Слоун нямаше представа какво знае ФБР за баща й и неговите сделки и дори какво подозираха, че е извършил, но изглеждаше важно да съобщи на Пол това, което бе научила. Почука на вратата на стаята му. Когато не получи отговор, продължи по коридора до стаята си и установи, че вратата е заключена. Почука.
— Има ли някой вътре? — извика тя.
Вратата се отвори така внезапно, че тя отстъпи назад и объркано загледа Пол, който беше по шорти и държеше книгата й, с показалец между страниците, за да запомни докъде е стигнал.
— В стаята ми няма балкон, така че реших да дойда в твоята и да почета малко, докато се върнеш — обясни й.
Тя го последва вътре и затвори вратата.
— Какво всъщност правиш тук?
— Търсех подслушвателни устройства. Не открих.
Мисълта, че един дом би могъл да се подслушва от собственика му, й се стори нелепа и тя му го каза.
— Трябваше да се уверя. Баща ти е много предпазлив човек.
— Не чак толкова, иначе нямаше да сме тук — пошегува се тя. — И като стигнахме до въпроса, защо сме тук — добави с доволна усмивка, — току-що проведох разговор е прабаба си, благодарение на който научих доста неща. Знаеше ли, че тя контролира основната част от парите на семейството?
— Имаш предвид „Хановър Тръст“ ли?
Леко разочарована, Слоун кимна.
— Какво ти каза тя?
Съобщи му това, което смяташе, че го интересува.
— Нищо ново — заяви той. — Поне нищо, което да е от голямо значение. Беше там доста време, за какво още разговаряхте?
Тя му каза останалото и той остана далеч по-доволен от тази информация.
— Ако тя иска от теб да прекарваш повече време с Париш, направи го. Аз ще се навъртам наоколо и ще видя какво мога да открия.
— Да откриеш за какво? — изрече тя е раздразнение. — В какво го подозираш? Смятам, че имам право на някакво обяснение.
— Ти трябва да получаваш информация само когато е необходимо. Щом сметна, че е необходимо, ще те уведомя.
— А когато аз открия нещо, което сметна, че трябва да узнаеш, предполагам, че ще преговаряме — подразни го тя.
— В Палм Бийч има двама мъже, с които никога не би искала да преговаряш, Слоун. Аз съм единият от тях.
— И кой е другият? — попита тя, леко смутена от заплахата в гласа му.
— Ноа Мейтланд. Благодаря, че ми позволи да използвам балкона ти — каза той за всеки случай, докато излизаше от стаята.
Тя затвори вратата след него и влезе в банята. Той бе непредсказуем и вземаше сам решенията си, но понякога изглеждаше очарователен и доста мил. Сега тя имаше неприятното усещане, че последното можеше да е просто маска.