротко ведно със забавения ритъм на сърцето й.

Лин политна напред, предадена от ранения глезен. Падна по корем и ударът изкара въздуха от дробовете й, а пушката се изплъзна от ръката й. Голямото копеле още стискаше здраво шията на майка й. Той срещна погледа на Лин и заръмжа дълбоко с присвити очи, за да покаже, че плячката си е негова.

— Копеле! — изпищя тя, задавена от сълзи.

Раненият койот отляво се мъчеше да се изправи, а раненият му крак се поклащаше безполезно от раздробената плешка. Партньорът му обикаляше около Лин, усетил слабостта й. Тя се пресегна да вземе пушката си и той бързо се отдръпна, захапал парче еленско. Лин завъртя цевта и стреля, но Голямото копеле вече беше изчезнало, оставило дълбоки стъпки в земята, които бързо се пълнеха с кръвта на майка й.

Лин се провлачи на лакти до нея.

— Майко? — издума тя. — Съжалявам. Много съжалявам, не ги видях, не бях достатъчно бърза…

— Шшшт — промълви тихо жената, а кръвта забълбука в дупките от зъби на шията й. — Шшш…

Лин се наведе над нея и запуши раните с пръсти. Когато майка й заговори отново, тя усети напора на въздух отдолу.

— Когато… правят така… най-добре… се бий като с куче… — Майка й си пое рязко дъх. — Опитай… да пъхнеш ръка… в гърлото му. Тогава не може да хапе.

Лин кимна; сълзите й капеха по лицето на майка й.

— Добре, майко. Ще запомня.

— Не знаех дали… съм ти казала това… трябва да свърши работа… но моите ръце… бяха заети.

Последните й думи заглъхнаха и Лин се наведе по-ниско в отчаяна надежда да чуе още нещо.

Но чу само предсмъртно хриптене.