Нощни шепоти

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Пол почука на вратата й няколко минути преди седем часа и Слоун му извика да влезе.

— Вече съм почти готова — каза тя, подавайки глава от дрешника. Той беше със сив раиран костюм, бяла риза и вратовръзка на червени и сиви шарки. Слоун си помисли, че изглежда много добре, но имайки предвид обстоятелствата, не беше сигурна дали е подходящо да обсъжда външния му вид.

— По-добре остави вратата отворена, така че никой да не си извади погрешни заключения и да ни предаде на нейно височество — предупреди го.

Застанала пред голямото огледало в дрешника, тя сравни външния си вид със съответната снимка. Копринената пола в светлосиньо и пурпурно беше дълга и права, с цепка до коляното, а блузата имаше широка яка, която трябваше разкрива раменете. Слоун се чувстваше малко странно с голи рамене, но когато се опитваше да придърпа яката, меката коприна се плъзгаше отново надолу. Провери отново снимката и извади подходящия колан, след това обу и подходящите сандали. Сложи сребърните обици с клипс и гривната, която трябваше да носи, след това взе сребърната верижка от снимката и също си я сложи. Чувстваше се съвсем непривично, но тъй като Сара и майка й бяха експерти по отношение на облеклото, реши да следва техните съвети.

Реакцията на Пол я накара да се почувства доволна, че се е ръководила от снимката.

— Изглеждаш зашеметяващо — каза той. — Какъв е този цвят?

— Не зная. Защо?

— Защото е същият като цвета на очите ти.

— В такъв случай бих го нарекла син — отвърна тя с усмивка.

В края на стълбището униформен прислужник ги очакваше, за да им покаже гостната, където бяха сервирани коктейли и ордьоври. Там вече ги очакваха тримата членове на семейството и един мъж, който говореше с Париш, обърнат с гръб към вратата. Баща й погледна към тях в момента, в който влязоха, и остави чашата си на масичката.

— Точно навреме — отбеляза с приветлива усмивка. Представи им непознатия като Ноа Мейтланд. Първата реакция на Слоун бе изненада, че имаше поканен гост при тази толкова странна семейна ситуация, но когато Ноа се обърна и я погледна, тя се почувства като момиченце.

Висок, с черна коса, той имаше усмивка, която можеше да освети цяла стая, и очи с цвета на студено желязо. Гласът му предизвикваше същия ефект като хубаво музикално изпълнение. Той притежаваше такъв сексапил и изглеждаше толкова безпогрешен в тъмния си костюм и раирана вратовръзка, че Слоун съвсем се обърка, когато той се доближи до нея.

— В това семейство жените са много красиви. — Сивите му очи я гледаха с възхищение.

— Как сте? Приятно ми е — успя да изрече Слоун. — Благодаря — добави глупаво, издърпвайки бързо ръката си и отмествайки погледа си от него. Той бе живото въплъщение на „господин идеалният“, когото Сара описваше.

Докато отиваха към трапезарията, баща й тихо й довери:

— Париш и Ноа на практика са сгодени.

— Чудесна двойка са — отбеляза тя, наблюдавайки сестра си, която влизаше заедно с Ноа в трапезарията. Чувстваше се малко тъжна заради пропуснатата възможност на Сара, но в момента, в който започнаха да се хранят, вече имаше далеч по-големи проблеми, защото двамата с Пол бяха център на вниманието.

— Това е важен момент за цялото ни семейство — каза баща й и огледа хората около масата, като специално погледна и Ноа Мейтланд. — Слоун, разкажи ни за себе си.

— Няма много за разказване — отвърна тя, опитвайки се да не забелязва, че цялото внимание на Ноа бе насочено върху нея. — Откъде искате да започна?

— Започни с професията си — предложи Картър, — с какво се занимаваш?

— С вътрешен дизайн.

— Явно семейството е пълно с жени на изкуството — забеляза той, усмихвайки се към Париш.

— Аз не съм артистична личност — отбеляза Едит от мястото си в края на масата. — Била ли си в колеж?

— Да.

— Какво изучаваше?

Моментът да се представи като лекомислена и глуповата жена, както искаше Пол Ричардсън, бе дошъл.

— О, учих много неща — отвърна Слоун, придържайки се възможно най-близо до истината. — Не можах да реша какво искам да правя с живота си. Непрекъснато сменях специалностите си.

— Какви бяха оценките ти?

— Отлични.

— Смяташ ли, че си добър вътрешен декоратор?

Слоун изпита задоволство от това да я поправи:

— Вътрешен дизайнер.

След това заговори Пол Ричардсън. Усмихвайки се нежно на младата жена, той каза:

— Мисля, че е много добра.

Едит Рейнълдс не се предаваше.

— Всички вътрешни декоратори, за които съм чувала, са хомосексуалисти. Бих предпочела младите жени като теб и Париш да правят нещо по-полезно с живота си.

Слоун хвърли поглед към Париш, за да види как сестра й приема тази недотам изтънчена критика, но дори да чувстваше нещо, тя не го показа. С червената си рокля тип саронг и тъмната си коса тя изглеждаше красива, екзотична и сдържана.

— Каква професия би избрала ти? — попита Слоун белокосата жена.

— Бих станала счетоводител — обяви Едит. — Вярвам, че бих вършила добра работа и бих откривала повече възможности за удръжки от собствените си счетоводители.

— За съжаление Слоун няма ум за сметки — гордо отбеляза Пол и я потупа по ръката.

— А как си със спорта? — попита я Картър. — Играеш ли голф?

— Не.

— А тенис?

Слоун играеше тенис, но знаеше, че не е от тяхната класа.

— Малко.

Той обърна поглед към агента.

— А ти, Пол, играеш ли?

— Малко.

— Хайде да се видим утре в девет, двамата с Париш ще ви помогнем да усъвършенствате играта си. Ще трябва да вземете и уроци по голф. Париш е отлична в голфа. — Той погледна към нея. — Заведи утре следобед Слоун до клуба, увери се, че има всичко, което й е необходимо, и й дай напътствия.

— Разбира се — отговори незабавно Париш и бързо и учтиво се усмихна на Слоун.

— Наистина не харесвам голфа — започна тя.

— Това с само защото не играеш — заяви баща й. — Какво правиш през свободното си време?

Младата жена се подразни.

— Аз ъ-ъ-ъ… чета.

— Какво четеш? — попита той, леко разочарован от нея.

— Списания — отвърна тя, възнамерявайки да го разочарова още повече, — обожавам „Къщи и градини“. А ти, Париш?

Сестра й изглеждаше изненадана, че е включена в разговора, и Слоун бе убедена, че излъга, когато отговори:

— Да, много.

— Какви други интереси имаш?

Гостенката реши, че разпитът е продължил прекалено дълго. Беше гладна и си отчупи парченце от кифличката.

— Какво имаш предвид?

— Какво мислиш за събитията по света? — настоя той.

Докато мажеше с масло кифличката, тя сведе очи, за да прикрие смеха си.

— Обожавам актуалните събития. По кабелната телевизия през цялото време гледам развлекателния канал само за да разбера кой с кого има връзка. — Правейки гримаса на невинно объркване, тя вдигна поглед и срещна този на Ноа, който изразяваше изненада и отвращение. Със съжаление, което я учуди, осъзна, че той току-що я бе сметнал за глупачка.

Баща й явно бе решил да не й позволи да се унижава повече и да досажда на госта му.

— Какво мислиш, че ще стане с пазара? — погледна той към Ноа.

Когато Сара споменаваше пазара, тя имаше предвид представянето два пъти в годината на нови продукти в центровете за дизайн в Далас и Ню Йорк.

— Тази година на пазара в Далас розовите и златистите цветове предизвикаха фурор — каза Слоун със свенливо възхищение, знаейки много добре, че Картър има предвид стоковия пазар. — А в Ню Йорк видях някои наистина божествени десени.

— По-късно ще можете надълго и нашироко да си поговорите с Париш — прекъсна я баща й.

Тя прие думите му със смесица от облекчение и развеселеност, същевременно се почувства и леко унизена. Малко се притесняваше, че бе попреиграла, но когато погледна Пол, той й се усмихна широко, с което й показа, че се е справила по-добре, отколкото е очаквал. Доволна, че не трябва да се притеснява за резултатите, тя се престори, че се съсредоточава върху вечерята си от осем блюда, докато слушаше оживената дискусия на баща си и Ноа върху световната икономика. Мненията на двамата се разминаваха по няколко въпроса, но и двамата бяха така добре информирани, че Слоун бе очарована и изпита благоговение.

В добавка към пенсионния си фонд в полицейското управление Слоун депозираше процент от всеки чек по своя собствена осигурителна сметка и настояваше майка й да прави същото. В момента, когато отнасяха чиниите от десерта, толкова бе впечатлена от логиката на Ноа Мейтланд, че реши да промени цялата си стратегия за инвестиции.

Когато и последната десертна чиния бе отнесена от масата, Едит Рейнълдс се протегна за бастуна си и заяви:

— Време ми е да се оттегля.

Пол и Ноа станаха, за да й помогнат, но тя махна с ръка и грубо ги отпрати:

— Не желая да се държите с мен като с инвалид. Здрава съм колкото двама ви.

Въпреки думите й Слоун забеляза странната скованост на движенията й, докато се подпираше тежко на бастуна си, и осъзна, че това, което отведе възрастната жена до другия край на стаята, бе волята, а не физическа сила. На вратата тя спря и погледна назад. Слоун очакваше белокосата властна жена да им пожелае лека нощ.

— Не забравяйте да изгасите лампите! — нареди тя вместо това и Слоун бързо наведе глава, за да прикрие усмивката си.

Напускането на Едит изглежда даде знак за незабавното приключване на вечерята.

— Моля младите да ме извинят — каза Картър, ставайки от мястото си. — Имам малко работа.

— Иска ми се да се поразходя — обади се Пол, издърпвайки тежкия стол на Слоун. — А ти, Слоун?

— С удоволствие — отвърна тя.

Нямаше начин Пол да не покани и другата двойка да се присъедини към тях, но младата жена с облекчение си пое дъх, когато те отказаха.

Не посмя да проговори, докато не стигнаха до игрището за голф и едва тогава се обърна и погледна Пол развеселена:

— Не мога да повярвам, че действително имам нещо общо с тези хора.

— Нито пък аз — през смях отвърна той.

— Прабаба ми трябва да е пряк потомък на Чингиз хан.

— За да не изглежда подозрително, трябва или да те държа за ръка, или да те прегърна, в случай, че някой гледа. Кое предпочиташ?

— Все ми е едно — отвърна младата жена, толкова заета с мислите си, че почти не забеляза, когато той я хвана за ръка. — А и сестра ми! Тя е толкова безжизнена. Нищо чудно, че хората я смятат за студена и високомерна.

— Смяташ ли, че е такава?

— Все още не зная.

— Какво мислиш за баща си?

— Имам впечатления, но все още не са оформени. Поне мисля, че разбирам какво е виждала майка ми в него. Била е само на осемнадесет, а той е много очарователен, изтънчен и мъжествен. Ясно ми е как й е подействало това.

— Какво мислиш за Мейтланд?

Въпросът му я изненада, тъй като той не беше член на семейството, нито пък представляваше професионален интерес и за двамата.

— Красив е.

— Той със сигурност те намери за привлекателна. В началото не можеше да свали очи от теб.

— Имаш предвид преди вечеря, преди да открие, че съм глупачка — унило изрече тя.

Пол пусна ръката й и я прегърна.

— Беше страхотна.

Объркана от грубостта в гласа му, Слоун го погледна.

— Благодаря ти — каза тя и за пръв път действително почувства, че му е достоен партньор.

— Нали не си оставила значката и пистолета си някъде, където могат да бъдат открити?

— Не, скрила съм ги на сигурно място в стаята си.

— Е, можем да си пожелаем „лека нощ“. Зная, че умираш от желание да се върнеш при книгата си.

Тръгнаха към къщата и когато й се стори, че вече е по-спокоен, реши да го притисне за още малко информация:

— Искаше ми се да зная какво точно търсиш тук.

— Ако имах отговор на този въпрос, щях да съм в състояние да намеря съдия, който да подпише заповед за обиск, и в такъв случай нямаше да имам нужда ти да ме вкарваш тук — каза той, а после добави по-меко: — Каквото и да се случи, времето ми тук няма да е напълно изгубено. Тази вечер на масата чух някои много интересни неща, докато баща ти и Мейтланд обсъждаха световната икономика.

— Като например?

Той се засмя на съсредоточеното й изражение.

— Като това, че трябва да променя стратегията си за инвестиции в стоковия пазар. Интересно, че мненията им се различават толкова много, нали? Баща ти управлява банка с клонове по целия свят, а Мейтланд има инвестиции по целия свят. И двамата имат общи интереси и глобален поглед върху нещата. Очаквах да имат сходни становища.

— И аз си мислех същото — отбеляза тя. — Според мене и двамата са на мнение, че ще се случат едни и същи неща, но се разминават по отношение на резултатите и времето. Явно имат много инвестиции извън страната.

Той се усмихна:

— И аз мисля така.

Пол я изпрати до вратата на спалнята й, но вместо да и пожелае „лека нощ“ в коридора, влезе с нея в стаята и затвори вратата, след което зачака.

— Какво правиш? — попита Слоун, която вече бе стигнала до средата на стаята и махаше обиците си.

— Целувам те за „лека нощ“ — пошегува се той.

Когато той си тръгна, младата жена реши да напише писмо на приятелката си. В старинния шкаф срещу леглото и имаше телевизор и тя го включи, след което започна да пише писмото.