Нощни шепоти

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА

Пол седеше до басейна и наблюдаваше екипа, който щателно претърсваше храстите край къщата.

— Търсят оръжието — каза той на Слоун, когато тя седна на един стол до неговия.

Тя кимна разсеяно и отметна косата от челото си.

— Гари Дишлър те търсеше — добави Пол. — Мейтланд е телефонирал два пъти и е поискал незабавно да му се обадиш. Хората от полицията не му позволяват да премине през охранителната лента.

— Гари ми каза. Ще отида там след няколко минути, но първо трябва да говоря е теб.

Пол усети напрежението в гласа й, видя колко е бледа и за пръв път от години се почувства виновен. Тя минаваше през ада, а той щеше да усложни положението й. Изпита невероятното желание да я дръпне настрани, да повдигне брадичката й и предварително да я помоли за прошка. „Прости ми. Ти не заслужаваш това. Толкова пъти съм се гордеел е теб. Мисля, че си чудесна.“

— Какво има? — попита той.

— Вървях след Париш и лейтенант Файнман и се опитах да подслушам разговора им. Нищо не е изчезнало, Пол. Никой не е влизал с взлом и нищо не е било откраднато, освен диамантения пръстен. Видях, когато екипът по престъпността събираше стъклата от счупения прозорец. По-голямата част от тях бяха навън в храстите, а не вътре. Било е предумишлено убийство. Убиецът се е опитал да го представи като несполучлив обир. Също така вярвам, че убиецът живее в тази къща — някой, когото тя е познавала.

Той я слушаше съсредоточено, но щом Париш се появи, вниманието му се насочи към нея.

— Съгласен съм.

— Ще стана главният заподозрян.

Той отмести поглед към нея.

— Ти ли? Защо ти?

— Аз съм отхвърлената дъщеря. За пръв път идвам тук и изведнъж убиват Едит, а пръстенът й изчезва.

— Убийство от злоба? Ако е трябвало да обвиняваш някого, то това е добрият стар Картър, който те е пренебрегвал досега, или може би Париш, тъй като тя е била облагодетелствана през всичките тези години.

Слоун усети, че той има право, и се почувства малко по-добре. Пол продължи да наблюдава Париш, която любезно се спираше да говори с всеки един от екипа и да им предлага студени напитки. След това се обърна към Слоун и с усмивка повторно се опита да я убеди:

— Ако беше наследница на Едит, нещата щяха да стоят по друг начин.

Младата жена си спомни и също се усмихна.

— Тя искаше да ме направи наследница. Извика ме в зимната градина и поиска да ми даде някакви наследствени бижута, след което започна да говори за промяна на завещанието си. Отказах да обсъждам това с нея.

Пол престана да се усмихва.

— Да не би случайно да си споменала това на Париш?

— Да, направих го по време на обяда, малко по-късно същия ден.

Той стисна зъби, обърна се към сестра й и я загледа напрегнато. Проклятието му бе тихо и гневно:

— Дяволско изчадие!

— Не може да мислиш за себе си това, което мисля аз — присмя му се Слоун.

Той изглежда не я чу, съсредоточен върху това, което наблюдаваше.

— Дяволско изчадие!

— Ставаш смешен. — Тя го хвана за ръка, за да привлече вниманието му, и той откъсна поглед от Париш.

— Така ли? — присмехулно рече агентът. — Не бъди сляпа и глупава по отношение на сестра си, Слоун. Отвори си очите. Това е действителността. В началото тя не е искала да идваш тук. Нямах сърце да ти го кажа, но го зная от информатора ни.

Слоун махна с ръка.

— Зная, Едит ми каза. През целия си живот Париш е била убеждавана, че двете с майка ми сме нищожества, дори нещо по-лошо от това. Естествено, че е мислела така, но не и след като се срещнахме.

— Разбира се. Отне й по-малко от един ден да промени чувствата, които е изпитвала цял живот. Само за един ден се превърна в твоята обична по-голяма сестра. Това не ти ли се струва малко прекалено мило?

— Не.

— Тогава си помисли. Тридесет години тя е робувала на баща ти и прабаба ти, но после идваш ти и за по-малко от седмица прабаба ти започва да те отрупва с вниманието си, а след това решава да ти даде част от парите, които принадлежат на Париш. Откраднала си от сестра си не само любовта и парите на прабаба ти, но също и мъжа, за когото е трябвало да се омъжи. Да не би след всичко това да смяташ, че тя не те мрази? И като си говорим така, не ти ли се струва малко странно, че сладката, любезна и кротка Париш има хобито да управлява хеликоптери?

— Ти не я разбираш…

— Нито пък ти. Ще е необходим цял екип психиатри, за да й направят психологически портрет, и аз бих се страхувал да го прочета.

Слоун го погледна смаяно.

— Ти я мразиш, нали?

— Да я мразя? — изсмя се той. — Половината от времето тя ме плаши до смърт.

— Господи, мисля, че тя е влюбена в теб, а ти я смяташ за някакво чудовище.

— Тя е или чудовище, или е светица, а аз не вярвам в светци. Остава само чудовището.

Младата жена отчаяно поклати глава. Не вярваше на ушите си.

— Мислех си, че тя те интересува. — Не преставаше да го гледа и да търси по лицето му следа, която да й подскаже какъв в действителност е той. — Зная, че тази задача за теб е просто работа, но понякога виждам как наблюдаваш Париш с весела усмивка… с почти нежна усмивка.

— Лесно е човек да я наблюдава — горчиво изрече той и кимна с глава към Париш, която разговаряше с един от мъжете. — Погледни я, тя е красива, грациозна и добре възпитана. Малко е срамежлива, преди да те опознае, но след това разцъфва пред очите ти и смяташ, че ти си причината за това.

Слоун занемя. Не бе сгрешила за влечението на Пол към Париш. Явно много я харесваше. Тя намери тази ситуация за удивителна и обнадеждаваща.

— Кажи ми, ако Париш беше толкова добра, колкото си мислиш, а не лоша, колкото се страхуваш, как би я описал?

Пол с нежелание погледна към жената, за която говореха и която в момента влизаше в къщата.

— Бих я описал като чудо.

Слоун се изправи и прикри усмивката си.

— Това ми е достатъчно.

— За съжаление не вярвам в чудеса — сви рамене той.

Тя пъхна ръце в джобовете си и го погледна.

— Париш е точно като майка ми — приличат на малки върби. Изглеждат крехки и се прекланят пред вятъра, но не можеш да ги прекършиш. Няма да ти го позволят. Те винаги успяват да се съвземат. В началото си мислиш, че са слаби и имат нужда от закрила, и това е истина. Но докато ги закриляш, те те защитават. Майка ми винаги ме е смайвала. Сестра ми е точно като нея.

Пол я погледна, като се чудеше дали трябва да й каже истината и в крайна сметка реши да го направи.

— Грешиш, Слоун — рече. — Не Париш, а ти си такава. Той стана и си тръгна, а тя изумено продължи да гледа след него.

— Господин Ричардсън? — Пол се обърна, като чу гласа на иконома. — Имате спешно обаждане от офиса си.

Пол забърза към стаята си и вдигна телефона. Това бе разговорът, който чакаше, и новините не само бяха добри, но бяха дошли един ден по-рано от очакваното.

— Пол — каза другият агент, като използваше закодирани изрази, за да му предаде новините, че федералният съдия току-що бе подписал заповед за обиск, която позволяваше на ФБР да претърси яхтите на Мейтланд, — съжалявам, че те притесняваме по време на ваканцията ти, но имаме страхотни новини. Клиентът подписа договора. В момента го държа в ръка. Искаш ли да изчакаш до утре сутринта, за да го подпишеш и ти, или да ти го донеса днес?

— Днес, определено днес. Семейство Рейнълдс няма да усетят отсъствието ми, защото в семейството имаше смъртен случай.

— Чух за това, толкова е тъжно. — Мъжът помълча колкото бе необходимо, за да изглежда, че се интересува, след което попита Пол дали иска само ФБР да е включено, когато се качат на лодките същия ден, или да участват и бреговата охрана, и службите, които се занимаваха с контрабанда на алкохол, цигари и оръжие. — Има някои подробности по полицата, които не са ми ясни. Да изключим ли клаузата за пушачи?

— Не, не ги изключвай.

— Ами какво ще кажеш за смърт при инцидент?

— Включи я. Каквото и да се случи, нищо няма да е пропуснато. До колко време ще можеш да приготвиш това?

— Подготвили сме предварително нещата с надеждата, че клиентът ще подпише договора. Ако побързам, всичко ще е готово до час-два.

— Действай тогава. Ще се срещнем на мястото, където трябва да свършим работата, и лично ще те разведа наоколо. Колкото по-рано стане, толкова по-добре.

Пол затвори и въздъхна с облекчение.