Нощни шепоти

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА

Едит седеше на любимия си стол в спалнята си, облечена в още една от черните си рокли, но си бе закачила голяма брошка с рубини и диаманти. Слоун се почуди дали тя няма някоя по-светла дреха или поне шал.

— Прабабо, каза, че искаш да видиш Слоун преди да излезем — рече Париш и целуна възрастната жена по челото.

— Ако нямаш нищо против, бих искала да поговоря с нея насаме, Париш.

Младата жена се учуди, но кимна и излезе. Слоун все още не бе успяла да седне на стола срещу Едит, когато възрастната жена заговори:

— Какво си мислеше преди малко?

Слоун виновно започна:

— Чудех се дали би си сложила цветен шал, ако днес ти купя.

Старицата сви вежди.

— Да не би да не одобряваш облеклото ми?

— Не, нямах това предвид.

— Не бъди лицемерна. Точно това имаше предвид.

Хваната натясно, правнучката й прикри усмивката си.

— Майка ми винаги казва, че светлите тонове повдигат духа.

— Смяташ, че имам нужда от повдигане на духа, така ли?

— Не точно. Просто имаш красиви очи и си мислех, че един син шал…

— Сега пък се подмазваш. Днес показваш всичките си недостатъци — прекъсна я Едит и се усмихна накриво. — Очевидно мислите ни вървят в една посока. — Погледна към тавана, сякаш това бе посоката, която имаше предвид.

Слоун проследи погледа й, след което объркано я погледна.

— Каква посока?

— Нагоре. Предполагам, че когато умра, ще се изкача, и няма да сляза, не мислиш ли?

Усмивката на младата жена угасна.

— Бих предпочела да не мисля за това.

При тези думи прабаба й се оживи и стана делова.

— Смъртта е част от живота. Аз съм на деветдесет и пет и следователно я гледам право в очите. Както и да е, не това е темата на разговора ни. Ще бъда абсолютно откровена с теб и не желая никакви емоционални изблици…

Тя винаги бе откровена и Слоун се приготви да чуе нещо изключително неприятно. Едит се пресегна към голяма тъмносиня кутия, която стоеше на масата до нея и й я подаде. След това се опита да разкопчае брошката си. Пръстите й бяха изкривени от артрита, но Слоун знаеше, че не трябва да й предлага помощта си, така че объркано седна и замълча с кутията в скута си.

— Отвори кутията — нареди Едит, когато най-накрая свали брошката.

Тя я отвори. Вътре, обвито в кадифе, се намираше колие с рубини и диаманти, широко около пет сантиметра, в комплект с обици и гривна. Тъй като старицата бе махнала брошката си, Слоун помисли, че вероятно е решила да си сложи другите бижута.

— Какво мислиш?

— Наистина са светли — неубедително изрече младата жена и отново си помисли за шала, който ще освежи черната рокля.

— Тези бижута принадлежаха на баба ми Хановър. Те са в семейството по-дълго от всички други бижута и поради тази причина имат най-голяма стойност за мен. Ти съвсем отскоро си в семейството и макар да не съм сантиментална, ми хрумна, че това е нещото, което ще запълни празнината от изминалите години. Днес си сложих брошката за последен път, но се надявам занапред да я виждам върху теб, естествено когато си облечена с по-подходящи дрехи от тези мъжки панталони.

— Да я нося аз? — повтори Слоун, след което си спомни за официалната вечеря, която предстоеше, и разбра. — Много мило от твоя страна да ми позволиш да я сложа…

— Глупаво дете! Не ти давам тези бижута за една вечер. Подарявам ти ги. Рубинът е твоят камък. Когато умра, те ще ти напомнят за мен и предците ти, които никога не си имала възможността да видиш.

От изненада младата жена така бързо скочи на крака, че трябваше да сграбчи кадифената кутия, за да не падне на земята. Сега разбра защо всичко това бе предшествано от разговор за смъртта.

— Надявам се да живееш още дълги години и да имаш много случаи, в които да носиш тези бижута. Нямам нужда от тях, за да ми напомнят за теб, когато… когато…

— Умра — каза Едит.

— Не искам да мисля за това точно сега, когато се запознах е теб.

— Настоявам да вземеш тези бижута сега.

— Няма да го направя — решително отвърна Слоун и сложи кутията върху масата.

— Но един ден те така или иначе ще бъдат твои.

— Не желая да говорим за този ден.

— Надявам се, че няма да бъдеш толкова твърдоглава, когато обсъждаме и завещанието ми, защото реших да го променя, така че и ти да получиш дела, който ти се полага.

— Напротив, ще бъда също толкова твърдоглава! — прекъсна я Слоун и за нейна изненада Едит Рейнълдс силно се изсмя.

— Боже, какво упорито същество си — изрече старицата. — Не си спомням някой да се е опитвал да повлияе на решението ми. Дори Картър знае, че е безсмислено да ми противоречи.

Слоун не искаше да бъде неблагодарна или груба и спокойно добави:

— Просто не искам да говорим за смъртта ти. Това е потискащо.

— Тази мисъл и на мен често ми действа по този начин — сърдито заяви Едит и младата жена разбра, че тя се шегува.

Наведе се и импулсивно целуна сбръчканата й буза.

— Днес ще ти купя шал, който да повдигне настроението ти и да прогони тези мисли — обеща й, докато се изправяше.

— И да не е прекалено скъп — извика прабаба й след нея.