Нощни шепоти

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА

На пристанището имаше хеликоптер на ФБР и докато вървеше към него, Пол позвъни в полицейското управление на Бел Харбър. Телефонът отново вдигна лейтенант Карузо. Агентът се представи и преди да успее да продължи, полицаят каза:

— Името ви ми е познато от телевизионните репортажи. Бяхте заедно със Слоун в…

— Замълчи и ме изслушай! — рязко го прекъсна Пол. — Тя е в опасност. Някой ще се опита да я залови, вероятно в къщата й.

— Обзалагам се, че имате предвид лудата, която току-що се обади. Предположих, че лъже, но за всеки случай се обадих на Слоун и оставих съобщение на телефонния й секретар.

— Тя отговори ли на обаждането?

— Все още не, но…

Пол се опита да си спомни офицерите, е които го бе запознала на барбекюто. Един от тях веднага се бе усъмнил в Пол и в историята на Слоун за пиратките, които звучали като изстрели.

— Къде е Джесъп?

— Работното му време свърши. Кой друг искате…

— Чуй ме, тъпако, и ще ти кажа какво искам. Размърдай си задника и го намери, след което го накарай да ми позвъни на този номер!

Дните през март бяха кратки и слънцето вече залязваше, когато Париш стигна до околовръстното шосе на Бел Харбър. Трябваше да открие къщата на Слоун, но всеки път, когато се обаждаше на Кимбърли в дома й, й отговаряше телефонен секретар. Париш с ужас си помисли, че майка й все още е на работа. Повтаряше си, че трябва да се успокои и да помисли за някакъв друг вариант. Внезапно си спомни, че майка й работи в бутик и Слоун й бе разказвала за собственичката. Името й бе старомодно и бутикът бе кръстен на нея. Париш бе проявила интерес към дизайнерските стоки, които продаваше… Лидия. Тя грабна сграбчи телефона и поиска номера на бутик „Лидия“. Най-после си отдъхна и дори се развесели, когато Лидия започна да мърмори.

— Кимбърли Рейнълдс е на телефона — каза майка й с нежен глас, изпълнен с любопитство, защото не знаеше кой я търси.

— Обажда се Париш, госпожо Рей… майко.

— Мили Боже, благодаря ти Господи! — извика тя, като стискаше така силно слушалката, че Париш чуваше звука в собствения си апарат.

Младата жена включи фаровете и намали скоростта, за да не попадне в задръстването, и се доближи до мантинелата.

— Аз съм в Бел Харбър. Веднага трябва да открия Слоун.

— Сигурно си е у дома. Вече минава пет, а тя бе на сутрешно дежурство, но ако работи върху някой случай, може да е останала и до по-късно.

— Тъкмо излизам от околовръстното шосе. Можеш ли да ме упътиш как да намеря къщата й от… — замълча, за да прочете името на улицата — от булевард „Харбър Пойнт“.

Кимбърли й отвърна с такава нежна загриженост, че тя бе трогната.

— Слоун държи резервен ключ на място, където никога няма да се сетиш да погледнеш — добави Ким и й каза къде да го намери. — Ако все още не се е прибрала, можеш да влезеш и да я изчакаш.

— Много ти благодаря. — Париш вече правеше ляв завой съгласно инструкциите на майка си. Внезапно осъзна, че все още не иска да приключи този първи разговор с нея. Задържа дъха си и неуверено попита: — Мислиш ли, че по-късно мога да мина и да те видя?

— Тридесет години съм чакала да ми кажеш това. Нали няма да забравиш? — изрече майка й през смях и сълзи.

— Обещавам ти, че няма.

Минути по-късно Париш откри къщата на Слоун. Вътре светеше, а на алеята бе паркирана чисто бяла нова кола, на чийто номер бе изписано „ПУБХ031“. Тъй като бе сигурна, че „ПУБХ“ означава полицейско управление на Бел Харбър, тя откри място за паркиране на улицата пред къщата, взе чантата си и излезе от колата. Вятърът се бе усилил и дъждовни капки западаха по алеята. Улицата бе добре осветена и изглеждаше сигурна. Париш имаше намерение да почука на вратата, да каже на сестра си какво ще се случи и след това незабавно да я изведе от къщата. Пол щеше да се погрижи за останалото. Планът изглеждаше разумен и лесен за изпълнение, но колкото повече приближаваше до предната врата, толкова по-неловко се чувстваше. Спря пред прага и вдигна ръка, за да почука, след което се поколеба и отново се огледа наоколо. От дясната й страна през улицата плажът бе осветен от големи неонови лампи на високи стълбове и светлината бе достатъчна да освети женска фигура, която бързо вървеше по пясъка в далечината и след това се затича. Париш я позна и бе толкова щастлива и успокоена, че я извика.

— Слоун… — Викът й се превърна в приглушен нисък, когато вратата внезапно се отвори, а една ръка запуши устата й.