Нощни шепоти

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Тъй като и двете бяха гладни, Париш предложи да обядват и Слоун се съгласи. Гореше от нетърпение да предаде на сестра си съобщението от Ким, но бе убедена, че с всяка стъпка, която Париш щеше да направи към майка им, щеше да се отдалечава от баща им. Една сервитьорка напълни чашите им с вода и им подаде менюта в кожени калъфи. Слоун механично пое своето и го разтвори. Разсеяно го погледна, докато мислеше за предстоящия разговор и се опитваше да бъде обективна. Независимо от всичко не можеше да отрече, че Картър е грижовен баща за Париш, макар и изключително властен, и сестра й с основание бе лоялна към него. За сестра й бе относително лесно и безопасно да харесва Слоун, защото това не я караше да приеме факта, че Картър е лъжец и злодей. Що се отнася до Кимбърли, разликата беше огромна.

Картър и майка му бяха накарали Париш да повярва, че тя заслужава такова порицание, че дори съдията бе издал заповед, за да я предпази от нея. Ако приемеше, че всичко това не е истина, трябваше също така да приеме, че баща й и баба й са лъжци. Слоун вече знаеше, че на сестра й ще й бъде мъчително трудно да се съгласи с това и се страхуваше, че тя ще се опита да избегне болката по единствения възможен начин — като отхвърля предложенията на Кимбърли и намира причини да не я посети.

Сервитьорката дойде да вземе поръчките им и Слоун механично поиска специалитета на заведението. Когато жената се отдалечи, тя реши да подхване темата за Кимбърли, но Париш я попита:

— За какво искаше да говори прабаба с теб тази сутрин?

— За бижута. Искаше да ми даде някакви семейни ценности и аз отказах.

— Спомена ли ти и за завещанието си?

Когато Слоун кимна, сестра й се хвана за слепоочията и започна да ги разтрива, сякаш внезапно бе получила главоболие.

— Съжалявам — печално изрече, — зная, че един ден ще умре.

Слоун мълчаливо я изчака да продължи и тя въздъхна и отпусна ръце.

— Видях кадифената кутия върху масата й и имах чувството, че ще направи нещо такова. Неприятно ми е, когато говори за смъртта. Може би си мисля, че като говориш за нещо, то се случва. Не зная. — Тя тръсна глава и предложи: — Да говорим за нещо весело.

Това бе моментът, който Слоун очакваше.

— Искаш ли да говорим за майка ни?

— Добре.

— Тази сутрин разговарях с нея и й разказах всичко за теб. Казах й, че искаш да се срещнеш е нея.

— А тя какво отговори?

Слоун погледна Париш право в очите:

— Разплака се. Никога по-рано не съм виждала мама да плаче.

Сестра й преглътна.

— Каза ли нещо друго?

— Да, помоли ме да ти предам, че те обича.

Париш сведе очи.

— Това е много мило.

Слоун усети, че в нея започват да се пробуждат чувства, и се опита да направи нещата по-лесни за Париш.

— Зная, че ти е трудно. Научих, че са ти наговорили ужасни неща за нея, а сега аз ти казвам, че тя е една много мила и внимателна жена. И не може да не си помислиш, че ако аз ти казвам истината, значи някой те е излъгал. Не, не някой. Баща ти и майка му.

— Той е и твой баща — отбеляза Париш, сякаш я умоляваше да приеме тази връзка, преди самата тя да осъществи връзка с Кимбърли.

— Разбира се, че е — отвърна Слоун и попита: — Беше ли близка с майката на баща ти?

— С баба Франсис ли? — поколеба се Париш, след което виновно поклати глава. — Тя ме ужасяваше. Ужасяваше всички. Беше не само подла, но и студена.

Това бе точно отговорът, който сестра й очакваше да чуе.

— Тогава да обвиним нея за случилото се. Тя вероятно и без това е виновна за повечето от нещата.

Разказа на сестра си версията на Кимбърли за деня, когато майката на Картър е пристигнала във Флорида с лимузина и е отпътувала за Сан Франциско с него и Париш. Слоун видя, че докато я слушаше, сестра й се затвори в себе си, сякаш не вярваше, че баща й и майка му са способни на такава жестокост.

— Трябва да запомним едно — завърши оптимистично Слоун, — по времето, когато баща ни се е съгласил да се върне в Сан Франциско с майка си и с теб, той е бил само на двадесет и седем. Не е бил мъжът, когото познаваме сега. Бил е млад. Израснал е в лукс и внезапно е бил обременен е жена и две деца, които да издържа. Вероятно е бил уплашен до смърт. Майка му сигурно го е убедила, че тя най-добре знае какво трябва да се направи. Може да му е казала, че имат отчаяна нужда от него в Сан Франциско, тъй като баща му е много болен. Може пък той да е искал да го повярва. Кой всъщност знае?

— Никой — отвърна Париш след малко.

— Трябва да добавим и това, че нищо не е свързвало родителите ни. Той не я е обичал. Тя е била просто красиво, наивно провинциално момиче, което се е влюбило в богат и изтънчен по-възрастен мъж и е забременяло.

— А той се е опитал да постъпи правилно и се е оженил за нея — добави Париш.

— Не точно. Когато тя отпътувала за Сан Франциско, за да му каже, че е бременна, родителите му били там. Те били толкова отвратени и вбесени, че когато той се прибрал късно същата нощ, му казали да се маха и да вземе мама със себе си.

Слоун предвидливо й спести това, че Картър е бил пиян, когато се е прибрал у дома и че родителите му приели историята с бременното провинциално момиче като последната от дългия списък безотговорни постъпки. Много внимателно тя се насочи истинския проблем.

— След като бракът се е разтрогнал, са ти разказали ужасни неща за майка ни, които не са истина, и това е било лошо от тяхна страна. Обаче като си помислиш, не изглежда чак толкова странно.

— Всъщност предимно баба Франсис говореше лошо за нея.

— Като имам предвид какво ми каза току-що за нея, това никак не ме учудва — опита се да се пошегува Слоун.

— Да, но татко никога не й се противопостави.

— Тогава той вече е бил по-възрастен и по-умен и вероятно се е срамувал от постъпката си или от това, което тя го е убедила да направи. Очевидно безумно те обича и не е искал да прилича на злодей в твоите очи. — Слоун вдигна чашата си с вода и отбеляза: — Не мисля, че е необичайно за разведени родители да правят гадни забележки един за друг пред децата си.

— Права си. Какво лошо ти е разказвала мама за него?

Сестра й се загледа в нея и безпомощно се усмихна.

— Преди няколко години някакво момче открадна портмонето на майка. В деня на процеса тя свидетелства и пледира пред съдията за снизходителност. Бе толкова твърдо решена да му помогне, че говори изключително убедително.

Париш се усмихна.

— Успя ли?

Слоун кимна.

— Съдията каза, че ще се почувства така, сякаш наказва нея, ако изпрати момчето в затвора.

— Каква хубава история.

— Не съвсем. Седмица по-късно той открадна колата й.

Слоун бе сигурна, че е успяла да реши дилемата на Париш, защото от този момент нататък сестра й я засипа е въпроси за Кимбърли.