Нощни шепоти

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Полицейското управление се намираше в новото триетажно общинско здание, заобиколено от красива и просторна покрита тераса. С гъстата зелена трева наоколо, в която тук-там се виждаха палми и старинни газови лампи, общината не само изглеждаше приветлива, но бе и функционална. На третия етаж бяха съдебните зали и голяма аудитория, в която се провеждаха градските събрания. Канцелариите на кмета и чиновниците и стаята с досиета бяха на втория, а почти целият първи етаж бе определен за полицейското управление.

Интериорът бе възложен на фирмата на Сара и изящният й стил се усещаше в кабинета на кмета и в съдебните зали, където тапицираните в тъмносиньо и бежово столове подхождаха на килима. Когато дойде ред на първия етаж, Сара и партньорите й възможност за проява на въображение.

Огромното помещение бе заето от тридесет бюра, подредени в три редици, като на всяко бюро имаше компютър, шкаф с две чекмеджета за досиетата, въртящ се стол и още един допълнителен стол. Остъклените офиси на полицаите с по-висок чин се намираха в предната част, а вляво и вдясно бяха разположени стаите за заседания. Малко встрани, скрит зад масивна врата, се намираше дълъг и тесен арест, използван за временно задържане на престъпниците.

В опитите си да намалят потискащия ефект на бежовия линолеум, бежовите метални бюра и бежовите монитори на компютрите бяха използвали килим в тъмносиньо и бежово за централната част на помещението и същия цвят пердета за прозорците. За съжаление килимът бе постоянно замърсен от деветдесетте полицаи.

Слоун беше една от малкото офицери, които оценяваха или поне забелязваха усилията на Сара, но днес дори и тя бе безразлична към обстановката като всеки друг. Почивните дни в бяха натоварени за полицията, но днешният изглеждаше още по-шумен и трескав от обикновено. Телефоните звъняха непрестанно и високи гласове, прекъсвани от време на време от изблици нервен смях, се чуваха от коридора, където четиридесет жени се събираха за първия курс по самоотбрана на Слоун. Всички конферентни зали бяха заети от полицаи, които разпитваха свидетели и заподозрени в един обир, извършен от тинейджъри. Родителите на тинейджърите и техните адвокати бяха окупирали телефоните.

Хаосът изнервяше Рой Ингърсол. Той кръстосваше между бюрата, вземаше таблетки против киселини и търсеше нещо, което да критикува. Мариан Лигет, неговата шестдесет и пет годишна секретарка, която имаше проблеми със слуха и бе посрещнала инсталирането на интеркома като зло и като нещо, на което не може да се има доверие, допълваше всеобщата врява като стоеше на вратата на кабинета му и му изкрещяваше всеки път, когато го търсеха по телефона.

Офицерите се опитваха да се съсредоточат върху документите и да не обръщат внимание на бъркотията, но това трудно им се удаваше. Изключение правеше Пит Бенсингър, който бе толкова възбуден заради ергенското си парти тази вечер и предстоящия си брак, че изобщо не обръщаше внимание какво става около него. Като си подсвиркваше тихичко, той се шляеше между бюрата и се спираше да побъбри с всеки, който му обърнеше внимание.

— Ей, Джес — каза той и застана до съседното на Слоун бюро. — Как е?

— Разкарай се — отвърна Джес, който пишеше рапорт за един дребен наркопласьор. — Не желая доброто ти настроение да се излива върху мен.

Еуфорията на Пит ни най-малко не намаля от реакцията му. Той се обърна към Слоун, облегна се на бюрото й и се опита да имитира Хъмфри Богард:

— Кажи ми, дете, какво прави красива странница като теб на място като това?

— Надява се да срещне приятен събеседник като теб — пошегува се тя, без да вдига поглед от бележките.

— Закъсняла си — възкликна той. — Следващата седмица ще се женя. Не си ли чула?

— Май дочух нещо такова. — Слоун му се усмихна и продължи да пише. Истината бе, че тя и почти всички останали в управлението бяха пряко замесени в предстоящата женитба. Пит бе срещнал Мери Бет преди пет месеца и се бе влюбил в нея от пръв поглед. Обаче тя и заможните й родители не бяха особено въодушевени относно брака й с полицай, чийто професионални и финансови перспективи далеч не бяха примамливи, но той бе упорит. Въоръжен с множество съвети от колегите си, повечето лоши, той продължи да преследва Мери Бет и победи. Сега, когато от сватбата му го делеше само една седмица, поведението му й се струваше детинско и трогателно.

— Не забравяй да дойдеш на ергенското ми парти на плажа довечера — напомни й той. Първоначалният план на Джес, Лил Ригън и Тед Бърнаби бе да поканят стриптизьорка и редовните гуляйджии, но Пит не искаше и да чуе за това. Бракът му с Мери Бет означаваше прекалено много за него и той категорично отказваше да направи точно преди него нещо, за което по-късно би могъл да съжалява или, както бе вметнал Джес, за което тя би го накарала да съжалява. За да е сигурен, че всичко ще стане така както би искал, Пит бе настоял гостите на партито му да са по двойки. Самият той щеше да доведе Мери Бет.

— Мислех, че партито е утре вечер — излъга Слоун.

— Слоун, трябва да дойдеш! Ще бъде страхотно. Ще запалим огън на плажа и ще направим барбекю.

— Това противоречи на кампанията за чист въздух — подразни го тя.

— Ще получиш всичката бира, която можеш да изпиеш — примами я Пит.

— Пиянско поведение, внасящо смут — всички ще ни окошарят, а медиите ще го превърнат в национален скандал.

— И кой ще ни арестува? — щастливо изрече той.

— Аз — отвърна тя. — Ще си разделя смяната с Дерек Кипински, така че той ще дойде в началото на купона, а аз по-късно. — Пит изглеждаше леко унил и тя добави по-сериозно: — Някой трябва да охранява плажа, имаме сериозен проблем с наркотиците, особено през уикендите.

— Всичко това го знам, но няма да се справим с проблема, ако арестуваме някой дребен пласьор на пристана. Стоката пристига с лодка. Ако искаме да я разкараме, трябва да я пресрещнем там.

— Това е работа на други хора и те трябва да я свършат. Нашата е да не допускаме дрогата на плажа и по улиците.

Тя видя, че Сара влиза, затова побърза да нахвърли още няколко бележки за курса.

— Урокът ми започва след десет минути.

Пит стисна приятелски рамото й и се отправи към бюрото си да се обади по телефона. Когато се отдалечи достатъчно, за да не ги чува, Лил Ригън се приближи към Слоун.

— Залагам десет срещу едно, че се обажда на Мери Бет. Днес вече й позвъни три пъти.

— Той с заслепен от любов — съгласи се Джес.

Сара дойде, приседна на бюрото на Слоун, усмихна се на двамата мъже и погледна към Пит, който се бе облегнал на стола си и се усмихваше на тавана.

— Мисля, че е възхитителен — каза тя. — И ако съдя по изражението му, със сигурност говори с Мери Бет.

Доволен, че Пит е зает, Лил извади един плик от джоба на ризата си и го подаде към Джес.

— Събираме пари, за да купим на Пит и Мери сватбен подарък. Всички дават по двадесет и пет долара.

— Какво ще им купуваме, къща ли? — каза Джес и бръкна в джоба си, а Слоун се протегна за портмонето си.

— Сребърен сервиз — каза Лил.

— Шегуваш се — каза Джес, докато пъхаше двадесет и пет долара в плика и го подаваше на Слоун. — Все пак колко деца смятат да изхранват?

— Не зная. Знам само, че Роуз е позвънила в някакъв магазин, където има списък на нещата, които си е избрала булката. Ще повярваш ли, че с твоите двадесет и пет долара може да се купи само част от една вилица?

— Трябва да е дяволски голяма вилица.

Слоун и Сара се спогледаха с усмивка. В този момент капитан Ингърсол излезе от кабинета си, забеляза веселата групичка около бюрото на Слоун и се намръщи.

— По дяволите — каза Ригън. — Ингърсол идва. — Той се обърна да си ходи, но Сара изобщо не се притесни от сърдития капитан.

— Чакай, Лио, нека и аз да дам своя дял за сервиза. — Тя постави парите в плика, след което за изненада на всички започна да флиртува с капитана:

— Здравейте, капитан Ингърсол. Притеснявах се за вас! Разбрах, че вчера ви е станало зле от онова ужасно чили и е трябвало да посетите павилиона за първа помощ.

На устните му се появи нещо, което можеше да мине за усмивка.

— Приятелката ви ми го препоръча — отвърна той, неспособен да откъсне поглед от Сара. Дори се опита да се пошегува за парите, които току-що бе дала на Ригън.

— Не знаете ли, че подкупването на полицаи е углавно престъпление в този щат? — Слоун си помисли, че чувството му за хумор е отвратително, когато той добави: — А също и намесата в работата им, докато са на служба.

Сара обърна очи към него и той сякаш полетя.

— По какъв начин се намесвам?

— Разсейвате ги, млада госпожице.

— О, наистина ли?

Зад гърба на Ингърсол Джес отвори уста и се престори, че си бърка с пръст в гърлото. За нещастие точно в този момент капитанът, който не беше глупак, се обърна и го видя.

— Какво, по дяволите, ти става Джесъп?

Слоун побърза да се притече на помощ на Джеси.

— Мисля да донеса малко кафе — каза. — Капитане, вие искате ли? — любезно го попита тя. Това му подейства.

— Какво? А, добре… след като предлагаш.

Каните с кафе се намираха на една отдалечена маса, точно зад копирните машини.

— С две бучки захар — извика той.

Телефонът й започна да звъни и той го вдигна.

— Ингърсол — изрече.

Мъжкият глас от другата страна на линията бе учтив, но властен.

— Разбрах, че това е номерът на Слоун Рейнълдс. Баща й се обажда.

Ингърсол погледна часовника. Курсът й трябваше да започне след три минути.

— След малко започва урокът й по самозащита. Може ли да ви се обади по-късно?

— Бих предпочел да говоря с нея сега.

— Изчакайте. — Той натисна бутона за изчакване. — Рейнълдс, имаш лично обаждане. Баща ти.

— Не може да е за мен. Аз нямам баща — отвърна тя.

Това съобщение очевидно бе по-интересно от останалите разговори в стаята, защото всички обърнаха очи към нея.

— Всеки има баща — отбеляза Ингърсол.

— Имам предвид, че двамата с баща ми не поддържаме връзка — поясни младата жена. — Който и да звъни, сигурно търси някой друг.

Ингърсол сви рамене и вдигна отново телефона.

— Кого казахте, че търсите?

— Слоун Рейнълдс — нетърпеливо отговори мъжът.

— А вашето име е?

— Картър Рейнълдс.

Капитанът зяпна.

— Извинете, Картър Рейнълдс ли казахте?

— Точно това казах. Бих желал да говоря със Слоун.

Ингърсол отново остави телефона на изчакване, скръсти ръце пред гърдите си и стана, наблюдавайки Слоун със смесица от благоговение, обвинение и недоверие.

— Между другото, възможно ли е името на баща ти да е Картър Рейнълдс?

Името на известния финансов филантроп от Сан Франциско избухна като бомба в шумното помещение, вследствие на което всички притихнаха. Младата жена спря за миг, след което продължи. Познатите лица в стаята я гледаха с непознати изражения на подозрение, почуда и благоговение. Дори Сара я бе зяпнала. Ингърсол пое чашата, която Слоун му подаде, но остана близо до бюрото й, явно в очакване да чуе още нещо.

Слоун никога не бе получавала нещо повече от картичка за рождения си ден от липсващия си баща и каквато и да беше причината за внезапното му желание да се свърже с нея, за нея беше без значение. Искаше да му обясни това. Остави чашата си върху бюрото, отметна коса и взе слушалката. Пръстът й съвсем леко трепереше, докато натискаше светещия бял бутон.

— Слоун Рейнълдс е на телефона.

Никога досега не бе чувала гласа му.

— Звучиш много професионално, Слоун — изрече той.

Баща й нямаше право на никакво мнение относно професията й и тя едва потисна желанието си да му го каже.

— В момента не ми е удобно да разговарям. Ще трябва да се обадиш отново някой друг път.

— Кога?

За миг си го представи на снимката, която наскоро бе видяла в един вестник. Мъжествен, пъргав мъж, със стоманеносива коса, който играе тенис в един клуб в Палм Бийч.

— Пробвай след още тридесет години.

— Не те обвинявам, че си ядосана.

— Ядосана — саркастично изрече тя. — Това е изключително мило от ваша страна господин Рейнълдс.

Той я прекъсна със спокоен тон:

— Нека не се караме по време на първия ни разговор. Можеш да ме смъмриш лично за всичките ми родителски недостатъци след две седмици.

Слоун моментално отдръпна слушалката от ухото си, погледна я объркано и после изрече:

— След две седмици? Лично? Не ме вълнува нищо от това, което имаш да ми казваш.

— Напротив — отвърна той и тя внезапно изпита възхищение от явната му дързост и усети силата на волята му, която не й позволяваше да му затвори. — Може би трябваше да те уведомя с писмо, но си помислих, че един телефонен разговор би разрешил нещата много по-бързо.

— И какво искаш да разрешиш?

— Ами — поколеба се той — двамата със сестра ти искаме да се присъединиш към нас на плажа за няколко седмици, така че да можем да се опознаем. Преди шест месеца имах сърдечен удар.

„Плажа“, предположи Слоун, бе името, което местните хора употребяваха за Палм Бийч.

— Прочетох за това във вестника. — Тя се опитваше да покаже безразличие, припомняйки си, че познаваше баща си предимно от пресата. Разстоянието до Палм Бийч не беше голямо, но от социална и икономическа гледна точка той беше в друга галактика. За да повдигне собствения си престиж, вестникът на Бел Харбър винаги в неделния брой изнасяше информация за бляскавия си южен съсед и именно там Слоун често виждаше снимки и материали, които й напомняха за нейния виден баща и реализирала се сестра.

— Искам да се опознаем, преди да е станало прекалено късно.

— Ти си изключително нахален — избухна Слоун, ядосана и объркана от неочакваното желание да заплаче. — Вече е прекалено късно. Нямам никакво желание да те опознавам, не и след всичките тези години.

— Ами сестра ти? Не се ли интересуваш от нея?

Отново си припомни същата фотография на клуба. Чернокоса, с отметната назад глава и дясна ръка опъната в перфектната поза за сервис, тя изглеждаше така, сякаш животът й е… идеален.

— Не повече, отколкото тя от мен — отвърна младата жена.

— Париш смята, че е пропуснала една много важна част от живота си, като не се е запознала с теб.

Според написаното във вестниците животът на Париш бе низ от щастливи събития — от трофеите й за тенис и езда до разточителните партита, които даваше за баща си в Сан Франциско и Палм Бийч. Тридесет и една годишната Париш Рейнълдс бе красива, уравновесена и със самочувствие и досега не бе имала нужда от сестра си. Слоун затвърди решението си да избягва всякакъв контакт с богатия клон на фамилията си.

— Просто не съм заинтересована — отвърна. — Дочуване.

— Днес говорих с майка ти. Надявам се тя да промени решението ти — отвърна той. Коленете й се подкосиха, но не можеше да се покаже слаба пред колегите си.

— Е, това е — каза тя бодро. — По-добре да тръгвам. Имам урок.