Обещанието на Тъндър

Петнадесета глава

Сторм си тръгна, смазана от мисълта, че Грейди не иска повече да я види. В миговете преди залеза, когато изхвърча от хотела, тя бе започнала да осъзнава колко много означава той за нея. Изпита ужас, когато го чу да й казва да се маха. Предполагаше, че е ядосан, задето си е тръгнала, но се надяваше той да разбере, че е била принудена да го стори, защото гордостта й не бе по-малка от неговата. Колко глупава е била да мисли, че може да убеди Грейди да промени живота си или да приеме молбата й. В опустошеното сърце на Грейди Страйкър нямаше място за търпение или прошка.

Когато изхвърча от хирургията, Сторм едва не се спъна в малкото телце на Тим, свит на верандата. Щом я видя, момчето скочи на крака и здраво я прегърна с малките си ръчички.

— Татко добре ли е, Сторм? — запита я притеснено. — Моля те, нека да го видя! Смеещия се ручей каза да стоя отвън докато ме повика.

Сторм се усмихна през сълзи, коленичи и взе детето в прегръдките си.

— Татко ти ще се оправи, Тим. Вече се събужда. Сигурна съм, че ще се радва да те види.

Лицето на Тим засия.

— Толкова ме беше страх — задави се той, като отчаяно се мъчеше да се покаже храбър. — Ти къде отиваш? Нали няма да оставиш татко, докато е болен?

На лицето на Сторм се изписа горчиво страдание.

— Така пожела баща ти, Тим. Но може би аз няма да отида много далече и от време на време ще се виждаме.

— Татко не желае това! — рече Тим категорично. — Той ми каза, че се е оженил за теб, защото е искал, а татко никога не лъже.

Думите на детето засилиха болката й. Наистина Грейди не лъжеше. И тя знаеше, че е бил искрен, когато й каза да си отиде.

— Виждам колко си притеснен. Защо не влезеш вътре да видиш баща си? Кажи на Смеещия се ручей… кажи й, че заменям фургона за коня, с който е дошла в града. Ще го намери в конюшнята. Ще ви трябва да откарате баща ти вкъщи.

Без да дочака отговор, тя рязко се обърна, метна се на коня, вързан до оградата, и препусна. Това беше най-тежкият миг в живота й.

Сторм спря първо в хотела, където съобщи на служителя, че в нейната стая ще живеят Смеещия се ручей и Тим. После бързо си събра багажа и напусна. Когато се озова на улицата, привърза куфара зад седлото и колебливо се изправи, дълбоко замислена. Нямаше и най-малка представа къде да отиде или какво да прави. Изведнъж й хрумна, че добитъкът, който пасе сочната трева на земята им, всъщност е неин. Беше го купила с остатъка от парите на Бъди и Грейди настоя да си бъде само неин.

Ако продаде половината стадо, ще има достатъчно пари да си построи нова къщичка на своята земя. В документите пишеше, че вече се казва Сторм Страйкър, но по закон земята си беше все още нейна собственост. Грейди бе настоявал и за това. Докато бяха женени, нямаше нужда земята да се дели на нейна и негова, но след като Грейди вече не я иска за съпруга, тя се чувстваше в правото си да си вземе обратно това, което й принадлежи. Сторм се успокои, яхна коня и пое към къщи. Там щеше да се чувства в безопасност, докато Грейди се поправяше в града и къщата стоеше празна.

По пътя мислите й скачаха в различни посоки, но в едно беше твърдо убедена — не можеше и дума да става да се върне в Мисури. Там я очакваше само мизерно съществуване. Родителите на Бъди сигурно щяха да я обвинят за внезапната му гибел, а собствените й родители, макар да я обичаха нежно, никак нямаше да се зарадват на още едно гърло. „Трябва добре да обмисля нещата“ — реши Сторм, когато къщичката се показа в далечината. С Грейди бяха окончателно и безвъзвратно разделени и бъдещето й зависеше от способността й да преодолява препятствията.

С други думи, реши да продаде парцела си на Нат Търнър и да се установи някъде още по на запад, в Уайоминг или Монтана. Но мисълта Търнър да спечели от земята, за която тя се бе преборила, й бе противна. А и Грейди щеше да се разяри.

Когато Сторм слезе от коня и отвърза куфара от седлото, вече се смрачаваше. Трябваха й няколко минути, за да разпрегне коня и да го разтрие, след което взе куфара и го внесе в къщата. Когато отвори вратата и влезе, удължените сенки заиграха призрачен танц в ъглите на тъмната стая. Остави куфара до вратата и тръгна към масата да запали лампата. Изведнъж замръзна на място и тръпки я полазиха. Усети, че не е сама и при тази мисъл всеки неин нерв се напрегна.

— Кой е там? — Извика и се обърна с лице към невидимия враг.

— Нищо няма да ти сторя, жено на Тъндър.

Сторм пое въздух на пресекулки.

— Кой сте вие?

Мъжът излезе от сянката. Беше облечен в дрехи от еленова кожа, а високата му мускулеста фигура бе болезнено слаба и създаваше илюзията за крехка сила. Обутите му в мокасини крака не издадоха никакъв шум по дървения под, когато се премести така, че Сторм да го види ясно. Сплетената му коса бе доста посивяла. Тъмното му лице беше набръчкано, челото — пресечено от дълбоки резки, очите — пронизващи и преценяващи. Сторм разпозна властната сила в застаряващото му тяло, същата неистова мощ, като у Грейди. Отначало помисли, че е баща му, но се сети, че Блейд Страйкър отдавна не се облича като индианец, нито пък се придържа към техните обичаи.

— Аз съм Скачащия бик, бащата на Смеещия се ручей. Дойдох за дъщеря си. Майка й има голяма нужда от нея.

Сторм се поотпусна като разбра, че човекът не й мисли зло.

— Смеещият се ручей не е тук. Двамата с Тим са в Гътри при Грейди. Той беше прострелян.

Скачащия бик обърна тъмните си очи към нея.

— Защо ти не си при съпруга си? Добре ли са дъщеря ми и внук ми?

— Чудесно се чувстват, Скачащ бик. Смеещия се ручей остана да се грижи за Грейди докато се прибере у дома. Простреля го един от мъжете, които… които са причинили смъртта на Лятното небе.

Каменното изражение на Скачащия бик не издаваше чувствата му, но въпреки това Сторм разбра, че думите й му доставиха огромно удоволствие.

— Не приляга на Тъндър да е невнимателен. Да разбирам ли, че другият е мъртъв?

Сторм кимна.

— Не само Бул е мъртъв, но и другите двама, които са били с него този ден в Шайен. Убили са ги при банков обир.

Ноздрите на Скачащия бик се разшириха и очите му мрачно проблеснаха от удоволствие.

— Така трябва да бъде. Сега духът на Лятното небе е в покой и душата на Тъндър няма повече да се мъчи. Ще отведа дъщеря си вкъщи. Не е нейна работа да се грижи за съпруга ти.

Внезапно Сторм реши да си намери работа, драсна клечка кибрит и запали лампата, която освети цялата стая. След това, понеже инстинктивно усети, че Скачащия бик ще разкрие лъжата й, тя се изправи срещу него и каза:

— Грейди предпочита Смеещия се ручей. Аз не съм му нужна.

Скачащия бик погледна Сторм в лицето, на което беше изписано голямо страдание.

— Съжалявам, че дъщеря ми се е намесила в живота ви. Добре е, че ще я отведа. Времената са трудни и храната в резервата е оскъдна, но майка й е болна и се нуждае от нея.

— Не обвинявайте дъщеря си, Скачащ бик. О, няма да отричам, че имаше и ревност, но Смеещия се ручей не е причината за неприятностите между мен и Грейди. Проблемът ни е много по-сложен. Не приемам насилническия живот на Грейди. Първият ми съпруг загина заради едно безсмислено насилие и не мога да понеса да загине по същия начин и Грейди. Казах му, че ще го напусна, ако се стреля с Бул и той предпочете отмъщението пред мен. Не мога да живея в постоянна тревога.

— Тъндър е постъпил както е изисквала гордостта му. Той е ранен. Ще го оставиш ли, когато е безпомощен?

— Нямам избор — отговори твърдо Сторм. — Така иска Грейди. Примирявам се с желанието му.

— Жалко за вас с Тъндър — бавно рече Скачащ бик, — но това не променя решението ми да отведа Смеещия се ручей в резервата. Сладката трева има нужда от нейните грижи и аз няма да се върна без дъщеря си.

— Смеещия се ручей трябва да се грижи за Тим, докато Грейди се възстанови — каза Сторм.

— Ще взема и внука си обратно в резервата — реши Скачащия бик.

— Не! Не правете това! Грейди се нуждае от Тим тук!

— Ще сторя това, което трябва — заключи Скачащия бик философски. — Сега си отивам.

— Не, почакай! — извика Сторм, внезапно осенена от някаква идея. Скачащия бик я гледаше с любопитство и чакаше да чуе какво ще му каже.

— Нека дойда с теб вместо дъщеря ти. Ще помагам на Сладката трева, за да може Смеещия се ручей да остане тук и да се грижи за Грейди и Тим.

Съвсем логично, помисли си Сторм, след като Грейди не я иска и тя всъщност няма къде да отиде. Ако просто изчезне от живота му за малко, може да поиска да е с нея. А като му остави бележка къде да я намери, навярно ще я последва.

Скачащия бик изглеждаше изумен.

— Ще го направиш ли наистина? Сигурно много обичаш Тъндър. Резерватът не е приятно място, не предлага много удобства за бяла жена, несвикнала с трудностите. Ако не бяха говедата и храната, които ми изпраща моят добър приятел Блейд Страйкър, отдавна да гладуваме. Той знае, че през тази година аз се грижех за нашия внук и не иска детето да гладува.

— Бащата на Грейди знае, че те с Тим са живели в резервата? — Сторм беше доста изненадана.

— И Блейд, и Шанън знаеха и дълбоко страдаха от отказа му да ги вижда. Но го оставиха да прави каквото ще, с надеждата, че един ден ще се укроти и ще заведе внука им при тях.

— Грейди много се, срамува, задето е бил с размирниците — защити го Сторм. — Страхуваше се, че родителите му просто няма да му простят.

— Греши. Но кой може да каже на тая луда глава кое е право и кое криво? Той сам ще го научи. Освен това трябва и да разбере кое е важното в живота му.

Сторм се чудеше накъде да погледне, докато острите очи на Скачащия бик сякаш проникваха в самата й душа.

— Ще ме вземеш ли с теб? — запита тя с внезапно лошо предчувствие. — Ако жена ти е много болна, не бива да губим време.

— Мисля, че Тъндър е взел неразумно решение. Обичам дъщеря си, но познавам и недостатъците й. Трябва да обичаш дълбоко Тъндър и Малкия бизон, за да пожертваш собственото си щастие заради ината му. Да, Сторм, жено на Тъндър, ще те взема с мен. Но само защото ти желаеш и на Тъндър му трябва време да се вразуми. Ще тръгнем на зазоряване — той се обърна да излезе.

— Почакай! Ако искаш, можеш да спиш в леглото на Тим.

— Ще спя на земята. Кокалите ми може да са стари, но не са привикнали на меки дюшеци. Благодаря ти, жено на Тъндър. Ще дойда призори.

Сторм стана много преди изгрев — слънце. Опакова храна и други необходими неща за дългото им пътуване. Когато Скачащия бик дойде, тя тъкмо пишеше бележка на Грейди, за да знае къде да я намери, ако пожелае. Скачащия бик изрази одобрението си с кимване, докато Сторм поставяше бележката на възглавницата в спалнята им, където Грейди със сигурност щеше да я намери. Тя се обърна назад само веднъж, докато се отдалечаваха със Скачащия бик, за един прощален поглед към къщичката, в която толкова кратко бяха щастливи с Грейди.

Грейди чувстваше, че тялото му гори. От лявата му страна, откъм стегнатата превръзка нещо люто го пареше. Опита се да помръдне и от устните му се отрони болезнен стон.

— Не, не мърдай!

Гласът беше приятен, тих и женски. Сторм? — питаше се немощно. Спомни си, че през нощта на няколко пъти се буди от жажда и видя Сторм тревожно сведена над него. Произнесе името й на глас.

— Не, аз съм Смеещия се ручей. Ще се грижа за теб, точно както винаги е трябвало да бъде.

Погледът на Грейди бавно се проясни и той се намръщи, като видя над себе си лицето на младата жена. Вдигна очи и огледа стаята. До Смеещия се ручей стоеше Тим с притеснен вид. Грейди се опита да му се усмихне, но устните му се изкривиха в болезнена гримаса. Продължи да се оглежда наоколо и се убеди, че в стаята са само те двамата. Сигурен беше, че през нощта, когато виждаше Сторм край себе си, това не е било сън. Дали не е излязла за малко?

Внезапно до замъгленото му съзнание достигнаха объркващите думи на Смеещия се ручей и очите му се вдигнаха към нея.

— Какво искаш да кажеш? Къде е Сторм? Видях я тук преди миг. Да не й се е случило нещо?

— Не е сега времето да говорим за бялата ти жена.

— Нищо му няма на времето — възрази немощно Грейди. — Кажи ми, искам да знам.

— Сторм си отиде — иззлорадства с удоволствие Смеещия се ручей.

— Отиде ли? Къде си е отишла?

Смеещия се ручей изразително вдигна рамене.

— Има ли значение? Тя вече не желае да ти бъде съпруга. Събра си багажа и замина.

Грейди смръщи вежди и болезнено се напрегна.

— Но аз съвсем ясно си спомням, че беше тук при мен.

— Дойде само за малко — призна Смеещия се ручей с очевидна неохота. — Стоя с тебе за кратко, само докато аз дойда в Гътри. Тя те изостави, Тъндър. На теб ти трябва жена, която да се съобразява с желанията ти и да ти се подчинява във всичко. Аз съм тази жена, Тъндър. Няма да ви оставя, теб и Малкия бизон.

Болка, по-силна от физическата, изтръгна стон от гърдите на Грейди. Бягството на Сторм му причини ново страдание. Как може да го изостави, когато има нужда от нея? — питаше се съвсем разстроен. Как може да ги зареже с Тим, без дори да им каже къде отива и какво смята да прави? Изведнъж нещо му хрумна и той придърпа Тим към себе си.

— Сине, говори ли със Сторм, преди да си тръгне?

— Да, татко — потвърди Тим.

— Кажи ми какво ти каза.

— Каза, че трябва да си отиде.

— Не каза ли къде отива?

Тим поклати глава.

— Аз я помолих да остане, но тя не искаше.

Смеещия се ручей наблюдаваше как надеждата в очите на Грейди угасва и тържествуваше. „Сега Тъндър не може да ме върне вкъщи“ — мислеше си тя със задоволство. Беше му необходима не само за да се грижи за сина му, но и за самия него. „Не след дълго — каза си тя, — ще стана постоянна част от живота му.“ Обичаше Грейди още преди да се ожени за сестра й, но по онова време беше прекалено млада и можеше само да мечтае за него. Сега вече е жена, с женски умения и нужди. Ще се грижи за Тъндър, докато оздравее, с цялата нежност на женското си сърце и той ще я обикне, както едно време обичаше сестра й. Така е редното.

Оттук нататък Грейди отказа да говори за Сторм, дори с лекаря, който го попита защо я няма жена му. След седмица се оправи достатъчно, за да може да се върне вкъщи. Преди да напусне града се отби в банката и научи, че Сторм не е теглила пари от общата им сметка, нито пък от личната си. Това не само го разтревожи, но го и обърка. Къде би могла да отиде без средства? И посещението в хотела не донесе нищо, защото не я бяха виждали от седмица. Невъзможно беше Сторм да е напуснала фермата, без да поиска някакво заплащане за своята част.

Пък и той така и не бе повярвал, че Сторм наистина ще, си отиде. Когато Смеещия се ручей го настани във фургона, Грейди бе напълно изтощен и готов да се върне вкъщи. Дори се съгласи да полегне на леглото, подпрян с одеяла и възглавници, щедро отпуснати от доктора за неравните десет мили до дома.

Смеещия се ручей не си спомняше откога не е била толкова щастлива. „С Тъндър ще се живее добре“ — реши тя. Много по-добре, отколкото в резервата, с болестите и глада. Освен това си помисли, че по-доброто решение е да остане с Тъндър във фермата, вместо да го кара да се връща с нея в резервата. За Смеещия се ручей Тъндър завинаги щеше да си остане могъщ воин и въпреки че й се искаше той да не напуска племето, може би неговият начин на живот беше по-добър. Баща й често й казваше, че завинаги е отминало времето, когато индианците свободно са бродели и че тя ще трябва да се нагоди към навиците на белите хора. Щом Тъндър стане преуспяващ фермер, животът й щеше да бъде хубав. Да, реши тя щастливо. Най-накрая получи всичко, за което беше мечтала.

И Тим, и Грейди дремеха във фургона, когато пристигнаха. Отиде първо в спалнята да оправи леглото на Грейди и тутакси видя бележката от Сторм. Тъй като нито можеше да чете, нито да пише на английски, пъхна я под дюшека, с намерението по-късно да се отърве от нея. Нямаше и представа какво съобщаваше Сторм на Грейди, но разсъди, че всяка вест от Сторм може да й донесе само неприятности. Тъкмо се изправи от леглото и Тим и Грейди влязоха, освежени от дрямката.

— Какво правиш? — полюбопитства Грейди.

— Оправям леглото — осведоми го Смеещия се ручей. — Ще искаш да си починеш, преди да ядем.

— Достатъчно си починах — отсече Грейди. — В една ферма няма място за разтакаване. Трябва да нагледам посевите и да се погрижа за добитъка.

— Но още не си достатъчно здрав! — извика Смеещия се ручей. — Аз ще свърша всичко, каквото трябва.

— Не ме глези, Смеещ се ручей. Грижи се за Тим. Аз мога и сам да се оправям. Остави ме, искам да се преоблека.

Смеещия се ручей нацупено го изгледа и се измъкна от стаята. Веднага щом тя излезе, Грейди отиде до гардероба, който бе купил за Сторм. Вратите бяха леко открехнати и той ги разтвори. Беше празен. В чекмеджетата на скрина също нямаше нищо и за първи път от раняването насам с непоносима мъка осъзна, че Сторм наистина го е напуснала. Вече бе изпитал болката от отхвърлянето, но не беше подготвен за изгарящия див гняв, който го завладя.

Защо допусна да изпадне в положението на глупак заради зависимостта си от Сторм?

В гърдите му забушува чудовищна война на чувствата. Към Сторм изпитваше нещо повече от младежкото увлечение по Лятното небе. Когато беше със Сторм, когато я любеше, когато я държеше в прегръдките си, нещо извираше от дълбините на душата му и докосваше нейната душа. Спомни си всичките любими сочни извивки на тялото й и колко си допадаха те двамата.

Но макар в сърцето си да призна, че в чувствата му към Сторм може да има и любов, продължаваше да я мрази заради това, което му причини. Изостави го, когато беше слаб и безпомощен, и това го вбеси и разочарова. Знаеше, че никога няма да й го прости. Най-бездушно го заряза, докато беше ранен, без дори да знае дали ще се оправи или не.

Защо нищо не може да бъде както през спокойните младежки години, когато с Лятното небе, неговата сърдечна приятелка, бяха щастливи в Мирната долина? — питаше се той отчаяно. Тогава, както често му се случваше в миналото, мислите на Грейди се пренесоха към родителите му, Блейд и Шанън, и към дълбоката рана, която им причини, като внезапно ги напусна заедно със сина си и не им се обади с години. В тоя момент мълком се зарече в най-скоро време да посети Мирната долина и отново да запознае сина си с баба му и дядо му.

Грейди реши да изхвърли Сторм от мислите си, стегна се и съсредоточи цялото си внимание върху Тим и съвместния им живот в Оклахома.

Сторм не беше предполагала, че пътуването до резервата навътре в Черните хълмове ще е толкова дълго. Областта Дакота не можеше да се сравни с нищо познато. Съвършената й красота вдъхваше страхопочитание и Сторм захласнато рееше поглед по голите хълмове, високите плата и дълбоките дерета, простиращи се пред нея. Скачащия бик й каза, че хълмовете са от кремък, който при силни бури привлича светкавиците. Макар да беше подобаващо впечатлена от тази гола пустош и суровата й прелест, тя все пак се запита защо правителството е захвърлило толкова много индианци на безплодна земя, очевидно без необходимите условия за живот. Съвсем ясно беше, дори при нейната неопитност, че тези места са негостоприемни за хората. Нямаше нито тучни пасища за отглеждане на добитък, нито плодородна почва за земеделие, нито пък дребен дивеч и бизони за поддържане на живота.

Внезапно се озоваха пред резервата, притиснат между два хълма. В равнината бяха накацали палатки докъдето погледът й стигаше. Кучешки лай съобщи за тяхното пристигане, а бризът донесе до ушите им звънливи детски гласове.

Когато приближи, тя видя стари хора, седнали с кръстосани крака пред входовете на палатките си да пушат лули и да си говорят. Макар че денят беше топъл, повечето от тези застаряващи воини бяха увити в одеяла, гордите им бакърени лица бяха набраздени от дълбоки бръчки, а в очите им се четеше празнота. Трудно понасяха поражението и щом се озова сред тях, Сторм усети техния гняв и потъпканата им гордост.

Тя бе изумена от мизерните условия в селото и мълчаливо се възмути. Нищо чудно, че Грейди е станал размирник, помисли си ядосано. Племето на баща му беше част от загиваща раса и вместо да се примири с това положение, той се бе опитал да го промени, макар да знаеше, че тази кауза е обречена на провал. Най-вече бе поразена от факта, че повечето хора живееха с убеждението, че правителството полага големи грижи за индианците, дава им дом, храна и дрехи. Но Сторм от пръв поглед разбра, че всичко е лъжа. Тези бедни, унижени хора бяха невероятно слаби, изтощени и болни. Слава богу, че Грейди отведе Тим в Оклахома, където ще израсне здрав и силен.

Скачащия бик спря пред голяма палатка, слезе от коня и помогна на Сторм. Пътуването бе продължило повече от седмица и краката така я боляха, че той трябваше да я подкрепи, докато започне да се справя сама. Скачащия бик бе наложил по-спокойно темпо на пътуване и въпреки това беше изтощително и бързо. Опасяваше се Сладката трева да не умре, преди да се завърне.

— Това е моят дом — каза просто Скачащия бик. — Добре дошла, Сторм Страйкър. Позволи ми първо да поздравя съпругата си. Ще те повикам, като я подготвя за твоето пристигане. — Обърна се рязко, повдигна платнището над входа и влезе в палатката.

Сторм безпомощна гледаше как Скачащия бик изчезва някъде в тъмната вътрешност. Чувстваше се съвсем чужда в това непознато място. Питаше се защо сама бе предложила да дойде тук със Скачащия бик, да се грижи за жена му вместо Смеещия се ручей. Струваше й се, че целият лагер гледа в нея и полагаше усилия да остане спокойна. Знаеше, че Скачащия бик ще я защити, но тъй или иначе се чувстваше зле.

— Ти не си Смеещия се ручей! — Думите бяха произнесени несигурно на английски.

Сторм ужасно се стресна. Не бе чула младия воин да се приближава и тутакси си спомни за Грейди, който се движеше тихо като котка. Момъкът бе висок и слаб — може би прекалено слаб — с бляскава черна коса, с бездънни очи и мускулеста конструкция. Беше облечен в лекьосана еленова кожа, доста износена.

— Аз… Ти кой си?

— Наричат ме Летящия орел. Ти коя си?

— Аз съм Сторм Страйкър.

— Сторм Страйкър — повтори младият воин. Внезапно лицето му присветна. — Ти си Сторм, жена на Тъндър. Къде е моят приятел Тъндър? Бих искал да го поздравя.